Дийн Кунц
Лошо място (41)

41

Когато Клинт Карагьозис пристигна в кантората „Дакота & Дакота“ малко преди девет часа, Боби го прегърна през раменете и го поведе обратно към асансьорите.

— Докато караш, ще ти обясня какво се случи през нощта. Знам, че имаш и други дела, но случаят Полард става все по-заплетен.

— Къде отиваме?

— Първо до лабораториите „Паломар“. Оттам ни се обадиха. Резултатите от изследванията са готови.

По небето се носеха само няколко облаци, и то далеч към планините — движеха се като издутите платна на огромни галеони, поели път на изток. Беше типичен южнокалифорнийски ден: ведър, приятно топъл, навсякъде зеленина и свежест и ужасно натоварено движение по улиците, което би превърнало всеки обикновен гражданин в запенен психопат с антиобществени мании и желание да натисне спусъка на полуавтоматично оръжие.

Клинт избегна магистралите, но дори страничните улици бяха задръстени. Когато Боби свърши разказа си за всичко, което се бе случило, откакто се бяха разделили следобед на предния ден, им оставаха още десет минути път до „Паломар“, въпреки че Клинт го обсипваше с въпроси. Той винаги успяваше да овладее реакциите си и все пак слисването му пролича — толкова необичайно беше откритието, че Франк явно умее да се телепортира.

Накрая Боби смени темата, защото продължителният разговор за психични явления с флегматичен тип като Клинт го караше да се чувства замаян, откъснат от действителността. Докато едва-едва се движеха напред по Бристол Авеню, той подхвърли:

— Помня времето, когато можеше свободно да се кара навсякъде из окръг Ориндж без никакви задръствания.

— Не беше чак толкова отдавна.

— Помня също, че не се налагаше да се включваш в списъка на чакащите при някой предприемач, за да си купиш къща. Търсенето не надхвърляше петкратно предлагането като сега.

— Да.

— Помня и портокаловите горички из целия окръг Ориндж.

— Аз също.

Боби въздъхна.

— Ей, я ме чуй, дърдоря като изкуфял дъртак, дето съжалява за доброто старо време. Още малко и ще изпадна в умиление за епохата на динозаврите.

— Мечти — каза Клинт. — Всеки си има мечта, а най-много хора мечтаят за Калифорния и затова непрекъснато прииждат, макар пришълците да са толкова много, че мечтата става неосъществима, поне в първоначалния си вид. Разбира се, мечтите може би затова са мечти — да бъдат неосъществими, но най-малкото, трябва да ти се струва, че ако протегнеш ръка, можеш да я докоснеш. Обезсмислят се, ако са прекалено достъпни.

Боби се изненада от дългата реч на Клинт и още повече от това, че му говореше за нещо толкова отвлечено като мечтите.

— Ти вече си калифорниец, така че каква е мечтата ти?

След кратко колебание Клинт отвърна:

— Някой ден Фелина да може да чува. Медицината толкова напредва, непрекъснато се появяват нови лекарства, уреди и методи на лечение.

Клинт зави наляво от Бристол Авеню на страничната улица, където бяха лабораториите „Паломар“. Боби си мислеше, че мечтата на спътника му е хубава, какво ти хубава — направо прекрасна. Май беше по-добра дори от тяхната мечта с Джули да се замогнат достатъчно, за да разполагат с повече свободно време и с възможност да измъкнат Томас от „Чиело Виста“ и да заживеят заедно.

Спряха на паркинга до огромната бетонена сграда на лабораториите „Паломар“. Докато вървяха към входната врата, Клинт се обади:

— А, между другото, администраторката тук смята, че съм хомосексуалист, което не ме смущава.

— Какво?

Клинт влезе без по-нататъшни обяснения, Боби го последва до гишето на администраторката — привлекателна блондинка.

— Здрасти, Лайза — поздрави Клинт.

— Здрасти! — Отговорът бе подсилен от пукането на балон от дъвка.

— „Дакота и Дакота“.

— Сещам се — каза тя. — Вашите материали са готови. Ще ви ги донеса.

Сетне хвърли поглед към Боби и се усмихна. Той отвърна на усмивката, въпреки че изражението й му се стори малко необичайно.

Лайза се върна с два големи, запечатани плика от кафява хартия — първият с надпис „ПРОБИ“, а другият с „АНАЛИЗИ“. Клинт подаде втория на Боби, двамата се дръпнаха от гишето и застанаха встрани във фоайето.

Боби разкъса плика и започна да рови из документите.

— Котешка кръв.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Когато Франк се е събудил в мотела, бил е изпоцапан с котешка кръв.

— Знаех си, че не е убиец.

— Котката може и да е на друго мнение — отбеляза Боби.

— А какво е другото?

— Ами… цял куп технически подробности… в крайна сметка е това, което изглежда. Черен пясък.

Клинт пак се доближи до гишето и попита:

— Лайза, помниш ли, че си говорихме за един хавайски бряг с черен пясък?

— Кайму — подсказа му тя. — Супер.

— Да, Кайму. Има ли друго?

— За черния пясък ли питаш? Не. Там е и Пуналу — също е страхотно. Тези плажове са на големия остров. Сигурно има и по другите острови, нали навсякъде е пълно с вулкани?

Боби също дойде до гишето.

— Какво общо имат вулканите?

Лайза извади дъвката от устата си и я сложи настрани върху лист хартия.

— Ами доколкото съм чувала, в морето изтича страшно гореща лава, и когато се допре до водата, се получават силни взривове, които разхвърлят милиарди едва забележими черни стъкълца, вълните ги блъскат едни в други, докато постепенно се стрият на пясък.

— И такива плажове има само на Хавайските острови? — зачуди се Боби.

Администраторката сви рамене.

— Сигурно. Клинт, той… приятел ли ти е?

— Да — потвърди Клинт.

— Нали разбираш, питам дали ти е добър приятел?

— Да — повтори Клинт, без да поглежда Боби.

Лайза намигна на Боби.

— Слушай, накарай Клинт да те заведе на Кайму и ще ти кажа защо: страхотно е да излезеш на черния плаж през нощта и да правиш любов под звездите не само защото е мек, но главно защото черният пясък не отразява лунната светлина като обикновения и ти се струва, че се рееш в пространството, отвсякъде те обгръща мрак и сетивата ти се изострят, ако разбираш какво искам да ти кажа.

— Звучи страхотно — обади се Клинт. Довиждане, Лайза. — Той се отправи към вратата.

Боби се извърна да го последва и Лайза му подвикна:

— Ей, да го накараш да те заведе в Кайму, чуваш ли? Ще си прекарате страхотно.

Отвън Боби избухна:

— Клинт, дължиш ми обяснение.

— Не я ли чу? Миниатюрни черни стъкълца…

— Не говоря за това. Ей, я се погледни, ухилил си се до уши. Май за пръв път те виждам ухилен. И като че не ми харесваш кой знае колко така.