Дийн Кунц
Лошо място (46)

46

Светулки по време на буря.

На Боби му се струваше, че плува в пространството, защото нямаше усещане за положението на тялото, не знаеше дали лежи, седи или стои, дали е с главата нагоре или надолу, сякаш висеше безтегловен в безбрежна пустота. Нямаше усещане за мирис или вкус. Не чуваше нищо. Не усещаше нито студ, нито горещина, нито допир до някаква повърхност, нито тежест. Единственото, което виждаше, беше безкраен мрак може би чак до пределите на вселената — също милиарди светулчици, мимолетни като искри, които се въртяха наоколо. Всъщност не беше сигурен дали изобщо ги вижда, защото нямаше усещане, че има очи, за да ги види; като че по-скоро… съзнаваше, че са там, не чрез обикновените сетива, а чрез някакво вътрешно прозрение, чрез окото на разума.

Отначало се паникьоса. Заради пълното изключване на сетивата реши, че се е парализирал, че крайниците и кожата му са напълно безчувствени, че е поразен от масивен мозъчен кръвоизлив и завинаги е оглушал, ослепял и прикован от повредения мозък, прекъснал всякаква връзка с външния свят.

После осъзна, че се движи — не се рееше в мрака, както помисли отначало, а се носеше бързо, фучеше с шеметна, главозамайваща скорост. Разбра, че нещо го тегли напред, сякаш космическа прахосмукачка го привличаше като нищожна прашинка. Около него се рояха и кръжаха светулки. Като че се намираше в огромен лунапарк с такива мащаби и скорости, че само Бог би могъл да го създаде за Свое собствено удоволствие, макар Боби да не изпитваше никакво удоволствие от стремителното движение в непрогледния мрак, само се опитваше да изкрещи.

Докосна гората с крака, олюля се и едва не падна върху Франк, пред когото бе застанал. Франк продължаваше болезнено да стиска ръката му.

Боби отчаяно се мъчеше да поеме въздух. Боляха го гърдите — сякаш дробовете му се бяха спаружили. Вдиша дълбоко, веднъж и още веднъж, после шумно издиша.

Видя кръвта по ръцете и на двамата. През ума му мина картина на разкъсана тапицерия. Джаки Джакс. Спомни си всичко.

Опита се да се освободи от хватката на клиента си, но Франк го дръпна и каза:

— Не тук. Не, не мога да рискувам. Прекалено опасно е. Защо съм тук?

Боби усети аромата на бор и огледа заобикалящата ги девствена гора, която се изпълваше със сенки, защото над света падаше здрач. Въздухът бе студен, бодливите клони на грамадните вечнозелени дървета се огъваха под тежестта на снега, но в картината нямаше нищо обезпокоително.

После разбра, че Франк гледа някъде зад него. Обърна се и видя, че са на края на гората. Зад тях се простираше полегата, заснежена поляна. По-нататък се издигаше дървена хижа — не селска колиба, а здрава постройка, очевидно проектирана от архитект. Сигурно беше вила на някой богаташ. По покрива и по навеса над входа имаше сняг, ледените висулки блестяха на последните за деня студени слънчеви лъчи. Прозорците бяха тъмни. Нито един от трите комина не пушеше. Къщата изглеждаше пуста.

— Той я знае — избъбри Франк, все още в паника. — Купих я под чуждо име, но той разкри всичко, дойде и едва не ме уби. Сигурно я държи под око и редовно проверява дали съм тук, за да ме хване.

Студът под нулата вцепени Боби в по-малка степен от мисълта, че се е телепортирал от кантората и се е озовал на този склон в Сиера или някоя друга планина. Най-сетне намери сили да проговори:

— Франк, какво…

Мрак.

Светулки.

Скорост.

Удари се в под, блъсна масичка и усети, че Франк пуска ръката му. Масата се преобърна, на дървения под се катурнаха ваза и още някакво явно чупливо украшение.

Беше ударил главата си много силно. Застана на четири крака, помъчи се да се изправи, но му се зави свят.

Франк вече стоеше прав, оглеждаше се и дишаше тежко.

— Сан Диего. Това е някогашният ми апартамент. Но той го разкри. Трябваше веднага да изчезна.

Протегна ръка, за да помогне на Боби да се изправи. Боби инстинктивно посегна да го улови — този път за здравата ръка.

— Сега тук живее някой друг — отбеляза Франк. — Сигурно е на работа, имаме късмет.

Мрак.

Светулки.

Скорост.

Боби се озова до ръждясала желязна порта между две каменни колони. Гледаше към къща във викториански стил с продънен покрив над входа, изпочупени балюстради и потънали стъпала. Плочките по алеята бяха напукани и назъбени. По неподдържаната морава бяха избуяли плевели. В сумрака приличаше на типичната детска представа за къща, обитавана от призраци. Боби заподозря, че на дневна светлина изглежда още по-зле.

Франк замря.

— За Бога, не тук!

Мрак.

Светулки.

Скорост.

От масивно махагоново писалище към пода полетяха хартии, сякаш отнесени от въздушно течение, въпреки че въздухът вече беше неподвижен. Стояха в пълен с книги кабинет. Прозорците стигаха до пода. От кожения стол с висока облегалка се изправи възрастен мъж. Беше облечен със сиви памучни панталони, бяла риза, синя жилетка и изглеждаше изненадан.

— Док — промълви Франк и протегна свободната си ръка към сепнатия старец.

Мрак.

Боби съобрази, че няма светлина и форми, защото за миг не съществува като единно физическо тяло — без очи, без уши, без нервни окончания, с които да усети каквото и да било. Изводът обаче никак не намали страховете му.

Светулки.

Милионите въртящи се точици светлина сигурно бяха атомите, от които бе съставена плътта му, поведени напред единствено от силата на разума на Франк.

Скорост.

Двамата се телепортираха и процесът вероятно беше мигновен — само за няколко микросекунди се разпадаха и пак се възстановяваха, въпреки че субективно му се струваше, че минава по-дълго време.

Пак разбитата къща. Сигурно беше някъде из хълмовете на север от Санта Барбара. Стояха на склона пред портата, край живия плет, оградил имота.

От Франк се изтръгна тих, ужасен вик щом видя, къде са се озовали.

Боби се боеше също както Франк да не налетят на Канди, но се страхуваше и от самия Франк, от телепортирането…

Мрак.

Светулки.

Скорост.

Този път не се материализираха така уравновесено и стабилно, както в кабинета на стареца или в олющената къща с желязната порта, а непохватно, както нахлуха в оня апартамент в Сан Диего. Боби се изтъркаля по някакъв склон. Франк го стискаше здраво, сякаш бяха хванати с един и същ чифт белезници. Двамата се озоваха на колене върху мека, добре поддържана трева. Боби отчаяно се помъчи да се отскубне от Франк. Но Франк го държеше с нечовешка сила и сочеше някакъв надгробен камък само на няколко стъпки пред тях. Боби се огледа. Видя, че двамата са сам-сами в гробище. В пурпурносивия здрач големите дървета и палми се издигаха зловещо.

— Той ни беше съсед — каза Франк.

Задъхан, изгубил дар слово, обзет от желание да се измъкне от желязната хватка на Франк, Боби зърна името НОРБЪРТ ДЖЕЙМС КОРЛИЙН върху гранитната плоча.

— Тя организира убийството му — каза Франк. — Безценният й Канди го уби само защото тя си въобрази, че той се държи грубо с нея. Грубо точно пък към нея! Смахнатата кучка.

Мрак.

Светулки.

Скорост.

Кабинетът с книгите. Старецът този път на прага, загледан в тях.

Боби се чувстваше така, сякаш часове наред се бе возил в увеселително влакче, нагоре и надолу с шеметна скорост, отново и отново, докато вече изгуби представа дали се движи в момента или… стои, докато светът кръжи и се премята около него.

— Не биваше да идвам тук, доктор Фогърти — каза Франк притеснено. От ранената му ръка капеше кръв и цапаше бледозелена шарка на китайския килим. — Канди може да ме е проследил дотук и да тръгне насам. Не искам да го доведа при вас.

— Франк, почакай… — извика Фогърти.

Мрак.

Светулки.

Скорост.

Озоваха се в задния двор на разпадащата се къща, на трийсет-четирийсет стъпки от стълбището и задната площадка, които изглеждаха също толкова очукани и занемарени, колкото предния вход. Прозорците на първия етаж светеха.

— Искам да се махна, не искам да съм тук — простена Франк.

Боби очакваше да се телепортират веднага и се напрегна, но не последва нищо.

— Искам да се махна — повтори Франк. Когато не скачаха от едно място на друго, Франк ругаеше отчаяно.

Изведнъж кухненската врата се отвори. Появи се жена. Спря на прага и се загледа в тях. На бледия пурпурен здрач самата тя едва се виждаше, светлината от кухнята очертаваше силуета, но не разкриваше чертите на лицето. Дали заради особеното осветление или заради истинските й форми Боби не знаеше, но ясно очертаните контури на жената разкриваха силно еротична гледка: тя беше като горска фея, изящно тънка, но в същото време подчертано женствена — замъглен призрак, може би полуоблечена или гола, излъчваща безмълвно желание. От загадъчната жена струеше силна похот. Беше като една от сирените, омаяли моряците да разбият корабите си в острите скали.

— Сестра ми Вайълет — обясни Франк с очевиден страх и отвращение.

Боби забеляза някакво движение в краката й, раздвижиха се сенки. Те се спуснаха по стълбите към моравата — бяха котки. Очите им святкаха в сумрака.

Боби стискаше ръката на Франк също толкова здраво, колкото го държеше неволният му спътник, защото сега се боеше да не го изпусне точно както преди се страхуваше да остане заклещен в ръцете му.

— Франк, измъкни ни оттук.

— Не мога. Нямам контрол върху това, върху себе си.

Дойдоха десетина котки, после още толкова, прииждаха все нови и нови. Хукнаха към портата през малкото пространство с неокосена трева, без да издадат никакъв звук. После едновременно изпищяха, сякаш бяха едно същество. Разгневеният вой от глад незабавно накара Боби да забрави прилошаването. Стомахът му се сви от ужас.

— Франк!

Съжали, че е свалил кобура в кантората. Пистолетът му лежеше на бюрото на Джули и не можеше да му свърши никаква работа. После зърна оголените зъби на приближаващата сюрия и разбра, че оръжието не би ги спряло, бяха прекалено много.

Най-близката котка скочи…

Джули стоеше до стола, издърпан в средата на стаята за сеанса. Не можеше да се отдели оттам, защото за последен път видя Боби до този стол и именно там се чувстваше най-близо до него.

— Колко време мина?

Клинт стоеше до нея. Той погледна часовника си.

— По-малко от шест минути.

Джаки Джакс беше в банята, плискаше лицето си със студена вода. Все още на канапето с купчината разпечатки, Лий Чен не беше толкова спокоен, колкото преди шест минути и половина. „Дзен“ спокойствието му бе нарушено. Стискаше листовете с две ръце, сякаш се боеше, че ще отлетят нанякъде. Очите му продължаваха да бъдат все така широко отворени, както в мига на изчезването на Боби и Франк.

На Джули й се виеше свят от страх, но твърдо бе решила да не губи самообладание. Макар видимо да не можеше да направи нищо, за да помогне на Боби, възможността да действа можеше да възникне точно когато най-малко я очакваше и Джули искаше да е спокойна и подготвена.

— Снощи според думите на Хал първия път Франк се е върнал около осемнайсет минути, след като изчезнал.

Клинт кимна.

— Значи има още дванайсет минути.

— След второто изчезване се губил часове.

— Слушай — каза Клинт, — ако не се появят след дванайсет минути, или след един час или три часа, това не значи, че на Боби му се е случило нещо ужасно. Всеки път е различно.

— Знам. Повече ме тревожи… проклетата желязна решетка на леглото.

Клинт не каза нищо.

Джули продължи с треперещ глас:

— Франк така и не я донесе. Какво се е случило с нея?

— Но ще донесе Боби — успокои я Клинт. — Няма да остави Боби там… където отива.

Джули съжали, че не може да е толкова сигурна.

 

 

Мрак.

Светулки.

Скорост.

Лееше се пороен топъл дъжд, сякаш Боби и Франк се бяха материализирали под водопад. Дрехите мигом залепнаха за телата им. Нямаше никакво движение на въздуха, сякаш огромното тегло и яростта на дъжда бяха удавили вятъра както биха угасили пожар. Влажността беше непоносима. Бяха пропътували голямо разстояние около земното кълбо, защото здрачът бе останал зад тях — слънцето се издигаше високо някъде зад стоманената завеса от сиви облаци.

Този път бяха паднали настрани, с лице един към друг, като пияници, вкопчени в канадска борба и паднали от столчетата на пода на бара, без да пускат ръце. Но Боби и Франк не бяха в бар, а сред буйна тропическа гора — папрати, тъмнозелени растения с нарязани плътни листа, пълзящи сочни лози с дебели като дъвка листа и плодове с цвят на мандарини.

Боби се дръпна от Франк. Сега клиентът му го пусна без съпротива. С мъка се изправи и започна да си проправя път през лепкавите, гъбести, влажни растения.

Не знаеше накъде отива, пък и не го интересуваше. Единственото му желание беше да се отдалечи от Франк, от опасността, която клиентът му представляваше за неговия живот. Беше слисан от случилото се, замаян от преживяванията и искаше да премисли и да се нагласи за по-нататъшните действия.

След пет-шест стъпки излезе от тропическата гора на равно, тъмно пространство, чиято същност отначало му убягна. Дъждът не падаше на капки. Той оглушително трещеше като сребристосив порой, който рязко намаляваше видимостта. Освен това през очите на Боби бяха полепнали мокри кичури. Предполагаше, че за някой, разположил се удобно зад прозореца в суха стая, в гледката на бурята имаше особена красота, но за него тя беше само невероятно много дъжд, наводнение. Капките се удряха в земята и в растенията с нестроен грохот, който щеше да му спука тъпанчетата. Дъждът не само го изтощаваше, ами го вбесяваше — диво и ирационално — сякаш не дъжд го шибаше, а го засипваха едри, лигави храчки и сякаш ревът всъщност беше дружен рев на хиляди зяпачи, които го замеряха с какво ли не. Запрепъва се през особената кашава пръст — не разкаляна, а именно кашава, — търсеше на кого да си го изкара за дъжда, да му се разкрещи и може би дори да го удари. След шест-седем крачки забеляза огромни пенести вълни, които се разбиваха на брега и разбра, че стои на плаж с черен пясък. Изстина при мисълта за черния пясък.

— Франк! — изкрещя Боби, обърна се назад и видя, че Франк го следва на няколко стъпки след него, превит като старец, който не може да понесе тежестта на дъжда с изнемощелия и изкривен от влагата гръбнак. — Франк, по дяволите, къде сме?

Клиентът му спря, поизправи се, вдигна глава и глупаво запримига.

— Какво?

Боби повиши още повече глас, за да надвика бурята.

— Къде сме?

Франк посочи наляво, към загадъчна, изпочупена от дъжда постройка, подобна на древно светилище на отдавна забравена религия, може би на стотина стъпки надолу по черния плаж.

— Къщичката на спасителите!

Посочи на обратната страна, нагоре по плажа, към голяма дървена сграда, доста по-надалеч, но не толкова загадъчна, защото се виждаше по-добре заради големите размери.

— Ресторант. Един от най-известните на острова.

— Какъв остров?

— Големият остров.

— Какъв голям остров?

— Хавайският. Стоим на плажа Пуналу.

— Значи тук трябваше да ме доведе Клинт — каза Боби. Изсмя се, но смехът прозвуча странно и безумно, Боби се уплаши и млъкна.

— Къщата, която купих и изоставих е тук отзад — обясни Франк. Той посочи посоката, откъдето бяха дошли. — Гледа към игрището за голф. Обичах това място. Тук бях щастлив в продължение на осем месеца. После той ме намери. Боби, трябва да се махаме.

Франк направи няколко крачки към Боби. Излезе от кашавата пръст и стъпи на по-твърдия пясък на плажа.

— Това е достатъчно — нареди Боби, когато Франк дойде на седем-осем стъпки от него. — Не се приближавай повече.

— Боби, трябва веднага да се махаме. Не мога да се телепортирам точно когато поискам. То става от само себе си, но поне от тази част на острова трябва да изчезнем. Той знае, че живеех тук. Мястото му е познато. А може да ни следи.

Дъждът не бе угасил бесния гняв на Боби, който сега достигна връхната си точка.

— Лъжливо копеле!

— Истина ти казвам! — изрече Франк, явно изненадан от изблика на Боби. Бяха достатъчно близо един до друг, за да разговарят без да крещят, но Франк продължаваше да говори по-силно от обикновено, за да надвика пращенето, трясъка и грохота на пороя. — Канди дойде тук след мен и никога не съм го виждал толкова зъл, толкова ужасен и лош. Влезе в дома ми с бебе на ръце — кой знае откъде го беше взел, сигурно го бе отмъкнал отнякъде, след като най-вероятно бе убил родителите. Той захапа гърлото на нещастното детенце, Боби, изсмя се и ми предложи кръвта му, почна да ме дразни. Знаеш ли, той пие кръв, тя го научи да стане кръвопиец и сега това му доставя огромна наслада, опиянява го. И след като му отказах да се присъединя към кървавия му пир, той захвърли бебето като празна бирена кутия и тръгна към мен, но аз… отпътувах.

— Не исках да кажа, че лъжеш за него.

Една вълна се разби по-близо до брега от останалите, измокри краката на Боби и остави за миг дантелена следа от пяна върху черния пясък.

— Исках да кажа, че ни излъга за амнезията. Помниш всичко. Знаеш точно кой си ти.

— Не, не — Франк поклати глава и енергично размаха ръце. — Не знаех. Всичко беше изтрито. И може би ще бъде пак същото, когато спра да пътувам и се установя някъде.

— Долен лъжец! — каза Боби.

Наведе се, взе шепа влажен черен пясък и я хвърли към Франк в прилив на сляпа ярост, после загреба още две шепи и още две… Усети, че се държи като ядосано дете.

Франк се дръпна от влажния пясък, но търпеливо изчака Боби да престане.

— Не си на себе си — обади се той, когато младият мъж се успокои.

— Върви по дяволите.

— Гневът ти в никакъв случай не отговаря на каквото и да било от моя страна спрямо теб.

Боби знаеше, че клиентът му е прав. Избърса влажния пясък от дланите си в ризата, помъчи се да диша равномерно и се замисли, че всъщност се ядосва не на Франк, а на това, което Франк символизираше за него. Хаосът. Телепортирането беше като увеселително влакче, в което чудовищата и опасностите бяха истински, не въображаеми, непрекъснатата заплаха от смъртта трябваше да се приема сериозно, нямаше никакви правила, никакви истини, на които да се опреш — нагоре можеше да значи и надолу, вътре и вън значеха едно и също. Хаос. Бяха яхнали бика на име Хаос и Боби беше направо ужасен.

— Добре ли си? — попита Франк.

Боби кимна.

Ставаше дума за нещо повече от страх. На едно равнище по-надълбоко от разума и дори от инстинкта, може би чак в дъното на душата Боби се чувстваше обиден от хаоса. Досега не се беше замислял колко силно се нуждаеше от стабилност и ред. Винаги бе смятал, че е свободен дух, който се опиянява от промените и неочакваните неща. Но сега разбираше, че има граници и всъщност под бронята на привидния непукизъм, който от време на време проявяваше, туптеше сърцето на традиционалист, влюбен в стабилността. Внезапно прозря, че страстта му към суинга имаше по-дълбоки корени, отколкото досега си бе давал сметка: елегантните и сложни ритми и мелодии на големите джазови оркестри допадаха на безгрижния външен вид в стил „бибоп“ и на тайния почитател на реда, който се криеше дълбоко в душата му. Нищо чудно, че харесваше анимационните филмчета на Дисни — та нали Патокът Доналд можеше да се побърква и Мики Маус да се заплита в какви ли не истории с Плуто, но в края на краищата тържествуваше редът. Хаотичният свят на „Лудите напеви“ на „Уорнър Брадърс“, където разумът и логиката рядко печелеха и то само временно, не беше за него.

— Извинявай, Франк — проговори най-накрая Боби. — Почакай една секунда. Може мястото да не е най-подходящо, но тъкмо сега преживявам нещо като богоявление.

— Послушай ме, Боби, моля те. Казвам ти истината. Очевидно по време на пътуванията си припомням всичко. Самото пътуване руши преградите в паметта ми, но щом спра, стената пак се издига. Сигурно това е част от моята разруха. Или пък е отчаяна потребност да забравя онова, което ми се случи в миналото, което става сега и което неотменно ще ме сполети през следващите дни.

Вятър още нямаше, но вълните станаха по-високи и се разбиваха навътре в плажа. Удряха се в краката на Боби и при отдръпването ги заравяха във въгленочерния пясък.

Франк се мъчеше да намери най-подходящите думи за обяснение:

— Разбираш ли, пътуването за мен не е така лесно, както е за Канди. Той може да избере къде и кога да отиде. Може да се пренесе, щом пожелае да се озове на друго място. Нали ти подозираше, че притежавам точно такива способности. Но не е така. Талантът ми за телепортиране не е истински талант, по-скоро е проклятие. — Гласът му затрепери: — Допреди седем години, когато оная мръсница умря, дори не знаех, че мога да го правя. Всички отрочета на нейната утроба сме прокълнати, не можем да се отървем. Мислех си, че ще се освободя, като я убия, но не се получи.

След събитията от последния час Боби си мислеше, че вече нищо не може да го учуди, но се сепна от признанието на Франк. Жалкото дундесто човече с тъжни очи, трапчинки и смешно лице изобщо не приличаше на майцеубиец.

— Ти си убил майка си?

— Няма значение. Нямаме време за нея. — Франк се огледа към храсталака, откъдето бяха дошли и в двете посоки на плажа, но двамата продължаваха да стоят сами под пороя. — Само ако я познаваше, ако беше страдал от нея — продължи той с разтреперан от ярост глас, — ако знаеше на какви жестокости е способна, и ти щеше да грабнеш брадвата и да я накълцаш.

— Значи си взел брадва и си ударил майка си четирийсет пъти? — От Боби пак се изтръгна същият луд смях, мокър като дъжда, но не така топъл. И отново той се уплаши от себе си.

— Открих, че мога да се телепортирам, когато Канди ме притисна в ъгъла, за да ме довърши, защото аз я бях убил. Мога да пътувам само в такива случаи — когато става въпрос на живот и смърт.

— Снощи в болницата никой не те заплашваше.

— Ами, когато изчезвам по време на сън, сигурно се мъча да се отскубна от Канди в сънищата си и така предизвиквам телепортиране. Пътуването винаги ме буди, но после не мога да спра, прескачам от едно място на друго, понякога стоя по няколко секунди, друг път се задържам с часове — нямам контрол върху преместването, чувствам се като топче в някакъв проклет космически игрален автомат. То ме изтощава. Убива ме. Сега виждаш, че наистина ме убива.

Настойчивата искреност на Франк и оглушителният, безпощаден грохот на дъжда бяха стопили гнева на Боби. Той все още мъничко се боеше от Франк, от потенциалните възможности за създаване на хаос, които Франк олицетворяваше, но във всеки случай вече не беше ядосан.

— Преди години — продължи клиентът му — изчезвах насън може би по веднъж месечно, но постепенно започнах да го правя по-често. През последните няколко седмици ми се случва почти всеки път, когато заспя. И когато най-накрая се озовем пак в твоята кантора или където и другаде да завърши сегашният епизод, ти ще помниш всичко, което ни се случи, за разлика от мен. И то не само защото искам да забравя, а защото ти правилно заподозря — невинаги успявам да се „сглобя“ отново без грешки.

— Обърканите мисли, загубата на интелектуални способности, амнезията — всички те са признаци за такива грешки.

— Да. Сигурен съм, че при всяко пътуване тук-таме възстановяването е небрежно и се повреждат клетки, но загубите се трупат… и ускоряват. Рано или късно ще стигна до критичния праг, когато или ще умра, или ще преживея някакво странно биологично стапяне. Да се обърна към вас за помощ беше безсмислено, няма значение колко добре си вършите работата, защото никой не може да ми помогне. Никой.

Боби вече беше стигнал до същия извод и все пак беше любопитен.

— Какво има в семейството ти, Франк? Брат ти има способности да разруши колата, в която се намираш, да разбие улична лампа, може да се телепортира. Ами каква е тази история с котките?

— Сестрите ми, близначките, те се занимават с животни.

— И как така всички притежавате такива… способности? Какви са били майка ти и баща ти?

— Сега няма време за това, Боби. По-късно. Ще се помъча да ти обясня после. — Франк протегна наранената си ръка, която вече не кървеше, може би защото раната беше измита от дъжда. — Може всеки миг да изхвърча оттук и ти ще останеш в капана.

— Не, благодаря — каза Боби и не пое протегнатата ръка на своя клиент. — Можеш да ме наричаш страхопъзльо, но предпочитам самолетите. — Потупа страничния си джоб. — Нося портфейла си, кредитните карти. Мога да се върна в окръг Ориндж до утре и няма да рискувам да бъда с ляво ухо на мястото на носа.

— Но Канди сигурно ще ни проследи, Боби. Ако си тук, когато се появи, ще те убие.

Боби се обърна надясно и закрачи към ресторанта в далечината.

— Не се боя от човек на име Канди.

— Не си прав — избухна Франк и го сграбчи за ръката.

Боби се изтръгна, сякаш от допира щеше да се зарази от чума.

— И как би могъл да ни проследи?

Когато Франк разтревожено се заоглежда по плажа, Боби се сети, че заради поройния дъжд и шума на вълните може и да не чуят издайническите, подобни на флейта звуци, които биха ги предупредили за предстоящо появяване на Канди.

Франк започна да обяснява:

— Понякога той може да докосне нещо, което ти самият скоро си пипал, и да си представи кой си ти, а в някои случаи и да разбере накъде си отишъл, след като си оставил предмета. Така може да влезе в дирите ти.

— Но аз не съм докосвал нищо в къщата.

— Ама стоя на задната морава.

— Е, и какво?

— Ако той намери мястото, където тревата е отъпкана, защото сме стояли там, може да пипне тревата, да ни види и да ни последва.

— Божичко, Франк, говориш, сякаш е свръхестествен.

— Почти.

Боби едва не заяви, че е готов да премери сили с брата Канди, въпреки божествените му способности. После си спомни разказа на семейство Фан за жестокото избиване на Фарисови. Сети се също за семейство Роман, обезобразените им тела, подпалени, за да прикрият неравните следи от зъбите на Канди по гърлата. Припомни си думите на Франк как Канди му предлагал прясната кръв на още живо бебе, видя отражението от спомена и неподправения ужас в очите на Франк и се замисли за необяснимия пророчески сън за „лошото нещо“. Най-сетне продума:

— Добре, ако той се покаже и успееш да изчезнеш оттук преди да ни е убил, може би е по-добре да бъда с теб. Ще те хвана за ръката, но само докато стигнем до ресторанта, повикаме такси и тръгнем към летището. — Боби неохотно пое ръката му. — Щом отидем там, ще те пусна.

— Добре. И така може — съгласи се Франк.

С присвити очи заради дъждовните струи, които шибаха лицата им, двамата се запътиха към ресторанта. Постройката беше на около сто и петдесет метра, изглеждаше направена от старо сиво дърво и много стъкло. На Боби му се стори, че вижда неясна светлинка, но не беше сигурен — несъмнено големите прозорци бяха от затъмнено стъкло и процеждаха само леко сияние, което дъждът скриваше.

Всяка трета или четвърта вълна беше по-висока от останалите. Навлизаше навътре в брега и се разбиваше с такава сила в краката им, че понякога трудно запазваха равновесие. Двамата излязоха в най-крайната ивица на плажа, но там пясъкът беше сух и по-мек, влизаше в обувките и затрудняваше ходенето.

Боби се сети за Лайза, русата администраторка в лабораториите „Паломар“. Представи си я как би се разхождала по плажа тъкмо в този момент, безумна, романтична разходка с човека, който би я довел на островите. Представи си каква физиономия ще направи, като го види да се мъкне по плажа ръка за ръка с друг мъж и ще реши, че той изневерява на Клинт.

Смехът му този път не секна уплашено.

— Какво има? — попита го Франк.

Още преди Боби да понечи да отговори, забеляза, че още някой върви в тяхната посока под проливния дъжд. Фигурата беше тъмна, не беше Лайза, а мъж и то на трийсетина метра от тях.

Само преди миг мъжът не беше там.

— Той е — прошепна Франк.

Дори от разстояние личеше, че мъжът е едър. Забеляза ги и тръгна право към тях.

— Измъкни ни оттук, Франк — помоли Боби.

— Не мога да го направя по заявка. Нали знаеш.

— Тогава да бягаме — настоя Боби и се помъчи да повлече клиента си по плажа към изоставената спасителна кула и каквото още бе останало отзад.

Но само след няколко крачки в пясъка Франк спря и изпъшка:

— Не, не мога, съсипан съм. Ще трябва само да се моля дано успеем да изчезнем навреме.

Франк изглеждаше не просто съсипан. Изглеждаше полумъртъв.

Боби пак се извърна към Канди. Видя, че странният брат на Франк крачи през мекия влажен пясък много по-бързо от тях и все пак с известни трудности.

— Защо просто не се телепортира при нас за секунда, за да ни хване веднага?

Ужасът на Франк при гледката на приближаващото се възмездие го бе лишил от дар слово. И все пак думите се изтръгнаха от устата му на пресекулки:

— Кратките отскоци под неколкостотин метра са невъзможни. Не знам защо.

Може би ако пътуването беше прекалено кратко, разумът разполагаше с частица от секундата по-малко от минималното време, необходимо за разлагане и пълно възстановяване на тялото. Всъщност причината нямаше значение. Дори и без телепортиране, Канди щеше да ги стигне по плажа само след няколко секунди.

Беше на по-малко от трийсет метра и непрекъснато скъсяваше разстоянието. Беше масивен, дебелият му врат можеше да издържи кола, а мощните му ръце сигурно щяха да му донесат победа в канадска борба с четиритонен промишлен робот. Русата му коса беше почти бяла. Чертите на широкото му лице бяха остри и сурови. Изписаната по тях жестокост напомняше за момчетата с психични проблеми, които обичат да палят мравки с кибрит или да изливат вар върху съседските кучета. Канди напредваше през бурята, под краката му хвърчеше мокър черен пясък и в този миг приличаше не толкова на човек, колкото на зъл демон, излязъл на лов за човешки души.

Вкопчен в ръката на клиента си, Боби извика:

— Франк, за Бога, да се махаме.

Канди беше достатъчно близо и се виждаха сините му очи — диви и злобни като на упоена гърмяща змия. Издаде нечленоразделен тържествуващ рев. После се хвърли към тях.

Мрак.

Светулки.

Скорост.

Бледа утринна светлина се процеждаше от ясното небе към тесния проход между две изоставени, разпадащи се сгради, които бяха така покрити с мръсотията на времето, че вече бе невъзможно да се определи от какъв материал са построени стените. Боби и Франк стояха до колене в боклука, хвърлян през прозорците на двуетажните постройки и оставен да изгние и да се разпадне на воняща каша като в помийна яма. Необичайното им появяване бе сепнало колония хлебарки, които се разбягаха на всички страни и вдигнаха рояци тлъсти черни мухи от пиршеството им. Няколко големи плъха се изправиха, за да видят какво е пристигнало между тях, но бяха достатъчно смели и не се уплашиха.

Жилищата от двете страни имаха няколко напълно отворени навън прозорци. Част от тях бяха покрити с нещо като омаслена хартия, нито един нямаше стъкло. Макар да не се виждаха никакви хора, от стаите зад полуразрушените стени долитаха гласове: ту изблик на смях, ту гневна караница, припяване, подобно на мантра, от втория етаж на сградата вдясно. Беше на чужд език, непознат за Боби, но той предположи, че сигурно пеят индийци, може би от Бомбай или Калкута.

Поради непоносимата смрад, в сравнение с която вонята на кланиците приличаше на нов парфюм на Калвин Клайн, и поради досадните бръмчащи мухи с подчертан интерес към отворените усти и ноздрите, Боби направо не можеше да диша. Задави се, закри уста със свободната си ръка, но пак не можа да вдиша и разбра, че ще припадне и ще се просне по лице върху отвратителната, димяща помия.

Мрак.

Светулки.

Скорост.

На някакво спокойно и мълчаливо място следобедните слънчеви лъчи се процеждаха през клоните на мимози и шареха пръстта със златисти петна. Стояха на червено мостче над езеро „кой“ в японска градина, където скулптирани бонзаи и други грижливо гледани растения бяха пръснати сред внимателно подравнени чакълени пътеки.

— О, да — въздъхна Франк със смесица от почуда, удоволствие и облекчение. — И тук живях известно време.

Двамата бяха сами в градината. Боби осъзна, че Франк винаги се материализира в закътани места, където няма възможност да видят какво или как става. Дори обществени места като плажа бяха пусти, когато той се появяваше там. Очевидно освен невероятно трудната задача разпадане-пътуване-възстановяване, разумът му можеше също да проучи пътя пред него и да избере дискретно място на пристигане.

— Бях най-дълго пребивавалият им гост — поясни Франк. — Това е традиционна японска странноприемница, в покрайнините на Киото.

Боби забеляза, че и двамата са изсъхнали. Дрехите им бяха доста смачкани, имаха нужда от гладене, но когато Франк ги бе разложил на съставни части на Хаваите, явно не бе телепортирал водните молекули, напоили дрехите и косите.

— Бяха много любезни — продължи Франк. — Проявяваха уважение към личния ми живот, внимателни и гостоприемни хора. — Гласът му звучеше тъжно и смъртно уморен, сякаш му се искаше да спре пътуванията веднъж завинаги, та макар и с цената на смъртта от ръцете на брат му.

Боби с облекчение видя, че Франк не е донесъл и от помията в тясната уличка в Калкута или кой знае къде. Обувките и панталоните им бяха чисти.

После видя нещо на върха на дясната си обувка. Наведе се да го разгледа.

— Иска ми се да останем тук — каза Франк. — Завинаги.

Една хлебарка от мръсната уличка сега беше част от обувката на Боби. Сред най-големите предимства на частната практика беше свободата да не се носят вратовръзки и неудобни обувки, затова Боби беше обут, както обикновено, с маратонки. Хлебарката не беше просто залепнала върху светлата кожа, а беше вградена в нея. Гадинката не мърдаше, явно беше мъртва и все пак беше тук, ако не изцяло, то поне отчасти, като другите части бяха останали другаде.

— Но ние не бива да спираме — продължи Франк, без да обръща внимание на хлебарката. — Той се мъчи да ни проследи. Трябва да му се изплъзнем, ако…

Мрак.

Светулки.

Скорост.

Стояха някъде нависоко, на камениста пътека с невероятна гледка под краката им.

— Планината Фуджи — заяви Франк с удоволствие не защото бе отгатнал предварително накъде отиват, а защото му беше приятно да се озове там. — Някъде по средата на пътя към върха.

Боби не се интересуваше от екзотичната гледка, нито пък се притесняваше от студения въздух. Беше изцяло погълнат от откритието, че хлебарката е изчезнала от върха на дясната му обувка.

— Някога японците вярвали, че Фуджи е свещена. Сигурно и сега вярват, поне някои. И нали виждаш защо. Великолепна е.

— Франк, какво стана с хлебарката?

— Каква хлебарка?

— В кожата на обувката се беше наместила хлебарка. Видях я в градината. Сигурно я беше помъкнал с нас от онази отвратителна улица. А къде е сега?

— Не знам.

— Така ли изпускаш атоми по пътя?

— Не знам.

— Или атомите са си пак по мен, но някъде другаде.

— Боби, нямам представа.

Боби си представяше как сърцето му, скрито в тъмнината на гръдния кош, бие загадъчно както всички други сърца, но и с още една своя тайна — с щръкнали крачка и лъскав гръб на хлебарка насред мускулната тъкан на предсърдието или някоя от клапите.

Не беше изключено насекомото да е вътре в него. Макар и мъртво, присъствието му бе непоносимо. Обзе го пристъп на ентомофобия — като удар с парен чук в стомаха. Дъхът му секна, призля му. Помъчи се да си поеме дъх, за да не повърне на свещената земя на Фуджи.

Мрак.

Светулки.

Скорост.

Този път се удариха по-здраво, като че се бяха материализирали във въздуха и бяха паднали от няколко стъпки височина. Не успяха да се задържат един за друг, не можаха и да останат на крака. Боби изпусна Франк и се търкулна по лек склон, върху дребни предмети, които тракаха и цъкаха под него и болезнено се забиваха в плътта му. Най-сетне спря и разбра, че е паднал задъхан и уплашен с лице върху сива, почти пепелива почва. Около него бяха пръснати и блещукаха на невзрачния грапав фон стотици, ако не хиляди червени диаманти.

Боби вдигна глава и забеляза, че диамантокопите нямат чет: пълчища огромни насекоми, също като онова, което бяха занесли на Дайсън Манфред. Както се беше паникьосал, Боби си въобрази, че всички те са се насочили към него, че фасетните очи са вперени единствено в него, че паякоподобните крачка пъплят към него.

Усети, че нещо пълзи по гърба му, разбра какво е, претърколи се и го затисна към земята. Насекомото се загърчи отчаяно. Подтикнат от погнуса, Боби изведнъж осъзна, че стои прав, без да помни как се е озовал на крака. Буболечката беше залепнала на ризата — той усещаше тежестта и бързото пълзене от кръста към врата. Пресегна се, отскубна гадинката, изпищя от отвращение и я запрати настрани с всички сили.

Дочу тежкото си дишане и тихите си стонове от уплаха и отчаяние. Това, което чуваше, не му хареса, но не беше в състояние да млъкне.

Устата му се изпълни с неприятен вкус. Реши, че е глътнал от пепеливата почва. Изплю се, но плюнката изглеждаше чиста — значи вкусът бе на самия въздух. Топлият въздух беше тежък, не влажен, а именно тежък — никога досега не бе преживявал нещо подобно. Той не само горчеше, но и миришеше на още нещо, също толкова неприятно — може би на прокиснало мляко с дъх на сяра.

Боби се обърна, разгледа местността и разбра, че е застанал в плитко дере, около четири стъпки дълбоко и около сто стъпки в диаметър. Склоновете бяха осеяни с дупки на равни разстояния в две редици. Биологично създадените насекоми щъкаха из тях, влизаха в дупките и пак излизаха: очевидно търсеха и носеха диаманти.

Плитчината му позволяваше да се огледа околовръст. Сред огромната, гола и леко наклонена равнина се виждаха още десетки подобни вдлъбнатини, сякаш заоблени от времето метеоритни кратери, макар равномерното разпределение да подсказваше изкуствения им произход. Разбра, че стои насред огромен открит рудник.

Той изрита поредната наближила гадина и се обърна. Франк стоеше на четири крака в далечния край на кратера. Гледката му донесе облекчение, но това, което се виждаше в небето зад Франк, никак не беше успокоително.

Луната грееше посред бял ден, не като призрачната луна, която едва прозира в небето през деня като парче тензух. Светилото беше нашарено в сиво и жълто, кълбо с шесткратно по-големи размери. То зловещо висеше над земята, сякаш всеки момент щеше да се сблъска със света, около който би трябвало да обикаля на много по-прилично разстояние.

Но и това не беше най-лошото. Огромен летателен апарат с необичайна форма висеше мълчаливо на височина около четиристотин-петстотин стъпки над повърхността. Видът му беше толкова странен във всяко отношение, че Боби проумя онова, което отначало му бе убягнало: той вече не се намираше в своя свят.

— Джули — прошепна той, ужасен от мисълта колко се е отдалечил.

В далечния край на кратера, докато се изправяше на крака, Франк Полард изчезна.