Дийн Кунц
Лошо място (48)

48

Когато се върна в кухнята на майчината си къща направо от Япония, Канди преливаше от яд, а като видя котките върху масата, където обикновено се хранеше, ядът премина в необуздан гняв. Вайълет седеше на стол до масата. На друг стол до нея се бе настанила вечно мълчаливата й сестра, която се облягаше на нея. Котките се търкаляха под столовете, около краката им, пет от най-едрите се бяха разположили върху масата и Вайълет ги хранеше с парченца шунка.

— Какво правиш? — попита заповеднически Канди.

Сестра му не го удостои нито с отговор, нито с поглед. Очите й бяха приковани, върху тъмното животно, неподвижно като египетска статуя на котка. На бледата си длан Вайълет й предлагаше храна.

— На теб говоря — рязко каза Канди, но сестра му не го удостои с отговор.

Мълчанието й му беше омръзнало, безкрайните й чудатости го отегчаваха до смърт. Да не беше обещанието, което бе дал на майка си, щеше направо да я разкъса и да се нахрани с нея. Прекалено много години бяха минали, откакто беше вкусил амброзията от вените на майка му, светицата и той често си мислеше, че кръвта на Вайълет и Върбина е донякъде същата като онази, която бе текла в жилите на Розел. Мислеше си, понякога дори сънуваше как докосва с език кръвта на сестрите си, как я вкусва.

Надвесен застрашително и вперил поглед в нея, докато тя продължаваше да общува със сивата котка, Канди изрева:

— Тук се храня, проклетнице!

Вайълет все така мълчеше и Канди удари ръката й. Парчетата шунка се разпиляха. Той блъсна чинията и с огромно удоволствие я чу как се разбива на пода.

Яростта му не сепна петте котки върху масата, нито пък другите трепнаха от трясъка на счупения порцелан.

Най-сетне Вайълет извърна глава, вирна я и погледна брат си.

Едновременно с господарката си, котките на масата го изгледаха също така високомерно, сякаш смятаха, че му оказват нечувано благоволение, като забелязват присъствието му.

Същото отношение личеше в презрителния поглед на Вайълет и едва забележимата усмивчица в ъгълчетата на сочната й уста. Неведнъж Канди бе отстъпвал пред вперения й поглед и се бе извръщал смутен и объркан. Въпреки убеждението си, че я превъзхожда във всяко отношение, той се изумяваше от непоклатимата й способност да го побеждава или да го принуждава да се оттегли само със силата на погледа.

Но този път щеше да бъде различно. Не се беше вбесявал толкова много никога досега, дори преди седем години, когато намери окървавеното, обезобразено тяло на майка си и разбра, че е убита с брадва от Франк. Сега беше още по-гневен, защото предишната ярост продължаваше да тлее: през всичките тези години тя се подхранваше от самата себе си и от унижението при безкрайните несполучливи опити да докопа Франк. Сега черна като нощта жлъчка течеше във вените му, обливаше сърдечния мускул и подхранваше клетките на мозъка, в който се блъскаха мисли за отмъщение.

Канди не се изплаши от вторачения й поглед, грабна я за тънката ръка и я изправи насила.

Върбина издаде тих, печален звук заради отделянето от сестра й, сякаш бяха сиамски близначки, сякаш се късаха тъкани и се чупеха кости.

Канди приближи лицето си до лицето на Вайълет и изсъска запенен:

— Майка имаше една котка, само една, тя беше чистница, обичаше реда и не би одобрила мръсотията и гадното ви котило.

— Какво значение има — изрече младата жена с безразличие и подигравка в гласа. — Тя е мъртва.

Канди я сграбчи за ръцете и я вдигна от пода. Столът й се заклати и падна. Братът я блъсна във вратата на килера толкова силно, че сякаш взрив разтърси хлабавите кухненски прозорци и мръсните сребърни прибори на шкафа. С удоволствие видя как лицето й се сгърчва от болка и очите й се обръщат, защото Вайълет едва не припадна от удара. Ако я беше блъснал малко по-силно, щеше да й счупи гръбнака. Канди жестоко впи пръсти в бледата плът на ръцете й, дръпна я от вратата и после още веднъж я удари, макар и не силно колкото първия път — искаше само да покаже, че може и да е по-силно следващия път, когато го ядоса.

Главата на Вайълет клюмна, тя беше на ръба на припадъка. Канди без усилие я подпря на вратата с увиснали във въздуха крака, сякаш младата жена бе лека като перце. Искаше да й покаже невероятната си сила. Зачака я да се свести.

Сестра му трудно възстановяваше дишането и когато най-сетне престана да хърка и вдигна глава да го погледне, Канди предполагаше, че ще види една друга Вайълет. Никога досега не я беше удрял. Беше премината съдбовна граница, която той трябваше да спазва. Заради даденото на майка му обещание Канди закриляше сестрите си от опасния външен свят, хранеше ги, осигуряваше им топлина в студа и хлад в жегите, пазеше ги от дъждове и бури, но от година на година изпълняваше братските си задължения с все по-голяма досада, отвратен от все по-безсрамното им и загадъчно поведение. Сега осъзна, че наказанието е естествена част от закрилата — горе на небето майка му сигурно се бе отчаяла от неговата недосетливост за наказанията. Благодарение на гнева Канди бе осенен от просветление. Беше му приятно да нарани Вайълет, макар и мъничко, колкото да я освести и да не й позволява да затъва още повече в упадъка и животинската чувственост, на които се беше отдала. Канди знаеше, че има право да я наказва. С нетърпение очакваше тя да вдигне глава и да го погледне, защото знаеше, че са навлезли в нов етап на отношенията и осъзнаването на промените ще се отрази в очите й.

Най-накрая, дишайки почти нормално, Вайълет вдигна глава и срещна погледа на Канди. За негова изненада просветлението изобщо не беше осенило сестра му. Белезникаво русите й коси бяха паднали върху лицето и тя гледаше през кичурите като звяр от джунглата, втренчил поглед през развятата от вятъра грива. В ледените й сини очи Канди долови нещо по-особено и по-примитивно откогато и да било. Дива радост. Непреодолим глад. Потребност. Въпреки че беше лошо наранена от удара по вратата на килера, по пълните й устни отново играеше усмивка. Отвори уста и го опари с горещия си дъх:

— Ти си силен. Дори котките харесват допира на силните ти ръце… Върбина също.

Канди забеляза дългите й голи крака. Прозрачното бельо. Запретнатата червена тениска, която откриваше плоския корем. Изпъкналите гърди, които изглеждаха още по-големи на тънката фигура. Ясно очертаните зърна под тениската. Гладката кожа. Мириса.

Усети как го обзема погнуса, както скрит вътрешен абсцес се пука и от него се излива гной. Пусна Вайълет на пода. Обърна се и видя, че котките го гледат. Нещо по-лошо, още лежаха там, където бяха, когато дръпна Вайълет от стола, сякаш нито за миг не се бяха уплашили от яростта му. Канди знаеше, че равнодушието им е знак за липсата на всякаква уплаха и у Вайълет и че еротичната й реакция на неговия гняв и подигравателната й усмивка не са били престорени.

Върбина се беше отпуснала на стола с наведена глава, защото както винаги не можеше да го гледа право в очите. Но тя се хилеше, дългите й пръсти лениво правеха кръгчета по прозрачните й бикини, под които прозираше тъмното хълмче на нейната женственост. Не му трябваше друго доказателство, че част от извратеното желание на Вайълет се е предало на Върбина. Канди рязко се извърна.

Постара се да излезе от стаята бързо, без да ги поглежда, сякаш бягаше от тях.

В парфюмирана си спалня заключи вратата и с облекчение огледа вещите на майка си. Не беше сигурен дали е в по-голяма безопасност, след като завъртя ключа, макар че безпокойството му не се дължеше на страх от сестрите. Нямаше с какво да го уплашат. Можеха само да бъдат съжалявани.

Поседя известно време в люлеещия се стол на Розел и си припомни детството, когато блажено се отпускаше в скута й и смучеше кръв от палеца или от меката част на дланта й, които тя нарочно пробождаше. Веднъж, за съжаление само веднъж, тя поряза гърдата си и той засука от нея кръв така, както другите майки даваха на децата си кърма.

Беше петгодишен, когато в същата стая и на същия люлеещ се стол вкуси кръв от гръдта на майка си. Франк тогава беше на седем години. През онази нощ спеше в стаята в дъното на коридора, а близначките, току-що навършили годинка, спяха в люлката в отсрещното помещение. Канди беше сам с Розел, докато всички останали спяха — о, колко неповторим и обичан се почувства, особено когато тя сподели с него гъстата течност, която течеше по артериите и вените й, запазена единствено за него. Светото причастие, което майка му му даде и той с благоговение прие, си остана тяхна тайна.

Спомни си, че онази нощ беше сякаш изпаднал в омая — не само заради прекрасния вкус на кръвта и безмерната обич, с която тя му беше дадена, но и заради равномерното полюшване на стола като метроном, и приспивния майчин глас. Канди сучеше, докато Розел нежно отмяташе кичурите от челото му и му говореше за сложния план на Бога за света. Обясняваше му, както много пъти преди това, че Бог е съгласен да се използва насилие, когато трябва да се защищават добрите и праведните. Разказваше му как Бог е създал хора, които живеят от кръв, за да бъдат използвани като земни оръдия при Божието възмездие за праведните. Тяхното семейство беше праведно, както разказваше майка му, и Бог им бе изпратил Канди да бъде техен защитник. Въпреки че много пъти бе разправяла същата история по време на тайното им общуване, Канди никога не се уморяваше да я слуша. Децата често се опиват от поредното разказване на любимата приказка. И както се случва с някои наистина вълшебни приказки, повтарянето им не ги прави по-познати, а някак по-загадъчни и привлекателни.

Но в онази нощ, когато Канди караше шестата си година, историята придоби нов обрат. Майка му каза, че е дошло време той да използва дадените му забележителни способности и да пристъпи към мисията, за която Бог го е изпратил на земята. За пръв път прояви феноменалния си талант, когато беше тригодишен — на същата възраст, на която се бяха проявили далеч по-скромните възможности на Франк. Телекинетичните му способности — главно таланта му за телекинетично преместване на собственото му тяло — особено очароваха Розел. Тя бързо съобрази какви са предимствата. Никога нямаше да им липсват пари, защото Канди можеше нощем да се телепортира на места, където стоят заключени пари и ценности — банкови трезори или претъпкани с бижута и здраво заключени сейфове из богаташките домове в Бевърли Хилс. И ако синът й можеше да се материализира по къщите на враговете на семейство Полард, докато те спяха, възмездието можеше да се извърши без страх от разкриване или наказание.

— Има един човек на име Салфонт — нареждаше майка му, докато той смучеше кръв от срязаната й гръд. — Той е адвокат, един от онези чакали, които хищно преследват беззащитни хора. В него няма нищо добро, нищичко. Той се разпореди с имуществото на баща ми — твоят мил дядо, мъничкото ми, — легализира завещанието, взе прекалено много пари, алчен беше. Всички адвокати са алчни.

Тихият, нежен тон не съответстваше на изразения от майка му гняв, но противоречието само засилваше приятния хипнотичен ефект от нейните думи.

— От години се мъча да получа обратно част от парите, които му платих. Заслужила съм ги. Обръщах се към други адвокати, но те твърдяха, че хонорарът му бил справедлив. Държат се един за друг, всички са от един дол дренки, гнили дренки. Заведох дело, но съдиите не са нищо повече от адвокати в черни мантии. Прилоша ми от тези алчни типове. Всичко това ме тревожи толкова години, миличък Канди, не ми излиза от ума. Оня Доналд Салфонт, дето си живее в огромната къща в Монтесито и взема грешни пари от хората, от мен, трябва да си плати. Не мислиш ли така, миличък Канди? Съгласен ли си, че трябва да си плати?

Канди беше петгодишен и не беше надраснал възрастта си, както стана по-нататък — на девет-десет години. Но дори и да можеше да се телепортира в спалнята на Салфонт, предимството на изненадата нямаше да му донесе желания успех. Не ще може да надвие Салфонт, ако той или жена му случайно бяха будни при неговото появяване или ако не успееше да убие адвоката с първия удар с ножа, а само го събудеше в паника с непреодолим инстинкт да се отбранява. Нямаше опасност да го хванат или да наранят, защото Канди можеше за миг да се телепортира обратно у дома, но рискуваше да го разпознаят. Полицията щеше да повярва на Салфонт, дори на фантастичното обвинение, че петгодишно момче е направило опит за убийство. Щяха да дойдат у Полардови, да задават въпроси, да си пъхат носа навсякъде и един Бог знае какво можеха да намерят или да заподозрат.

— Ето защо не можеш да го убиеш — шепнеше Розел, докато люлееше любимото си дете. Тя се втренчи в очите му и Канди също вдигна поглед от голата й гръд. — Но като възмездие за парите ми можеш да му отнемеш нещо, което му е скъпо. Наскоро му се е родило бебе. Прочетох във вестниците за новороденото преди няколко месеца. Нарекли са го Ребека Елизабет, що за име питам аз? Звучи превзето, точно такова име един надут адвокат и жена му биха дали на момиченцето си, за да покажат, че са по-добри от останалите. Елизабет е кралско име, разбираш ли, пък за Ребека виж какво пише в Библията, та да разбереш какво високо мнение имат за себе си и за зверчето си. Ребека… вече е почти шестмесечна, достатъчно дълго са я гледали, за да им липсва, и то много. Ще минеш утре с колата покрай тяхната къща, съкровище мое Канди, да видим къде е и утре вечер ще идеш там, за да осъществиш Божието възмездие, моето възмездие. Ще решат, че в стаята е влязъл плъх или нещо подобно и ще се самообвиняват чак до смъртта си.

Гърлото на Ребека Салфонт беше меко, кръвта — солена. Канди хареса приключението, тръпката от влизането в непозната къща без разрешение или предупреждение. Убийството на момиченцето, докато възрастните спяха в съседната стая, без да подозират нищо, го изпълни с усещане за могъщество. Беше малко момче, но бе успял да се промъкне покрай тяхната защита и да нанесе удар заради майка си. Това в известен смисъл го превърна в главата на семейство Полард. Замайващото усещане добави елемент на слава към вълнението от убийството.

Оттам насетне молбите на майка му за възмездие бяха неустоими.

През първите няколко години единствената му плячка бяха бебета и съвсем малки деца. Понякога, за да не се издаде един и същ почерк на убийствата, Канди не ги изпохапваше, а ги отстраняваше по други начини. От време на време ги сграбчваше, телепортираше ги със себе си у дома и повече никой не ги откриваше.

Но и при тези хитрости, ако враговете на Розел бяха само от Санта Барбара и околностите, „почеркът“ не можеше да се скрие. Но често пъти тя искаше възмездие от хора в отдалечени места, за които бе прочела във вестниците и списанията.

Канди помнеше съвсем ясно едно семейство от щата Ню Йорк, което бе спечелило милиони долари от лотарията. Майка му бе сметнала, че техният късмет е за сметка на семейство Полард и че са прекалено алчни, за да им бъде позволено да живеят. Тогава Канди беше четиринадесетгодишен и не разбра логиката на Розел, но и не я постави под въпрос. За него майка му беше единственият източник на истината. През ум не му минаваше да не се подчини. Изби и петимата членове на семейството в Ню Йорк, после изгори къщата им до основи заедно с труповете.

Жаждата на майка му за възмездие следваше предсказуем цикъл. Непосредствено след като Канди убиеше някого, тя се чувстваше щастлива, пълна с планове за бъдещето. Печеше му специални сладкиши, пееше мелодично, докато работеше в кухнята, започваше да изработва нов юрган или сложна бродерия. Но през следващите четири седмици щастието й помръкваше като електрическа крушка на реостат. Около месец след поредното убийство губеше всякакъв интерес към печивата и ръкоделието и заговорваше за други хора, постъпили зле с нея или въобще със семейство Полард. След още две до четири седмици целта вече бе избрана и майка му го пращаше на поредната мисия. Следователно той убиваше само по шест-седем пъти годишно.

Тази честота задоволяваше Розел, но колкото повече растеше Канди, толкова по-малко удовлетворяваше лично него. Към кръвта беше развил не само вкус, но и копнеж, който понякога го обземаше неудържимо. Тръпката от преследването също го опияняваше и той се стремеше към нея както алкохолик към чашката. И не на последно място, безумната враждебност на света към благословената му майка го подтикваше да убива по-често. Понякога изглеждаше, че практически всички са против нея — заговорничеха как да я наранят физически или да й отнемат полагаемите пари. Розел не страдаше от недостиг на врагове. Канди помнеше дните, когато я обземаше страх — тогава тя спускаше всички щори и пердета, заключваше вратите и дори понякога се барикадираше със столове и други мебели срещу нападението на противниците, които биха могли да дойдат. В един от онези лоши дни тя съвсем се отчая и му каза, че толкова много хора искат да я хванат, че дори той не може да я закриля вечно. Когато Канди горещо я помоли да му даде зелена улица, тя отказа само с думите: „безнадеждно е.“

Тогава, също както сега, Канди се опитваше да допълва одобрените от майка му убийства с нападения върху малки животинки из каньоните. Колкото и да бяха богати понякога тези пиршества, те никога не утоляваха жаждата му за кръв така пълно, както човешките тела.

Натъжен от нахлулите безброй спомени, Канди стана от люлеещия се стол и нервно закрачи из стаята. Щорите бяха вдигнати и той с все по-голям интерес се загледа в нощта зад стъклото.

След като не успя да хване Франк и непознатия, когото брат му беше телепортирал със себе си в задния двор, след сблъсъка с Вайълет и неочаквания му обрат, у него тлееше гняв, беше настървен да убива, но се нуждаеше от цел. Наоколо не се мяркаше враг на семейството и затова щеше да се наложи да убие или невинни хора, или дребни животинки из каньоните. Това беше проблем — Канди се боеше да не разочарова майка си, светицата, горе на небето, но от друга страна нямаше никакво желание да пие рядката кръв на плахи животинчета.

Объркването и жаждата му нарастваха с всяка изминала минута. Знаеше, че ще направи нещо, за което по-късно ще съжалява — нещо, което би накарало за пръв път Розел да отвърне очи от него.

И тъкмо когато усещаше, че ще експлодира, Канди беше спасен от нахлуването на истински враг.

Някаква ръка го докосна по темето.

Канди се обърна и усети, че ръката се отдръпва при движението му.

Ръката беше призрачна. Нямаше никого.

Но Канди знаеше, че предната вечер в каньона бе почувствал същото присъствие. Някой външен човек, не от Полардови, притежаваше паранормални способности и самият факт, че непознатият не бе роден от Розел, му даваше достатъчно основания да го открие и унищожи. Същият човек го бе посетил няколко пъти следобеда — протягаше ръка изпитателно, опипваше, но не влизаше в пълноценен контакт.

Канди се върна при люлеещия се стол. Ако имаше вероятност да се появи истински враг, струваше си да го почака.

След няколко минути пак усети докосването. Леко, колебливо, то бързо се отдръпна.

Канди се усмихна. Залюля се на стола. Дори затананика една от любимите майчини песни.

Разбъркването в края на краищата разгоря въглените на гнева. Докато плахият посетител набереше смелост, пламъците щяха да са нажежени до бяло и да го погълнат.