Дийн Кунц
Лошо място (27)

27

Понеделник следобед. Томас седеше на работната си маса. Правеше поема от картинки.

Дерек помагаше. Или поне така си мислеше. Ровеше в кутия с изрезки от списания. Избираше картини и ги даваше на Томас. Ако картинката беше правилна, Томас я подрязваше и я залепваше на страницата. През повечето време тя не беше, така че той я слагаше настрана и молеше за втора и трета, докато Дерек му подадеше нещо, което би могъл да използва.

Не каза на Дерек ужасната истина. Ужасната истина беше, че той искаше да прави поемата сам. Не можеше да нарани чувствата му. Дерек беше достатъчно наранен. Твърде много. Да си идиот наистина нараняваше, а Дерек беше по-тъп от Томас. И външно изглеждаше по-тъп, което още повече нараняваше. Челото му беше по-наклонено от Томасовото. Носът му беше по-плосък, а главата му имаше по-сплескана форма. Ужасна истина.

По-късно, изморени от съставянето на поемата, Томас и Дерек отидоха в общата зала и точно там обидиха Дерек. Беше наскърбен толкова много, че се разрева. Едно момиче го направи. Мери. В общата зала. Някои от обитателите на дома играеха на топчета в ъгъла. Други гледаха телевизия. Томас и Дерек седяха на канапе близо до прозорците; Държаха се Общително, когато някой минеше оттам. Персоналът винаги искаше хората в дома да се Държат Общително. Беше добре за тях да се Държат Общително. Когато никой не минаваше оттам, за да се Държат Общително, Томас и Дерек наблюдаваха колибритата на хранилката, окачена от външната страна на прозорците. Те подскачаха насам-натам и бяха забавни за наблюдаване. Мери, която беше нова в дома, не се щураше насам-натам и не беше забавна за наблюдаване, но пък бръмчеше много. Не, жужеше. Бззз, бззз, бззз. През цялото време.

Мери знаеше за очните щеки. Каза, че били много важни и може би наистина бяха, макар Томас никога да не беше чувал за тях и не разбираше какво представляват, но пък и много от нещата, които не разбираше, наистина бяха важни. Той знаеше какво са очите, разбира се. Знаеше, че щеката е пръчка, с която човек удря топки, понеже те имаха маса за билярд точно тук, в общата зала, близо до мястото, където седяха с Дерек, макар че никой не я използваше много. Той си помисли, че сигурно ще е лошо, ама наистина лошо, ако се мушнеш в окото с щека, но тази Мери каза, че очните щеки били добри и че имала една специално за дете с болестта на Даун.

— Аз съм високо развита слабоумна — рече тя, очевидно горда от себе си.

Томас не знаеше какво е слабоумна, но виждаше, че Мери не е висока. Тя беше ниска, дебела и отпусната.

— Ти вероятно също си слабоумен, Томас, но не си високо развит като мен. Аз съм почти нормална, а ти не си.

Всичко това само обърка Томас.

Дерек се обърка още повече и със своя дебел и понякога труден за разбиране глас каза:

— Аз ли? Не съм малкоумен. — Поклати глава. — Каубой. — Усмихна се. — Каубой.

Мери му се присмя.

— Не си каубой, нито пък някога ще бъдеш. Ти си олигофрен.

Помолиха я да го каже няколко пъти, преди да го разберат, но даже тогава не го схванаха напълно. Можеха да го повторят, но не разбираха какво представлява, както и не разбираха как изглежда някоя от онези очни щеки.

— Има нормални хора — каза Мери, — после са слабоумните, после олигофрените, които са по-тъпи от тях, и след това са идиотите, които са по-тъпи даже от олигофрените. Аз съм високо развита слабоумна и няма да остана тук завинаги, ще бъда добра, ще се държа както трябва, ще работя усилено да стана нормална и някой ден ще се върна в правия път.

— На кой път? — попита Дерек, което също учуди Томас.

Мери му се изсмя.

— Ще бъда нормална, какъвто ти никога няма да бъдеш, ти, нещастен, проклет олигофрен.

Този път Дерек осъзна, че тя гледа към него и му се подиграва, и се опита да не плаче, но не можа. Лицето му почервеня и той се разрева, а Мери се ухили доволно и изглеждаше горда и развълнувана, сякаш беше спечелила някаква голяма награда. Беше използвала лоша дума — „проклет“ — и би трябвало да е засрамена, но не беше, защото отново каза другата дума и сега Томас разбра, че другата дума — олигофрен — също е лоша, ама Мери продължи да я повтаря, докато бедният Дерек стана и побягна, но дори тогава тя не спря да я крещи след него.

Томас отиде в тяхната стая да търси Дерек. Приятелят му се беше затворил в гардероба. Ревеше. Двама-трима от персонала също дойдоха и говориха на Дерек наистина мило, но той не искаше да се появи. Трябваше да му говорят дълго време, за да го накарат да излезе оттам, но даже тогава той не можа да спре да плаче, така че след малко те трябваше да му Дадат Нещо. Понякога, когато си болен, от грип например, молеха те да Вземеш Нещо, което означаваше хапче с една или друга форма, с един или друг цвят, голямо или малко. Но когато трябваше да ти Дадат Нещо, то винаги означаваше инжекция, която беше лошо нещо. Те никога не трябваше да Дават Нещо на Томас, понеже той винаги беше добър. Но понякога Дерек — мил, какъвто си беше, започваше да се чувства толкова зле, че не можеше да престане да плаче, и понякога се удряше, просто се удряше по лицето, докато се наранеше и му потечеше кръв и даже тогава не спираше, така че те трябваше да му Дадат Нещо За Негово Собствено Добро. Дерек никога не удряше някого другиго, той беше мил, но За Негово Собствено Добро понякога трябваше да бъде накаран да си почине или понякога даже накаран да заспи, което и се случи в деня, когато Мери, развитата слабоумна, го нарече олигофрен.

След като Дерек бе накаран да заспи, една жена от персонала седна до Томас край работната маса. Казваше се Кати. Томас харесваше Кати. Тя беше по-стара от Джули, но не толкова стара, колкото нечия майка. Беше хубава. Не колкото Джули, но имаше приятен глас и очи, в които не се страхуваш да погледнеш. Тя взе една от ръцете на Томас в своите и го попита дали е добре. Той каза, че е, но не беше и жената знаеше това. Поговориха си мъничко. Това помогна. Държането Общително.

Кати му разказа за Мери така, че да разбере, и това също помогна.

— Тя е толкова разстроена, Томас. Била е известно време там навън, в света на останалите хора, и дори е имала почасова работа, изкарвала си е малко собствени пари. Опитвала се е толкова упорито, но не е станало, имала е твърде много проблеми, така че отново е трябвало да бъде настанена тук. Мисля, че съжалява за това, което причини на Дерек. Просто е толкова разочарована, че има нужда да се чувства по-горе от някого.

— Аз също съм… бях… бях навън в света преди време — каза Томас.

— Знам, че си бил, скъпи.

— Част от него… ме плашеше. Но когато бях с Джули и Боби… тогава ми харесваше.

Дерек тихичко похъркваше в леглото си.

Следобедът преваляше. Небето тъмнееше буреносно. Цялата стая беше изпълнена със сенки. Светеше само лампата на бюрото. Лицето на Кати изглеждаше прекрасно, озарявано от отблясъците. Кожата й приличаше на атлаз с цвят на праскова. Той знаеше как изглежда атлазът. Джули имаше рокля от атлаз.

Известно време просто седяха и мълчаха.

После младежът промълви:

— Понякога е трудно.

Тя сложи ръка върху главата му и го поглади по косата.

— Да, Томас, знам, че е така. Наистина знам.

Беше толкова мила. Той не разбра защо започна да плаче, след като Кати беше толкова мила, но го направи. Може би тъкмо защото беше толкова мила.

Кати придърпа стола си до неговия. Томас се наведе към нея. Тя го прегърна. Младежът плачеше и плачеше. Не ревеше ужасно и пронизително като Дерек, но и не можеше да спре. Опитваше се да не плаче, понеже плаченето го караше да се чувства тъп, а той мразеше да се чувства по този начин.

— Мразя да съм идиот — през сълзи рече той.

— Не си, скъпи.

— Неее, идиот съм. Мразя да съм. Но не мога да бъда друг. Опитвам се да не мисля, че съм тъп, но човек не може да не мисли за нещо, когато то е това, което е, и когато другите хора не са и излизат навън всеки ден и живеят там, а той даже не иска… но, ооо, той също иска, даже когато казва, че не иска. — Изреченото беше много за него и той се изненада, че го бе казал всичкото, изненадан, но и разстроен, понеже толкова много му се искаше да й обясни как се чувстваш, когато си тъп, когато се страхуваш да излезеш сред другите, а не му се беше удало, не беше успял да намери верните думи, така че цялото чувство все още бе затворено в него. — Време. Хем има много време, когато си тъп и не можеш да излизаш в света, разбираш ли, много време за запълване, хем наистина няма достатъчно време, няма достатъчно време да научиш как да не се страхуваш от нещата, а аз трябва да науча как да не се страхувам, за да мога да се върна и да бъда с Джули и Боби, което наистина ужасно искам да направя, преди цялото време да е свършило. Има много време, пък няма достатъчно. Звучи глупаво, нали?

— Не, Томас.

Той не направи опит да се изтръгне от прегръдката й.

— Знаеш ли, понякога животът е труден за всички. Даже за умните хора. Даже за най-умните от тях.

Той изтри с длан подпухналите си очи.

— Наистина ли? И за теб ли?

— Да, понякога е труден. Но аз вярвам, че Бог съществува, Томас, и че той ни е поставил тук по някаква причина и че всяка трудност, пред която сме изправени, е изпитание и ставаме по-добри, задето я понасяме.

Той вдигна глава и я погледна. Такива мили очи. Добри очи. Очи, които те обичат. Като очите на Джули. Или на Боби.

— Господ ме е направил идиот, за да ме изпита, така ли?

— Не си тъп, Томас. Не и в някои отношения. Не ми харесва да чувам как се наричаш тъп. Не си толкова умен, колкото някои, но вината не е твоя. Ти си различен. Това е всичко. Да бъдеш… различен е твоето изпитание и ти се справяш с него добре.

— Наистина ли?

— Даже чудесно. Виж се. Не си ожесточен. Не си навъсен. Не страниш от хората.

— Държа Се Общително.

Тя се усмихна, издърпа една хартиена кърпичка от кутията върху масата и избърса сълзите от лицето му.

— Томас, от всичките умни хора в света нито един не се справя по-добре от теб с изпитанията, а повечето не се справят и наполовина толкова добре.

Той знаеше, че Кати е убедена в това, което казва, и думите й го направиха щастлив, макар и да не вярваше съвсем, че животът някога е бил труден и за умните хора.

Тя остана още малко. Увери се, че Томас е добре. После си тръгна.

Дерек продължаваше да похърква.

Томас поседя на работната маса. Опита се да направи още поеми.

След известно време отиде до прозореца. Бе завалял дъжд. Стичаше се по стъклата. Скоро нощта щеше да скрие дъжда.

Той опря ръце в стъклото. Пресегна се в дъжда, в сивия ден, в нищото на нощта, което бавно се промъкваше над тях.

Лошото нещо все още бе там навън. Усещаше го. Човек, но не само човек. Нещо повече от човек. Много лошо. Грозно-противно. Бе го усещал дни наред, но не беше телевизионирал предупреждение до Боби от миналата седмица, понеже Лошото нещо не се приближаваше. Стоеше си далече, точно сега не заплашваше Джули, а ако той телевизионираше твърде много предупреждения до Боби, то тогава Боби щеше да спре да им обръща внимание и когато Лошото нещо най-накрая се покажеше, Боби нямаше да вярва в него повече и тогава то щеше да стигне до Джули, понеже Боби нямаше да внимава.

Томас най-много се страхуваше от това, че Лошото нещо ще отведе Джули на Лошото място. Майка им отиде на Лошото място, когато Томас беше двегодишен, така че той изобщо не си я спомняше. Баща им също отиде на Лошото място по-късно и остави Томас само с Джули.

Той нямаше предвид Ада. Знаеше за Рая и Ада. Раят беше на Бога. Дяволът притежаваше Ада. Ако имаше Рай, той беше сигурен, че неговите мама и татко са отишли там. Човек иска да попадне в Рая, ако може. Нещата са по-добри там. В Ада персоналът е лош към обитателите му.

Но за Томас Лошото място не означаваше просто Адът. То бе Смъртта. Адът беше лошо място, но Смъртта беше Лошото място. Смъртта бе дума, която не можеш да нарисуваш. Смъртта означаваше всичко да е спряло, да е изчезнало, цялото ти време да е изтекло, да е свършило, да го няма, да е пропаднало. Как можеш да нарисуваш това? Едно нещо не е истинско, ако не можеш да го нарисуваш. Той не можеше да види Смъртта, не можеше да си представи образа й, не и ако мислеше за нея по начина, по който сякаш мислеха другите хора. Просто беше твърде тъп, така че трябваше да я нарисува в главата си като място. Казваха, че Смъртта идвала да те отведе и тя беше дошла да отведе баща му една нощ, когато беше получил сърдечен пристъп. Но щом като идва да те отведе, значи трябва и да те заведе на някое място. И това беше Лошото място. То е там, където те отвеждат и никога не ти разрешават да се върнеш. Томас не знаеше какво се случва там. Може би нищо страшно. Освен че не разрешават на човек да се върне и да види хората, които обича, а това го прави достатъчно страшно, без значение дали храната е хубава. Може би някои хора отиват в Рая, а някои в Ада, но щом не можеш да се върнеш и от двете, значи и двете са част от Лошото място, просто различни стаи. Освен това той не беше сигурен, че Раят и Адът са истински, така че може би в Лошото място имаше само тъмнина и студ и толкова много празно пространство, че когато се преселиш в отвъдното, даже не можеш да намериш хората, които са отишли преди тебе.

Това го плашеше най-много от всичко. Не просто, че ще загуби Джули, ако я отведат в Лошото място, а и че няма да може да я намери, когато самият той отиде там.

Вече се страхуваше от нощта. От цялата тази огромна пустота. Похлупакът, махнат от света. А щом самата нощ е толкова страшна, Лошото място ще бъде много по-ужасно. То сигурно ще бъде по-голямо от нощта и дневната светлина никога няма да проникне в него.

Небето навън притъмня още повече.

Вятър разлюля палмите.

По стъклото се стичаше дъжд.

Лошото нещо беше далеч.

Но щеше да се приближи. Скоро.