Дийн Кунц
Лошо място (43)

43

Арчър Ван Корвер вдигна щорите „Леволор“ и надникна през бронираното стъкло на входната врата на своя магазин в Нюпорт Бийч. Присви очи подозрително при вида на Боби и Клинт, въпреки че ги познаваше и ги очакваше. Най-накрая отключи вратата и ги пусна да влязат.

Ван Корвер беше около петдесет и пет годишен, но влагаше много време и пари в поддържането на младежки вид. За да измами неумолимия ход на времето, се бе подлагал на излющване на кожата, опъване на бръчките и изсмукване на мазнините. За да подобри даденото от природата, беше оперирал носа, бузите и брадичката. Носеше толкова изкусно направена перука на темето, че тя спокойно би могла да мине за собствената му боядисана в черно коса, но самият той бе развалил илюзията с прекалено лъскава, неестествено бухнала коса. В плувен басейн перуката му би наподобявала издигащ се купол на подводница.

След като пак залости с двете резета, той се обърна към Боби.

— Никога не работя сутрин. Приемам само следобед.

— Много сме признателни за изключението — увери го младият мъж.

Домакинът въздъхна превзето.

— Е, и какво има?

— Имам един камък, който ви моля да оцените.

Ван Корвер присви очи, лицето, му стана още по-неприятно, защото и без това очичките му бяха като тесни процепи. Преди трийсет години носеше името Джим Боб Сплинър и когато присвиваше очи, съвсем оправдаваше фамилията с асоциациите за сплин и други неприятни усещания, но тогава реши да се нарече със съвсем различното Ван Корвер.

— Оценка ли? Само това ли искате?

Поведе ги през малкото, но луксозно помещение за клиенти — ръчно обработен гипсов таван, бледи текстилни тапети, безукорно чист дъбов паркет, килим от „Патерсън, Флин & Мартин“ в различни оттенъци на прасковено, светлосиньо и бежово, модерно бяло канапе с фино обработени масички от чепато дърво от двете страни, четири елегантни плетени стола около кръгла маса с дебел стъклен плот, който можеше да издържи удар дори от парен чук.

Отляво стоеше изложбена витринка. Ван Корвер работеше само по поръчка. Неговите бижута бяха уникални модели, предназначени за свръхбогаташите без никакъв вкус, които смятаха за подходящо да носят колиета за стотици хиляди долари на благотворителни обеди и не схващаха цялата ирония на положението.

Задната стена беше огледална и Ван Корвер се гледаше с видимо удоволствие, докато прекосяваха помещението. Не откъсна очи от огледалото чак до момента, когато минаха през вратата в работния му кабинет.

Боби се зачуди дали бижутерът понякога не се омайва дотолкова от собствения си образ, че, да се блъсне в огледалото. Джим Боб Ван Корвер никак не му допадаше, но познанията на този самовлюбен тип за скъпоценните камъни и бижутата често пъти се оказваха полезни. Преди години, когато кантората за разследвания „Дакота & Дакота“ беше просто „Дакота“, без свързващия знак и повторението (не биваше да говори така пред Джули, която щеше да оцени остроумието, но щеше да го изяде заради подтекста на думата „повторение“), Боби бе помогнал на Ван Корвер да си върне цяло състояние от необработени диаманти, откраднати от негова любовница. Старият Джим Боб си искаше скъпоценностите, но не желаеше жената да попадне в затвора, затова се обърна към Боби, не към полицията. Това беше единствената слабост, която Боби бе забелязал у Ван Корвер, но с годините сигурно и в това отношение бижутерът се бе променил.

Младият мъж извади от джоба си един от червените камъни с размер на стъклено топче. Видя как очите на бижутера се разширяват.

Клинт застана от едната страна, а Боби отзад, докато Ван Корвер се настани на високо столче зад работния тезгях и заразглежда необработения камък с лупа. После го постави под микроскоп и го провери още по-щателно.

— Е и? — обади се Боби.

Бижутерът не отговори. Изправи се, бутна ги встрани и седна на друг стол в края на тезгяха. Там премери камъка на везна, после на още една, за да провери дали специфичното му тегло отговаря на това на някой от известните скъпоценни камъни.

Накрая придърпа трети стол, пред който имаше менгеме. От едно чекмедже извади кутия за бижута. Върху синьото кадифе лежаха три големи шлифовани камъка.

— Фалшиви диаманти — обясни Ван Корвер.

— Струват ми се съвсем наред — сви рамене Боби.

— Имат прекалено много дефекти.

Бижутерът взе единият и го намести в менгемето, като здраво го стегна. Пое червената красота с малки клещи и с един от острите ръбове натисна силно върху полираната повърхност на диаманта в менгемето. После остави клещите и червения камък настрани, взе лупа, наведе се и започна да разглежда диаманта, сетне обяви:

— Леко одраскване. Диамантът може да реже диамант. — Взе червения камък между палеца и показалеца и се загледа в него с явно възхищение… и алчност.

— Откъде се сдобихте с това?

— Не мога да ви кажа — отвърна Боби. — Значи е само червен диамант?

— Само ли? Червеният диамант е сигурно най-редкият скъпоценен камък на света. Дайте ми го да го продам. Имам клиенти, които ще платят каквото поискам, за да го монтират на колие или медальон. За пръстен ще е прекалено голям дори след шлифоването. Огромен е!

— Колко струва? — заинтересува се Клинт.

— Не мога да кажа преди шлифоването. Но цената е милиони, със сигурност.

— Милиони ли? — усъмни се Боби. — Вярно, голям е, ама не чак толкова.

Ван Корвер с мъка откъсна поглед от камъка и погледна младия детектив.

— Не разбирате. Засега в света са известни само седем червени диаманта. Този е осмият. А след обработката и шлифоването ще бъде един от двата най-големи. Най-точно е да се каже, че е безценен.

 

 

Вън от магазинчето на Арчър Ван Корвер по тихоокеанската магистрала профучаваха коли, полуделите слънчеви лъчи проблясваха в никелираните им повърхности и стъклата като в дискотека. Кой можеше да повярва, че невъзмутимото спокойствие на пристанището Нюпорт и прекрасните яхти се намира точно зад сградите на ъгъла. Във внезапен прилив на просветление Боби осъзна, че целият му живот (и може би животът на почти всички останали) е тъкмо като улицата в този миг: глъчка, шум, блясък и движение, отчаян порив да се откъснеш от стадото, да постигнеш нещо и да се извисиш над трескавия водовъртеж, за да намериш кътче за размисъл и успокоение — а през цялото време спокойствието е само на няколко крачки, зад ъгъла, на един хвърлей.

Тази мисъл усили досега смътното усещане, че случаят Полард е като капан — или по-точно като колело, в което се върти катеричка: колкото по-бързо бяга, толкова по-шеметно се върти колелото. Боби остана няколко секунди до отворената врата на колата — чувстваше се заклещен, затворен в клетка. В този миг не беше сигурен защо въпреки всички очевидни опасности изпитва такова голямо желание да поеме случая на Франк и да изложи на риск всичко, което му е скъпо. Сега знаеше, че причините, които изтъкваше пред Джули и пред себе си — съчувствие към Франк, любопитство, тръпка от съвършено нова работа — са единствено оправдания, а не истински мотиви и че най-дълбоките причини са другаде, в нещо, което все още не разбираше.

Разстроен, влезе в колата и затвори вратата. Клинт запали двигателя.

— Боби, колко червени диаманта казваш, че има в буркана? Сто?

— Повече. Неколкостотин.

— И колко струват — стотици милиони ли?

— Може би милиард или повече.

Двамата се спогледаха, известно време не продумаха нищо. Не че не намираха подходящи думи — напротив, можеше да се каже прекалено много и не беше лесно да решат откъде да започнат.

Накрая Боби наруши мълчанието.

— Не можеш обаче веднага да обърнеш камъните в пари, няма да стане бързо. Трябва да ги пускаш в продажба един по един, в течение на много години, за да не се наводни пазара и да се обезценят, а също и за да не се създаде нежелана сензация, да се привлече ненужно внимание и може би да се търсят отговори на въпроси, които нямат отговор.

— След стотици години добив на диаманти по целия свят има само седем червени… откъде, по дяволите, Франк се е сдобил с цял буркан?

Боби поклати глава и не отговори.

Клинт бръкна в джоба на панталоните си и извади друг диамант, по-малък от онзи, който Боби бе показал на Арчър Ван Корвер за оценка.

— Носих го у дома да го покажа на Фелина. Щях да го върна в буркана, когато дойда на работа, но ти ме измъкна, преди да успея да го прибера. След като разбрах какво представлява, нямам никакво желание да го държа у мен и секунда повече.

Боби взе камъка и го прибра в джоба си при по-големия диамант.

— Благодаря ти, Клинт.

 

 

Кабинетът на доктор Дайсън Манфред в къщата му в Търтъл Рок беше най-неприятното място, което Боби някога бе виждал. Предпочиташе дори преживяването от миналата седмица на пода на караваната, под обстрела на автоматично оръжие, отколкото да бъде сред колекцията на Манфред — многокраки, черупчести, с пипалца, зинали и невероятно отвратителни екзотични насекоми.

С периферното си зрение непрекъснато долавяше някакво движение в многобройните стъкленици до стената, но всеки път, когато рязко се извърнеше да види какво гнусно същество ще изпълзи изпод рамката, страховете му се оказваха безпочвени. Всички кошмарни образци бяха забодени с карфици и съвършено неподвижни, подредени в прави редици, без да липсва нито един. Боби беше готов да се закълне, че дочува шумове в плитките чекмеджета на безкрайните шкафове, където знаеше, че се намират още насекоми, но предполагаше, че звуците са също толкова въображаеми, колкото призрачните движения, които му се привиждаха с крайчеца на окото.

Макар да знаеше, че Клинт е роден стоик, Боби беше впечатлен от видимата лекота, с която колегата му понасяше отвратителния декор. Не биваше никога да го губи като служител. Веднага реши да увеличи значително заплатата му още същия ден.

Доктор Манфред се стори на Боби не по-малко неприятен от колекцията. Върлинестият ентомолог с дълги крайници сякаш беше син на професионален баскетболист и африканско насекомо от научно-популярен филм, което най-добре да не срещаш на живо.

Манфред стоеше зад бюрото, столът бе бутнат назад, а Боби и Клинт бяха пред него. Вниманието им бе приковано от белия емайлиран лабораторен съд с размери около шейсет на трийсет сантиметра и дълбочина към три сантиметра. Съдът беше в средата на бюрото, покрит с бяла кърпа.

— Не съм мигнал, откакто мистър Карагьозис ми донесе това снощи — каза Манфред, — а и днес едва ли ще заспя от всички въпроси, които се въртят в главата ми. Никога не съм правил по-вълнуваща дисекция и се съмнявам някога да ми се случи нещо подобно.

От поривистите му думи и от мисълта, че за него нито хубавото ядене, нито сексът, нито пък красивият залез или чаша вино могат да се сравнят с разчленяването на насекомо, на Боби му се повдигна.

Погледна към четвъртия в стаята, та макар и поне за миг да се откъсне от маниакално влюбения в насекомите домакин. Човекът наближаваше петдесетте, толкова закръглен, колкото Манфред бе ъгловат, толкова розов, колкото Манфред блед, със златисто рижа коса, сини очи и лунички. Седеше на стол в ъгъла, шевовете на сивия спортен костюм пращяха под напора на килограмите му, свитите в юмруци ръце бяха отпуснати върху дебелите бедра — напомняше бостънски ирландец, решил да се изяви като борец в стила сумо. Ентомологът нито ги запозна с охранения страничен наблюдател, нито се обръщаше към него. Боби реши, че ще ги запознае, когато е готов. Предпочете да не насилва нещата — дори само заради смесицата от почуда, подозрение, страх и силно любопитство, с което дебелият мълчаливо ги гледаше. Именно това изражение наведе Боби на мисълта, че няма да му хареса онова, което ще чуе, когато човекът най-накрая проговори.

С източените си паякообразни пръсти — Боби би ги напръскал с „Райд“, ако имаше флакон под ръка, — Дайсън Манфред махна кърпата от емайлирания съд и откри останките от насекомото на Франк. Главата, няколко крачка, едно членесто пипало и още няколко неизвестни на Боби части бяха отрязани и сложени настрана. Всяко зловещо парче бе поставено на мека, очевидно памучна подложка почти както бижутерите грижливо опаковат скъпоценностите в кадифени кутийки за своите клиенти. Боби се вгледа в главата с размер на слива, с малко синкавочервено око и две големи мътножълти очи, почти като на Манфред. Потръпна. Тялото на насекомото лежеше в средата на съда, обърнато по гръб. Коремът беше разпорен, външните тъкани бяха отстранени или обърнати, виждаха се вътрешностите.

Ентомологът с грациозно и точно движение взе тънък, лъскав скалпел и с него започна да показва дихателната, храносмилателната и отделителната система на насекомото. Непрекъснато говореше за „великото изкуство“ на биологичния модел, но Боби не намираше в него нищо от великото изкуство примерно на картините на Матис — всъщност вътрешностите бяха още по-гнусни от външния вид. Понятието „шлифоваща камера“ го сепна като твърде неуместно, ала когато помоли за обяснение, Манфред го отряза с „има време“ и продължи лекцията.

След като приключи, Боби го попита:

— Добре, видяхме, че сте го разглобил, но това помага ли ни да разберем онова, което ни е нужно — например откъде е?

Манфред го изгледа, без да отговори.

— От южноамериканските джунгли ли е? — настоя Боби.

Особените кехлибарени очи на Манфред бяха непроницаеми, а мълчанието му стряскаше.

— Тогава Африка? — продължи Боби. Изражението на ентомолога му придаваше още по-зловещ вид.

— Мистър Дакота — проговори най-накрая Манфред, — не задавате правилния въпрос. Нека ви помогна с по-интересните въпроси. С какво се храни това същество? Казано с прости думи, съвсем не научно, то яде разнообразни минерали, скали и почва. А какво отде…?

— Значи яде пръст и камъни? — прекъсна го Клинт.

— Още по-просто казано — потвърди Манфред. — Не е точно, само опростено. Все още не сме наясно как смила тези вещества или как си набавя енергия от тях. Някои негови биологични функции са съвършено очевидни и все пак невероятно загадъчни.

— Мислех си, че насекомите се хранят с растения, с други насекоми или… мърша — обади се Боби.

— Така е — потвърди ентомологът. — Това обаче не е насекомо или друг клас от типа Arthropoda.

— На мен пък ми прилича на насекомо — възрази Боби, погледна разрязаното същество и неволно сгърчи лице от отвращение.

— Но не е — продължи ентомологът. — Това същество очевидно пробива скали и почви, като може да погълне парчета като едри гроздови зърна. Тогава идва следващият въпрос — щом се храни с това, какво отделя? Отговорът, Мистър Дакота, е диаманти.

Боби се дръпна, сякаш Манфред го бе ударил.

Погледна Клинт — беше също толкова изненадан. Случаят Полард бе променил гърка, сега му отне безизразното изражение на играч на покер.

С тон, който издаваше раздразнение, че Манфред ги взема за глупаци, Клинт произнесе:

— Да не искате да кажете, че превръща камъните и пръстта в диаманти?

— Не, не — припряно отвърна ентомологът. — Съществото методично пробива диамантените жили на въглеродните и други материали, докато стигне до скъпоценните камъни. После ги поглъща заедно с обвивката от минерали, смила минералите, прокарва грубия диамант през шлифоващата камера, където остатъците от примеси се отстраняват чрез енергичното съприкосновение в камерата със стотиците фини косъмчета като проводници — той посочи със скалпела мястото, което описваше. — После изхвърля суровия диамант от другата страна.

Ентомологът отвори средното чекмедже на бюрото, извади бяла носна кърпа, разгъна, я и извади три червени диаманта, значително по-малки от онзи, който Боби показа на Ван Корвер и все пак на стойност стотици хиляди, ако не милиони за всеки от тях.

— Намерих ги на различни места във вътрешните системи.

Най-големият диамант имаше остатъци от пъстра минерална обвивка в кафяво, черно и сиво.

— Диаманти ли? — Боби се правеше на невежа. — Никога не съм виждал червени диаманти.

— И аз не бях виждал. Затова отидох при един друг професор — геолог, — който се занимава и със скъпоценни камъни, измъкнах го от леглото посред нощ и му ги показах.

Боби погледна ирландския борец, но той нито се изправи, нито проговори. Явно бе геологът.

Манфред обясни онова, което Боби и Клинт вече знаеха — червените диаманти са сред най-редките на земята. Двамата се правеха, че го чуват за пръв път.

— Откритието засили подозренията ми за съществото, затова отидох право в дома на доктор Гавенал и го събудих около два часа през нощта. Той нахлузи анцуг и маратонки и веднага пристигнахме тук. Не сме прекъсвали работата нито за миг, не можем да повярваме на очите си.

Най-накрая дебелият се изправи и се приближи до бюрото.

— Роджър Гавенал — представи го Манфред. — Роджър е генетик, специалист по рекомбинантната ДНК и широко известен с творческите си прогнози за генното инженерство на макроравнище, което може да се развие от сегашните познания.

— Извинявайте — обади се Боби, — не разбрах нищо от „Роджър е…“ нататък. Май ще трябва да ни се обясни с по-прости думи.

— Аз съм генетик и футурист — каза Гавенал. Гласът му беше неочаквано мелодичен, като на телевизионен водещ. — В обозримото бъдеще генното инженерство ще се развива главно на микроравнище — създаване на нови полезни бактерии, поправка на дефектни гени в клетките на човешкия организъм, за да се излекуват вродените недостатъци и да се предотвратят наследствените болести. Но някой ден ще можем да създаваме цели нови видове животни и насекоми — инженерство на макроравнище — разни полезни организми като например лакоми комароядци, така че да не се налага да пръскаме с „Малатион“ тропически райони като Флорида. Или крави с наполовина намален размер и двойно по-ефикасна обмяна на веществата — ще ядат по-малко и ще дават двойно повече мляко.

На Боби му хрумна да предложи на Гавенал да помисли върху възможността да се съчетаят двете биологични открития — малки крави, които се хранят единствено с огромни количества комари и дават тройно повече мляко. Предпочете обаче да си държи устата затворена — беше сигурен, че двамата учени няма да оценят чувството му за хумор. Пък и трябваше да си признае, че желанието му да се пошегува е опит да преодолее загнездилия се страх от все по-заплетения случай Полард.

— Това същество — Гавенал посочи разчлененото тяло в лабораторния съд — не е творение на природата. Очевидно то представлява инженерна форма на живот, биологията му е толкова целенасочена, че всъщност представлява биологична машина. Диамантокоп.

С щипци и скалпел Дайсън Манфред внимателно обърна насекомото, което всъщност не беше насекомо, за да видят черната обвивка с червени ивици по края.

На Боби му се стори, че долавя шумолене от всички краища на помещението. Беше му неприятно, че не влиза слънчева светлина. Прозорците бяха затворени с дървени капаци отвътре, нямаше никакъв процеп. Насекомите обичат тъмнината и сенките и лампите бяха нарочно слаби, за да не ги подтикват да щъкат из плитките чекмеджета, по обувките на Боби, по чорапите и нагоре под крачолите.

Гавенал облегна кръглото си шкембе на бюрото и посочи яркочервения ръб на черупката.

— На Дайсън и на мен ни хрумна едновременно да покажем шарката на един колега от катедра математика. Той потвърди, че става дума за явен двоичен код.

— Като кода с многото линии по всички стоки в супермаркета — намеси се ентомологът.

— Искате да кажете, че червените ивици са номерът на това нещо? — попита Клинт.

— Да.

— Като… ами като регистрационните номера на колите ли?

— Нещо такова — потвърди Манфред. — Още не сме взели проба от червения материал за анализ, но подозираме, че ще се окаже керамика, инкрустирана по някакъв начин в черупката.

— Някъде има голям брой такива създания — допълни Гавенал. — Те прилежно копаят диаманти, червени диаманти. Всяко си има кодиран сериен номер, по който го различава онзи, който го е създал и накарал да работи.

Боби се замисли за миг, помъчи се да си представи картината като част от познатия му свят, но не успя.

— Добре, доктор Гавенал, можете да предвидите инженерното създаване на такива форми…

— Не, никога не бих могъл да прогнозирам такова създание — рязко каза Гавенал. — Никога не бих се сетил. Само го разпознавам и твърдя какво трябва да е.

— Добре, все пак сте го разпознали и знаете какво трябва да е — нито Клинт, нито аз бихме могли да го направим. Затова ви моля да ми кажете нещо друго — кой би могъл да създаде такова проклето нещо?

Манфред и Гавенал се спогледаха многозначително, помълчаха сякаш знаят отговора, но нямат желание да го споделят. Накрая Гавенал сниши мелодичния си глас на телевизионен водещ до още по-звучен тембър и каза:

— Все още не съществуват познания по генетика и генно инженерство, които са необходими са създаването на такава форма. Дори не сме близо до такъв етап… много сме далече.

— Колко време е необходимо на науката, за да стигне до това постижение? — запита Боби.

— Не е възможно да се даде точен отговор — каза Манфред.

— А приблизително?

— Десетилетия? — поколеба се Гавенал. — Или може би век? Кой знае?

— Чакайте — намеси се Клинт. — Какво излиза? Това нещо идва от бъдещето, от някакво изкривяване на времето през следващото столетие?

— Или това — каза Гавенал, — или… изобщо не е от този свят.

Изумен, Боби погледна съществото с все същото отвращение, но с малко повече почуда и уважение отпреди.

— Наистина ли смятате, че това може да е биологична машина, създадена от друг свят, че има извънземен произход?

Манфред понечи да каже нещо, но от устата му не излезе нито звук, сякаш бе изгубил дар слово от онова, което му предстоеше да сподели.

— Да — съгласи се Гавенал — извънземен произход. Това ми се вижда по-вероятно, отколкото да се е изтърсило през някоя дупка във времето.

Докато Гавенал говореше, Дайсън Манфред продължи да движи устни в отчаян опит да преодолее обзелата го немота. Увисналата челюст му придаваше вид на богомолка, която дъвче отвратителния си обяд. Когато думите най-после се отприщиха, той забъбри в скоропоговорка:

— Искаме да ни разберете правилно — няма, категорично няма да върнем екземпляра. Никакви учени няма да сме, ако позволим това невероятно нещо да попадне в ръцете на лаици, трябва да го запазим и защитим и ще го направим на всяка цена, дори ако трябва да прибегнем до сила.

Гневът обагри бледото ъгловато лице на ентомолога и му придаде малко по-здрав вид за пръв път, откакто Боби се запозна с него.

— Дори ако трябва да прибегнем до сила — повтори той.

Боби не се съмняваше, че двамата с Клинт могат да спукат от бой човека-бръмбар и дебелия му колега, но нямаше никаква причина да го правят. Не го интересуваше дали ще запазят съществото в лабораторния съд, стига да се съгласяха по някои основни правила кога и как да обявят новината.

В момента му се искаше единствено да се махне от къщата с буболечките, да излезе на чист въздух и на слънце. Шумоленето от чекмеджетата с образците, колкото и да беше въображаемо, се засилваше нетърпимо всяка минута. Ентомофобията му скоро щеше да го изкара от релси и той щеше с писък да избяга от помещението. Чудеше се дали тревогата му е очевидна или е запазил достатъчно самообладание, за да я прикрие. Усети, че по лявото му слепоочие се стича капчица пот и разбра истината.

— Да бъдем пределно откровени — поде Гавенал. — Не само дългът ни към науката изисква от нас да запазим екземпляра. Подобно откритие буквално ще ни създаде в научно и финансово отношение. Не че двамата сме господин Никой в науката, но това ще ни катапултира на върха, на самия връх и сме готови да направим всичко, за да защитим интересите си. — Той присви сините си очи, откритото му ирландско лице придоби решително изражение. — Не казвам, че сме способни на убийство, за да запазим екземпляра… но не твърдя и обратното.

Боби въздъхна.

— Правил съм много проучвания за университета във връзка с кандидати за преподавателски места и зная, че академичният свят може да бъде не по-малко конкурентен, злобен и мръсен — дори още по-мръсен — от политиката или шоубизнеса. Не споря с вас по този въпрос. Трябва обаче да се споразумеем кога ще можете да съобщите за откритието. Не искам да направите нещо, което ще привлече вниманието на журналистите върху моя клиент преди да сме уредили проблема и преди да сме сигурни, че той е… вън от опасност.

— И кога ще стане това? — попита Манфред.

Боби сви рамене.

— След ден-два. Може би една седмица. Съмнявам се, че ще се проточи повече.

Ентомологът и генетикът засияха, очевидно бяха възхитени. Манфред отговори:

— Няма проблем. Трябва ни много повече време, за да приключим проучването на екземпляра, да подготвим първото научно съобщение и да разработим стратегия, за да се справим както с научните среди, така и с журналистите.

На Боби му се стори, че дочува как едно от плитките чекмеджета зад гърба му се отваря под неудържимия напор на огромни, гърчещи се мадагаскарски хлебарки.

— Но трите диаманта ще взема със себе си — заяви той. — Те са много ценни и принадлежат на моя клиент.

Манфред и Гавенал се поколебаха, запротестираха от немай-къде, но бързо се съгласиха. Клинт взе камъните и пак ги уви в носната кърпа. Бързата капитулация на учените убеди Боби, че във вътрешностите на буболечката е имало повече от три диаманта, сигурно поне пет, така че Манфред и Гавенал запазваха два камъка като доказателство за произхода и предназначението на странното същество.

— Бихме искали да се срещнем с вашия клиент и да поговорим с него — каза Гавенал.

— Той ще си реши — отсече Боби.

— Много е важно. Трябва да поговорим.

— Негова работа — повтори Боби. — Получихте почти всичко, което искахте. В края на краищата той може и да се съгласи и ще имате всичко. Но засега не настоявайте.

Дебелият кимна.

— Правилно. Само ми кажете… къде е намерил това нещо?

— Не помни. Страда от амнезия. — Чекмеджето отзад вече беше отворено. Чуваше шумоленето и скърцането на грамадните хлебарки, които презглава бягаха от затвора по предната част на шкафа и се спускаха към него. — Наистина трябва да тръгваме — каза Боби. — Нямаме нито минута за губене. — Излезе от стаята много бързо, мъчеше се да не личи, че бяга, за да спаси живота си.

Клинт тръгна след него, придружен от двамата учени. На входа Манфред каза:

— Сигурно ще ви прозвучи като смахната история за булевардно вестниче, но ако в ръцете на клиента ви наистина е попаднало същество с извънземен произход, дали не го е намерил в… ммм, да кажем космически кораб? Хората, които твърдят, че са били отвлечени и подложени на преглед на борда на космически кораби… като че винаги преминават през период на амнезия, преди да узнаят истината.

— Те са или смахнати, или мошеници — рязко го прекъсна Гавенал. — Не можем да си позволим да ни свързват с подобно нещо. — Навъси се, после съвсем помрачня, като едва издума: — Освен ако не е истина.

Боби им хвърли поглед назад от площадката, доволен, че вече е навън.

— Може би е истина. Стигнал съм до такова състояние, че съм готов да повярвам на всичко, докато не бъде опровергано. Но ето какво ще ви кажа… усещам, че това, което се случва с клиента ми, е много по-странно от отвличане от извънземни.

— Наистина — съгласи се Клинт.

Без повече обяснения двамата се запътиха по алеята към колата. Боби отвори вратата и се спря за миг — не му се искаше да влиза в шевролета на Клинт. Лекият ветрец над хълмовете на Ървин му се струваше толкова чист след застоялия въздух в кабинета на Манфред.

Пъхна ръка в джоба, опипа трите червени диаманта и тихичко каза:

— Изпражнения на буболечки.

Най-сетне влезе в шевролета и тръшна вратата. Едва се удържа да не бръкне под ризата, за да провери дали усещането за пълзящи гадинки по гърба му е вярно.

Манфред и Гавенал стояха на площадката пред входа, гледаха Боби и Клинт, сякаш не изключваха възможността колата да се изправи на задния калник и да се вдигне право нагоре във въздуха за среща с някое огромно същество като от филмите на Спилбърг.

Клинт измина две пресечки, сви на завоя и веднага спря до бордюра, щом се загубиха от погледа на двамата учени.

— Боби, откъде, по дяволите, Франк се е сдобил с това?

Отговорът не можеше да бъде нищо друго освен нов въпрос:

— На колко места отива, когато се телепортира? Парите, червените диаманти и буболечката, черният пясък — колко далеч оттук са тези места? Наистина ли са далеч?

— А кой е той? — попита Клинт.

— Франк Полард от Ел Енканто Хайс.

— Питам що за птица е — Клинт удари волана с юмрук. — Кой по дяволите е тоя Франк Полард От Ел Енканто?

— Мисля, че по-скоро ме интересува не кой е той, а нещо по-важно — какво е той.