Дийн Кунц
Лошо място (31)

31

Къщата на ентомолога се намираше в един от новостроящите се квартали на Ървин, сравнително близо до университета. Ниски, черни, наподобяващи гъби лампи очертаваха светли кръгове върху покритата с локви алея, водеща към меко проблясващата дъбова врата.

Клинт се качи на малката, покрита веранда и натисна звънеца. В ръката си държеше една от кожените чанти на Франк Полард.

— Представете се, ако обичате — нареди някакъв мъжки глас по домофона.

— Доктор Дайсън Манфред? Безпокои ви Клинт Карагьозис от „Дакота и Дакота“.

Половин минута по-късно Манфред — поне с двадесет сантиметра по-висок от Клинт, много слаб човек — отвори вратата. Беше облечен с черни панталони и бяла риза. Над разкопчаното й горно копче свободно висеше зелена вратовръзка.

— Боже мой, човече, вие сте съвсем подгизнал!

— Просто понавлажнен.

Манфред отстъпи назад и широко разтвори вратата. Клинт влезе в покрития с плочки вестибюл.

Ентомологът затвори след него и каза:

— В такава нощ трябва да се движите с дъждобран или чадър.

— Ободрява.

— Кое по-точно?

— Лошото време.

Манфред го погледна, сякаш той му се струваше странен, но според Клинт странният беше самият ентомолог. Бе твърде кльощав — само кожа и кости. Не запълваше дрехите си и панталоните висяха около кокалестите му хълбоци, а раменете му стърчаха под плата на ризата, сякаш отдолу имаше само голи остри кости. Мършав и недодялан, той изглеждаше така, като че ли е бил сътворен от купчина сухи клечки от някакъв бог-чирак. Лицето му беше продълговато и тясно, с високо чело и хлътнали бузи, а грубата му, загоряла от слънцето кожа — толкова опъната върху скулите, че всеки миг можеше да се пръсне. Особените му кехлибарени очи наблюдаваха Клинт с изражение на студено любопитство, без съмнение познато на хилядите бръмбари, които бе приковал с карфици в ентомологичните си кутии.

Погледът на Манфред се разходи по Клинт и се закова върху локвата на пода, образувала се около маратонките му.

— Съжалявам — каза Клинт.

— Ще изсъхне. Елате в кабинета ми.

Клинт погледна към хола, намиращ се вдясно, и зърна изпъстрени с перуники тапети, дебел килим с китайски мотиви, твърде много кресла и дивани, старинни английски мебели, виненочервени завеси и маси, претрупани с изящни предмети, проблясващи на светлината на лампите. Една истинска викторианска гостна в дисхармония с калифорнийския контур и стил на самата къща.

Той последва ентомолога по късия коридор към кабинета. Манфред имаше странна, разкрачена походка. Висок и върлинест, с прегърбени рамене и леко наведена напред глава, той изглеждаше недоразвит и праисторически като богомолка.

Клинт очакваше кабинетът на един университетски професор да бъде претъпкан с книги, но видя само четиридесет-петдесет тома, подредени на етажерка вляво от бюрото. Останалите шкафове с широки, плитки чекмеджета вероятно бяха пълни с пълзящи гадинки, а по стените имаше безброй ентомологични кутии, с набодени под стъклата им насекоми.

Когато видя как посетителят любопитно се втренчва в една от сбирките, Манфред обясни:

— Хлебарки. Прекрасни създания.

Клинт не отвърна.

— Простотата на техния строеж и функциониране, имам предвид. Естествено малцина биха ги сметнали за прекрасни, когато се появят.

Клинт не можеше да се отърве от чувството, че буболечките са живи.

— Какво ще кажете за онази — най-голямата? — попита Манфред.

— Наистина е голяма.

— Мадагаскарска съскаща хлебарка. Латинското й име е Cromphadorrhina portentosa. Тази специално е дълга почти девет сантиметра. Абсолютна красавица, нали?

Клинт не отвърна.

Манфред се настани на стола зад бюрото си и по някакъв начин успя да събере дългите си крайници в ограниченото пространство по начина, по който тлъст паяк би се свил на мъничко топче.

Клинт не седна. Жадуваше по-скоро да се прибере вкъщи след изморителния ден.

— Ректорът ми позвъни и ме помоли да съдействам на вашия шеф, господин Дакота, с всичко, с което мога — каза професорът.

Калифорнийският университет в Ървин от години се стремеше да стане един от водещите в страната. Настоящият ректор, както и неговият предшественик, се мъчеха да достигнат този статус като привлекат световноизвестни професори и учени от други институции чрез предлагане на огромни заплати и щедри странични възнаграждения. Но преди да се обвърже с добре подплатени предложения за работа, университетът нае „Дакота & Дакота“ да събере сведения за личния живот и навици на бъдещите преподаватели. Дори един блестящ физик или биолог може да го мъчи твърде голяма жажда за уиски, тръпка за кокаин или необуздана слабост към малолетни девойки. Калифорнийският университет в Ървин искаше да си купи мозъчен потенциал, уважение и академична слава, не скандали. „Дакота & Дакота“ му свърши добра работа.

Манфред опря лакти на облегалките на стола, сплете пръстите си, които изглеждаха толкова дълги, сякаш имаха поне по едно допълнително кокалче, и попита:

— Какъв е проблемът?

Клинт отвори кожената чанта, измъкна еднолитровия буркан с широко гърло и го постави на бюрото.

Буболечката в буркана беше поне двойно по-голяма от Мадагаскарската съскаща хлебарка на стената.

За миг доктор Дайсън Манфред сякаш се вкамени. Пръстите му не помръдваха, очите му не премигваха. Беше изцяло погълнат от създанието в буркана. Най-сетне рече:

— Какво е това? Някакъв номер?

— Истинско е.

Манфред се наведе напред и почти опря нос в дебелото стъкло, зад което лежеше насекомото.

— Живо ли е?

— Мъртво.

— Къде го намерихте? Не тук, в Южна Калифорния, надявам се?

— Напротив.

— Изключено!

— А то какво е?

Манфред намръщен го погледна.

— Никога не съм виждал подобно нещо. А щом не съм го виждал, значи не го е виждал и никой друг. Сигурен съм, че е от тип членестоноги, към който принадлежат паяците и скорпионите, но дали може да бъде класифицирано като насекомо не мога да кажа, преди да го проуча внимателно. Обаче ако е насекомо, то е от някакъв нов вид. Къде точно го намерихте и защо, за Бога, биха се интересували от него частни детективи?

— Господине, съжалявам, но не мога да ви кажа каквото и да било за случая. Трябва да пазя интересите на нашия клиент.

Манфред внимателно завъртя буркана в ръцете си и огледа обитателя му от всички страни.

— Просто невероятно. Трябва да го имам! — Той вдигна поглед. Кехлибарените му очи вече не изглеждаха студени и преценяващи, а проблясваха от възбуда. — Трябва да имам този екземпляр.

— Ами аз възнамерявах да ви го оставя, за да го изследвате на спокойствие, но що се отнася до възможността да го запазите завинаги…

— Естествено, че завинаги.

— Това зависи от моя шеф и клиента. Междувременно искаме да знаем какво представлява, откъде идва и всичко останало, което можете да ни кажете за него.

Манфред остави буркана върху бюрото изключително внимателно, сякаш държеше най-скъп кристал, не обикновено стъкло.

— Ще го снимам и филмирам в едър план от всички страни и под различен ъгъл. След това ще трябва да му направя дисекция, но ви уверявам, че ще я извърша възможно най-грижливо.

— Правете каквото искате.

— Господин Карагьозис, струвате ми се престъпно отегчен. Схванахте ли напълно казаното от мен? Този екземпляр може би ще се окаже представител на съвсем нов вид — нещо изключително. Та как е възможно вид с подобни размери да остане неоткрит толкова дълго? Това ще бъде голямо събитие в света на ентомологията, господин Карагьозис, много голямо събитие.

Клинт погледна буболечката в буркана и заяви:

— И аз така си мислех.