Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Bad Place, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 13 гласа)

25

Може би беше нервна, просто защото бе понеделник. Може би настроението й се дължеше на смръщеното, обещаващо дъжд небе. А може би бе напрегната и раздразнителна, понеже от бурните събития в „Декодин“ бяха минали само четири дни и те все още бяха твърде свежи в паметта й. Но по една или друга причина, Джули не искаше да поема случая „Франк Полард“ или който и да било нов случай. Имаха си няколко постоянни договора за охрана с фирми, които обслужваха от години, и тя искаше да се придържа към тази спокойна, позната дейност. Повечето от нещата, които вършеха, бяха почти толкова рисковани, колкото и да отидеш до супермаркета за литър мляко, но в работата им неизменно се криеше опасност, а степента й при всеки нов случай беше неизвестна. И ако при тях тази сутрин бе дошла хилава старица с молба да й помогнат да намери изгубена котка, Джули вероятно щеше да я разгледа като заплаха, сравнима с някой въоръжен със секира психопат. Беше нервна. В края на краищата, ако късметът ги бе изоставил миналата седмица, сега Боби щеше да е мъртъв вече четвърти ден.

Наведена над масивното си бюро, скръстила ръце върху зелената попивателна, Джули седеше на стола си и разучаваше Полард. Той избягваше погледа й и това събуждаше подозрението й въпреки невинния му — даже трогателен — вид.

Мъжът изглеждаше така, сякаш най-много би му отивало името на някой комик от Вегас — Шеки, Бъди, нещо такова. Около тридесетгодишен, беше висок метър и шестдесет и тежеше към осемдесет килограма, които за неговата височина бяха с петнадесет над нормата. Обаче най-подходящо за кариера в комедийния театър беше лицето му. С изключение на няколкото странни, вече почти зараснали драскотини, то представляваше наистина приятна гледка: открито, мило, с трапчинки. Бузите му непрекъснато бяха зачервени, сякаш по-голяма част от живота си бе прекарал под арктически вятър. Носът му — също червеникав, очевидно не от твърде голяма привързаност към пиене, а от нееднократно счупване, беше достатъчно безформен, за да разсмива, но не и толкова смазан, че да му придава вид на гангстер.

Отпуснал рамене, той седеше в едно от кожените кресла пред бюрото на Джули. Гласът му беше тих и приятен, почти музикален.

— Имам нужда от помощ. Не знам къде другаде да я търся.

Въпреки комичния вид, държанието му беше мрачно. И макар че беше мелодичен, от гласа му лъхаха отчаяние и умора. Той периодично изтриваше лицето си с длан, сякаш маха паяжини, и всеки път озадачено се взираше в празната си ръка.

Ръцете му също бяха белязани с хванали коричка драскотини, две-три от които бяха леко подути и възпалени.

— Честно казано — рече той, — търсенето на помощ от частни детективи изглежда нелепо, сякаш не се случва в реалния живот, а в някое телевизионно шоу.

— Имам киселини, значи е в реалния живот — въздъхна Боби. Той стоеше до един от големите прозорци на шестия етаж, гледащи към обвития с мъгла океан и разположените наблизо сгради на „Фешън Айланд“, търговския център на Нюпорт Бийч, намиращ се в съседство с небостъргача с кантори, в който „Дакота & Дакота“ ползваха под наем седемстаен апартамент. Боби обърна гръб на гледката, облегна се на перваза и измъкна ролка бонбони от джоба на якето си. — Детективите по телевизията никога не страдат от киселини, пърхот или псориазис.

— Господин Полард — обади се Джули, — сигурно господин Карагьозис ви е обяснил, че всъщност, ние не сме точно частни детективи.

— Да.

— Ние сме консултанти по охраната. Работим предимно с корпорации и частни фирми. Имаме единадесет служители със завидни умения и многогодишен опит в областта на охраната, което е доста по-различно от измишльотините по телевизията за самостоятелно действащо частно ченге. Не следим съпруги, за да разберем дали изневеряват, и не се занимаваме с разводи или с някое от другите неща, заради които хората обикновено се обръщат към частните детективи.

— Господин Карагьозис ми обясни това — каза Полард, като гледаше към ръцете си, чиито свити юмруци лежаха върху бедрата му.

Клинт Карагьозис се обади от дивана вляво от бюрото:

— Франк ми разказа историята си и аз наистина смятам, че трябва да чуете защо има нужда от нас.

Джули забеляза, че той използва първото име на евентуалния клиент, което не бе правил никога дотогава през шестте си години в „Дакота & Дакота“. Клинт беше нисък и набит. Изглеждаше така, сякаш първоначално е представлявал паметник от парчета гранит и късове мрамор, кремък и руда, желязо и плочник, превърнат от незнаен алхимик в жива плът. Широкото му лице, макар и красиво, изглеждаше като издялано от камък. И ако човек започнеше да търси някакъв признак на слабост в изражението му, то той би могъл да каже само, че някои от чертите му не изглеждат силни колкото останалите. Характерът му също беше стабилен като скала — улегнал, надежден, спокоен. Малко хора впечатляваха Клинт, още по-малко пробиваха сдържаността му и изтръгваха нещо повече от учтив, делови отговор от него. Това, че бе използвал първото име на клиента, изглежда беше деликатен израз на съчувствие към Полард и вот на доверие към верността на историята, която той трябваше да разкаже.

— За мен преценката на Клинт, че това е нещо за нас, е достатъчна — заяви Боби. — Какъв е проблемът ти, Франк?

Джули не се впечатли, че Боби незабавно и съвсем непосредствено се обръща към клиента на малко име. Съпругът й харесваше всички, изпречили се на пътя му, поне докато самите те категорично не докажеха, че са недостойни да бъдат харесвани. Всъщност човек трябваше многократно да му нанася удари в гръб, почти хилейки се от злоба, преди той най-накрая със съжаление да приеме възможността, че може би не е трябвало да го харесва. Понякога Джули си мислеше, че се е омъжила за голямо кученце, преструващо се на човек.

Преди Полард да успее да проговори, тя каза:

— Първо да уточним най-важното. Ако решим да се заемем с вашия случай, подчертавам „ако“, няма да ви излезе евтино.

— Това не е проблем — заяви Полард и вдигна от пода до краката си една от двете кожени чанти, които бе донесъл със себе си. Намести я в скута си и разкопча ципа й. После извади няколко пачки банкноти по двадесет и по сто долара и ги остави върху бюрото.

Докато Джули проверяваше парите, Боби се отблъсна от перваза и се приближи до Полард. Погледна в чантата и каза:

— Натъпкана е догоре, а?

— Сто и четиридесет хиляди долара — отвърна Полард.

При бърза проверка парите на бюрото не излязоха фалшиви. Джули ги отмести встрани и попита:

— Господин Полард, имате ли навик да носите толкова много пари?

— Не знам.

— Не знаете???

— Не знам — отчаяно повтори той.

— Наистина не знае — намеси се Клинт. — Изслушайте го.

С изведнъж притихнал, но все пак изпълнен с чувства глас Полард заяви:

— Трябва да ми помогнете да разбера къде ходя нощем. Какво, за Бога, правя тогава, когато би трябвало да спя?

— Хей, това звучи интересно — възкликна Боби и седна върху бюрото на Джули.

Момчешкият му ентусиазъм я караше да се чувства нервна. Боби можеше да ги обвърже с Полард, преди да са научили достатъчно, за да бъдат сигурни дали е разумно да поемат случая. Освен това се дразнеше, че седи върху бюрото й. Поведението му просто не изглеждаше делово. Джули усещаше, че в перспективните клиенти това създава впечатление за аматьорство.

— Да включа ли касетофона? — попита Клинт.

— Разбира се — отвърна Боби.

Клинт натисна копчето на малкия, захранващ се с батерии касетофон, постави го на ниската масичка пред дивана и го обърна с вградения микрофон към Полард, Джули и Боби.

Топчестият, кръглолик мъж вдигна поглед към тях. Тъмните сенки под очите, зачервеността на самите очи и бледността на устните му опровергаваха всякаква представа за добро здраве, която биха могли да внушат румените му бузи. Колеблива усмивка трепна на устните му. Той срещна очите на Джули за не повече от секунда и отново погледна към ръцете си. Изглеждаше изплашен, нещастен. Въпреки волята си, тя усети пристъп на съчувствие към него.

Когато Полард заговори, Джули въздъхна и се облегна назад. Две минути по-късно отново се приведе, като внимателно слушаше тихия му глас. Не искаше да бъде запленена, но беше. Дори флегматичният Клинт Карагьозис, слушащ историята за втори път, бе завладян от нея.

Ако Полард не беше лъжец или побъркан лунатик — а най-вероятно беше и двете — то очевидно бе попаднал в капана на почти свръхестествени събития. Джули не вярваше в свръхестественото. Опита се да остане настроена скептично, но държанието и явната убедителност на Полард й повлияха, въпреки волята й.

Боби започна шумно да охка и да ахка и учудено да тупа по бюрото при всяка нова странност в разказа. Когато клиентът… Не, не клиентът. Полард. Той все още не беше техен клиент. Полард. Когато Полард им разказа как се е събудил в една мотелска стая в четвъртък следобед с потънали в кръв ръце, Боби изтърси:

— Ще се заемем със случая.

— Боби, чакай! — възрази Джули. — Още не сме чули всичко, което е дошъл да ни разкаже господин Полард. Не бива…

— Дааа — въздъхна Боби. — Франк, какво, по дяволите, се случи след това?

— Имах предвид, че няма как да разберем дали можем, или не можем да му помогнем, преди да чуем цялата история — каза Джули.

— О, разбира се, че можем…

— Боби, искам да те видя за миг насаме? — твърдо го прекъсна тя. Стана, прекоси кантората, отвори вратата към банята и запали лампата.

— Франк, ей сега се връщаме — каза Боби, последва съпругата си в банята и затвори вратата.

Тя включи вентилатора на отдушника, за да заглушава гласовете им, и прошепна:

— Какво не е наред с теб?

— Ами… плоски ходила, изобщо нямам сводове… пък и онази грозна бенка насред гърба.

— Невъзможен си!

— Плоски стъпала и бенка са твърде големи недостатъци за теб, значи. Сурова жена си ти!

Помещението беше малко. Те стояха между мивката и тоалетната, почти опрели носове. Той я целуна по челото.

— За Бога, Боби, та ти току-що каза на Полард, че ще поемем случая му. Може би няма да го направим.

— А защо не? Примамлив е.

— Поне затова, че самият Полард изглежда напълно побъркан.

— Не е.

— Но твърди, че непозната сила е разрушила онази кола и е пръснала уличните лампи. Говори за странна музика от флейта, за мистериозни сини светлини… Този човек твърде дълго е чел за срещи с извънземни.

— Точно там е работата. Истинският хахо вече да е намерил обяснение за случилото се. Щеше да твърди, че е срещнал Бога или марсианците. Този човек е объркан, търси отговор. Затуй ми се струва нормален.

— Освен това ние сме тук, за да работим, Боби. Да работим! Не да се забавляваме. И работим за пари. Не сме двойка проклети богаташи, практикуващи хобито си.

— Той има пари. Нали ги видя.

— Ами ако парите са мръсни?

— Франк не е крадец.

— Познаваш го отпреди по-малко от час и си сигурен, че не е крадец, така ли? Толкова си доверчив, Боби.

— Благодаря.

— Не беше комплимент. Как можеш да вършиш този вид работа и да бъдеш толкова доверчив?

Той се ухили.

— Ами доверих ти се и резултатът се оказа блестящ.

Тя не се остави да бъде залъгана.

— Полард твърди, че не знае откъде има парите, и само за да не спорим, нека кажем, че вярваме на тази част от историята. Нека кажем също, че си прав относно него и че не е крадец. В такъв случай може би е търговец на наркотици. Или нещо подобно. Съществуват хиляди начини парите да са мръсни, без да са откраднати. А открием ли, че са нечисти, не можем да ги задържим, когато ни плати. Ще трябва да ги предадем на полицията, но вече ще сме си загубили времето и силите. Освен това… се очертава голяма гадория.

— Това пък защо го казваш? — попита той.

— Защо го казвам ли? Та той току-що ти обясни как се е събудил в някаква мотелска стая с потънали в кръв ръце.

— По-тихо! Може да го засегнеш.

— Пази Боже!

— Спомни си, че не е имало труп. Трябва да е била собствената му кръв.

— Откъде да знаем, че не е имало труп? Понеже той го твърди, така ли? Та той може да е толкова смахнат, че да не забележи трупа, даже ако стъпи в димящите му черва или ако се спъне в отсечената му глава!

— Какво живо въображение!

— Боби, той казва, че може би се е изподраскал с нокти, но това е дяволски невероятно. Може би някоя нещастна жена, някое невинно момиче, а може би даже дете, някоя безпомощна ученичка, е била нападната от този човек, замъкната в колата му, изнасилена, бита и отново изнасилена, накарана да прави какви ли не унизителни неща, които едно перверзно съзнание може да измисли, а после закарана в пуст каньон, измъчвана с игли и ножове и Бог знае още какво, после е била пребита до смърт и захвърлена гола в някое сухо дере, където койотите и сега дъвчат плътта й, а мухите лазят навътре-навън през отворената й уста.

— Джули, забравяш нещо.

— Какво?

— Човекът с развинтено въображение съм аз.

Тя се разсмя. Не успя да се удържи. Искаше й се да го чукне силно по челото, та дано влезе нещо там, но вместо това се засмя и поклати глава.

Той я целуна по бузата и хвана дръжката.

Тя сложи ръката си върху неговата.

— Обещай ми, че няма да се ангажираме със случая, преди да чуем цялата история и да имаме време да я обмислим.

— Добре.

Върнаха се в кантората.

Небето навън приличаше на стоманен лист, обгорен на места до черно и с разпръснати тук-там инкрустации от корозия. Все още не валеше дъжд, но въздухът сякаш тръпнеше от очакване.

Единствената светлина в стаята идваше от две медни лампи, поставени на маси от двете страни на дивана, и от стоящ в един от ъглите лампион с копринен абажур. Флуоресцентното осветление не беше запалено, понеже Боби мразеше ярката светлина и смяташе, че кантората трябва да бъде осветена така, както човек осветява кабинета в дома си. Джули мислеше, че кантората трябва да изглежда и да прилича на кантора. Но за да угоди на Боби, тя обикновено оставяше флуоресцентното осветление незапалено. Сега, когато денят бе притъмнял поради приближаващата буря, й се искаше да включи осветлението на тавана и да пропъди сенките, започнали да се събират в ъглите, недокоснати от кехлибарената светлина на лампите.

Франк Полард продължаваше да седи в креслото и да разглежда сложените в рамки плакати на Доналд Дък, Мики Маус и чичо Скрудж, които украсяваха стените. Това беше още едно бреме, измъчващо Джули. Беше почитателка на рисуваните филмчета на „Уорнър Брадърс“, понеже те й се струваха по-пиперливи от творбите на Дисни, и имаше колекция с видеокасети от тях плюс няколко плаката на Дафи Дък, но си ги държеше у дома. Боби беше донесъл плакатите с героите на Дисни в кантората, понеже (твърдеше той) го отпускали, карали го да се чувства добре и му помагали да мисли. Никой от техните клиенти не се беше усъмнил в професионалните им способности заради необикновената украса по стените, но тя все още се безпокоеше какво ли биха могли да си помислят.

Джули се настани зад бюрото си, а Боби отново се настани отгоре. Намигна й и каза:

— Франк, май поизбързах с поемането на случая. Наистина не можем да вземем такова решение, преди да сме чули цялата ти история.

— Несъмнено — съгласи се човекът и бързо погледна към Боби, към Джули и отново надолу към изподрасканите си ръце, които стискаха отворената чанта. — Това е съвсем разбираемо.

— Разбира се, че е — съгласи се Джули.

Клинт отново включи касетофона.

Полард смени чантата в скута си с тази, която стоеше на пода, и каза:

— Трябва да ви дам нещо. — Откопча втората чанта и извади найлонов плик, съдържащ известно количество от черния пясък, който бе стискал в шепата си, когато се беше събудил след краткия си сън в четвъртък сутрин. После извади и окървавената риза, която бе носил, когато се беше надигнал от още по-кратката си дрямка по-късно същия ден. — Запазих ги, понеже… хм… изглеждаха ми като доказателства. Като следи. Може би ще ви помогнат да разберете какво става, какво правя.

Боби пое ризата и пясъка, разгледа ги и ги остави на бюрото до себе си.

Джули забеляза, че ризата е била силно напоена с кръв, а не просто изцапана. Сега изсъхналите кафеникави участъци от плата бяха корави.

— Значи, ти беше в мотела в четвъртък следобед — започна Боби.

Полард кимна и продължи:

— През тази нощ не се случи нищо повече. Отидох на кино, но не успях да се съсредоточа достатъчно. После покарах насам-натам. Бях изморен, наистина изморен, въпреки че бях подремнал, но изобщо не спах. Страхувах се да заспя. На следващата сутрин се пренесох в друг мотел.

— И кога спа отново? — попита Джули.

— На следващата вечер.

— В петък вечер, така ли?

— Да. Опитах се да стоя буден, като се наливах с кафе. Седях на бара в малкия ресторант на мотела и пих кафета, докато започнах да се завалям на стола. Стомахът ми така се разбърка, че трябваше да спра. Върнах се в стаята си. Щом усетех, че клюмвам, излизах да се разходя. Само че нямаше смисъл. Не можех вечно да стоя буден. Щях да се пръсна по шевовете. Трябваше да си почина. И така, легнах си малко след осем вечерта, заспах веднага и се събудих чак в пет и половина сутринта.

— В събота сутрин ли?

— Да.

— И всичко беше наред, така ли? — попита Боби.

— Поне нямаше кръв. Но пък имаше друго нещо.

Тримата чакаха.

Полард облиза устните си и кимна, сякаш за да потвърди пред самия себе си готовността си да продължи.

— Разбирате ли, бях си легнал по гащета… но когато се събудих, бях напълно облечен.

— Значи сте се разхождали, докато сте спали, и сте се облекли насън — каза Джули.

— Само че никога не бях виждал дрехите, с които бях облечен, когато се събудих.

Джули премигна.

— Моля!

— Това не бяха дрехите, с които се бях озовал в онази алея две нощи преди това, нито пък онези, които си купих в четвъртък сутрин.

— А чии бяха все пак? — попита Боби.

— О, сигурно мои, понеже ми прилягаха твърде добре, за да бъдат чужди. Дори обувките ми бяха съвсем по мярка. Не е възможно да съм ги задигнал от някого и да съм чак такъв късметлия, та всичко да ми стане.

Боби се смъкна от бюрото и закрачи.

— Значи казваш, че си напуснал мотела по бельо, отишъл си в някакъв магазин и си си купил дрехи, без който и да било да се възмути от безсрамието ти или поне да те попита нещо.

— Не знам — каза Полард и поклати глава.

— Той би могъл да се облече в стаята си, както си ходи насън, а после да излезе, да купи други дрехи и да се преоблече в тях.

— Но защо би го направил? — попита Джули.

Клинт сви рамене.

— Просто предлагам някакво възможно обяснение.

— Франк — попита Боби, — защо би направил такова нещо?

— Не знам. — Полард бе използвал тези две думи толкова често, че те вече се бяха износили. Всеки път, когато ги произнесеше, гласът му изглеждаше по-тих и по-неясен отпреди. — Не мисля, че бих. Нещо не е добре… като обяснение, имам предвид. Освен това аз заспах чак след осем. Едва ли съм могъл да стана и да изляза, за да купя дрехите, преди да затворят магазините.

— Някои работят до десет — отбеляза Клинт.

— Минимална възможност е съществувала — съгласи се Боби.

— Не мисля, че бих разбил затворен магазин — каза Полард — или че бих откраднал дрехи. Не мисля, че съм крадец.

— Знаем, че не си — обади се Боби.

— Изобщо не знаем подобно нещо — сопна се Джули.

Боби и Клинт я погледнаха, но Полард продължаваше да зяпа в ръцете си, твърде стеснителен или объркан, за да се защити.

Тя се почувства неловко, задето бе подложила на въпрос честността му. Чисти глупости. Та те не знаеха нищо за него. По дяволите, ако говореше истината, той самият не знаеше нищо за себе си.

— Вижте, въпросът сега не е дали е купил, или е откраднал дрехите. Не мога да приема нито едното, нито другото. Не и като част от обсъждания сценарий. Просто е твърде нелепо човек да отиде в някакъв универсален магазин, бутик, или където и да било, по долно бельо, и да се снабди с дрехи, докато ходи насън. Би ли могъл да направи всичко това и да не се събуди, а и да изглежда буден на другите хора? Не смятам. Не знам абсолютно нищо за сомнамбулизма, но мисля, че ако го проучим, ще открием, че това е невъзможно.

— Освен това въпросът не е само в дрехите — добави Клинт.

— Точно така — подсказа Полард. — Когато се събудих, на леглото до мен имаше голям книжен плик, от тези, които ви дават в супермаркета, когато не искате найлонов. Погледнах вътре. Той беше пълен с… пари. Много.

— Колко много? — попита Боби.

— Не знам. Доста.

— Не ги ли преброи?

— Оставих ги в мотела, в който съм сега. В новия. Продължавам да се местя. Така се чувствам в по-голяма безопасност. Както и да е, ако искате, можете да ги преброите по-късно. Опитах се, но съм загубил способността си да правя даже прости сметки. Дааа, това звучи смахнато, но е така. Не можах да събера числата. Продължавам да се опитвам, но… числата вече не означават много за мен. — Той наведе глава и обхвана лицето си с ръце. — Първо загубих паметта си. Сега губя обикновени умения, като боравенето с числа например. Чувствам се така, сякаш… сякаш продължавам да се разпадам… да се разтварям… докато от мен не остане нищо… само едно тяло… едно лишено от разсъдък тяло…

— Това няма да се случи, Франк — каза Боби. — Няма да разрешим. Ще открием кой си и какво означава всичко това.

— Боби! — с предупреждение в гласа възкликна Джули.

Той се усмихна сконфузено.

Тя стана от бюрото и влезе в банята.

— О, Господи! — Боби я последва, затвори вратата и включи вентилатора. — Джули, трябва да помогнем на нещастния човек!

— Полард очевидно изпада в психически дупки, преживява периоди на амнезия и тогава прави всички тези неща. Става посред нощ, да, но не е сомнамбул. Буден е и нащрек, но в състояние на амнезия. Може да открадне, да убие и да не си спомня нищо.

— Джули, обзалагам се, че кръвта по ръцете е била негова. Той може би преживява периоди на загуба на съзнание, или на амнезия. Наричай ги както искаш, но този човек не е убиец. На колко ще се обзаложиш?

— Да не би да продължаваш да твърдиш, че не е крадец? Значи събужда се с торба пари, не знае откъде я е взел, но не е крадец? Или мислиш, че може би по време на амнезията си фалшифицира пари, така ли? Не, сигурна съм, че го намираш твърде симпатичен, за да бъде фалшификатор.

— Слушай, понякога трябва да се доверяваме на вътрешното си чувство, а то ми казва, че Франк е добър човек. Даже Клинт мисли така.

— Гърците са прочути с общителността си. Те харесват всекиго.

— Да не би да ми сочиш Клинт като техен типичен представител? За същия Клинт ли говорим? С фамилия Карагьозис? За човека, който изглежда, сякаш е бил излят от бетон, и почти не се усмихва?

Светлината в банята беше твърде ярка. Отразяваше се от огледалото, от бялата мивка, белите стени и белите плочки. Джули усети, че от цялата тази ослепителна яркост и от добронамерената, но желязна решимост на Боби да помогне на Полард, започва да я боли глава.

— Полард наистина е трогателен — призна тя и затвори очи.

— Искаш ли да се върнем и да го изслушаме?

— Да, но, по дяволите, не му казвай, че ще му помогнем, преди да чуем всичко, моля те.

Върнаха се в кантората.

Небето вече не приличаше на изстинал, обгорен метал. Беше по-тъмно отпреди, сякаш разтопено и разпенено. И макар че над земята подухваше само лек бриз, високо горе очевидно бушуваха силни ветрове, тъй като гъсти и черни буреносни облаци бързаха откъм океана.

Като метални стружки, придърпани от магнити, по ъглите се бяха скупчили сенки. Джули понечи да запали флуоресцентното осветление. После забеляза Боби с очевидно задоволство да оглежда меко проблясващите, лъскави повърхности на медните лампи и начина, по който полираните дъбови масички отразяваха топлата, ненатрапчива светлина, и се отказа.

Отново седна зад бюрото си. Боби кацна отгоре и провеси крака.

Клинт включи касетофона и Джули каза:

— Франк… Господин Полард, преди да продължите разказа си, бих искала да отговорите на няколко важни за мен въпроса. Да разбирам ли, че въпреки кръвта и драскотините по ръцете ви, вярвате, че сте неспособен да нараните някого?

— Да. Освен може би при самоотбрана.

— И не мислите, че сте крадец?

— Не. Не мога… не се виждам като крадец, не.

— Тогава защо не се обърнахте за помощ към полицията?

Той не отвърна. Стисна отворената чанта в скута си и се втренчи в нея, сякаш Джули му говореше оттам.

— Ако наистина се чувствате невинен във всяко едно отношение, полицията е най-добре оборудвана да ви помогне да откриете кой сте и кой ви преследва — продължи тя. — Разбирате какво мисля, нали? Мисля, че не сте чак толкова сигурен в невинността си, колкото претендирате. Знаете как да подкарате кола без ключ и въпреки че всеки човек с що-годе прилични технически познания може да изпълни същия номер, това все пак навежда на мисълта за известен престъпен опит. Освен това парите, всичките тези пари. Не си спомняте да сте извършили някакви престъпления, но дълбоко в душата си сте убеден, че сте, и затова се страхувате да отидете в полицията.

— Донякъде е така — призна той.

— Надявам се, разбирате, че ако поемем случая ви и ако открием доказателства, че сте извършили престъпление, ще трябва да предадем информацията си на полицията.

— Разбира се. Но просто смятам, че ако бях отишъл при полицаите, те изобщо нямаше да търсят истината. Щяха да решат, че съм виновен за нещо, още преди да съм разказал историята си докрай.

— А ние, разбира се, не бихме направили подобно нещо — каза Боби, като извърна глава, за да погледне многозначително Джули.

— Вместо да ми помогнат, щяха да потърсят някое неразкрито престъпление, за да ми го припишат.

— Полицията не работи по този начин — увери го Джули.

— Разбира се, че работи — закачливо каза Боби, смъкна се от бюрото и закрачи напред-назад между плаката с чичо Скрудж и плаката с Мики Маус. — Не сме ли ги виждали да правят точно така хиляди пъти по телевизията? Не сме ли чели Хамет и Чандлър?

— Господин Полард — рече Джули, — някога бях сержант в полицията…

— Още едно доказателство за думите ми. Франк, ако беше отишъл при ченгетата, без съмнение вече щеше да си заведен в тефтерите, даден под съд, сметнат за виновен и осъден на хиляда години.

— Съществува и по-важна причина, заради която не мога да отида в полицията. Това би означавало да стана известен. Току-виж вестникарите научили за мен. Положително ще пожелаят да направят вълнуващ репортаж за бедния нещастник с амнезия и чанти с пари. И тогава той ще разбере къде да ме намери. Не мога да рискувам.

— Кой е този „той“, Франк? — попита Боби.

— Мъжът, който ме преследваше преди няколко нощи.

— Каза го така, сякаш си спомняш името му и имаш определен човек наум.

— Не. Не го знам кой е. Дори не съм съвсем сигурен какво представлява. Но съм дяволски убеден, че отново ще се впусне да ме преследва, ако научи къде съм. И затова се налага да кротувам и да се пазя от журналистите.

— Май ще е добре да обърна касетката — обади се Клинт.

Тримата го изчакаха да се справи с касетофона.

Въпреки че беше само три следобед, навън цареше здрач, сякаш до спускането на нощта оставаха само мигове. Бризът ниско над земята се стремеше да се изравни по сила с вятъра, движещ облаците във висините. Рядка мъгла нахлуваше от запад, но не с обичайното ленивото разстилане, характерно за напредването на мъглите, а на въртящи се талази като разтопен метал, опитващ се да запои земята към буреносните облаци в небето.

Когато Клинт отново включи касетофона, Джули попита:

— Франк, с това ли свършва историята ти? Със събуждането ти в събота сутрин с нови дрехи и плик с пари на леглото до теб?

— Не. — Той вдигна глава, но не я погледна, а се втренчи в мрачния ден навън, въпреки че на останалите се стори, че се взира в нещо, намиращо се много по-далеч от Нюпорт Бийч. — Не, не свърши и може би никога няма да свърши.

От чантата, от която по-рано бе извадил окървавената риза и пликчето с черния пясък, той измъкна половинлитров буркан от онези, използвани за съхраняване на домашно приготвени конфитюри, със закрепен със скоба стъклен капак. Бурканът изглеждаше пълен с необработени, мътно проблясващи скъпоценни камъни. Някои бяха по-лъскави от другите и направо искряха.

Франк освободи капака, наклони буркана и изсипа част от съдържанието му върху имитиращата светло дърво гетинаксова повърхност на бюрото.

Джули се приведе.

Боби пристъпи за по-близък оглед.

Скъпоценните камъни с по-правилна форма бяха кръгли или елипсовидни, издължени като сълза или ромбовидни. Някои от страните им бяха гладки и заоблени, други — естествено скосени и с множество остри ръбчета. На трети бяха неравни и нащърбени. Някои бяха големи колкото едро гроздово зърно, други — по-малки от грахчета. Всички бяха червени, макар и с различна степен на оцветеност, и силно отразяваха светлината, като образуваха същински вир от ален блясък върху бледата повърхност на бюрото. Пречупваха меките отблясъци от лампите през призмите си и хвърляха трептящи карминови отражения към тавана и стената, където сякаш разцъфваха блестящи рани.

— Рубини ли са? — попита Боби.

— Не изглеждат съвсем като рубини — каза Джули. — Какви са, Франк?

— Не знам. Може изобщо да не са скъпоценни.

— Откъде ги взе?

— В събота през нощта въобще не можах да заспя. Само от време на време задрямвах по някоя и друга минута. Продължавах да се въртя и да се мятам и едва унесъл се, отново се надигах. Страх ме беше да се отпусна и да спя. Не спах и вчера следобед. Но снощи вече бях толкова изтощен, че не можех да си държа очите отворени. Легнах си с дрехите и сутринта, когато станах, джобовете на панталоните ми бяха натъпкани с тези неща.

Джули избра един по-лъскав камък от купчинката, доближи го до окото си и погледна през него към лампата. Въпреки че беше необработен, цветът и чистотата му бяха изключителни. Може би Франк бе прав, когато предполагаше, че камъните са полускъпоценни, но тя подозираше, че всъщност са истински и много скъпи.

— Защо ги държиш в буркан? — обърна се Боби към Франк.

— Защото и без това трябваше да купя подобен съд за това.

Извади от чантата по-голям буркан и го постави на бюрото.

Джули се обърна, погледна го и от изненада изпусна рубина, който разглеждаше. В стъкленицата имаше насекомо, голямо почти колкото дланта й. Макар, че имаше дорсална обвивка като на бръмбар — катраненочерна, с кървавочервени точки по ръба — съществото в нея повече приличаше на паяк. Имаше осем космати крака като на тарантула.

— По дяволите, това пък какво е? — възкликна Боби, който изпитваше отвращение към всякакви насекоми. Ако се натъкнеше на хвърката гадинка по-опасна от муха, викаше Джули да я улови или убие, а той наблюдаваше от безопасно разстояние.

— Живо ли е? — поинтересува се Джули.

— Вече не — отвърна Франк.

Две пипала, подобни на миниатюрни щипци на рак, излизаха изпод черупката — по едно от всяка страна на главата — но все пак се различаваха от обикновени щипци, тъй като бяха по-разчленени. Напомняха ръце с четири извити сегмента, съединени в основата, с назъбени краища.

Боби промълви:

— Обзалагам се, че ако това чудо докопа пръста ти, положително ще го отреже. Казваш, че си го видял живо, Франк?

— Когато се събудих тази сутрин, то пълзеше по гърдите ми.

— Боже мой! — Младият детектив пребледня като платно.

— Движеше се съвсем бавно.

— Така ли? Не знам, ама много ми прилича на гадна хлебарка.

— Мисля, че вече умираше — продължи Франк. — Изкрещях и го пернах. То падна по гръб на пода, размахва леко крака в продължение на няколко секунди, сетне остана неподвижно. Свалих калъфа на възглавницата, пъхнах гадината вътре и завързах горните краища, за да не изпълзи онуй чудо, ако още е живо. После открих рубините в джоба си, затова купих бурканите. Пуснах буболечката в единия и оттогава не е помръднала, та си помислих, че е умряла. Виждали ли сте нещо подобно на тази гадина?

— Не — отвърна Джули.

— Слава Богу, не — повтори след нея Боби, който не благоволи да се наведе и да разгледа по-добре насекомото в буркана. Всъщност дори отстъпи от бюрото, сякаш се страхуваше, че буболечката може внезапно да разреже стъклото.

Джули взе буркана и го обърна, за да погледне насекомото от другата страна. Лъскавата му черна глава беше голяма почти колкото слива и беше наполовина скрита под твърдата обвивка. От двете й страни се виждаха мултифасетни, мътножълти очи, а под всяко от тях нещо подобно на друго око, сетне трето — по-малко от горните и червеникаво синьо. Безредно разпръснати дупчици, половин дузина ръбести издатини и три кичурчета косми, тънки като копринени нишки, загрозяваха гладката, блестяща повърхност на ужасяващия „образ“ на насекомото. Малката му уста, отворена сега, представляваше кръгло отверстие, през което се виждаха мънички, но остри зъби.

Взирайки се в съществото в буркана, Франк отбеляза:

— По дяволите, в каквото и да съм се забъркал, е лошо нещо. Адски лошо и се страхувам до смърт.

Боби потръпна. Замислено, сякаш говореше повече на себе си, промълви:

— Лошо нещо…

Джули постави обратно буркана на масата и заяви:

— Франк, ще се заемем със случая.

— Добре — рече Клинт и изключи касетофона.

Боби се извърна от бюрото, отправи се към банята и мимоходом каза:

— Джули, трябва да си поговорим насаме.

За трети път двамата влязоха в банята, затвориха вратата и включиха вентилатора.

Лицето на младия мъж бе сивкаво, като графичен портрет, дори луничките по него бяха безцветни. Очите му, в които винаги проблясваха весели пламъчета, сега бяха сериозни.

Той гневно се обърна към Джули:

— Да не си полудяла? Защо му каза, че ще се заемем със случая?

Съпругата му примигна от изненада.

— Нима не си съгласен?

— Не.

— О! Навярно съм чула погрешно. Сигурно ушите ми са запушени от ушна кал, солидна като бетон.

— Франк може би е луд, и то от опасните.

— Май че ще е най-добре да отида на лекар, за да промие ушите ми.

— Невероятната история, която ни разказа, е просто…

Джули протегна ръка и той млъкна по средата на изречението.

— Разсъждавай трезво, Боби. Франк не си е измислил насекомото. Всъщност какво представлява то? Никога досега не съм виждал дори на снимка подобна гадина.

— Ами парите? Навярно ги е откраднал.

— Франк не е крадец.

— Какво, да не би Господ да ти го е казал? Защото няма откъде другаде да знаеш. Запозна се с Полард преди малко повече от час.

— Прав си. Бог ми го съобщи. Винаги се вслушвам в думите Му, защото ако не го сториш, Той може да накара да те нападнат хиляди скакалци или да запали косата ти с мълния. Слушай, Франк е толкова объркан и безпомощен, че ми стана мъчно за него. Е, какво ще кажеш?

Съпругът й впери поглед в нея, дъвчейки долната си устна, сетне заяви:

— Работим добре заедно, защото се допълваме. Силна си, където аз съм слаб, и обратното. В много отношения изобщо не си приличаме, но ни е съдено да бъдем заедно, тъй като си прилягаме като парченца от мозайка.

— Защо ми казваш всичко това?

— Изтъквам, че сме различни по характер, но имаме една и съща мотивация. Професията ни ми харесва, понеже изпитвам удоволствие да помагам на хора, попаднали в беда не по своя вина. Харесва ми, когато доброто побеждава. Комай се изтипосах като герой от комиксите, но действително така се чувствам. От друга страна, ти си мотивирана от желанието да смажеш лошите хора. О, да, и аз искам да ги видя сломени и хленчещи, но това не е така важно за мен, както за теб. Разбира се, и ти с удоволствие помагаш на невинните, но този подтик е на второ място след желанието да смазваш и тъпчеш. Може би защото все още не можеш да преодолееш яростта, обзела те след убийството на майка ти…

— Боби, ако ми е необходима психоанализа, ще отида в стая, където най-важната част от мебелировката е легло, не тоалетна чиния.

Когато Джули бе на дванайсет, майка й бе взета заложница при банков обир. Двамата извършители бяха натъпкали до козирката с амфетамини, които ги лишаваха от здрав разум и състрадание. Преди полицията да успее да се намеси, петима от шестте заложници бяха мъртви. И майката на Джули беше сред тях.

Боби се обърна към огледалото и се втренчи в изображението й, сякаш изпитваше неудобство да я погледне право в очите.

— Казвам ти всичко това, защото изведнъж започваш да постъпваш като мен, а това не води до нищо добро, тъй като нарушава нашия баланс и хармонията във взаимоотношенията ни, а именно тя винаги ни е помагала да оцелеем и да постигаме успех. Искаш да се заемеш с този случай, тъй като живо те интересува и разпалва въображението ти и защото желаеш да помогнеш на Франк — толкова е нещастен. Но къде е обичайният ти гняв? Ще ти кажа веднага. Стопил се е, поне в този момент, тъй като никой не го предизвиква, няма ги лошите хора. О, да не забравяме лошия човек, преследвал Франк онази нощ, но ние дори не знаем дали е истински или е плод на фантазията на нашия клиент. При отсъствието на злодей, към когото да насочиш гнева си, би трябвало да положа неимоверни усилия, докато те убедя да поемеш случая, ала сега ти ме убеждаваш и това ме притеснява. Кара ме да изпитвам лоши предчувствия.

Джули го изслуша докрай, впила очи в неговите, отразени в огледалото, сетне заяви:

— Защо ме баламосваш?

— Какво?

— Всичко, което ми каза, беше за заблуда. Какво всъщност те тревожи, Робърт?

Той се опита да изгледа строго изображението й.

Джули се усмихна.

— Хайде, кажи ми. Никога не сме имали тайни един от друг.

Образът му в огледалото приличаше на карикатура на истинския Боби Дакота. Истинският Боби, нейният Боби, винаги беше жизнен, усмихнат, енергичен. Човекът, чието лице се отразяваше в огледалото, беше пребледнял и мрачен, сякаш жизнеността му беше изсмукана от безпокойството.

— Робърт? — настойчиво повтори тя.

— Спомняш ли си какво се случи миналия четвъртък, когато се събудихме? — попита съпругът й. — Санта Аните духаха. Любихме се.

— Спомням си.

— Точно когато свършихме… изпитах странното, ужасяващо чувство, че ще те загубя, че нещо, носено от вятъра… идва да те вземе.

— Сподели го с мен по-късно, в „Озис“, когато говорехме за различните марки грамофони. Но бурята отмина, а и нищо не ми се случи. Ето ме до теб.

— Същата нощ сънувах кошмар — най-яркият кошмар, какъвто можеш да си представиш.

Разказа й за къщичката на брега, за грамофона, оставен на плажа, за гръмливия вътрешен глас, който повтаряше: „Лошото нещо идва, лошото нещо идва, лошото нещо, лошото нещо!“ — и за морето от киселина, което бе погълнало и двамата, беше разложило плътта им и бе завлякло костите им в мрачните си дълбини.

— Полюшваше ме. Не можеш да си представиш колко реално изглеждаше. Звучи налудничаво, но… сънят бе по-реален от истинския живот. Събудих се по-изплашен от когато и да било. Ти спеше и не те събудих. Не ти разказах за кошмара си по-късно, тъй като не виждах смисъл да те безпокоя и защото… ами… изглеждаше детински да отдавам толкова голямо значение на един сън. Не съм имал подобен кошмар отново. Но оттогава — в петък, събота, вчера — на моменти усещах да ме обзема необясним страх и си казвах, че може би някакво лошо нещо идва да те отвлече. А ето че преди малко Франк спомена, че се е забъркал с лошо нещо, наистина лошо — точно така се изрази — и моментално направих връзката. Джули, може би този случай е лошото нещо, което сънувах. Може би не трябва да се занимаваме с него.

Младата жена се втренчи в онзи непознат Боби в огледалото, като се питаше как да му вдъхне увереност. Накрая реши, че след като ролите им са разменени, ще постъпи с него както нейният Боби би постъпил при подобни обстоятелства. Той не би разчитал на логиката и разума, които бяха най-силните оръжия на Джули, а би я омаял, докато постигне своето.

Вместо да се опита да го успокои, тя заяви:

— Слушай, щом сме изпаднали в пристъп на откровение, ще ти кажа какво ме дразни. Това, че понякога сядаш на бюрото ми, когато разговаряме с бъдещ клиент. Вярно е, че в присъствието на някои клиенти би било от полза аз да се настаня върху бюрото и да демонстрирам краката си изпод къса поличка, тъй като краката ми са хубави, или поне така смятам. Но ти не носиш поли — къси или каквито и да било — пък и без това не би ти стискало да покажеш готино бедро.

— Кой говори за бюра?

— Аз — отвърна младата жена, извърна се от огледалото и се втренчи в съпруга си. — За да спестим пари, наехме апартамент със седем стаи, вместо с осем, а когато персоналът се настани, открихме, че остава една стая за двама ни, което ми се стори приемливо разрешение. Имаше достатъчно място за две бюра, но ти заяви, че нямаш нужда от подобна мебел. Бюрата били прекалено формални. Трябвало ти само една кушетка, на която да лежиш, докато говориш по телефона. Ала сега, когато идват клиенти, бързаш да седнеш върху бюрото ми.

— Думи…

— Вярно, че е покрито с формичка, но рано или късно върху нея ще се появи отпечатък от задника ти.

Тъй като тя отказваше да вдигне очи към огледалото, Боби се извърна и застана с лице към нея.

— Нима не чу какво ти казах за съня ми?

— Хей, не ме разбирай погрешно. Имаш готин задник, Боби, но не искам отпечатъци върху бюрото ми. Моливите ще се търкалят във вдлъбнатината, в нея ще се събира прах.

— Защо се преструваш, че не чуваш какво ти говоря:

— Предупреждавам те, че съм намислила да електрифицирам площта на бюрото и да включвам системата с едно натискане на бутона. Седнеш ли на него, моментално ще усетиш как се чувства мухата, кацнала на един от онези електронни унищожители на насекоми.

— Правиш ми на инат, Джули. Но защо?

— От скука. Напоследък не ми се е случвало да смажа някой злодей, а това ме прави раздразнителна.

— Хей, чакай малко. Взимам си думите назад — не ми правиш на инат.

— Не, разбира се.

— Просто реагираш като мен.

— Точно така. — Тя го целуна по дясната буза и го потупа по другата. — А сега е време да се върнем в стаята и да се заемем със случая. — Отвори вратата и излезе от банята.

Развеселен, Боби произнесе: „Да ме вземат дяволите!“ и я последва.

Франк Полард тихо разговаряше с Клинт, но когато двамата влязоха, млъкна и ги изгледа обнадеждено.

Сенките се криеха в ъглите като монаси в своята обител; незнайно защо кехлибареният отблясък от трите лампи напомни на Джули мъждукащата и загадъчна светлина на свещи, запалени в църква.

Рубините, образуващи алена локва върху бюрото, продължаваха да блещукат.

Мъртвото насекомо все още беше в буркана.

Младата жена се обърна към Полард:

— Клинт обясни ли ти какви са таксите ни?

— Да.

— Прекрасно. Ще ни бъдат необходими още десет хиляди долара като аванс за непредвидени разходи.

Навън мълния раздра провисналите кореми на облаците. Мрачното небе се разтвори и студен дъжд затропа по прозорците.