Дийн Кунц
Лошо място (3)

3

Франк Полард продължаваше да тича по улици, алеи и понякога за по-напряко направо през моравите пред тъмните къщи. В един заден двор го погна огромно черно куче с жълти очи, съпроводи го с лай и тракане на зъби чак до дъсчената ограда и докато той се прехвърляше през нея, най-сетне успя да докопа част от крачола на панталона му. Сърцето на Франк биеше така, сякаш всеки миг ще се пръсне. Възпаленото му, пресъхнало гърло го болеше при всяка нова порция сух, студен въздух, която поемаше. Краката го боляха. Кожената чанта, като че ли направена от желязо, сякаш искаше да откъсне дясната му ръка и при всяка нова стъпка режеща болка преминаваше от китката чак до раменната му става. Но той не спираше и не поглеждаше назад, понеже имаше чувството, че по петите го следва някакво чудовище, създание, което нивга не се нуждае от почивка и което би го превърнало в камък с погледа си, дръзнеше ли да спре очи върху него.

След време пресече безлюдно в този късен час авеню и забърза по някаква алея, водеща към друг жилищен комплекс. Премина през отворената порта и се озова във вътрешен двор, в чийто център имаше празен плувен басейн с напукан и наклонен перваз.

Мястото не беше осветено, но очите му бяха привикнали към нощната тъма и Франк виждаше достатъчно добре, за да избегне падането в басейна. Търсеше убежище. Може би някъде тук можеше да намери помещение, използвано за обща пералня, да насили ключалката и да се скрие.

Докато бягаше от непознатия преследвач, бе открил още нещо за себе си: беше с петнадесет-двадесет килограма над нормата и изобщо не бе във форма. Отчаяно се нуждаеше да си поеме дъх и да помисли.

Докато бързаше покрай апартаментите на първия етаж, осъзна, че няколко от вратите са отворени и висят на полуизтръгнатите си панти. После забеляза, че доста от прозорците са пукнати или дори счупени, а част от тях липсва заедно с рамките. Тревата, суха като древен пергамент, също беше мъртва, храстите — оклюмали, една от палмите — прекършена.

Стигна до редица поизронени стъпала в северния край на двора и погледна назад. Който и… каквото и да го преследваше, все още не се виждаше. Задъхан изкачи стъпалата и се озова на балкона, опасващ втория етаж. Продължи покрай апартаментите, докато намери отворена врата. Беше изкорубена и пантите заяждаха, но се движеха без много шум. Той се вмъкна вътре и затвори вратата след себе си.

Апартаментът беше море от сенки — маслиненочерни и преливащи една в друга. Смътна сивопепелява светлина очертаваше прозорците, но не проникваше в стаята.

Той напрегнато се ослуша.

Тишината и тъмнината бяха еднакво дълбоки.

Предпазливо тръгна към най-близкия прозорец, който гледаше към балкона и вътрешния двор. В рамката бяха останали само отделни късове стъкло, но безброй парченца хрущяха и звънтяха под краката му. Той пристъпваше внимателно, за да не се пореже, а и за да вдига възможно най-малко шум.

Стигнал до прозореца, отново се ослуша.

Тишина.

Досущ като желеподобната ектоплазма на мързелив дух, ленив поток студен въздух се точеше между нащърбените късове стъкло, задържали се върху рамката. В тъмнината го посрещаха белезникавите струйки пара от горещия дъх на Франк.

Тишината се задържа десет секунди, после двадесет… цяла минута.

Може би все пак бе успял да избяга.

Тъкмо се канеше да се отдръпне от прозореца, когато чу стъпки в далечния край на двора. По алеята, която водеше към улицата, чаткаха обувки с твърди подметки.

Франк остана неподвижен и продължи да диша през устата, сякаш смяташе, че е възможно преследвачът му да има слух на рис.

Когато влезе през портата, непознатият спря. След дълга пауза отново закрачи и макар че ехото създаваше лъжлива илюзия за звуците, той сякаш бавно вървеше на север по перваза на басейна към същите стълби, по които самият Франк се бе изкачил на втория етаж.

Бавните, отсечени стъпки приличаха на тиктакането на часовника, монтиран на гилотината и отброяващ секундите, оставащи до падането на острието.