Дийн Кунц
Лошо място (24)

24

Канди дебнеше.

Източната част на семейния имот на Полардови, възлизащ на два акра, стигаше до един каньон. Стените му бяха стръмни, главно суха пръст на буци, изпъстрена тук-там с розови и сиви камъни. От пълна ерозия при проливните дъждове склоновете се предпазваха от разпрострените коренови системи на жилавата пустинна растителност — чапарал, гъсти туфи трева, пампаска трева, пръснати мескитови храсти. Отстрани растяха няколко евкалипта, лаврови дървета и мелалуки. Там, където широчината на дъното позволяваше, мелалуки и калифорнийски дъбове пускаха корени дълбоко в пресъхналото корито. Сега в него нямаше и капчица вода, но при силен дъжд се напълваше.

Подвижен и безшумен въпреки размерите си, Канди вървеше през каньона в източна посока, докато стигна до пресечката с друга падина, прекалено тясна, за да заслужи името каньон. Там свърна на север. Склонът продължаваше, макар и по-полегат. От двете му страни се издигаха стени. На места проходът силно се стесняваше до няколко стъпки. Там се трупаха купчини донесени от вятъра бодливи треви, които драскаха Канди.

Нощта бе безлунна и в дъното на каньона цареше пълен мрак, но Канди почти не се спъваше и изобщо не се колебаеше. Сред дарбите му не се включваше свръхчовешко зрение: липсата на светлина го ослепяваше както всички останали. Но и в най-тъмната нощ знаеше кога на пътя му се изпречват препятствия, усещаше извивките на земната повърхност толкова добре, че успяваше да напредва много уверено. Не му беше ясно как действа шестото чувство и не се замисляше. Просто живо осъзнаваше връзката си с окръжаващия свят, винаги знаеше къде се намира и вървеше напред, както най-добрите въжеиграчи, които дори с превръзка на очите уверено вървят по опънатото въже над извърнатите нагоре лица на публиката в цирка.

Още една дарба, получена от майка му.

Всичките й деца бяха надарени. Но талантите на Канди далеч надхвърляха способностите на Вайълет, Върбина и Франк.

Тесният проход го изведе в друг каньон. Канди пак тръгна на изток по каменисто пресъхнало корито. Ускори крачка, подтикнат от нуждата. Макар пръснати по-нарядко, по ръба на каньона бяха накацали къщи. Осветените им прозорци бяха прекалено далеч, за да му помогнат да вижда къде върви, но от време на време той вдигаше изпълнен с копнеж поглед, защото именно зад тях се намираше кръвта, от която се нуждаеше.

Бог бе надарил Канди с вкус към кръвта, беше го създал хищник и затова Бог отговаряше за всички негови постъпки. Майка му бе обяснила всичко много отдавна. Бог искаше от него да проявява избирателност при убиването, но когато Канди не беше в състояние да се обуздае, виновен в крайна сметка беше Бог, защото го бе създал кръвожаден, а не го бе надарил със сила да се контролира.

Подобно на всички други хищници Канди имаше за задача да прочиства стадото от болни и немощни. За него плячка бяха морално пропадналите членове на човешкото стадо: крадци, лъжци, измамници, прелюбодейци. За съжаление невинаги при среща разпознаваше грешниците. Щеше да му е много по-лесно да изпълнява мисията си, ако майка му беше жива, защото тя безпогрешно откриваше заблудените души.

Тази вечер щеше да се постарае с всички сили да се ограничи само до дивите животни. Да убива хора и то съвсем близо до дома беше опасно — можеше да привлече вниманието на полицията. Можеше да поеме риска да убива местни хора само ако бяха кръстосали пътищата си с неговото семейство и просто не можеше да се допусне да продължат да живеят.

Ако не успееше да насити жаждата си с животни, щеше да отиде някъде по-далеч, за да убива хора. Майка му горе на небето щеше да се ядоса и да се разочарова от липсата на самоконтрол, но Бог нямаше да го укори. В края на краищата беше такъв, какъвто Бог го бе създал.

Когато светлините на последната къща останаха зад него, Канди спря в една горичка. Силният вятър през деня беше преминал по високите хълмове и каньоните към морето. Сега въздухът беше съвършено неподвижен. Продълговатите, заострени листа на малелуките не помръдваха.

Очите му бяха привикнали към мрака. На бледата звездна светлина дърветата изглеждаха сребристи. Плъзналите надолу ластари допълваха илюзията, че е заобиколен от безмълвен водопад като в стъклените топки с изкуствени снежинки. Успяваше дори да различи нарязаната кора на стъблата и клоните — непрекъснатото лющене на кората придаваше необикновена красота на този дървесен вид.

Канди не виждаше никаква плячка.

Не чуваше никакво забързано движение на диви животни в храсталаците.

Въпреки всичко знаеше, че наоколо живеят многобройни същества, скрили се в дупки, в тайни гнезда, сред купчини листа или отвори в скалите. Самата мисъл за храна го подлуди.

Протегна ръце с обърнати напред длани и разперени пръсти. За не повече от секунда проблесна синя светлина с оттенъка на блед сапфир, не по-ярка от блясъка на тънък лунен сърп. Листата потрепнаха, оскъдната трева се разлюля и после дъното на каньона пак потъна в мрак.

От ръцете му отново излезе синя светлина като от пулсиращ фар. Този път беше двойно по-ярка, по-наситено синя и продължи около две секунди. Листата прошумоляха, увисналите ластари се люшнаха, тревата полегна на около трийсет-четирийсет стъпки пред него.

Странните трептения обезпокоиха някакво същество, което забърза покрай Канди. С особеното си чувство към заобикалящата среда, което не зависеше от зрението, слуха или обонянието, той протегна ръка и сграбчи невидимото същество. Рефлексите му бяха също толкова необичайни, колкото всичките му други способности. Канди улови плячката. Полска мишка. За миг тя се вцепени от ужас, после се загърчи, но той не я пусна.

Способностите му не влияеха върху живите същества. Не можеше да обездвижи плячката си чрез излъчващата се от дланите му телекинетична енергия. Не можеше да привлича или вика при себе си живи същества, можеше само да ги подплаши, за да напуснат убежищата си. Можеше да разтърси дърветата или да запрати гейзери от пръст и камъни във въздуха, но колкото и да се напрягаше, не беше в състояние да помръдне и косъм от мишката само със силата на съзнанието. Не знаеше защо е това ограничение. Вайълет и Върбина, чиито способности не бяха и наполовина впечатляващи в сравнение с неговите, явно имаха власт само над живи същества, по-дребни животни като котките. Разбира се, Канди можеше да подчини на волята си растенията и понякога насекомите, но в никакъв случай разумни същества, пък било то дори прости полски мишки.

Коленичил под сребристите дървета, той бе потънал в толкова мрачни размисли, че не видя нищо друго от мишката, освен блесналите очички. Приближи юмрука си до устата.

Животинчето издаде тънък, ужасен писък, по-скоро стон, отколкото вик.

Канди отхапа главата, изплю я и впи устни в разкъсания врат. Кръвта беше сладка, но съвсем оскъдна.

Хвърли мъртвия гризач настрани и пак вдигна ръце с разперени пръсти и обърнати напред длани. Този път сиянието беше силно, електрическо, сапфиреносиньо. Не продължи повече от предишните два пъти, но ефектът беше изненадващо по-силен. По наклоненото дъно на каньона преминаха няколко вълни от трептения през частици от секундата. Високите дървета се разлюляха.

Ластарите прорязаха въздуха, листата се заблъскаха шумно, сякаш жужаха пчели. Разхвърчаха се камъчета, по-големите камъни се удариха един в друг. Тревите се изправиха, както от страх щръкват космите в основата на врата. Някои от тях се откъснаха и се понесоха в нощта заедно с купчини мъртви листа, въпреки че вятър изобщо не духаше — цялото раздвижване се дължеше на сапфирената светлина и на мощните вибрации.

Дивите животни побягнаха от скривалищата си. Някои се насочиха право към него по дъното на каньона. Канди отдавна бе разбрал, че не могат да разберат по миризмата, че е човешко същество. Можеха да бягат както към него, така и от него. Или миризмата му беше неуловима… или у него подушваха нещо диво, нещо, което го доближаваше повече до дивите животни, отколкото до хората, и в паниката не разбираха, че е хищник.

В най-добрия случай ги виждаше като безформени тъмни сенки, втурнали се покрай него като отражения от въртяща се лампа. Но Канди ги усещаше и с паранормалните си способности. Преминаваха койоти, паникьосана мечка се блъсна в крака му. Канди не протегна ръка към тях, защото не му се искаше да го издерат или изпохапят. Най-малко двайсетина мишки пробягаха наблизо, но му се искаше нещо по-жизнено, пълно с кръв.

Посегна към същество, което помисли за катеричка, не улучи, но миг по-късно сграбчи един заек за задните крака. Животното изпищя. Размаха предните си крака, но Канди хвана и тях. Заекът се парализира не само от хватката, но и от смъртен ужас.

Канди го вдигна към лицето си.

Козината имаше дъх на прах и мускус.

Червените очи блестяха от ужас.

Чуваше се лудешкото биене на сърцето.

Канди го захапа за гърлото. Козината, кожата и мускулите пречеха на зъбите да се забият по-дълбоко, но въпреки това кръвта потече.

Заекът потръпна не защото се опитваше да избяга, а по-скоро в знак на примирение със съдбата. Спазмите бяха бавни, някак чувствени, сякаш животното приветстваше смъртта. С течение на годините Канди неизменно бе наблюдавал същото при безброй дребни същества, особено при зайците. Реакцията им го вълнуваше, защото му вдъхваше усещане за власт и сила, изравняваше го с лисицата и вълка.

Спазмите секнаха и заекът се отпусна в ръцете му. Беше все още жив, но признаваше неотвратимото приближаване на смъртта и бе изпаднал в състояние, подобно на транс, в което очевидно не изпитваше болка. Сигурно Бог даряваше тъкмо с такава милост дребната плячка.

Канди пак захапа гърлото, този път по-силно. После още веднъж и още по-силно. Жизнените сокове на заека шурнаха и изпълниха жадната му уста.

Някъде далеч в друг каньон зави койот. Отвърнаха му други от глутницата. Изви се хор от странни гласове, затихна и пак се извиси, сякаш койотите разбираха, че не само те са излезли на лов през нощта, и подушваха убийството.

Когато се насити, Канди захвърли изсмукания труп.

Жаждата му не беше утолена. Налагаше се да потърси кръвта на още зайци или катерички, за да се засити.

Изправи се на крака и продължи по-нататък в каньона, където дивите животни не бяха усетили синята светлина и кротко чакаха в дупките и скривалищата своята участ. Нощта беше тъмна и благодатна.