Дийн Кунц
Лошо място (13)

13

Канди се канеше да убива. Стоеше в тъмния хол на непозната къща и трепереше. Кръв. Нуждаеше се от кръв.

Канди щеше да убива и нямаше начин да се спре. Дори мисълта за майка му не можеше да го засрами достатъчно, за да овладее жаждата.

Малкото му име беше Джеймс, но майка му — самоотвержена душа, невероятно добра, преизпълнена с обич — винаги му казваше „моето сладурче“, Канди. Никога Джеймс. Никога Джим или Джими. Тя казваше, че е по-сладък от всичко на света и постепенно „сладурчето ми“ прерасна в Сладура, Канди. Когато стана шестгодишен, обръщението вече се беше превърнало в истинско име. Канди завинаги. Сега, на двайсет и девет години, той отвръщаше единствено на това име.

Мнозина смятаха убийството за грях. Канди обаче не беше на това мнение. Някои хора се раждаха с вкус към кръвта. Бог ги бе създал такива и очакваше от тях да убиват избраните жертви. Всичко беше част от Неговия загадъчен план.

Единственият грях беше убийство, когато Бог или майка ти не одобряваха избора на жертвата, а Канди се канеше да стори тъкмо това. Но освен всичко той изпитваше остра нужда.

Ослуша се. Къщата тънеше в тишина.

Сенките на мебелите в хола го обгръщаха като тъмни и неземни същества.

Задъхан и разтреперан, той мина в трапезарията, после в кухнята, дневната и бавно тръгна по коридора към предната част на къщата. Не издаде нито звук, който да събуди заспалите на горния етаж. Сякаш се плъзгаше, а не стъпваше по земята — призрак, не човек от плът и кръв.

Спря се и направи последен опит да преодолее порива да убива. Не успя, потръпна и въздъхна дълбоко. Заизкачва се по стълбите към втория етаж, където семейството вероятно спеше.

Майка му щеше да го разбере и да му прости.

Беше го учила, че убиването е добро и морално — но само когато е необходимо, когато е от полза за семейството. Много му се ядосваше, когато убиваше импулсивно, без основателна причина. Нямаше нужда да го наказва физически, защото нейното недоволство го измъчваше далеч повече от всякакво друго наказание. Дни наред не му проговаряше, а през това време го душеше болка, сякаш сърцето му ще се пръсне. Освен това тя гледаше през него като през празно пространство. Когато другите деца заговаряха за него, майка им казваше: „А, имате предвид вашия покоен брат Канди, горкото ви покойно братче. Е, припомняйте си го, ако искате, но не ми говорете за него, защото не искам да си го спомням, лоша семка излезе. За нищо не ставаше, направо за нищо. Никак не слушаше мама, въобразяваше си, че знае всичко. Само от името му ми призлява, гади ми се, да не съм чула повече да ми говорите за него.“ Всеки път, когато Канди бе наказан с изпращане в страната на мъртвите заради непослушание, за него нямаше място на масата. Трябваше да стои в ъгъла и да наблюдава останалите като призрак. Майка му не го удостояваше нито с мръщене, нито с усмивка, не галеше косите или лицето му с топлите си меки ръце, не му позволяваше да се сгуши в нея и да зарови уморена глава в гърдите й. Изтерзан, не заспиваше под звуците на приказките за лека нощ или приспивните песнички. В пълната изолация осъзна напълно какво значи ад.

Но майка му би разбрала защо не се овладя тази вечер и щеше да му прости. Рано или късно винаги му прощаваше, защото любовта й към него беше като Божията любов към всички Негови чеда: съвършена, преизпълнена с опрощение и милост. Когато преценеше, че Канди е изтърпял достатъчно, майка му отново го поглеждаше, усмихваше му се и широко разтваряше обятия. Прошката го караше да се чувства в рая.

Сега тя самата беше в рая. Седем дълги години! Господи, колко му липсваше. Но тя неотклонно го наблюдаваше. Щеше да разбере, че е изгубил самообладание тази вечер и щеше да се разочарова.

Канди тръгна нагоре, прескачаше по две стъпала наведнъж, като се придържаше до стената, където стълбата едва ли щеше да изскърца. Беше едър, но подвижен, с лека стъпка и дори някъде да имаше прогнило или разклатено стъпало, под краката му не поддаде нищо.

В коридора на горния етаж се спря и се ослуша. Тишина.

Високо на стената беше монтирана сигнална уредба за пожар с бледа лампичка. Светлината беше достатъчна, за да може Канди да забележи две врати отдясно в коридора, две отляво и една в дъното.

Промуши се към първата врата вдясно, открехна я и се вмъкна в стаята. Пак затвори вратата и се облегна на нея от вътрешната страна.

Жаждата му беше неудържима и все пак той си наложи да изчака, докато очите му свикнат с мрака. През двата прозореца идваше слаба светлина от улична лампа, намираща се поне на една пресечка от къщата. Първо забеляза огледалото: матов правоъгълник, който отразяваше светлинката. После различи очертанията на шкафа отдолу. Миг по-късно вече виждаше леглото и неясната форма на човек, легнал под шарено одеяло.

Канди предпазливо се приближи до леглото, хвана одеялото и чаршафите и се поколеба, заслушан в лекото ритмично дишане на спящия. Усети лек дъх на парфюм, примесен с аромата на топла кожа и наскоро измита с шампоан коса. Момиче. Винаги различаваше момчетата от момичетата по миризмата. Разбра също, че е млада, вероятно около петнайсетте. Ако нуждата му не беше толкова остра, сигурно щеше да се колебае още дълго, защото миговете преди убийството бяха страхотно вълнуващи, едва ли не по-хубави от самото убиване.

С драматичен жест на фокусник, който дръпва покривката от празна клетка, където внезапно и необяснимо се появява гълъб, Канди вдигна завивките. Строполи се върху спящото момиче и го притисна към дюшека.

Тя веднага се събуди и се опита да изпищи, въпреки че Канди със сигурност й беше изкарал въздуха с удара. За щастие ръцете му бяха необикновено големи и силни. Докопа лицето й още преди да е изкрещяла. Подпря с длан брадичката й и впи пръсти в бузите, за да я накара да млъкне.

— Мълчи или ще те убия — прошепна той. Устните му докосваха нежното ухо.

Момичето издаде приглушен отчаян звук и започна да се извива под него, но усилията му бяха напразни. Ако се съдеше по допира, беше момиче, още не жена, всъщност сигурно нямаше и дванайсет години, и в никакъв случай не беше на повече от петнайсет. Не можеше да му окаже никаква съпротива.

— Не искам да те нараня. Само те искам и когато свърша, ще си тръгна.

Това беше лъжа, защото Канди нямаше никакво намерение да я изнасилва. Сексът не го интересуваше. Всъщност сексът го отвращаваше: струваше му се неизмеримо отблъскващ с неназовимите течности, които зависеха от безсрамната употреба на органите, свързани с уринирането. Интересът на останалите само доказваше на Канди, че мъжете и жените са наистина пропаднали и че светът е свърталище на грях и лудост.

Дали защото му повярва, че няма да я убие, или защото бе полупарализирана от страх, жертвата му престана да се съпротивява. Може би енергията й стигаше само да диша. С тежестта на повече от стоте си килограма Канди я притискаше в гърдите. С ръката, обхванала бузите й, той усещаше студените вдишвания през разширените й ноздри, последвани от кратки, горещи издишвания.

Зрението му привикна към мрака. Все още не различаваше подробности от лицето, но виждаше, че очите й блестят в мрака от ужас. Виждаше също, че е руса — в бледите й коси сияеха сребристи отражения, въпреки слабото осветление от улицата.

Със свободната ръка Канди отметна косите й. Леко се измести надолу, за да стига с устни гърлото. Целуна нежната плът, усети лудешкия пулс с устни, после впи зъби и намери кръвта.

Девойката се замята под него, но той я държеше здраво. Гълташе бързо, ала не успяваше да погълне бликналата гъста и сладка течност. Скоро обаче притокът намаля. Гърчовете отслабнаха, после съвсем изчезнаха. Накрая момичето застина съвсем неподвижно, като купчина завивки.

Канди стана и запали нощната лампа, за да разгледа лицето й. Винаги искаше да види лицата им, ако не преди, то поне след жертвоприношението. Обичаше също да се взира в очите им. Те не изглеждаха невиждащи, а вперени някъде в отвъдното, където се преселваха душите им. Не разбираше изцяло своето любопитство. В края на краищата, когато ядеше пържола, никога не се запитваше как е изглеждала кравата. Момичето — като всички други негови жертви, с които се хранеше — не представляваше за него нищо повече от добитък. Веднъж насън видя как вече умъртвената му жертва проговаря, въпреки прегризаното гърло, и го пита защо я разглежда след смъртта. Канди тогава не отговори на въпроса и жертвата предположи, че понякога при убийствата в мрака той изпитва нужда да се взре в лицата на мъртвите, защото в потайно кътче на сърцето се бои, че ще види собственото си пребледняло лице с невиждащи очи. „Дълбоко в себе си — беше му казала жертвата в съня — ти знаеш, че си мъртъв, изпепелен отвътре. Знаеш, че имаш повече общо с жертвите си, след като ги убиеш, а не преди това.“ Макар и произнесени в съня и очевидно чиста глупост, тези думи го накараха да се събуди с писък. Жив беше, бе силен и жизнен, човек с необичайни и силни апетити. Думите на жертвата в съня изплуваха в съзнанието му в мигове като този и го тревожеха. Но и сега, както винаги, Канди не пожела да се замисли. Вместо това, предпочете да насочи вниманието си към девойката на леглото.

Изглеждаше четиринайсетгодишна, доста хубавичка. Загледан в съвършената й кожа, Канди се зачуди дали и при допир ще бъде същата, гладка като порцелан. Устните й бяха полуотворени, сякаш отлитащият й дух ги беше открехнал. Прекрасните й сини очи му се сториха огромни, прекалено големи за лицето й — широки като зимното небе.

Искаше му се да я съзерцава часове наред.

Въздъхна със съжаление и угаси лампата.

Постоя в тъмното, за да привикнат очите му. Обгръщаше го острата миризма на кръв.

След малко се върна в коридора, без да си прави труда да затваря вратата зад себе си. Влезе в отсрещната стая, но там не намери никого.

В съседната стая обаче Канди подуши лек дъх на застояла пот и чу хъркане. Беше момче, на седемнайсет или осемнайсет години. Нито голямо, нито малко и все пак оказа много по-голяма съпротива от сестра си. Момчето спеше по корем и когато Канди отметна завивките, за да се хвърли върху него, главата му се зарови във възглавницата и дюшека. Беше невъзможно да извика за помощ. Борбата беше безмилостна, но кратка. Момчето се задуши и Канди го обърна по гръб. Намери откритото гърло и издаде приглушен, нетърпелив възглас, който беше по-силен от стенанията на момчето.

По-късно, когато отвори вратата към четвъртата спалня, първата бледа светлина на зората започна да мержелее в прозорците. По ъглите все още се криеха сенки, но дълбокият мрак бе прогонен от утрото. Светлината беше прекалено бледа, за да се различават цветовете на предметите и всичко в стаята сивееше.

От едната страна на двойно легло спеше привлекателна блондинка към четирийсетте. Завивките от другата страна изглеждаха недокоснати. Затова Канди реши, че съпругът й не живее там, или е в командировка. Забеляза наполовина пълна чаша с вода и пластмасово шишенце с лекарство върху нощното шкафче. Взе флакончето, за да го разгледа. Малки хапчета изпълваха две трети от него. На етикета пишеше, че е приспивателно. Пишеше също името й: Розийн Лофтън.

Канди постоя, загледан в лицето й и у него се надигна старият копнеж за майчина ласка. Жаждата още не бе уталожена, но не му се искаше да я насилва, да я разкъса и пресуши само за няколко минути. Щеше му се преживяването да продължи по-дълго.

Изпита желание да посуче от жената, както майка му от време на време благосклонно му позволяваше да суче от кръвта й. Когато не му беше сърдита, майка му разрязваше леко дланта си или пробиваше някой пръст, после го прегръщаше и той се опияняваше от потеклата кръв в продължение на цял час и дори повече. В такива мигове го обземаше невероятно спокойствие, от което светът с неговите нерадости губеше реалните си очертания, защото майчината кръв не можеше да се сравни с нищо друго: неопетнена, чиста като сълзите на светец. Разбира се, през малките разрези не можеше да изпие кой знае какво количество и все пак оскъдните капки му се струваха по-драгоценни и по-хранителни от литрите, които би могъл да изцеди от десетки други хора. Заспалата на леглото жена не можеше да му предложи такава амброзия от вените си, но ако затвореше очи, докато смучеше кръвта й, Канди се надяваше да усети поне частица от някогашното съвършено спокойствие… да изпита поне мъничко от предишната тръпка.

Накрая, без да отмята завивките, той бавно се наведе и се изтегна до жената. Наблюдаваше как тежките й клепачи потрепват и се отварят. Тя примигна, докато Канди се сгуши в нея и за миг реши, че продължава да сънува, защото отпуснатото й лице не се изопна.

— Искам само кръвта ти — пошушна Канди.

Действието на сънотворното рязко изчезна. Очите на жената се изпълниха с ужас.

Преди да разруши красотата на мига с писъци или съпротива, преди да унищожи илюзията, че е майка му, която доброволно се отдава, Канди я удари по шията с тежкия си юмрук. Повтори удара. После я блъсна с всички сили в лицето. Още веднъж. Жената се отпусна безчувствена на възглавницата.

Канди се мушна под завивките до нея, дръпна ръката й и проби дланта със зъби. Намести главата й на възглавницата с лице към него, взе ръката й и засмука процеждащите се капки от дланта. След малко затвори очи и се помъчи да си представи, че е при майка си. Постепенно го обзе благодатно спокойствие. Но въпреки че отдавна не се беше чувствал толкова щастлив, щастието не беше пълно. Мимолетна радост изпърха на повърхността на сърцето му, но в душата му цареше мрак и студ.