Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Bad Place, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 13 гласа)

42

Към девет часа Лий Чен вече бе пристигнал в кантората, беше отворил шише тонизираща напитка с портокалов вкус и седнал в компютърната зала сред любимите си машини, където го чакаше Джули. Не беше много висок, бе слаб, но жилест, с топъл меден отблясък на кожата и гарвановочерна коса, подстригана във видоизменен стил „пънк“. Носеше червени спортни обувки и чорапи в същия цвят, провиснали черни памучни панталони с бял колан, риза в черно и тъмносиво с дискретна шарка и черно сако с тесни ревери и големи подплънки на раменете. Лий се обличаше най-стилно от всички служители на „Дакота & Дакота“, надминаваше дори администраторката Каси Ханли — всепризната модаджийка.

Лий седеше пред компютъра, отпиваше от чашата, а Джули му обясняваше какво се е случило в болницата и показваше разпечатките с информацията, до която Боби се бе добрал рано сутринта. Франк Полард седеше с тях на третия стол, където Джули можеше да го държи под око. През целия разговор Лий не прояви никаква изненада от разказа, сякаш компютрите го бяха надарили с такава мъдрост и проницателност, че не можеше да го изненада нищо — дори човек, способен да се телепортира. Джули знаеше, че Лий, както и всички останали в семейството на „Дакота & Дакота“, никога няма да изпусне нито дума за делата на клиентите пред външен човек, но не беше сигурна доколко свръховладяното му поведение е естествено и доколко е част от маската, съзнателно поставяна всяка сутрин заедно с ултрамодните дрехи.

Невъзмутимото му спокойствие може и да беше донякъде престорено, но талантът му за компютри беше неоспоримо истински. Докато Джули завърши краткото описание на неотдавнашните събития, Лий каза:

— Добре, и какво се иска от мен сега?

Нито той, нито Джули се съмняваха, че в крайна сметка ще изпълни задачата.

Джули му подаде бележник. Първите десет страници бяха изпълнени с двойни колони серийни номера на банкноти.

— Това са случайни извадки от торбите с пари на Франк, които държим при нас. Можеш ли да установиш дали са отбелязвани по някакъв повод — кражба, изнудване или откуп?

Лий бързо прелисти списъците.

— Няма ли последователни номера? Така е по-трудно. Обикновено ченгетата нямат сведения за серийните номера на откраднати пари, освен ако не са били чисто нови, още неразопаковани, последователно номерирани, направо от печатницата.

— Повечето банкноти тук са явно употребявани.

— Съществува и минималната възможност да са били използвани за откуп или плащане на изнудвачи, както казваш. Ченгетата в такива случаи записват серийните номера на всички банкноти, преди да бъде предадена сумата, да не би престъпникът да успее да се измъкне. Едва ли ще се получи нещо, но не пречи поне да опитам. Какво още има?

— Едно цяло семейство в Гардън Гроув с фамилно име Фарис са били убити миналата година — каза Джули.

— Заради мен — добави Франк.

Лий облегна ръце на стола, облегна се назад и преплете пръсти. Заприлича на мъдрец, учител по дзен, принуден да навлече дрехите на някой художник авангардист заради размяна на куфарите на летището.

— Никой всъщност не умира, мистър Полард. Само си отива оттук. Скръбта е обяснима, но чувството за вина е безсмислено.

Джули познаваше прекалено малко компютърни специалисти, за да е сигурна в изводите си, но подозираше, че някои намират начин да съчетаят неумолимата действителност на науката и техниката с религията. Всъщност Лий бе стигнал до вярата в Бога чрез работата си с компютрите и интереса към съвременната физика. Веднъж й бе обяснил защо задълбоченото познаване на безмерното пространство в компютърните мрежи и съвременното схващане на физиците за вселената неизбежно води до вяра в Твореца, но тя така и не проумя думите му.

Джули съобщи на Лий Чен датите на убийствата на Фарис и Роман и подробностите около тях.

— Смятаме, че убиецът е един и същ. Не зная какво е истинското му име, затова го наричам мистър Синя светлина. Като имаме предвид жестокостта на престъпленията, можем да предположим, че е масов убиец с многобройни жертви. Ако се окажем на прав път, ще излезе, че или убийствата са извършени на най-различни места, или мистър Синя светлина умело прикрива следите си и затова журналистите не откриват връзка между жертвите.

— В противен случай — прекъсна я Франк, — щяха да пишат за сензацията на първите си страници. Особено ако убиецът редовно изпохапва жертвите си.

— Но тъй като повечето полицейски участъци поддържат връзка с компютърни мрежи — продължи Джули, — вероятно са успели да намерят еднаква следа в различните щати, дано да са проявили повече проницателност от пресата. Не е изключено да се водят едно-две разследвания без много шум, с участието на местните, щатските и федералните власти. Трябва да узнаем дали полицията В Калифорния — или ФБР в национален мащаб — водят следствие срещу мистър Синя светлина и дали са научили нещичко за него, колкото и незначително да изглежда на пръв поглед.

Лий се усмихна. На фона на бронзовия тен зъбите му проблеснаха като излъскана слонова кост.

— Това означава да вляза в засекретените файлове на техните компютри. Ще трябва да преодолявам предпазните мерки една след друга, докато стигна чак до ФБР.

— Трудно ли е?

— Много. Но не мога да кажа, че съм неопитен — Лий подръпна ръкавите на сакото нагоре, стегна пръстите на ръцете и се обърна към клавиатурата на компютъра както пианист се подготвя да изпълни Моцартов концерт. После се замисли и пак погледна Джули.

— Ще прониквам в системите им по заобиколен път, за да не могат да ме проследят. Няма да повреждам данни или да застрашавам националната сигурност, затова вероятно няма да ме забележат. Но ако някой усети, че си пъхам носа, където не ми е работа, и ме проследи, могат да ти отнемат разрешителното за работа.

— Ще се пожертвам, ще поема вината. Боби ще си запази разрешителното, така че кантората ще продължи да работи. Колко време ти трябва?

— Четири-пет часа, може би повече, много повече. Някой ще ми донесе ли обяд? Предпочитам да работя, без да прекъсвам.

— Разбира се. Какво искаш?

— Голям хамбургер, двойна порция пържени картофи и ванилов шейк.

Джули се намръщи.

— Как е възможно такъв голям технически специалист да не е чувал за опасността от холестерина?

— Чувал съм. Не ми пука. Ако в действителност не умираме, холестеринът не може да ме убие. Само ще ме пренесе в друг живот малко по-рано.