Дийн Кунц
Лошо място (44)

44

Боби изненадващо дойде на посещение.

Обядът вече беше изяден преди неговото идване. Томас още мислеше за десерта. Не за вкуса. За спомена. Ванилов сладолед и пресни ягоди. Какво прекрасно усещане.

Беше сам в стаята, седеше в креслото и мислеше как ще напише стихотворение в картини за усещането да ядеш сладолед с ягоди — не за вкуса, а за прекрасното усещане, така че някой ден, когато нямаш сладолед и ягоди, да погледнеш стихотворението и да изпиташ същото чувство, без да си ял нищо. Разбира се, в стихотворението не можеше да се използват картини на сладолед и ягоди — иначе нямаше да бъде никаква поезия. Трябваше само да казва колко приятно се чувстваш от хубав сладолед с ягоди. Поезията не просто казва, тя ти показва и те кара да преживяваш.

После Боби се показа на прага и Томас толкова се зарадва, че забрави за стихотворението. Двамата се прегърнаха. Имаше и още някой с Боби, но не беше Джули и Томас се разочарова. Освен това се притесни, защото се оказа, че е виждал няколко пъти спътника на Боби през последните няколко години, но не си го спомни веднага и се почувства глупав. Беше Клинт, Томас няколко пъти си повтори името, за да не го забрави следващия път: „Клинт, Клинт, Клинт, Клинт, Клинт.“

— Джули не можа да дойде — каза Боби, — бавачка е на един клиент.

Томас се зачуди как един частен детектив може да е бавачка, нали бавачките гледат бебета, но не попита нищо. По телевизията само възрастните имаха нужда от частни детективи, които изпълняваха поръчките им да търсят нещо. Нямаше представа обаче защо се наричат частни. Не разбираше също как едно бебе може да си плати за частен детектив, защото знаеше, че такива като Боби и Джули работят за пари, както всички останали, но бебетата не работят, твърде малки са, за да правят каквото и да било. Откъде пък това бебе е намерило пари да плати на Боби и на Джули? Надяваше се да не ги излъже с парите, те милите — толкова, се стараеха.

— Тя ми каза да ти предам, че днес те обича повече от вчера, а утре ще те обича още повече — каза Боби.

Двамата пак се прегърнаха, защото този път Томас изпращаше по Боби прегръдка на Джули.

Клинт попита може ли да види последния албум със стихотворения. Отнесе го в другия край на стаята, до креслото на Дерек, но в това нямаше нищо лошо, защото Дерек го нямаше, беше отишъл в занималнята.

Боби придърпа стола от работната маса към креслото на Томас. Двамата седнаха и заприказваха какъв прекрасен син ден е днес и колко хубави са свежите цветя под прозореца на Томас.

Известно време говориха за най-различни неща. Боби беше забавен, но когато стана дума за Джули, той се промени. Тревожеше се за нея, личеше си. Когато говореше за нея, приличаше на хубаво стихотворение в картини — не казваше тревогите си, но ги показваше и можеше да ги усетиш.

Томас и без това вече се притесняваше за сестра си, а тревогата на Боби направо го уплаши заради нея.

— Потънали сме в сегашния случай — обясни Боби — затова никой от нас няма да има време да дойде пак при теб до края на тази седмица или началото на следващата.

— Добре, разбира се — каза Томас. Отнякъде нахлу студ, който го изпълни отвътре. Когато Боби говореше за новия случай, оня с бебето, стихотворението му за тревогата в картини ставаше още по-лесно за разчитане.

Замисли се дали точно при този случай няма да се натъкнат на Лошото нещо. Беше почти сигурен. Смяташе, че трябва да разкаже на Боби за Лошото нещо, но не знаеше как. Както и да го кажеше, щеше да прозвучи като най-големият глупак в приюта. По-добре беше да изчака, докато опасността наближи повече. Тогава щеше да телевизионира на Боби истинско предупреждение — Боби щеше да се изплаши, да потърси Лошото нещо и да го застреля. Боби щеше да обърне внимание на телевизионираното предупреждение, защото нямаше да знае откъде идва — през ум нямаше да му мине, че идва от глупак.

А Боби умееше да стреля, всички частни детективи можеха да стрелят, защото през повечето дни беше лошо по света, беше сигурно, че ще срещнеш някой, който ще поиска да те застреля, да те блъсне с кола, да те намушка, да те удуши, понякога да те хвърли от покрива или дори Да Се Опита Да Го Представи Като Самоубийство. И понеже добрите не носеха оръжие, частните детективи, които им помагаха, трябваше да бъдат добри стрелци.

След малко Боби каза, че трябва да вървят. Не в банята, а на работа. Затова пак се прегърнаха. После Боби и Клинт си отидоха и Томас остана сам.

Приближи се до прозореца. Погледна навън. Денят беше хубав, по-хубав от нощта. Но въпреки, че слънцето изтласкваше мрака зад прага на света и въпреки, че мъничкото останал мрак се криеше зад дърветата и сградите, лошото беше там. Лошото нещо не беше изчезнало зад прага на света заедно с нощта. Беше останало някъде в деня, усещаше се.

Снощи, когато се доближи до Лошото нещо и то се опита да го сграбчи, Томас толкова се уплаши, че бързо се дръпна. Имаше усещането, че то се мъчи да открие кой е той и къде живее, а после да дойде в дома и да го изяде, както ядеше малките животинчета. Ето защо почти реши никога вече да не се приближава до него, да стои надалеч, но и това не можеше заради Джули и бебето. Ако Боби, който никога не се тревожеше, сега бе разтревожен за Джули, значи Томас трябваше да е още по-разтревожен за нея. И ако Боби и Джули смятаха, че бебето трябва да бъде наглеждано, Томас трябваше да се тревожи и за бебето, защото за него бе важно онова, което беше важно за Джули.

Опипа деня.

Там беше. Все още далеч.

Не се приближи.

Томас изпита страх.

Но заради Джули, заради Боби, заради бебето трябваше да спре да се плаши, да се доближи и да знае по всяко време къде е Лошото нещо и дали идва насам.