Дийн Кунц
Лошо място (39)

39

От болницата в Ориндж се отправиха към кантората в Нюпорт Бийч. Имаха да свършат много работа от името на Франк, а неговото влошаващо се състояние ги караше да бързат повече от всякога. Франк пътуваше заедно с Хал, а Джули ги следваше, за да може да им се притече на помощ, ако по пътя се случи нещо непредвидено. Целият случай приличаше на поредица от непредвидени събития.

Когато стигнаха до празната кантора — сътрудниците на „Дакота & Дакота“ имаха още няколко часа до началото на работния ден, — слънцето вече се беше вдигнало над облаците на изток. Над океана в западна посока се виждаше тънка ивица синьо небе, като цепнатина под вратата на бурята. Четиримата минаха покрай приемната и влязоха в своята светая светих. Тъкмо тогава дъждът рязко спря, сякаш божествена ръка бе завъртяла небесния кран. По големите прозорци престанаха да се стичат лъскави струи. Водата се събра на стотици капчици, които блещукаха с живачно-сиво сияние в облачната утрин.

Боби посочи издутата калъфка в ръцете на Хал.

— Заведи Франк в банята и му помогни да се преоблече в дрехите, с които постъпи в болницата. Тогава ще можем по-внимателно да разгледаме онези, с които е облечен сега.

Франк бе възвърнал равновесието си и почти цялата си сила. Не се нуждаеше от помощта на Хал. Но Джули знаеше, че Боби няма да допусне отсега нататък клиентът им да отиде където и да било без придружител. Трябваше непрекъснато да го държат под око, за да не изпуснат нито една нишка, която би могла да даде обяснение за внезапните му изчезвания и появявания.

Преди да се погрижи за Франк, Хал измъкна смачканите дрехи от калъфката, а останалото съдържание сложи на бюрото на Джули.

— Кафе? — попита Боби.

— Умирам за едно кафе — отвърна Джули.

Боби отиде в килера в дъното, за да пусне едната кафе машина.

Съпругата му седна на бюрото и изтърси калъфката. Имаше тридесет пакета стодоларови банкноти в привързани с ластик пачки. Тя разгърна краищата на десет пакета, за да провери да не би да са примесени с по-дребни банкноти, но всички се оказаха стотачки. Взе наслуки два пакета и ги преброи. Във всеки имаше по сто банкноти. Значи десет хиляди долара в пакет. Когато Боби се появи с чаши, лъжички, сметана, захар и кана димящо кафе, подредени върху поднос, бе стигнала до извода, че последното изчезване е донесло най-големия досега улов на Франк.

— Триста бона — обяви тя, докато Боби слагаше подноса на бюрото.

Той тихичко подсвирна.

— Значи общо колко стават?

— Заедно с тези имаме шестстотин хиляди.

— Скоро ще трябва да купуваме нова служебна каса.

 

 

Хал Яматака сложи другите дрехи на Франк върху масичката за кафе.

— Има нещо нередно с ципа на панталоните. Не само че не работи, не е там въпросът. Друго е, много нередно.

Хал, Франк и Джули придърпаха столовете си към ниската масичка със стъклен плот и отпиха от силното черно кафе. През това време Боби седна на дивана и се взря внимателно в дрехите. Освен забелязаните още в болницата странности, откри също, че повечето зъбци на ципа са метални, както би трябвало, но около четиридесет пръснати тук-там безредно бяха като че от твърда черна гума — всъщност ципът беше заял тъкмо на тях.

Смутено се загледа в необикновения цип, бавно плъзна пръста си по назъбените краища и изведнъж сякаш го осени вдъхновение. Взе една от обувките на Франк и провери тока. Всичко изглеждаше нормално, но при проверката на втората обувка забеляза, че тридесет-четиридесет лъскави метални парченца са вградени в твърдата гума.

— Някой има ли ножче? — попита Боби.

Хал извади своето от джоба. Боби изчопли с него няколко метални частици, които сякаш бяха вградени в гумата, докато е била още гореща. Зъбци от ципа. Те паднаха върху стъклената масичка: туп… туп. Боби прецени на око, че количеството изместена от зъбците гума се равнява на намерената в ципа.

 

 

Седнал в украсената като в Дисниленд кантора на Дакота, Франк Полард бе обзет от безкрайна умора — почти недействителна, като в анимационните филми, където от изтощение патокът Доналд може да се смъкне от стола и да се разлее в локва плът и перушина. Умората се беше натрупвала ден след ден, час по час, откакто се събуди в алеята миналата седмица. Сега обаче го заля като вълна през срутена дига. Но надигналата се умора беше плътна не като вода, а като течно олово. Стори му се, че внезапно е натежал — с голямо усилие можеше да вдигне крак или ръка, дори главата му тежеше на врата. Изпитваше тъпа болка във всяка става по тялото, дори в лактите, китките и пръстите, но най-много в коленете, бедрата и раменете. Тресеше го не като от болест, а сякаш бавна вирусна инфекция изсмукваше непрестанно жизнените му сокове. Умората не бе притъпила сетивата му, напротив — беше изострила нервните окончания като с фина шкурка. От силните звуци се свиваше, от ярката светлина присвиваше болезнено очи, беше силно чувствителен към топлината и студа, към повърхността на всеки предмет, до който се докосваше.

Изтощението само отчасти се дължеше на невъзможността му да спи повече от няколко часа на нощ. Ако можеше да се вярва на Хал Яматака и на двамата Дакота — а Франк не виждаше никакви причина да го лъжат, бе изчезвал необяснимо няколко пъти през нощта, макар и след завръщането и оставането му в леглото да не помнеше изобщо какво е правил. Каквато и да беше причината за изчезванията, където и да бе ходил и поради каквато и да е било причина, явно при изчезването се изразходваше енергия също както при ходенето, тичането, вдигането на тежести или друго физическо усилие. Затова най-вероятно слабостта и безкрайната умора се дължаха главно на загадъчните му нощни пътувания.

Боби Дакота бе изчоплил само няколко метални зъбци от тока на обувката. Загледа се в тях за миг, остави ножчето, облегна се на канапето и обърна поглед към мрачното, макар и вече не дъждовно небе зад големите прозорци на кантората. Всички мълчаха, чакаха да чуят заключението му за състоянието на дрехите и обувките.

Дори изтощен, обзет от собствените си страхове и само след еднодневно познанство със семейство Дакота, Франк долавяше, че Боби има по-богато въображение и по-подвижен ум от двамата. Джули вероятно беше по-умна от съпруга си, но тя мислеше по-методично, което силно намаляваше възможностите за внезапни логически преходи, прозорливи умозаключения и находчиви решения. По-често от Боби се оказваше права, но когато фирмата решаваше проблема на клиента си бързо, сполучливото решение обикновено бе заслуга на Боби. Двамата взаимно се допълваха и Франк разчиташе именно на това за своето спасение.

Боби пак се обърна към Франк и каза:

— Ами ако по някакъв начин можеш да се телепортираш, да се преместваш в пространството за частица от секундата?

— Но това е… вълшебство — възрази Франк. — Не вярвам във вълшебства.

— О, аз пък вярвам — отговори му Боби. — Не във вещици, магии и духове в бутилки — вярвам, че могат да се случват фантастични неща. Самият факт, че светът съществува, че сме живи, че можем да се смеем, да пеем, да усещаме допира на слънцето върху кожата… това ми се струва истинско вълшебство.

— Да се телепортирам ли? Дори и да мога, не зная, че притежавам такива способности. Очевидно първо трябва да заспя. Което означава, че телепортирането трябва да е функция на подсъзнанието и не зависи от волята ми.

— Не спеше, когато се появи отново в болничната стая или пък следващите пъти — обади се Хал. — Може би първия път, но после не. Очите ти бяха отворени. Разговаряше с мене.

— Но аз не помня — каза Франк притеснено. — Помня само, че заспах, после изведнъж се озовах буден в леглото, потиснат и объркан, а вие всички бяхте около мен.

Джули въздъхна.

— Телепортиране. Как е възможно?

— Нали видя? — Боби сви рамене, сетне взе чашата кафе и отпи. Изглеждаше по-спокоен от всички останали в стаята, сякаш да имаш клиент с изумителни психични способности е ако не в реда на нещата, то поне неизбежно, както дългогодишният опит в занаята би трябвало да ти подсказва.

— Видях как изчезна — съгласи се Джули, — но не съм сигурна дали това е доказателство, че той… се телепортира.

— Когато изчезна — не отстъпваше Боби, — той е отишъл някъде. Нали така?

— Ами… да.

— Е, преместването от едно място на друго само за миг, като проява на волята… поне за мен си е чисто телепортиране.

— Но как? — попита Джули.

Боби пак сви рамене.

— Засега няма никакво значение. Просто приеми предположението за телепортирането като отправна точка.

— На теория — подсказа Хал.

— Добре — съгласи се Джули. — Нека предположим теоретично, че Франк може да се телепортира.

За Франк, откъснат от собствените си преживявания заради амнезията, това беше все едно като да предположи, че желязото е по-леко от въздуха, за да приеме аргумента за възможността цепелинът да лети. Въпреки всичко реши да го приеме.

Боби продължи:

— Добре, тогава предположението ни обяснява състоянието на дрехите.

— Как? — недоумяващо попита Франк.

— Ще стигна и до дрехите. Слушай. Първо, да допуснем, че телепортирането изисква атомите на тялото ти временно да се разделят и миг по-късно пак да се съединят на друго място. Същото важи за дрехите и за всичко останало, което си хванал здраво, като например решетката на леглото.

— Като капсулата за телепортиране в оня филм, „Мухата“ — подсказа Хал.

— Да — потвърди Боби, който видимо се въодушевяваше. Остави кафето, приседна на ръба на канапето и започна оживено да жестикулира, докато говореше. — Нещо подобно. Само че способността е вътрешен дар на Франк, а не се дължи на някаква футуристична машина. Той като че си представя, че се намира някъде другаде, разглобява се за част от секундата — хоп! — и пак се сглобява на другото място. Разбира се, предполагам също, че разумът остава непокътнат, докато тялото е пръснато на отделни атоми, защото единствено силата на разума прехвърля милиардите частици и ги подкарва като овчарско куче, а после ги споява на съответните места.

Въпреки че умората беше достатъчно голяма, за да се дължи именно на такава невъобразимо сложна и изискваща усилия задача, като току-що описана от Боби, Франк не изглеждаше убеден.

— Хм, не знам… Такива неща не се учат в училище. В университета няма курс по телепортиране. Значи е… инстинкт? Дори да допуснем, че инстинктивно зная как да разбия тялото си на атоми, да ги пратя нанякъде и после пак да ги съединя… как е възможно човешкият ум, бил той и на най-великият гений, да следи едновременно милиарди частици и да ги върне точно на определените места? За това са нужни стотици гении, дори хиляди, а аз изобщо не съм гений. Е, не съм глупак, но и не съм по-умен от средното равнище.

— Сам си отговори на въпроса — кг за Боби. — За това не ти е нужна свръхчовешка интелигентност, защото телепортирането не е главно функция на интелекта. Не е и инстинкт. То е… ами, заложена в гените способност, като зрението, слуха или обонянието. Представи си го по следния начин: всяка сцена, която наблюдаваш, се състои от милиарди отделни цветове, светлини, отсенки и повърхности, но очите ти мигновено подреждат безбройните данни и ти дават ясна картина. Не е нужно да мислиш за гледането. Просто гледаш, машинално. Разбираш ли какво имах предвид, когато говорех за вълшебството? Зрението е почти вълшебно. При телепортирането вероятно трябва да задействаш някакъв пусков механизъм — например да пожелаеш да се озовеш другаде, но оттам нататък нещата стават автоматично. Разумът ти го прави също както очите обработват мигновено милиардите данни за всяка гледка.

Франк стисна клепачи и се съсредоточи върху желанието да се озове в приемната. Отвори очи, разбра, че все още е във вътрешния кабинет и каза:

— Не става. Не е толкова лесно. Не мога да го правя с усилие на волята.

Намеси се и Хал:

— Боби, да не би да искаш да кажеш, че всички притежаваме такива способности, но само Франк е разбрал как да ги използва?

— Не, не. Вероятно това е генетична заложба, притежавана единствено от Франк, може би дори е талант, породен от генетично увреждане.

Всички замълчаха, за да осмислят догадката му.

Отвън гъстият слой облаци се пропукваше, лющеше се и под него прозираше все повече от старата синя боя на небето. Но проясняването на времето не подобри настроението на Франк.

Накрая Хал Яматака посочи купчината дрехи върху масичката.

— Как всичко това обяснява състоянието на дрехите?

Боби взе синия памучен пуловер и обърна към тях кръпката в цвят каки.

— Добре, да предположим, че разумът автоматично насочва всички молекули на тялото в процеса на телепортирането без никаква грешка. Той може да се справи и с другите вещи, които Франк иска да вземе със себе си — например дрехи…

— И чанти, пълни с пари — добави Джули.

— Но защо решетката на леглото? — попита Хал. — Няма никаква причина да е искал да я вземе със себе си.

Боби се обърна към Франк:

— Сега не можеш да си спомниш, но в поредицата от телепортирания си бил съвсем наясно какво става. Мъчел си се да спреш, помолил си Хал да ти помогне и си сграбчил решетката, за да се спреш, да намериш опора в болничната стая. Съсредоточил си се върху решетката, затова си я отнесъл със себе си. Колкото до бъркотията в дрехите… Може би разумът ти се е съсредоточил първо върху правилното сглобяване на тялото, защото безпогрешното физическо възпроизвеждане има първостепенно значение за оцеляването ти, но понякога сигурно не ти остава достатъчно енергия за да се справиш с второстепенните неща като дрехите.

— Добре — отвърна Франк. — Не помня нищо от преди последната седмица, но оттогава за пръв път ми се случва подобно нещо, въпреки че явно съм… пътувал не една нощ. Дори и така да е, дори дрехите ми да се връщат в изряден вид, самият аз като че се уморявам повече, отслабвам, все повече се обърквам от ден на ден…

Не се наложи да довърши мисълта си, защото тревогата в техните очи и лица ясно показваше, че го разбират. Ако той наистина се телепортираше и ако усилието изискваше огромна енергия, която не може да се възстанови с почивка, постепенно щеше да става все по-небрежен при възстановяването на дрехите или другите предмети, които се опитва да вземе със себе си. И нещо още по-важно — можеше да настъпи момент, когато ще се затрудни и при възстановяването на тялото. Можеше да се върне от някое среднощно пътешествие с нишки от пуловера, вплетени в дланта, липсващата кожа да е бледа кръпка върху тъмната обувка, а изместената кожа на обувката да се появи като част от езика му… или група необичайни клетки в мозъчната му тъкан.

Страхът, който й без това не напускаше Франк и кръжеше като акула в океанските дълбини, рязко изплува на повърхността, предизвикан от тревогата и съжалението по лицата на хората, на чиято помощ разчиташе, за да се спаси. Той затвори очи, но стана още по-лошо, защото след като техните образи изчезнаха, във въображението му се роди собственото му лице при несполучливо възстановяване след бъдещо телекинетично пътуване: осемдесет разместени зъба, щръкнали от дясната очна кухина, увиснало око без клепач в средата на бузата, изпъстрен с отвратителни буци плът и жили. Представи си как отваря обезобразената си уста, може би за да изкрещи, но отвътре изскачат два пръста и част от ръката, вместо езика.

Отвори очи и от гърлото му се изтръгна тих вик от ужас и мъка.

Трепереше. Неудържимо.

 

 

След като доля чашите с кафе и по предложение на Боби сипа на Франк малко бърбън, въпреки ранния час, Хал отиде в бокса до приемната, за да свари още кафе.

Франк се подкрепи с няколко глътки от подсиленото кафе и тогава Джули му показа снимката, като внимателно проследи реакцията му.

— Познаваш ли някого от тези хора?

— Не. Не съм ги виждал.

— Мъжът — обясни Боби, — е Джордж Фарис. Истинският Джордж Фарис. Взехме снимката от шурея му.

Франк се вгледа в снимката със засилен интерес.

— Може и да съм го познавал и затова съм взел името му, но не помня да съм го виждал преди.

— Той е мъртъв — каза Джули и й се стори, че изненадата на Франк е неподправена. Обясни му как Фарис е починал преди години… а после семейството му било избито много след смъртта му. Разказа му и за Джеймс Роман и гибелта на семейство Роман при пожар през ноември.

С видимо искрена почуда и объркване Франк попита:

— И защо толкова много смъртни случаи? Случайно съвпадение ли е?

Джули се приведе.

— Ние смятаме, че ги е убил мистър Синя светлина.

— Кой?

— Мистър Синя светлина. Човекът, за когото ни разказа, че те е преследвал онази нощ в Анахайм, човекът, който смяташ, че те дебне по неизвестни причини. Според нас той е разбрал, че пътуваш под имената Фарис и Роман, отишъл е на адресите им и като не те е открил там, избил е всички или защото се е мъчил да изстиска от тях сведения, или… просто ей така.

Франк беше изумен. Бледото му лице побледня още повече, сякаш на филмов екран бавно се разтваряше образ. Той се навъси.

— Значи ако не съм използвал фалшива самоличност, убиецът никога не би стигнал до тези хора. Аз съм причината за смъртта им.

Изпълнена със съжаление към него, засрамена от предишните си подозрения, заради които бе подходила така към въпроса, Джули се опита да го успокои:

— Не се измъчвай, Франк. Най-вероятно фалшификаторът на документите е взел имената произволно от списъка на неотдавна починалите. Да беше подходил иначе, Фарисови и Романови никога е нямало да привлекат вниманието на мистър Синя светлина. Но ти не си виновен, че фалшификаторът е използвал най-бързия и най-мързелив метод.

Франк поклати глава, понечи да проговори, но не успя.

— Не може да виниш себе си — потвърди Хал от прага, където очевидно бе стоял достатъчно дълго, за да схване основното около снимката. Изглеждаше истински натъжен от скръбта на Франк. Също както Клинт бе повярвал на мекия глас на Франк, смиреното му поведение и ангелската невинност.

Франк се покашля и най-накрая думите избликнаха:

— Не, не, за Бога, всички тези хора са мъртви заради мен.

 

 

В компютърната зала на „Дакота & Дакота“ Боби и Франк седнаха на два секретарски стола с пружиниращи облегалки и гумени колелца. Боби включи единия от трите модерни персонални компютъра „Ай Би Ем“, свързани с външния свят чрез модеми и телефонни линии. Макар и достатъчно силни за работа, светлините на тавана бяха приглушени, за да не се отразяват от екраните на терминалите. Единственият прозорец на стаята беше покрит с плътно черно перде поради същата причина.

Подобно на полицаите от силиконовата епоха, съвременните частни детективи и консултанти по въпросите на сигурността разчитаха на компютрите, за да улеснят работата си и да съберат обширна и задълбочена информация, каквато никога не биха могли да осигурят със старомодните шпионски методи на Сам Спейд или Филип Марлоу. Разбира се, не се отказваха от обикалянето из улиците, разпитите на свидетели и потенциални заподозрени и наблюдението, но без компютрите щяха да работят неефективно като човек, който се мъчи да поправи спукана гума с чук и наковалня. Изтичаше последното десетилетие на двадесетия век и частните детективи, които не познаваха микрочиповата революция, съществуваха единствено в телевизионните филми и криминалните романи със странни дати.

Лий Чен, който бе проектирал системата им за електронно събиране на данните и сега я поддържаше, нямаше да дойде на работа преди девет часа. На Боби не му се искаше да чака близо час, за да включи компютъра в работата по случая на Франк. Не беше първокласен експерт като Лий, но познаваше системата, можеше да усвоява нови програми, когато се наложеше и спокойно търсеше информация в киберпространството, сякаш ровеше в подшити годишни течения на стари вестници.

Боби взе от едно чекмедже книгата на Лий с родовете и първо влезе в мрежата на социалното осигуряване с откритите данни. Не всички файлове в системата бяха достъпни, една част бяха засекретени с уж непробиваеми кодове заради изискванията на различни закони за правото на личен живот.

В откритите данни Боби провери колко души носят името Франк Полард. Само след секунди на екрана се появи отговорът: с различните варианти на името Франк като например Франклин, Франки или Франко, заедно с подобни имена като Франсис, от които Франк можеше евентуално да бъде умалително, в системата на социалното осигуряване бяха записани шестстотин и девет души на име Франк Полард.

— Боби — обади се Франк напрегнато, — разбираш ли нещо от написаното на екрана? Това думи ли са, истински думи ли са или произволно нахвърляни букви?

— А? Разбира се, че са думи.

— Не и за мен. Не съм виждал такова нещо. Пълни безсмислици.

Боби взе един брой от списанието за електроника „Байт“, което лежеше между два компютъра, отвори наслуки на една статия и го подаде на Франк.

— Прочети тук.

Франк пое списанието, взря се в него, попрехвърли няколко страници напред, после още няколко. Разтрепери се. Списанието се разшумоля в несигурните му ръце.

— Не мога. Божичко, и това вече не мога. Вчера загубих способността да смятам, сега не умея да чета, все повече се обърквам, в главата ми е каша, боли ме всяка става, всеки мускул. Телепортирането ме изтощава, убива ме. Разпадам се, Боби, умствено и физически, и то все по-бързо.

— Всичко ще се оправи — каза Боби с престорена увереност. Беше почти сигурен, че ще разнищят историята, ще научат кой е Франк, къде ходи нощем, как и защо, но в същото време виждаше, че Франк бързо отпада и не можеше да се обзаложи, че ще намерят всички отговори, докато Франк е още жив, нормален и способен да се възползва от откритията им. Въпреки това сложи ръка на рамото на клиента си и лекичко го стисна, за да му вдъхне увереност.

— Не се отчайвай, приятел. Всичко ще се оправи. Сигурен съм. Абсолютно.

Франк пое дълбоко дъх и кимна.

Младият мъж отново се обърна към екрана на терминала с чувство на вина от току-що изречената лъжа и попита:

— Помниш ли на колко години си, Франк?

— Не.

— Изглеждаш на трийсет и две, трийсет и три.

— Чувствам се по-стар.

Като тихичко си подсвиркваше „Кукла от коприна“ на Дюк Елингтън, Боби се замисли за миг, после даде команда на компютъра в социалното осигуряване да елиминира всички Франк Полард под двадесет и осем и над тридесет и осем години. Останаха седемдесет и двама души.

— Франк, мислиш ли, че някога си живял другаде или си кореняк калифорниец?

— Не зная.

— Да предположим, че си рожба на слънчевия щат.

Зададе команда на компютъра да отсее сред останалите Франк Полард тези, които бяха подали молба за социално осигуряване като жители на Калифорния (петнадесет) и после тези, чиито адреси в момента бяха в Калифорния (шест).

Откритите данни в компютърната система на социалното осигуряване по закон не можеха да разкриват номерата на социалните осигуровки на случайни лица. Боби провери указанията в книгата на Лий с кодовете и влезе в поверителните файлове чрез сложна поредица от маневри за заобикаляне на защитата в системата.

Не му беше приятно да нарушава закона, но при съвременните технологии несъмнено не можеше да използва най-пълноценно системата за набиране на данни, ако играе по правилата. Компютрите бяха средства на свободата, докато правителствата бяха в една или друга степен средства за потисничество — невинаги успяваха да съжителстват хармонично.

Боби провери номерата и адресите на шестимата Франк Полард, които живееха в Калифорния.

— И сега какво? — зачуди се Франк.

— Сега — обясни Боби, — ще използвам номерата и адресите, за да направя проверка в калифорнийската пътна полиция, въоръжените сили, щатската полиция, полицията в големите градове и други държавни органи дали няма да намеря някъде описание на шестимата Франк Полард. Ще научим данните за ръста, теглото, цвета на косата, цвета на очите, цвета на кожата… постепенно ще ги елиминираме един по един. Още по-добре, ако се окаже, че един от тях си ти и ако някога си служил в армията или си бил арестуван за извършено престъпление, можем дори да се сдобием с твоя снимка в досиетата и да потвърдим с нея самоличността ти.

 

 

Седнали под прав ъгъл на бюрото, Джули и Хал махнаха ластиците от повече от половината пакети с пари. Прегледаха стодоларовите банкноти, проверяваха дали някои от тях имат последователни серийни номера, които да им подскажат, че парите са крадени от банка, спестовна или взаимоспомагателна каса или друго учреждение.

Внезапно Хал вдигна очи и попита:

— Защо преди Франк да се телепортира се появяват звуци като от флейта и течения?

— Кой знае? — отговори Джули. — Може би изместеният въздух го следва по някакъв тунел в друго измерение от мястото, откъдето тръгва, до мястото, където пристига.

— Просто си мислех… Ако оня мистър Синя светлина наистина съществува и търси Франк и ако Франк е чул флейтите и е усетил течението в алеята… значи мистър Синя светлина също може да се телепортира.

— Аха. И какво?

— Излиза, че Франк не е единствен. Има още някой като него, все едно какъв е. Може би дори повече от един.

— Ето още за какво трябва да помислим — отвърна Джули. — Ако мистър Синя светлина може да се телепортира и ако открие къде се намира Франк, няма да успеем да го скрием. Той ще може всеки миг да цъфне между нас. Ами ако пристигне с автомат и ни направи на решето, щом се материализира?

След известно мълчание Хал каза:

— Знаеш ли, градинарството винаги ми се е струвало приятна професия. Трябва ти само косачка, градинарска ножица и още няколко прости сечива. Режийните ти разноски са малки, пък и едва ли на някого ще му хрумне да те застреля.

 

 

Боби влезе след Франк в кабинета, където Джули и Хал проверяваха парите. Сложи лист хартия върху бюрото и обяви:

— Отстъпи мястото си, Шерлок Холмс. На света се появи по-велик детектив.

Джули обърна листа така, че двамата с Хал да четат едновременно. Беше разпечатка на лазерен принтер, която съдържаше информацията, че е подал молба до калифорнийската пътна полиция за удължаване на срока на шофьорската си книжка.

— Физическите данни съвпадат — отбеляза Джули. Наистина ли първото ти име е Франсис, а второто — Езекил?

Франк кимна.

— Не помнех, докато го видях напечатано. Но съм аз, няма грешка. Езекил.

Тя почука с пръст разпечатката.

— Адресът е в Ел Енканто Хайс — говори ли ти нещо?

— Не, дори не знам къде се намира Ел Енканто.

— До Санта Барбара — обясни Джули.

— И Боби каза същото. Не помня да съм бил там. Само че…

— Какво?

Франк се приближи до прозореца, погледна към далечното море, над което небето вече се беше прояснило съвсем. Няколко подранили чайки кръжаха в широка безупречна дъга, съвършенството им представляваше вълнуваща гледка. Но Франк явно не беше нито развълнуван от птиците, нито очарован от гледката.

Накрая, все още с лице към прозореца, промълви:

— Нямам спомен да съм бил в Ел Енканто Хайс… само че всеки път, когато чуя името, стомахът ми се свива, разбирате ли, сякаш съм на увеселително влакче, което шеметно се спуска надолу. А като се помъча да мисля за Ел Енканто, като се напрегна да си спомня нещо, сърцето ми се разтупква, устата ми пресъхва и дъхът ми секва. Затова ми се струва, че сигурно потискам някакви спомени, може би защото съм преживял нещо на онова място, нещо лошо… нещо, което се боя да си припомня.

— Срокът на шофьорската му книжка е изтекъл преди седем години — каза Боби — и според картотеката изобщо не е опитвал да я подновява. Всъщност тази година е трябвало да се изчистят старите данни и имахме късмет да попаднем на следата преди да я заличат — сложи още две разпечатки на бюрото. — Отстъпете, Шерлок Холмс и Сам Спейд.

— Това пък какво е?

— Рапорти за задържане. Франк е бил спиран за нарушения на правилника за движение по пътищата веднъж в Сан Франциско преди повече от шест години и втория път на магистрала 101, северно от Вентура преди пет години. И в двата случая не е имал шофьорска книжка и е бил задържан поради странно поведение.

На приложените към рапортите снимки се виждаше по-млад, дори по-закръглен мъж, но несъмнено беше техният клиент.

Боби бутна част от парите и седна на ръба на бюрото.

— И двата пъти е избягал от ареста и затова го търсят през цялото време, макар и не особено усърдно, защото не е извършил тежко престъпление.

— Нямам никакъв спомен — обади се Франк.

— В рапортите не се споменава как е избягал — продължи Боби, — но подозирам, че не е прерязал решетките с пила, нито пък е копал тунел или е изчовъркал оръжие от получения отвън сапун. Не е използвал общоприетите, традиционни методи за бягство от затвора. О, не, те не са за нашия Франк.

— Телепортирал се е — предположи Хал. — Изчезнал е, когато никой не го е наблюдавал.

— Хващам се на бас, че е така — съгласи се Боби. — И после е започнал да се движи с фалшиви документи за самоличност, за да заблуди случайно спрелите го ченгета.

Загледана в листовете пред себе си, Джули каза:

— Е, Франк, поне знаем, че това е истинското ти име и намерихме истински адрес някъде в окръг Санта Барбара, не някъде по мотелите. Вече напредваме.

— Отстъпете, Холмс, Спейд и мис Марпъл — възкликна Боби.

Франк не беше в състояние да се зарази от въодушевлението им. Върна се на стола, където седеше преди.

— Напредваме. Но не достатъчно. И прекалено бавно. — Приведе се, опря лакти на бедрата, преплете пръстите на двете ръце между разкрачените колене и се загледа мрачно в пода. — Току-що се сетих за нещо неприятно. Ами ако допускам грешки не само с дрехите, когато възстановявам формата си? Ами ако вече допускам грешки в организма? Не кой знае колко големи. Нищо видимо на повърхността. Неколкостотин или няколко хиляди грешчици на клетъчно равнище. Ето едно обяснение защо се чувствам отвратително, толкова уморен и раздразнен. И ако мозъчната ми тъкан не възстановява формата си правилно… затова съм объркан, вие ми се свят, не мога да чета и да смятам.

Джули погледна Хал, после Боби и разбра, че на двамата им се иска да разпръснат страховете на Франк, но не могат, защото съжденията му бяха не само възможни — бяха много вероятни.

Накрая Франк допълни:

— Металната тока изглеждаше съвършено нормална, докато Боби я докосна… тогава се разпадна на прах.