Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Bad Place, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и редакция
forri (2011 г.)

Издание:

Дийн Кунц. Лошо място

Част І

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Петрана Старчева

Художник: Димитър Стоянов — Димо

Компютърен дизайн на корицата: Иван Добрев

Печат „Полипринт“ Враца

Издателска къща „Плеяда“ София, 1995 г.

ISBN: 954-409-126-2

 

 

Издание:

Дийн Кунц. Лошо място

Част ІІ

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Петрана Старчева

Художник: Димитър Стоянов — Димо

Компютърен дизайн на корицата: Иван Добрев

Печат „Полипринт“ Враца

Издателска къща „Плеяда“ София, 1995 г.

ISBN: 954-409-126-2

История

  1. — Добавяне

20

С невидимата си палка вятърът дирижираше хор от шептящи гласове в живия плет от дървета. Гъстите храсти образуваха двуметрова стена, заграждаща от три страни двуакровия имот на Полард. Те щяха да са по-високи от самата къща, ако Канди не бе подкастрял върховете им по няколко пъти всяка година.

Той отвори високата до кръста порта от ковано желязо между две каменни колони и излезе на покрития с чакъл банкет на пътя. Наляво двулентовият асфалт се виеше между хълмовете още някой и друг километър. Надясно се спускаше надолу към далечния океан покрай къщи, застроени върху парцели, които ставаха все по-маломерни с приближаването си към брега, докато най-сетне в самия град големината им достигаше една десета от площта на техния. Със снижаването на земята на запад светлините първо се сгъстяваха, а след това изведнъж изчезваха, като че ли спрени от някаква черна стена. Тази стена беше нощното небе и тъмната шир на дълбокия, студен океан.

Канди тръгна покрай високия плет и спря чак когато усети, че е стигнал мястото, на което бе стоял Франк. Вдигна двете си огромни ръце и остави поклащаните от вятъра листа да трептят срещу дланите му, сякаш шумата досущ като медиум би могла да му предаде някакво съобщение за краткото посещение на брат му. Но не усети нищо.

Разтвори клоните и надзърна през пролуката към къщата, която през нощта изглеждаше по-голяма, отколкото беше в действителност, сякаш имаше осемнадесет или двадесет стаи, а не само десет. Прозорците на фасадата бяха тъмни. От задната част на дома през мръсните басмени пердета на кухненския прозорец се процеждаше жълта светлина. Но с изключение на нея къщата можеше да мине за запустяла. Някои от викторианските украшения се бяха изкривили и откършили от стрехите. Покривът на верандата беше хлътнал, доста от перилата бяха изпочупени, а предните стъпала — изкорубени. Даже на оскъдната светлина на луната той виждаше, че къщата се нуждае от боядисване. На много места, досущ като тъмни кости, се виждаха голи дъски, а останалата тук-там боя или се белеше, или бе полупрозрачна като кожата на албинос.

Канди се опита да мисли като Франк, да си представи защо брат му продължава да се връща. Франк се страхуваше от него и си имаше причина за това. Страхуваше се и от сестрите си, и от всички спомени, които къщата пазеше за него, така че би трябвало да стои далеч. Но той периодично се весваше, за да търси нещо — може би нещо, което дори самият той не разбираше.

Разстроен, Канди пусна клоните, върна се назад покрай дърветата и спря първо до единия, после до другия стълб на портата. Търсеше мястото, където Франк бе прогонил котките и смазал черепа на Саманта. Макар и доста по-лек сега, отколкото по-рано, вятърът така или иначе бе изсушил кръвта, изцапала камъните, а тъмнината скриваше останалото. Все пак Канди беше сигурен, че ще може да намери лобното място. Внимателно опипа нагоре и надолу четирите страни на стълба, сякаш очакваше част от него да е достатъчно гореща, за да опари кожата му. Но макар че търпеливо обходи грубите камъни и измазаните с хоросан снадки между тях, бе минало твърде много време и въпреки изключителните си дарби, не успя да различи мястото, където се бе подвизавал брат му.

Забърза по напуканата и наклонена алея и изостави хладната нощ, за да се вмъкне отново в топлата, задушна къща, в кухнята, където сестрите му седяха върху одеялата в „котешкия ъгъл“. Върбина беше зад Вайълет с четка в едната и гребен в другата ръка и решеше лененожълтата коса на сестра си.

— Къде е Саманта? — попита Канди.

Вайълет наклони глава, погледна го озадачено и отвърна:

— Вече ти казах. Мъртва е.

— Къде е тялото?

— Тук. — Вайълет направи жест с двете си ръце, за да посочи неподвижните котки, налягали около нея.

— Коя точно? — попита Канди. Половината от създанията бяха толкова кротки, че всяко от тях би могло да бъде взето за мъртвото.

— Всички. Сега те всички са Саманта.

Тъкмо от това се бе страхувал Канди. Винаги, когато някоя от котките умреше, близначките подреждаха останалите в окръжност, поставяха трупа в центъра и без да кажат дума, нареждаха на живите да опитат от мъртвата.

— По дяволите — изруга той.

— Саманта все още живее, тя вече е част от нас — каза Вайълет. Гласът й бе тих и шептящ както преди, но по-замечтан от обикновено. — Никое от нашите котета не ни е напуснало в действителност. Част от него… от нея… остава във всеки от нас… и затова ние всички сме по-силни, по-силни и по-чисти, и винаги заедно, винаги и навеки.

Канди не попита дали сестрите му са взели участие в пира, понеже вече знаеше отговора. Вайълет облиза ъгълчето на устата си, сякаш спомняйки си вкуса, и влажните й устни проблеснаха. След миг Върбина направи същото.

Понякога Канди имаше чувството, че близначките принадлежат към съвсем различен от него вид, тъй като рядко разбираше постъпките и държанието им. А и когато гледаха към него — Върбина, потънала във вечно мълчание — техните лица и очи не разкриваха нищо от мислите и чувствата им. Двете бяха толкова неразгадаеми, колкото и котките.

Канди съвсем смътно схващаше връзката на близначките с грациозните животни. Тя бе техният дар от благословената им майка, точно както и неговите многобройни дарби бяха неговото щедро майчино наследство, така че той не се питаше дали е в реда на нещата.

И все пак му се искаше да удари Вайълет, понеже не му беше оставила от тялото. Знаела е, че Франк го е пипал, че то би могло да му бъде от полза, но нито го беше запазила, докато той стане, нито беше дошла да го събуди по-рано. Искаше да я смаже, но беше негова сестра, а той не би могъл да нарани сестрите си, трябваше да се грижи за тях, да ги защитава. Майка му гледаше от небето.

— А останките от трупа? — попита той.

Вайълет посочи към кухненската врата.

Той запали външната лампа и излезе на задната веранда. Парчета кости бяха разпилени по небоядисаните дъски като зарове със странна форма. Само две от страните на терасата бяха открити. Около другите две къщата завиваше под ъгъл и в нишата, където стените й се срещаха, Канди намери парче от опашката на Саманта и късчета кожа, запратени там от нощния вятър. Полураздробеният череп беше на най-горното стъпало. Той го грабна и слезе на неокосената ливада.

Вятърът, който следобеда бе започнал да стихва, изведнъж напълно спря. Студеният въздух би пренесъл надалеч и най-нищожния звук, но нощта беше безмълвна.

Обикновено Канди можеше да докосне някакъв предмет и да види последния човек, който го бе държал преди него. Понякога успяваше да разбере дори къде бяха отишли някои от тези хора, след като бяха пуснали предмета, и когато тръгнеше да ги търси, те винаги се намираха там, където го бе отвело ясновидството му. Франк беше убил котката и Канди се надяваше, че при съприкосновението с останките й в него ще припламне прозрение, което ще го насочи отново по следите на брат му.

Месото от главата на Саманта бе оглозгано до шушка. Не по-зле бе изпразнено и съдържанието й. Добре изсушена от вятъра, тя би могла да мине за част от някоя вкаменелост от предходна ера. Съзнанието на Канди се изпълни не с представи за Франк, а с образите на другите котки, Върбина и Вайълет, и накрая той с отвращение захвърли черепа.

Чувството за безсилие изостри гнева му. Усети нуждата да расте в него. Не смееше да я остави да разцъфне, но да й устоява бе безкрайно по-трудно, отколкото да устоява на обаянието на жените и другите грехове. Мразеше Франк. Мразеше го толкова много, толкова дълбоко, беше го мразил така постоянно цели седем години, та не можеше да понесе мисълта, че бе проспал една възможност да го унищожи.

Нужда…

Той падна на колене насред буренясалата ливада. Сви юмруци и прегърби рамене и стисна зъби и се опита да се превърне в скала, в неподвижна маса, която не би помръднала и на сантиметър и при най-неотложната нужда; на милиметър и при най-страшната необходимост, и при най-ужасния глад, и при най-страстния копнеж. Молеше се на майка си да му даде сила. Вятърът отново започна да се надига и решил, че това е някакъв дяволски вихър, който иска да го тласне към изкушение, той се просна по очи върху земята, заби нокти в меката пръст и заповтаря святото име на майка си — Розеле. Яростно продължи да шепне името й в тревата и пръстта отново и отново, изгубил надежда да потисне нарастването на вътрешната необходимост. После заплака. После се изправи. И тръгна на лов.