Дийн Кунц
Лошо място (4)

4

Камионетката пищеше като жив човек при всеки куршум, който пробиваше металните й стени, и пробойните разцъфваха не една по една, а по двадесет едновременно под безжалостната и настървена атака на минимум две картечници. Докато Боби Дакота лежеше на пода и се опитваше да привлече вниманието на Бога с пламенни молитви, върху него се сипеше дъжд от метални късове. Един от компютърните екрани избухна, другият го последва и всички индикаторни светлини угаснаха, но вътрешността на камионетката не беше съвсем тъмна — гейзер от кехлибарени, зелени, карминови и сребърни искри изригваше от изпотрошеното електронно оборудване при всеки пореден откос. Върху Боби валяха стъкла, парчета пластмаса, трески и късчета хартия. Във въздуха се вихреше фъртуна от разнородни отломъци. Но най-страшен беше шумът и Боби си представяше, че е напъхан в огромен железен барабан, а половин дузина рокери-гиганти, надрусани до козирката, чукат по стените на затвора му с железни прътове; наистина гиганти с изпъкнали мускули, дебели вратове, груби животински бради и дивашки татуировки върху ръцете (по дяволите, не по ръцете, а по лицата), хора, едри като Тор, бога на викингите, но с пламтящи, подсказващи лудост очи.

Боби имаше живо въображение и винаги го бе смятал за едно от най-добрите си качества, за една от силните си страни, но сега просто не можеше да си представи как ще успее да се измъкне от цялата тази бъркотия.

Докато куршумите продължаваха да трещят, той се учудваше, че още не е улучен. Притискаше се към пода плътно като килим и се опитваше да си въобрази, че е почти плосък, че е невероятно малка мишена, но въпреки това очакваше всеки момент да го застрелят.

Не беше предполагал, че ще има нужда от оръдие. Случаят изобщо не беше такъв. Поне не бе изглеждал такъв. 38-калибровият му револвер се намираше в жабката на доджа, далеч извън обсега му, което всъщност не го разстройваше особено, понеже едва ли един-единствен револвер можеше да бъде от голяма полза срещу два автомата.

Стрелбата престана.

След какофонията тишината бе толкова дълбока, че Боби имаше чувството, че е оглушал.