Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Bad Place, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 13 гласа)

53

Отпуснат на канапето, Хал Яматака държеше парче пица в едната ръка и романа на Макдоналд в другата, когато чу приглушените, подобни на флейта звуци. Изтърва храната и книгата и скочи на крака.

— Франк?

Полуотворената врата се залюля лекичко навътре не защото някой я бутна, а заради доста силното внезапно течение.

— Франк? — повтори Хал.

Докато прекоси стаята, звукът замря и течението изчезна. Вече беше на прага, когато немелодичните тонове се върнаха и нов порив на вятъра разроши косите му.

Отляво беше все още празното бюро в приемната. Точно срещу него се намираше затворената врата към общия коридор на етажа, където се помещаваха и други фирми. Имаше и друга врата в далечния край на правоъгълната приемна, но тя също беше затворена. Вратата водеше към вътрешния коридор на кантората „Дакота & Дакота“ и шестте останали помещения, включително компютърната зала, където Лий продължаваше да работи, и банята. Звуците и течението не можеха да са достигнали до него през затворените врати. Затова очевидно те идваха от приемната.

Хал застана в средата на помещението и се огледа очаквателно.

Флейтата зазвуча и въздухът се раздвижи за трети път.

— Франк — пак каза Хал и с крайчеца на окото забеляза, че до вратата към общия коридор се е появил мъж.

Но когато се обърна, видя, че не е Франк. Макар човекът да беше непознат, Хал веднага разбра кой е. Канди. Не можеше да бъде друг, защото именно този човек бе описал Боби на плажа в Пуналу и същото описание потвърди и Клинт.

Хал не беше висок, но беше як и поддържаше добра форма. Не помнеше някога да е бил физически заплашван от друг човек. Канди беше двайсетина сантиметра по-висок от него, но Хал се бе справял и с по-едри. Внезапно появилият се човек беше набит, от онзи тип хора, които по рождение имат едри кости и здрави мускули, дори и да не правят никакви или почти никакви упражнения за поддържане на формата. А Канди видимо не беше чужд на дисциплината и щангите. Но Хал имаше същото телосложение, височината и мускулите на Канди не го плашеха. Плашеше го излъчването на този човек — от него лъхаха лудост и насилие, както престоял труп вони на смърт.

Щом братът на Франк се появи в стаята, Хал подуши яростната му лудост както здравото куче усеща бясното, и реши да действа. Не беше обут, нямаше пистолет и наоколо не виждаше нищо, което да му послужи като оръжие. Затова се врътна и затича към кабинета на шефовете, където знаеше, че встрани на бюрото на Джули, на пружинен механизъм, стои зареден деветмилиметров полуавтоматичен пистолет „Браунинг“. Досега оръжието не беше употребявано.

Хал не беше такъв магьосник на бойните изкуства, за какъвто го смятаха заради внушителната му външност и етническия произход. Все пак беше донякъде запознат с таекуондо. Проблемът обаче се състоеше в това, че само пълен глупак би прибягнал до каквото и да е бойно изкуство като първа защита срещу разбеснял се бик.

Успя да прекрачи прага преди Канди да го сграбчи за ризата и да се опита да го вдигне във въздуха. Дрехата се скъса по шевовете, в ръцете на лудия останаха парчета плат.

Но Хал изгуби равновесие. Спъна се и се блъсна в големия стол на Джули, който още стоеше в средата на кабинета заедно с четирите други стола, наредени в полукръг около него, както бе поискал Джаки Джакс за хипнотичния сеанс. Хал се подпря на стола на Джули, който беше на колелца и се плъзна по килима бавно и все пак достатъчно, за да не може да му послужи като опора.

Психопатът връхлетя върху него, блъсна го в стола и столът се удари в бюрото. Канди се надвеси над Хал с огромни юмруци, подобни на парни чукове, и го заудря в корема.

За миг Хал остана с отпуснати ръце, беззащитен, но после преплете пръсти, долепи палците един до друг и замахна нагоре, между тежките ръце на Канди към адамовата му ябълка. Канди изръмжа от болка. Хал впи палци в плътта му и натисна към брадичката, като с нокти разкъсваше кожата.

Задавен и неспособен да поеме дъх през наранения и сгърчен в спазъм гръклян, Канди се олюля и се хвана за гърлото с две ръце.

Хал се отблъсна от стола, където го бе притиснал Канди, но не тръгна да го преследва. Нанесеният удар не значеше нещо повече от плясване по муцуната на разбеснелия се бик. Несъмнено прекалено самоувереното нападение щеше да свърши с бързо поражение. Вместо това превит от болката в ударения корем и с киселия вкус на соса от пицата в гърлото, Хал бързо заобиколи бюрото, за да вземе деветмилиметровия браунинг.

Бюрото беше голямо, с удобно пространство за краката при сядане. Хал не знаеше къде точно е прикрепен пистолетът, а не му се искаше да се наведе, за да провери, защото щеше да изпусне от очи Канди. Плъзна ръка отляво надясно от долната страна на плота, после бръкна по-надълбоко и опипа в обратна посока.

Тъкмо докосваше дръжката на пистолета, когато видя как Канди протяга напред двете си ръце с обърнати длани, сякаш бе разбрал, че Хал търси оръжие и го моли: „Не стреляй, предавам се, спри.“ Хал обаче издърпа браунинга от металната скоба. Изведнъж разбра, че Канди не се кани да се предава — от ръцете на лудия проблесна синя светлина.

Тежкото бюро сякаш подскочи от удар на електрически ток като при декор във филм за полтъргайсти. Дори когато Хал вдигаше пистолета, бюрото го блъсна и го повлече назад към огромния прозорец. То беше по-широко от прозореца, краищата му се удариха в стената и само заради това не излетя право през стъклото.

Но Хал попадна точно в средата на прозореца. Ниският перваз го блъсна над глезените и нищо не спря падането. За миг му се стори, че разлюлените щори ще го задържат, но само така му се искаше. Отнесе ги със себе си през стъклото навън в мрака. Изпусна браунинга още преди да е стрелял.

Изненада се колко дълго трае падането от шестия етаж — разстоянието в края на краищата не беше чак толкова голямо, но беше смъртоносно. Имаше време да зърне възхитителната гледка на отдалечаващата се светлина от прозореца, да се сети за хората, които бе обичал и за несбъднатите мечти, дори да забележи облаците, завърнали се на здрачаване, от които пръскаха капчици дъжд. Последната му мисъл беше за градината зад къщичката му в Коста Меза, където целогодишно оглеждаше цветя и тайничко им се радваше — изящната мека тъкан на кораловочервените листенца, по ръбовете капки роса, блеснали…

 

 

Канди отмести тежкото бюро и се надвеси от прозореца на шестия етаж. Покрай стената се издигна хладно въздушно течение и го блъсна в лицето.

Мъжът без обувките лежеше по гръб на широкия тротоар долу, осветен от кехлибарените отражения на уличната лампа. Беше заобиколен от счупени стъкла, смачкани метални щори и бързо разрастващо се петно от собствената му кръв.

Канди се закашля. Все още поемаше дъх трудно и притискаше с ръка израненото гърло. Смъртта на този човек го притесни. Не като факт, а заради бързината. Канди искаше първо да го разпита, за да разбере кои са Боби и Джули и каква връзка имат с психопата Томас.

А когато Канди се бе телепортирал в приемната, човекът го беше сметнал за Франк. Нали произнесе името на Франк. Хората от „Дакота & Дакота“ бяха по някакъв начин свързани с брат му, знаеха за способността му да се телепортира! — и затова сигурно можеха да му кажат къде се крие този жалък майцеубиец.

Канди предполагаше, че в кантората ще намери поне част от отговорите, които търсеше, но се тревожеше, че полицията ще се вдигне на крак от падането на човека през прозореца и ще се наложи да изчезне, преди да е намерил необходимата му информация. Приключенията през тази нощ неизменно вървяха на фона на полицейските сирени.

Но засега воят им не се чуваше. Може би имаше късмет и никой не бе забелязал падането. Едва ли имаше човек на работа в останалите кантори в сградата. В крайна сметка беше само девет без десет. Сигурно чистачките някъде миеха подове или изпразваха кошчета за боклук, но може би не бяха чули нищо, за да се обадят в полицията.

Човекът стремглаво полетя към смъртта си с учудващо малко протест. Не изпищя, само понечи да изкрещи миг преди удара, но викът веднага секна и не привлече вниманието на никого. Чупенето на стъклата и дрънкането на металните щори беше достатъчно шумно, но всичко свърши, преди някой да успее да разбере откъде идва звукът.

Улица с четири ленти за колите опасваше търговския център „Фешън Айлънд“ и административните сгради от външната страна на кръговото движение. Но явно улицата е била пуста при падането.

Сега обаче отляво се появиха две коли една зад друга. Минаха без да намалят скоростта. Шофьорите не видяха падналия труп, защото ниски храсти отделяха тротоара от платното. Кварталът с високите административни сгради очевидно не привличаше нощни минувачи, затова мъртвецът щеше да бъде открит чак на сутринта.

Канди се огледа по улицата. Отстрани на търговския център, на около петстотин метра започваше редица от ресторанти и магазини. Неколцина пешеходци, на вид съвсем мънички от разстоянието, се движеха между паркираните коли и входовете. Като че никой не беше забелязал нищо. Всъщност никак нямаше да е лесно да бъде забелязан човек в тъмни дрехи, който пада от почти изцяло затъмнена сграда и се вижда само за няколко секунди преди силата на земното притегляне да го довърши.

Канди се окашля, за да прочисти гърлото си, изкриви лице от болка и се изплю от прозореца.

Усети вкуса на кръв. Този път беше неговата собствена.

Обърна се с гръб към прозореца и започна да разглежда кантората. Чудеше се къде да търси отговор на въпросите си. Ако можеше да открие Боби и Джули Дакота, сигурно те щяха да обяснят телепатията на Томас и — още по-важно — да му предадат Франк.

 

 

След като два пъти реагира на предупреждението от радарния детектор и два пъти се измъкна от засичане на скоростта в западната част на долината, Джули пак подкара със сто и четирийсет километра. Тойотата направо профуча покрай Лос Анжелис.

На предното стъкло паднаха няколко капчици дъжд, но бързо изсъхнаха. Джули изключи чистачките почти веднага след като ги беше включила.

— Санта Барбара е може би на час път оттук — каза тя, — освен ако не цъфне някое съвестно ченге.

Болеше я вратът, беше много изморена, но не й се щеше да се сменят с Боби — нямаше търпението този път просто да се вози в колата. Очите й смъдяха. Клепачите й обаче не натежаваха. Сигурно нямаше да успее да заспи. Събитията от изминалия ден бяха прогонили съня. Държеше я будна и тревогата от предстоящото, не само пътят, който ги делеше от Ел Енканто Хайс.

Откакто се събуди от „потока думи“, както го нарече, Боби беше в лошо настроение. Личеше му, че се тревожи за нещо, но явно още не му се искаше да сподели.

След малко Боби се опита да не мисли повече за потока от думи и свързаните с него мрачни предчувствия и затова подхвана разговор на съвсем друга тема. Намали звука на стереоуредбата. Така търсеният ефект от „Американски патрул“ на Глен Милър се развали напълно.

— Замисляла ли си се, че четирима от единайсетте ни служители са от азиатски произход? — попита той.

— Е, и какво? — каза Джули, без да откъсва очи от пътя.

— Какво значи това според теб?

— Назначаваме само първокласни специалисти и така се е случило, че четирима от първокласните специалисти, пожелали да работят за нас, са китайци, японци и виетнамци.

— Това е само част от обяснението.

— Само част ли? — изненада се Джули. — А каква е другата? Да не си въобразяваш, че лошият Фу Манчу ни е осветил със загадъчния си прожектор от тайната крепост някъде из тибетските планини и ни е накарал да ги вземем на работа?

— И то е част от причините — продължи Боби. — Има и още нещо: привлича ме азиатският характер. Или по-скоро това, което хората смятат, че е азиатският характер: интелигентност, голяма самодисциплина, подреденост, силно чувство за традиция и ред.

— Но това са характерните черти на всички наши служители, не само на Джейми, Нгуен, Хал и Лий.

— Знам. Но с американците от азиатски произход се чувствам удобно, защото ми допада техният стереотип. Убеден съм, че с тях работата ще върви гладко и стабилно, изпитвам нужда от този стереотип, защото… ами защото не съм точно такъв тип, какъвто съм си въобразявал. Готова ли си да чуеш нещо поразително?

— Винаги — отсече Джули.

 

 

Често пъти по време на работа, в компютърната зала Лий Чен слагаше компактдиск в своя „Сони“ и слушаше музика през слушалките. Винаги затваряше вратата, за да не се разсейва и несъмнено някои колеги го смятаха за необщителен. Но когато се заемаше с проникването в сложна и добре охранявана мрежа от данни, като например полицейските системи, в които продължаваше да се рови, Лий се нуждаеше от съсредоточаване. Понякога музиката го разсейваше, както всичко останало, зависеше от настроението му. Все пак най-често му помагаше да работи. Соловите изпълнения на пианиста Джордж Уинстън от „Ню Ейдж“ понякога му се струваха най-подходящи. Но в повечето случаи слушаше рокендрол. Тази вечер беше избрал Хюи Луис и „Дъ Нюз“: „Да се оправиш“, „Силата на любовта“, „Сърцето на рокендрола“ и „Убиваш ме“. Напрегнато вторачен в екрана на терминала (неговият прозорец към омагьосващия свят на киберпространството), с „Лошото си е лошо“ в слушалките, Лий нямаше да чуе нищо отвън, дори Господ да бе решил да разкъса небесата и да обяви предстоящото унищожение на човешката раса.

 

 

От счупения прозорец духаше студен вятър, но на Канди му ставаше топло от растящото раздразнение. Движеше се бавно из просторното помещение, пипаше различни предмети, докосваше мебелите, мъчеше се да улови образ, който би разкрил къде се намират двамата Дакота и Франк. Дотук нямаше успех.

Можеше да се разрови из чекмеджетата и кантонерките, но това щеше да му отнеме цели часове, защото нямаше представа къде биха могли да държат информацията, която го интересуваше. Разбираше също, че може и да не осъзнае, че е попаднал където трябва, защото не беше изключено отговорът да се крие в папка или плик с напълно безсмислен за него код или име на делото. Майка му го беше научила да чете и да пише, беше ненаситен читател, също като нея, докато не изгуби интерес към книгите след смъртта й, беше усвоил толкова знания, колкото би получил в който и да е университет и все пак се осланяше повече на разкритото от необикновените му способности, отколкото на писаното върху хартия.

Освен това вече беше ходил в приемната, където намери домашния адрес и телефонния номер на Дакота. Обади се да провери дали са вкъщи. На третото позвъняване се включи телефонен секретар, но Канди не остави никакво съобщение. Искаше да научи не само адреса, където двамата Дакота щяха да се появят по някое време. Трябваше му да разбере къде се намират сега, в този миг, защото нямаше търпение да ги открие и да изтръгне от тях отговорите.

Вдигна трета чаша за уиски. Търкаляха се из цялата стая. Остатъчният психичен образ по чашата му разкри мигновено ярък образ на човек на име Джаки Джакс. Канди ядно я захвърли. Чашата отскочи от канапето и тупна на пода, без да се счупи.

Този тип Джакс беше оставил ярка и шумна психична следа навсякъде по пътя си, също както куче с болен пикочен мехур белязва всяка своя стъпка с капчици миризлива урина. Канди усети, че в момента Джакс е заедно с много други хора на прием в Нюпорт Бийч. Усети също, че усилията да търси Франк или двамата Дакота чрез Джакс ще бъдат напразни. Дори и Джакс в този миг да беше сам и леснодостъпен, Канди направо би го убил, само защото останалото след него излъчване изглеждаше нагло и неприятно.

Или още не беше намерил предмет, докосван достатъчно дълго от Дакота, за да оставят отпечатък, или нито един от двамата не беше от типа хора, които оставят плътна и трайна психична следа зад себе си. По някакви необясними за Канди причини някои хора се проследяваха по-трудно от други.

Проследяването на Франк винаги беше средно трудно, но надушването на следата тази вечер беше по-трудно от обикновено. Канди няколко пъти усети, че Франк е бил в стаята, но отначало не намери нищо, в което да се е наслоило излъчването на брат му.

После се зае с четирите стола. Започна с най-големия. Докато опипваше с чувствителните си пръсти тапицерията, потръпна от вълнение, защото веднага разбра, че Франк е седял там и то съвсем скоро. Тапицерията на едната облегалка беше леко разкъсана. Канди пъхна палец в дупката и в съзнанието му нахлуха необикновено ярки изображения на Франк.

Бяха прекалено много. Канди беше възнаграден с поредица от образи на места, където Франк бе ходил, след като бе станал от стола: планините Сиера, апартамента в Сан Диего, където живя за кратко време преди четири години, ръждясалата порта на майчината му къща на Пасифик Хил Роуд, гробище, кабинет с библиотека, където Франк бе прекарал толкова малко, че образите бяха съвсем смътни, плажа в Пуналу, на който Канди едва не го хвана… И още много образи, много пътувания, едно върху друго. Последните пътешествия се губеха.

Отвратен, Канди блъсна стола и се обърна към масичката за кафе, където стояха още две чаши. На дъното им имаше разтопен лед и уиски. Канди вдигна едната и се появи образът на Джули Дакота.

 

 

Докато Джули караше към Санта Барбара, сякаш бяха на скоростна отсечка в ралито „Индианаполис 500“, Боби сподели поразителното нещо: дълбоко в душата си не бил такъв разпилян, какъвто изглеждал; при хаотичните си пътувания с Франк, особено в миговете на съществуване като безплътно съзнание и трескав вихър от атоми, открил в себе си дълбоко вкоренена привързаност към реда и стабилността, за която изобщо не подозирал, готовност да не се откроява от останалите; слабостта му към суинга се дължала по-скоро на изработените до най-малката подробност структури, а не толкова на опияняващата музикална свобода, въплътена в джаза; духът му не бил и наполовина толкова свободолюбив, за какъвто се смятал… бил много по-консервативен поддръжник на традицията, отколкото се надявал.

— Накратко — обобщи Боби — докато си си казвала, че си омъжена за свободомислещ човек от типа на младия Джеймс Гарнър, излиза, че всъщност твоят съпруг е бил от типа на Чарлс Бронсън, без възрастта да има някакво значение.

— Мога да живея с тебе всякак, Чарли.

— Сериозно ти говоря. Е, почти. Прехвърлил съм трийсетте, не съм дете. Отдавна е трябвало да проумея тези неща за себе си.

— Така е станало.

— А?

— Обичаш реда, разума, логиката — затова си се захванал с твоята работа, в която можеш да поправяш злините, да помагаш на невинните, да наказваш лошите. Затова споделяш Мечтата с Чен: да уредим мъничкото си семейство, да излезем от хаоса на днешния свят и да си купим мир и спокойствие. Затова не ми позволи онзи Урлицър 950 — мехурчетата и скачащите газели ти идват малко множко, а?

Боби замълча за миг, учуден от нейния отговор.

На запад се простираше безкрайната морска шир.

— Може би си права — промълви Боби. — Може би винаги дълбоко в себе си съм знаел какъв съм. Но не е ли притеснително колко дълго време съм се самозаблуждавал?

— Не си. Ти си свободомислещ и мъничко от типа на Чарлс, което е хубаво. Иначе изобщо не бихме могли да общуваме, защото няма по-голям Бронсън от мен, с изключение може би на самия Бронсън.

— Божичко, тук си права! — възкликна Боби и двамата се засмяха.

Скоростта на тойотата беше паднала под сто и десет. Джули пак качи на сто и трийсет и попита:

— Боби… за какво всъщност мислиш?

— За Томас.

— Защо Томас? — погледна го тя.

— Откакто дойде потокът думи, не мога да се отърва от чувството, че е в опасност.

— Че какво общо има Томас?

— Не зная. Но ще ми олекне, ако намерим телефон и се свържем с „Чиело Виста“. Само… само за да сме сигурни.

Джули рязко намали скоростта. След пет километра излязоха от магистралата и приближиха една бензиностанция. Имаше стоянка за пълно обслужване. Докато служителят миеше прозорците, проверяваше маслото и пълнеше резервоара с безоловен бензин, двамата влязоха, за да се обадят по автомата.

Телефонът беше от най-новите електронни модели и можеше да се ползва с всичко: от монети до кредитни карти. Беше поставен на стената до лавица с бисквити, шоколади и ядки. Имаше и автомат за презервативи, на видно място, благодарение на създадения от СПИН обществен хаос, Боби използва абонатната им телефонна карта, за да се обади в дома „Чиело Виста“ в Нюпорт.

Телефонът не даваше нито свободно, нито заето. Боби чу поредица странни електронни сигнали, после глас на запис го уведоми, че временно има смущения в резултат на неясни повреди по линията. Монотонният глас му предложи да позвъни по-късно.

Боби се обади в централата и помоли да го свържат със същия номер, но пак безуспешно.

— Съжалявам, господине. Моля обадете се по-късно — каза телефонистката.

— Какви проблеми може да има по линията?

— Не мога да ви кажа, господине, но със сигурност връзката ще се възстанови скоро.

Боби държеше слушалката настрани, така че и Джули да чува разговора. Той затвори телефона и я погледна.

— Хайде да се връщаме. Имам предчувствието, че Томас има нужда от нас.

— Да се връщаме ли? Остава ни малко повече от половин час до Санта Барбара. Много по-далеч сме от дома.

— Може да му трябваме. Признавам, че предчувствието ми не е силно, но е упорито и… странно.

— Ако се нуждае от спешна помощ — възрази Джули, — няма да успеем в никакъв случай. А пък ако не е спешна, имаме време да идем до Санта Барбара и пак да се обадим от мотела. Ако е болен, ранен или нещо подобно, отиването до Санта Барбара и обратно ще ни е отнело не повече от час.

— Е…

— Той ми е брат, Боби. Тревожа се за него също както ти се тревожиш и те уверявам, че всичко ще бъде наред. Обичам те, но да знаеш, че не притежаваш свръхестествени дарби, та да ме докараш до истерия.

— Права си. Само съм… малко изнервен. Още не съм се успокоил от пътешествията с Франк.

Върнаха се на магистралата. Откъм морето пълзяха тънки ивици мъгла. Пак заръмя и спря след по-малко от минута. Задухът и неопределеното, но несъмнено усещане за тежест от непрогледно черното нощно небе предвещаваха мощна буря.

Изминаха няколко мили. Боби наруши тишината:

— Трябваше да се обадя на Хал в кантората. Докато седи и чака Франк, може да се обади на някои познати в телефонната компания и полицията, за да се увери, че в „Чиело Виста“ не се е случило нищо лошо.

— Ако и от мотела не успеем да се свържем заради повредата, може да обезпокоиш Хал за това — съгласи се Джули.

 

 

Върху чашата Канди видя образа на Джули Дакота. Очевидно беше същото лице, което се беше мярнало в мислите на Томас по-рано вечерта, само че не толкова идеализирано, колкото в паметта на момчето. С шестото си чувство разбра, че от кантората се е прибрала у дома, на адреса, намерен в справочника на секретарката. Вкъщи е прекарала кратко време, после тръгнала нанякъде с кола с още един човек, най-вероятно с мъжа на име Боби. Канди не виждаше повече и съжали, че нейните следи не са толкова силни като следите на Джакс.

Остави чашата. Реши да отиде в нейната къща. Двамата с Боби не бяха там в момента, но можеше да намери предмет, който също както чашата, би го отвел още една-две стъпки по дирите им. Ако не намереше нищо, можеше да се върне в кантората и да продължи търсенето, защото предполагаше, че полицията няма да е пристигнала заради открития навън труп.

 

 

Лий изключи компютъра, спря компактдиска с Хюи Луис и „Дъ Нюз“ насред „Вървя по тънко въже“ и махна слушалките.

Доволен след дългото и плодотворно упражнение в света на силикона, той се изправи, протегна се, прозина се и погледна колко е часът. Малко след девет. Беше работил дванадесет часа.

Човек би предположил, че Лий не би поискал нищо друго, освен да се изтегне в леглото и да спи половин ден. Но той реши да се прибере за малко в апартамента си на десет минути път от кантората, да се освежи и да го удари на нощен живот. Предната седмица бе открил нов клуб на име „Ядрената усмивка“. Музиката там беше силна, питиетата — неразредени, поведението на тълпата — освободено, а жените — знойни. На Лий му се искаше да потанцува, да пийне и да намери някоя, която умира да бъде изчукана както трябва.

В епохата на новата болест сексът беше опасен. Понякога изглеждаше, че да пиеш от една и съща чаша с друг, е равно на самоубийство. Но след цял ден, прекаран в педантично логичната вселена на микрочиповете, човек има нужда да се отпусне, да поеме някакъв риск, да потанцува на ръба на хаоса, за да възстанови равновесието в живота.

После Лий си спомни как Франк и Боби изчезнаха пред очите му. Замисли се дали всъщност вече не си е получил дневната доза лудост.

Взе последните разпечатки. Повечето бяха материали от полицейските архиви във връзка с категорично странното поведение на мистър Синя светлина, който никога не би имал нужда от малко лудост за равновесие, защото самият той представляваше жив хаос. Лий отвори вратата, угаси лампите, мина по коридора през още една врата към приемната с намерението да остави разпечатките на бюрото на Джули и да каже „лека нощ“ на Хал преди тръгване.

Когато влезе в кабинета на Боби и Джули, стори му се, че Националната федерация по борба е организирала мач между два елитни отбора в най-тежка категория. Мебелите бяха преобърнати. Чашите от уиски се търкаляха по пода, някои бяха счупени. Бюрото на Джули беше разместено и килнато на една страна. Единият му крак беше строшен, горната част беше извъртяна, сякаш някой го беше размествал с чукове и клещи.

— Хал?

Никакъв отговор.

Лий припряно отвори вратата на вътрешната баня:

— Хал?

Банята беше празна.

Лий се приближи до отворения прозорец. По рамката стърчаха тук-таме парченца стъкло. Отразяваха светлината. Бяха като озъбена паст.

Подпрян с една ръка на стената, Лий Чен внимателно се надвеси. Погледна надолу. С променен глас потрети:

— Хал?

 

 

Канди се материализира в антрето на къщата на Дакота. Беше тъмно и тихо. Той постоя малко с наострени уши, за да се увери, че наистина е сам.

Гърлото му беше заздравяло. Пак беше цял-целеничък и въодушевен от перспективите за нощта.

Започна да търси още от входа. Сложи ръка на бравата с надеждата да намери някаква следа, която можеше да подхрани мисловните образи. Не усети нищо. Несъмнено това се дължеше отчасти на факта, че двамата Дакота съвсем за кратко я бяха докосвали при влизането и излизането от къщата.

Разбира се, човек можеше да докосне сто предмета и да остави своя „психичен“ образ само на един от тях, а само след час да пипне пак същите предмети и да ги облъчи със сиянието си. За Канди причината за това явление беше загадка, също както интересът на толкова много хора към секса. Оставаше си благодарен на майка си за своя талант и за всичко останало, но търсенето на плячката с психометрични средства невинаги беше лесен и непогрешим процес.

Холът и трапезарията на Дакота не бяха мебелирани. Почти нямаше с какво да работи, но кой знае защо празнотата го накара да се почувства удобно като у дома. Реакцията му го озадачи. Всички стаи в майчината му къща бяха мебелирани. Напоследък в тях имаше плесен, гъбички и прах освен столовете, канапетата, масите и лампите. Изведнъж Канди осъзна, че също като Дакота живее в малка част от къщата, а останалите помещения спокойно биха могли да бъдат празни и запечатани.

Кухнята и дневната бяха обзаведени и очевидно обитавани. Едва ли бяха ползвали дневната по време на краткия си престой между службата и мястото, накъдето се бяха запътили, но Канди се надяваше да са се спрели в кухнята, за да хапнат или пийнат. Ала по шкафовете, микровълновата фурна, печката и хладилника нямаше никакви образи.

Канди бавно се заизкачва по стълбите към втория етаж, плъзгаше търсещата си лява ръка по дъбовия парапет. На няколко места бе възнаграден с психични образи, които макар бегли и неясни, го насърчиха и го накараха да повярва, че ще намери нужното в спалнята или банята.