Дийн Кунц
Лошо място (34)

34

Уолтър Хавалоу, брат на госпожа Джордж Фарис и наследник на скромното й имущество, живееше в по-богат квартал от семейство Фан, но беше значително по-беден по отношение на любезност и добри обноски. Къщата му във Вила Парк бе построена в стила на късната английска готика. Скосените й прозорци бяха изпълнени със светлина, която се стори на Джули топла и гостоприемна, но домакинът застана на прага и не ги покани вътре, даже след като разучи разрешителното им на частни детективи и й го върна.

— Какво искате?

Хавалоу беше доста висок. Имаше голямо шкембе, оредяваща руса коса и гъст мустак, който бе отчасти рус и отчасти червен. Проницателните му лешникови очи го характеризираха като интелигентен човек, но бяха студени, зорки и пресметливи — очите на счетоводител на мафията.

— Както ви обясних, семейство Фан ни каза, че бихте могли да ни помогнете — продума Джули. — Трябва ни снимка на починалия ви зет Джордж Фарис.

— Защо?

— Ами вече ви казах, че някакъв човек се представя за господин Фарис и че той играе известна роля в случай, по който работим.

— Не може да е моят зет. Той е мъртъв.

— Да, знаем. Но документите за самоличност на самозванеца са доста добри и ще ни бъде от помощ, ако имаме снимка на истинския Джордж Фарис. Съжалявам, че не мога да ви кажа нищо повече. Това би накърнило интересите на клиента ни.

Хавалоу се обърна и хлопна вратата в лицата им.

Боби погледна Джули и рече:

— Мистър Общителност.

Джули отново натисна звънеца.

След миг Хавалоу отвори вратата.

— Какво има?

— Знам, че пристигнахме изневиделица — каза Джули, като се мъчеше да запази добрия тон — и се извинявам за нахлуването, но наистина ни е необходима снимка на…

— Тъкмо отивах да я взема — нетърпеливо я прекъсна той. — Вече щеше да е в ръцете ми, ако не бяхте позвънили повторно. — Връцна се и за втори път затвори вратата.

— Дали не му миришем на нещо? — зачуди се Боби.

— Какъв кретен!

— Мислиш ли, че ще се върне?

— Не го ли направи, ще разбия вратата.

Дъждът потропваше по навеса, предпазващ последните десет стъпки от алеята. Водата гъргореше през улуците. Студени звуци.

Хавалоу се върна с кутия от обувки, пълна с моментални снимки.

— Времето ми е ценно. Ако искате да ви сътруднича, не забравяйте това.

Джули потисна най-лошите си инстинкти. Грубостта я подлудяваше. Представи си как избива кутията от ръцете му, как сграбчва показалеца му и започва да го извива назад, чак докато той изреве от болка и падне на колене. След това удар с коляно под брадичката му, отсечено прасване по врата, добре премерено мушване в мекия му, изхвръкнал корем…

Хавалоу порови в кутията и извади снимка на мъж и жена, седнали край градинска маса в слънчев ден.

— Това са Джордж и Айрини.

Дори на оскъдната светлина на верандата Джули видя, че Джордж Фарис е бил строен човек с продълговато и тясно лице — пълна противоположност на Франк Полард.

— Защо някой би се представял за Джордж? — попита Хавалоу.

— Имаме работа с евентуален престъпник, който използва множество фалшиви документи — отвърна Джули. — Джордж Фарис е само една от неговите самоличности. Без съмнение името на зет ви е било избрано напълно произволно от фалшификатора на документи, чиито услуги ползва. Фалшификаторите понякога вземат имената и адресите на покойници.

Хавалоу се намръщи.

— Смятате ли, че е възможно човекът, който използва името на Джордж, да е убил Айрини, брат ми и двете ми племенници?

— Не — незабавно рече Джули. — В случая нямаме работа с убиец, а само с най-обикновен мошеник. Измамник, тъй да се каже.

— Освен това — добави Боби — никой убиец няма сам да се свърже с извършените от него убийства, като се снабди с документи за самоличност на името на съпруга на жертвата си.

Хавалоу се втренчи в Джули, очевидно опитвайки се да определи доколко го будалкат, и попита:

— Този тип ли е ваш клиент?

— Не — излъга тя. — Той е завлякъл нашия клиент и ние бяхме наети да го пипнем, за да бъде принуден да върне задигнатото.

— Господине, можем ли да вземем снимката? — попита Боби.

Хавалоу се поколеба. Продължаваше да гледа Джули в очите.

Боби му подаде визитната картичка на „Дакота & Дакота“.

— Ще ви я върнем след време. Оставяме ви адреса и телефонния си номер. Разбирам неохотата ви да се разделите с един семеен спомен, особено откакто сестра ви и зет ви не са вече между живите, но ако…

Очевидно решил, че не го лъжат, Хавалоу рече:

— О, по дяволите, вземете я. Не съм сантиментален, особено по отношение на Джордж. Никога не съм го понасял. Винаги съм смятал, че сестра ми сглупи, като се омъжи за него.

— Благодаря — каза Боби. — Ще ви…

Хавалоу отстъпи назад и тресна вратата.

Джули натисна звънеца.

— Моля те, не го убивай! — прошепна Боби.

Нетърпеливо смръщен, Хавалоу отвори вратата.

Боби пристъпи между него и Джули, протегнал фалшифицираната шофьорска книжка с името на Джордж Фарис и снимката на Франк.

— Още един въпрос, господине, и се махаме от главата ви.

— Времето ми е ценно — заяви онзи.

— Виждали ли сте някога този човек?

Хавалоу с раздразнение пое книжката и я разгледа.

— Безцветно лице, правилни черти. Наоколо в радиус от сто километра има поне милион като него. Не мислите ли?

— Значи ли това, че не сте го виждали преди?

— Ама вие да не сте бавнозагряващи! Да не би да трябва да го кажа само с да или не! Не. Не съм го виждал.

Боби прибра книжката и каза:

— Благодарим ви, че ни отделихте от…

Хавалоу хлопна вратата. Силно.

Джули посегна към звънеца.

Боби я хвана за ръката.

— Получихме всичко, за което дойдохме.

— Искам…

— Знам какво искаш, но изтезаването на човек до смърт е подсъдно в Калифорния.

Сетне я задърпа по алеята.

Когато седнаха в колата, тя избухна:

— Това грубо, гадно и надуто копеле!

Боби запали мотора и включи чистачките.

— Ще спрем в супермаркета, ще купим едно огромно плюшено мече, ще напишем върху него името на Хавалоу и ще те оставя да го изкормиш. Става ли?

— За кого, по дяволите, се мисли тоя?

Тя продължаваше да гледа назад към къщата. Боби подкара и каза:

— Той е Уолтър Хавалоу, бебчо, и ще бъде самият той, чак докато умре, което е по-голямо наказание от всички, които би могла да измислиш.

След няколко минути излязоха от Вила Парк. Боби зави към някакъв супермаркет от веригата „Ралф“ и спря на паркинга пред него. Угаси фаровете и изключи чистачките, но остави мотора да работи, за да им бъде топло.

На паркинга имаше само няколко коли. Локви, големи колкото плувни басейни, отразяваха светлините на магазина.

— И така какво научихме? — започна Боби.

— Че ненавиждаме Уолтър Хавалоу.

— Да, но аз питам какво научихме във връзка със случая. Дали е случайно съвпадение, че Франк използва името на Джордж Фарис и че семейството на Фарис е било избито?

— Не вярвам в случайните съвпадения.

— Аз също, въпреки че всичко е възможно. Но това, което каза на Хавалоу е истина. Едва ли Франк би убил Айрини и всички останали в къщата и после би се разкарвал с документи за самоличност, които имат нещо общо с тях.

Дъждът заваля по-силно и шумно забарабани по тойотата. Гъстата водна завеса почти скри супермаркета.

— Искаш ли да знаеш какво мисля? — попита Боби. — Мисля, че Франк просто е използвал името на Фарис, а преследвачът му някак си е научил за това.

— Мистър Синя светлина ли имаш предвид? Човекът, за когото се предполага, че може да накара колата да се разпадне около теб и по вълшебен начин да склони уличното осветление да угасне.

— Да, него.

— Ако той изобщо съществува.

— Мистър Синя светлина открива, че Франк използва името на Фарис, и отива на адреса, като се надява да го намери там. Но Франк никога не е ходил в къщата. Фалшификаторът на документи е взел адреса и името наслуки. Така че, когато мистър Синя светлина не намира Франк, убива всички в къщата, понеже смята, че те го лъжат и укриват Франк, или може би просто от ярост.

— Той би знаел как да се справи с Хавалоу.

— Значи смяташ, че съм прав, че надушвам нещо, така ли?

Тя се замисли, сетне промълви:

— Може би.

Боби се ухили.

— Не е ли забавно да си детектив?

— Забавно ли? — невярващо възкликна тя.

— Е, исках да кажа интересно.

— Боже мой, та ние представяме или човек, който е убил четирима души, или човек, преследван от брутален убиец, и намираш това за забавно?

— Е, не е толкова приятно като секса, но със сигурност е по-забавно от боулинга.

— Боби, понякога ме докарваш до лудост, но въпреки това те обичам.

Той хвана ръката й.

— Продължим ли с разследването, да бъда проклет, ако не се забавлявам колкото мога. Но с радост бих го зарязал в минутата, в която поискаш.

— Защо? Заради лошия си сън ли? Заради Лошото нещо? — Поклати глава. — Не. Позволим ли на един лош сън да ни изплаши, съвсем скоро всичко ще започне да ни плаши. Ще загубим увереността си, а човек не би могъл да върши подобна работа, ако не е уверен.

Даже на бледите отблясъци от светлинките на предното табло, тя виждаше тревогата в очите му.

Накрая Боби сви рамене.

— Да, знаех си, че това ще кажеш, затуй давай да приключваме възможно най-бързо. Според другата му шофьорска книжка, той е Джеймс Роман и живее в Ел Торо.

— Вече е почти осем и половина.

— Можем да стигнем там и да намерим къщата за около четиридесет и пет минути. Няма да бъде прекалено късно.

— Добре.

Вместо да включи на скорост, той наклони облегалката на седалката си и свали подплатеното си яке.

— Отключи сандъчето и извади пистолета ми. Отсега нататък няма да се разделям с него.

Всеки от тях притежаваше разрешително да носи оръжие. Джули съблече собственото си яке, след което измъкна два кобура изпод седалката си и извади два револвера от сандъчето: „Смит енд Уесън“ Чийфс Спешълс, 38-калиброви, със скъсени дула — надеждно и компактно оръжие, което може да се носи под обикновеното облекло.

 

 

Къщата я нямаше. Ако някой на име Джеймс Роман бе живял тук, вече си имаше ново жилище. В средата на парцела тъмнееше гола бетонна плоча, заобиколена от трева, шубраци и няколко дървета, сякаш постройката е била отнесена нанякъде от летящи хора.

Боби паркира на улицата и те слязоха от тойотата, за да огледат имота отблизо. Уличната лампа хвърляше достатъчно светлина, за да се види, че поляната е отъпкана, набраздена от автомобилни гуми и гола на места. Освен това бе осеяна с трески, белезникави парчета гипс, остатъци от тухли и изпочупени стъкла, които мътно проблясваха.

Най-добро указание за съдбата на къщата можеше да се получи от състоянието на дърветата и храстите. Онези от тях, които се намираха най-близо до плочата, бяха или изсъхнали, или съвсем окаяни, и отблизо изглеждаха обгорени. Най-близкото дърво беше без листа и в мократа януарска нощ вкочанените му черни клони навяваха някакви анахронични мисли за Хелоуин.

— Изгоряла е — каза Джули. — После са съборили каквото е останало.

— Хайде да поговорим с някой съсед.

Празното място бе заобиколено от къщи, но светеше само в онази, намираща се от северната страна.

Мъжът, който отвори на позвъняването им, беше около петдесет и пет годишен, висок малко над метър и осемдесет, с посивяла коса и добре оформен сив мустак. Казваше се Парк Хампстед и имаше вид на пенсиониран военен. Покани ги вътре с молбата да оставят мокрите си обувки на предната веранда. Последваха го по чорапи до къта за хранене в кухнята, където жълтите пластмасови мебели нямаше да пострадат от влажните им дрехи, но въпреки това Хампстед ги накара да изчакат, докато покрие с плътни плажни кърпи два от столовете.

— Извинявам се — каза той, — ама си падам малко чистник.

— Къщата беше с под от светъл дъб и модерно обзавеждане и Боби забеляза, че блести от чистота.

— От тридесетте години във флотата ми остана някакъв постоянен респект към рутината, реда и чистотата — обясни Хампстед. — Всъщност мисля, че може би малко се побърках на тема чистота, когато преди три години почина Шарън — съпругата ми. Първите шест-седем месеца след погребението й лъсках жилището основно поне два пъти седмично, понеже по време на чистенето донякъде забравях мъката. Похарчих цяло състояние за препарати, хартиени кърпи, гъби и бърсалки. Да ви кажа, няма на света военна пенсия, дето може да поддържа смахнатия навик, който придобих. Слава Богу, преодолях това състояние. Все още си падам чистник, но поне вече не съм маниак на тази тема.

Тъкмо си бе приготвил цяла кафеварка, така че наля и на тях. По чашите, чинийките и лъжичките не се забелязваше и петънце. Хампстед им подаде две прилежно сгънати хартиени салфетки и се настани на масата срещу тях.

— Да, познавах Джим Роман — каза той, след като те повдигнаха въпроса. — Добър съсед. Беше пилот на хеликоптер във въздушната база край Ел Торо, където беше и моята последна спирка, преди да се пенсионирам. Джим беше дяволски мил човек, от онези, дето биха ти дали и ризата от гърба си, а после биха те попитали дали имаш нужда от пари, та да си купиш подходяща вратовръзка.

— А защо? — попита Джули.

— Да не би да е загинал по време на пожара? — обади се Боби, като си спомни обгорените дървета и почернялата от сажди бетонна плоча.

Хампстед се смръщи.

— Не. Загина шест месеца след Шарън. Точно преди две години и половина. Хеликоптерът му се разби по време на маневри. Беше само на четиридесет и една, единадесет години по-млад от мен. Остави жена, Маралий, четиринадесетгодишна дъщеря — Валери, и дванадесетгодишен син — Майк. Ужасна работа. Бяха задружно семейство и нещастието, случило се с Джим, ги смаза. Имаха някакви роднини в Небраска, но нито един, към когото наистина биха могли да се обърнат. — Хампстед се втренчи покрай Боби в тихо бръмчащия хладилник и очите му се навлажниха. — Така че се опитах да се намеся, да помогна с каквото мога, да съветвам Маралий как да се оправя с финансите, да подложа рамо да се облегне и ухо да изслушам децата, когато имаха нужда от това. От време на време ги водех в Дисниленд и на кино, нали разбирате… такива неща. Маралий често повтаряше, че съм изпратен от Бога, но всъщност аз бях този, който повече имаше нужда от тях, понеже дребните грижи за нея и децата бяха това, което най-накрая започна да отвлича мислите ми от загубата на Шарън.

— Значи пожарът е избухнал доста скоро, така ли? — попита Джули.

Хампстед не отвърна. Изправи се, приближи се до мивката, отвори шкафа под нея, измъкна бутилка с някакъв препарат и кухненска кърпа и започна да бърше вратата на хладилника, която и без това изглеждаше чиста като антисептичната повърхност на операционна маса.

— Валери и Майк бяха знаменити деца. Не мина и година и започна да ми се струва, че те са мои собствени хлапета, онези, които с Шарън не можахме да имаме. Маралий жали за Джим дълго време, почти две години, преди да започне да си спомня, че е жена в разцвета на силите си. Може би това, което се зараждаше помежду ни, би огорчило Джим, но аз не мисля така. Смятам, че би се радвал за нас, въпреки че бях с единадесет години по-възрастен от нея.

Когато приключи с търкането на хладилника, Хампстед внимателно огледа вратата от всички страни и под различни ъгли. Очевидно търсеше следи от пръсти или пропуснато петно. И изведнъж, сякаш чак сега бе чул въпроса, зададен от Джули преди минути, каза:

— Пожарът избухна преди два месеца. Събудих се посред нощ, чух сирени, видях оранжево зарево през прозореца, станах, погледнах навън…

Отдръпна се от хладилника, огледа кухнята, приближи се до най-близкия, покрит с плочки плот, пръсна го с шишето и затърка блестящата му повърхност.

Джули погледна Боби. Той поклати глава. Никой от тях не продума.

След минута-две домакинът продължи:

— Стигнах до къщата им малко преди пожарникарите. Влязох през входната врата. Пресякох вестибюла и се добрах до подножието на стълбището, но не можах да се кача до спалнята. Горещината беше невъобразима, димът също. Извиках имената им, но никой не отвърна. Ако бях чул отговор, може би щях да намеря сили някак си да се кача, въпреки пламъците. Предполагам, че съм изгубил съзнание за няколко секунди и че пожарникарите са ме изнесли, защото си спомням, че се свестих на предната морава, че кашлях и се задушавах, а наведен над мен лекар ми даваше кислород.

— И тримата ли изгоряха? — попита Боби.

— Да.

— А какво е причинило пожара?

— Не съм сигурен дали изобщо се разбра. Мисля, че чух нещо за късо съединение в инсталацията, но наистина не съм сигурен. Като че ли известно време имаше подозрения за умишлен палеж, но те не доведоха доникъде. Пък и няма особено значение, нали?

— Защо да няма?

— Ами каквато и да е причината, и тримата са мъртви.

— Наистина съжалявам — тихо промълви Боби.

— Парцелът им беше продаден. Някъде през пролетта ще започне строежът на нова къща. Още кафе?

— Не, благодарим ви — каза Джули.

Хампстед огледа кухнята, после се приближи до кухненската печка и залъска капака й от неръждаема стомана, въпреки че блестеше като нов.

— Извинявам се за кочината. Не разбирам как тази къща може да се цапа толкова, след като само аз живея в нея. Понякога си мисля, че сигурно някакви гномове се промъкват зад гърба ми и оплескват всичко, за да ме измъчват.

— Няма нужда от гномове — въздъхна Джули. — Самият живот ни тръсва цялата мъка, която можем да понесем.

Хампстед се обърна и за пръв път, откакто бе станал от масата и бе започнал своя ритуал по почистването, ги погледна в очите.

— Няма гномове — съгласи се той. — С гномовете човек би се справил твърде бързо и лесно.

Хампстед беше едър човек и изглеждаше видимо кален от годините, прекарани в ежедневни упражнения и сурова дисциплина във войската, но очите му се напълниха със сълзи — доказателство за дълбока скръб и за миг той заприлича на безпомощно, загубило се дете.

 

 

В колата, втренчил се през напръсканото от дъжда предно стъкло в мястото, където преди време е била къщата на семейство Роман, Боби каза:

— Франк е открил, че мистър Синя светлина знае за документите на Фарис, и се е снабдил с нови на името на Джеймс Роман. Но мистър Синя светлина очевидно е научил и за тях и е отишъл да го търси на адреса на Роман, където е намерил само вдовицата и децата. Убил ги е по същия начин, по който е убил и семейството на Фарис, но този път е подпалил къщата, за да прикрие престъплението си. Така ли би го разтълкувала и ти?

— Може би — отвърна Джули.

— Изгорил е телата, понеже ги е изпохапал, както ни обясни семейство Фан, и това би могло да помогне на полицията да свърже двете престъпления, а той е искал да я прати за зелен хайвер.

— В такъв случай защо не ги изгаря всеки път?

— Понеже това би било също толкова насочващо, колкото и следите от изпохапване. Понякога изгаря телата, понякога не, а от време на време може би се отървава от тях така, че никога да не бъдат открити.

Секунда-две и двамата мълчаха. После тя каза:

— Значи имаме работа с масов убиец, който очевидно е буйстващ психопат.

— Или с вампир — добави Боби.

— А защо преследва Франк?

— Не знам. Може би Франк някога се е опитал да забие дървен кол в сърцето му.

— Не е забавно.

— Съгласен съм. Точно сега нищо не изглежда забавно.