Барбара Делински
Предадена жена (31)

Тридесет и първа глава

След срещата на гробищата в продължение на три дни валя дъжд и през това време Лора размишлява много за Джеф. Онази нощ си взе сбогом с него. Сега, докато през ума й минаваше всичко, което бяха преживяли през двайсетте години, прекарани заедно, тя се сбогуваше и с брака си. Мади би го нарекла период на траур, а за Лора бе нещо по-тежко. За Кристиян също. Той се върна във Върмънт за няколко дни и я остави с мислите й, от което тя имаше нужда.

Както би се предполагало, Лора си спомняше доброто. Но се сещаше и за лошото. Навремето не го определяше като добро или лошо, защото не си разрешаваше да признае, че животът й има и отрицателни страни. Но все едно, те съществуваха — имаше моменти, когато двамата с Джеф се караха, когато той се сърдеше на децата или идваше ядосан от работа. Докато се вглеждаше назад, тя не можеше да разбере как не ги е забелязвала.

В петък сутринта все още се чувстваше неуверена в себе си, когато полицай позвъни на вратата, за да й каже, че поршето на Джеф е намерено в пролом близо до Път 91 във Върмънт. Една част от колата се показвала от реката, която била придошла от дъждовете, и поради това не я били забелязали поне два дни, както полицията от Върмънт предполагала.

Освен портфейла, в който бе намерена шофьорската му книжка, кредитни карти и малко дребни пари, нямаше никаква следа от Джеф. Колата беше лошо ударена, докато се бе блъскала в камъните, а вратата на шофьора бе намерена полуотворена. След като предположиха, че Джеф е успял да излезе от колата, полицията претърси реката и близките гори.

Лора бе сякаш ударена от гръм. Тя не можеше да проумее дали падането на колата е било случайност, или опит за самоубийство, дали се бе случило същата вечер, когато се срещнаха, или след това. Разсъждаваше дали не е имало начин някак си да го предотврати.

Тъй като тази мисъл я измъчваше, тя незабавно се обади на Кристиян, който се върна навреме, за да посрещне Скот на летището. Разказа на Дебра за станалото веднага щом тя се прибра от училище. Позвъни на Мади в колежа, за да й съобщи, преди да го обявят по новините, телефонира на Гретхен, преди Мади да го е сторила. Звънна на Илис, а тя обеща да предаде на Даян. Обади се и на Дафни, която пристигна начаса пребледняла.

Чакането този път бе различно от онова през декември. Не бе съвсем бдение, тъй като Лора не знаеше какво точно се е случило с Джеф. Събралите се чакаха да чуят дали тялото му е било намерено.

Вестниците описаха историята. „Сън“ отрази станалото без никакъв редакционен коментар. След негативните статии, които по-рано бе печатал, за много хора новината бе добре дошла. Смъртта винаги се смята за трагично обстоятелство и е по-приемлива от престъплението. Лора го осъзна, когато хора, които се бяха държали на разстояние, сега идваха и изразяваха подкрепата си. Ако имаше отмъстителен характер, би ги прогонила. В края на краищата, след като не останаха край нея, когато и бе най-трудно, за какво й бяха въобще?

В продължение на цели четири дни екипи по търсенето пребродиха околността. В началото на петия се отказаха. Всички следи водеха до предположението, че Джеф е успял да се измъкне наранен от колата и след това или се е удавил в бурните води на реката, или е издъхнал в гората. На Лора направо й казаха, че тялото му може и никога да не бъде открито.

Заради Дебра и Скот, не толкова заради себе си, Лора прие факта, че Джеф е мъртъв. Полицията вече го обяви. Мади също. Както и всички в ресторанта. Дафни не каза и дума, но тя така и така напоследък не бе разговорлива. Нещо я глождеше. Лора го разбираше и макар че имаше идея какво е, самата тя не повдигаше въпроса.

Понеже тялото не бе открито, не би могло да има и погребение. След като се посъветва с Кристиян, пак заради Дебра и Скот, Лора реши да направят възпоменателна литургия. Те трябваше да знаят, че след като вече го няма, всички си спомнят баща им с добро.

Литургията бе изнесена в малка църква от същия свещеник, който каза толкова мили думи за Лидия. Всички пейки бяха запълнени, но този път Лора не се интересуваше ни най-малко дали присъстващите са й истински приятели, или не. Тя искаше Дебра и Скот да видят с колко хора баща им се е познавал приживе.

След службата повечето от присъстващите се отбиха в къщата, за да изразят съболезнованията си на Лора. Дафни се застоя. След като другите си тръгнаха, тя се приближи до Лора и някак си стеснително, каквато Лора никога не я бе виждала, й каза:

— Може ли да поговорим за малко?

Лора усети какво ще последва. Не знаеше дали е готова за такъв разговор, но вероятно това бе най-подходящият момент. Дафни очевидно страдаше и Лора я съжали. Поведе я нагоре по стълбите към спалнята, където в миналото двете много често си доверяваха разни неща.

В мига, в който затвори вратата, Дафни се обърна към нея.

— Лора, напускам Нортхемптън. Давам си оставката във фирмата и ще обявя къщата за продан.

Тъй като не очакваше точно това, Лора се изненада. Години наред двете бяха много близки. Независимо от всичко, мисълта, че напуска града, я натъжи.

— Къде отиваш?

— В Бостън.

Лора се озадачи.

— Напоследък не виждам Так. Мислех, че между вас всичко е свършило. Днес не дойде и на службата. Кристиян се изненада.

Дафни обърна поглед настрани и се смръщи.

— Моя е грешката, че не е тук. Много се ядоса за нещо, което се случи малко след смъртта на Лидия. Тогава си тръгна и се закле никога повече да не стъпи тук.

Лора разбра, че Дафни страда. Знаеше колко много означава Так за нея. Дафни не беше човек, който разлюбва лесно.

— Кристиян много го харесва.

— Аз също.

— Ще се омъжиш ли за него?

— Ако още ме желае.

— Не знаеш ли? Как ще оставиш всичко тук, без да си сигурна?

Дафни се загледа през прозореца.

— Налага се. Трябва да започна отново, независимо с Так или без него. Тук има духове, които ме преследват. Искам да се измъкна.

Изглеждаше толкова нещастна, че Лора направи крачка към нея.

— Даф…

Но Дафни я заобиколи и отиде до прозореца. Застанала с гръб към нея, тя заговори:

— Невинаги съм ти била най-добрата приятелка. Извърших нещо ужасно.

Сърцето на Лора замря. Още откакто започна да я подозира, отчаяно се молеше да греши.

— Знам.

Дафни наведе глава.

— Предполагах. Онзи ден, когато дойде и ме завари с Так, се почувствах ужасно виновна. Знам какво съм извършила и то няма никаква връзка с Так. Майка ти би казала, че говори подсъзнанието ми. Вероятно е така. Таях всичко в себе си много дълго време и сега изведнъж се изсипа.

— Не всичко — каза Лора. Имаше неща, за които често недоумяваше през последните седмици. — Никога не съм подозирала нищо. Никога не съм забелязвала каквото и да е. Как се случи? Кога?

Дафни вдигна глава и облегна ръка на прозореца. Изглеждаше мрачна в семплата си черна рокля. Тихо и със съжаление в гласа започна:

— Той обикновено те чакаше в ресторанта. Ти беше или в кухнята, или в кабинета си и работеше върху рецептите, а той стоеше на бара. Пиеше повече, отколкото си мислиш, Лора. Никога не съм го виждала пиян, но имаше моменти, когато казваше повече, отколкото е необходимо. Беше самотен. Аз също. Имаше доста общо помежду ни — хората, които познавахме, местата, които посещавахме. Очаквах с нетърпение да го видя на мястото му там, вероятно той е изпитвал същото. Веднъж ми каза, че искал да видя апартамента, който купил, и се почувствах поласкана — гласът й спадна още повече, сякаш от тежестта на срама. — Не съм си мислила, че нещо ще се случи. Отидох само защото щях да бъда с някого, когото харесвах тогава, когато единствената друга възможност пред мен бе да си стоя сама вкъщи. Въобще не бях осъзнала, че го е купил заради мен.

Лора се отпусна върху стола, който Джеф използваше сутрин и вечер, за да връзва и развързва обувките си. Прокара ръка по полираното дърво.

— Той не ми беше казал за апартамента.

— Непрекъснато го карах. Повтарях му, че това е капиталовложение, че би могъл да го дава под наем и да ползва облекчение на данъците. Не ми беше приятно да ходя там.

Лора стисна ръце.

— Но го направи, нали? Тогава не си ли помисли за мен? Че това ще ме засегне?

— През цялото време — извика Дафни. — Чувствах се виновна, но след като веднъж започна, беше трудно да се спре. Не го обичах, но той ме обичаше.

— Аз също!

— По различен начин, Лора.

— Това за извинение ли се смята?

— Не. Нищо не може да го извини. Затова напускам всичко, което имам тук, и заминавам, независимо дали Так ме желае, или не. Не заслужавам да живея повече тук.

Лора поиска да й възрази. Все пак Дафни й зае пари, когато изпитваше отчаяна нужда, макар и да й ги бе върнала, оставаше защитата на Скот, за която тя отказваше да вземе каквото и да било. В тези два случая се показа като добра приятелка, както и много пъти през годините. Все пак между тях стоеше Джеф. Лора знаеше, че щом види Дафни, ще си спомня, че я е предала. Вече го усещаше. След онази вечер в къщата й, когато Лора започна да подозира истината, тази болка я глождеше.

Тя изля мъката си:

— Постъпи жестоко с мен. Ако навремето го бях открила, то щеше да ме унищожи. Сега вече мога да го приема, защото още преди Джеф да умре, усещах, че отношенията ни се влошават, но какво ще кажеш за Даян? Остави я да понесе вината вместо теб. Как можа да го направиш, Даф? — хрумна й ужасяваща мисъл.

— Или така бе планирано?

Дафни веднага поклати глава.

— Просто така се случи. Так ми обеща, че няма да ти съобщава, че са виждали Джеф с жена. После свидетелката му даде описание и преди да разбера, той беше в офиса ти и посочи Даян. Репутацията й подхождаше, както и външният вид.

— Тя знаеше ли какво има между теб и Джеф?

— Не съм й казвала, но знаеше, че двамата с Джеф приказваме с часове на бара. Там ни е виждала много често. Когато онзи ден Так го обяви в офиса ти, трябва да е направила връзката.

— Но не отрони и дума — Лора се възхити от Даян.

— Тя ти е добра приятелка, Дафни.

— На теб също. Известно й е колко сме близки. Сметнала е, че така по-леко ще го понесеш, като мислиш, че е тя, а не аз.

— А ако я бях уволнила?

— Тогава сигурно щях да ти кажа — Дафни извърна очи. — Так присъстваше. Вече имахме връзка. Не исках той да научи.

— Но сега знае — каза Лора и веднага разбра за какво би могло да се скарат. — Ще го понесе ли?

— Каза, че би могъл. Както и да е, Джеф го няма.

Лора кимна.

— О, Даф — прошепна. — Да можех да те разбера. Но за това, което се отнася за мен, а не за Джеф. Да не би аз самата да предизвиквам хората да ме предават? Или защото виждам само доброто, но не и лошото? Сигурно трябваше да е обратното. Трябва ли да приема, че всеки познат е готов да забие нож в гърба ми, стига да има тази възможност?

— Не — отрече бързо Дафни. — Не, в никакъв случай — като че ли искаше да я докосне, но не смееше.

— Не мисли такива неща. Това ще те съсипе.

— Вече съм съсипана.

Дафни поклати глава.

— Просто се пробуди. Беше наивна, но това не е чак толкова лошо, защото беше щастлива. Беше щастлива, Лора. Сега имаш Кристиян и ще бъдеш още по-щастлива. Той много ти подхожда — спря за малко. — Струва ми се, че той знаеше за мен. Имаше нещо в начина, по който се обръщаше към мен, сякаш беше нащрек — главата й сякаш клюмна. — Той добре познава човешките характери.

— О, Даф — отново изрече Лора. — Това не биваше да се случва. Винаги си била най-добрата ми приятелка. Ще ми липсваш.

Дафни се просълзи.

— Ще ти липсвам каквато бях — прошепна в отговор, — а не каквато съм. Съжалявам, Лора. Ти си много специален човек. Не го направих, за да те наскърбя, искам да го знаеш.

Лора го знаеше. Трябва да е била глупачка да не забележи какво става под носа й, но преди това е имало и много хубави неща, за да нарече приятелството си с Дафни измама. Щеше да си спомня само доброто, съвсем сигурна бе.

На вратата се почука леко и се показа главата на Кристиян.

— Извинявайте, ще дойда по-късно.

— Не си отивай — каза Дафни и се изправи. — Вече си тръгвам — погледна Лора, пресегна се да сложи ръка на рамото й, но я дръпна, преди да я е докоснала.

Лора я хвана. Облегна се на нея, изправи се, прегърна Дафни и я притисна. След това отстъпи.

— Бъди щастлива, Даф — каза със свито гърло. — Желая ти всичко най-добро.

Дафни избърса сълзите от бузата си и се усмихна.

— Това само ти би го направила — гласът й омекна. — Но и затова те обичам — очите й отново се изпълниха със сълзи, но преди да потекат, тя излезе от стаята.

Лора пак се наведе на пейката и започна да се люлее напред-назад. Когато Кристиян коленичи пред нея, тя вдигна очи към него.

— Боли ме.

Той оправи един кичур от косата й и го затъкна зад ухото й.

— Знам.

— Някога ми беше толкова добра приятелка.

— Все още ти е приятелка. Обича те. Била е отчаяна, направила е грешка и за нея ще страда до края на живота си.

— Дано да не си прав. Никой не бива да страда толкова дълго.

— Но се случва. Човек не може да се спаси от това.

— Тя отива да живее в Бостън.

— Предполагах, че така ще стане. Так е луд по нея. Той ще я направи човек…

— Кристиян!

— В смисъл, че покрай него характерът й ще стане по-мек — обясни той. — Ще обогати чувствата й. Ще я мъчи, ще я държи вкъщи, понеже няма да й купува обувки и ще й направи дете.

Въпреки болката в душата си Лора не можа да се сдържи и се усмихна на шегата му.

— Ама че си лош.

— Права си. А ти искаш ли да очовечиш мен? — седна до нея, прегърна я и я притисна към себе си. — Хайде да се оженим, Лора.

За първи път й правеше предложение. Тъй като не го очакваше, Лора се разплака.

— Хей — възкликна той, притискайки я. — Не знам дали ще ти хареса молбата ми, защото съм поостарял и вече не съм кой знае какво, но обещавам да те обичам, да те ценя и да ти се подчинявам.

— О, Кристиян — изплака тя.

— Толкова ли е лошо, а? — огледа се и се смръщи. — Къде ли е проклетата ти кърпичка?

Тя я извади от джоба си и я притисна към носа си. Постепенно сълзите й пресъхнаха.

— Е? — попита Кристиян.

— Боже мой — прошепна тя.

— Какво означава това?

— Чувствам се толкова неспособна.

— В какъв смисъл?

— Направих много грешки.

— Всеки ги прави.

— Точно така е. Не бях добра съпруга и дори не го осъзнавах.

— Беше добра съпруга, би била твърде добра за мен. Ако това е най-голямата ти несполука…

— Не се разбирам с майка си, не обръщам внимание на проблемите на приятелите си и не чувам какво ми говорят децата.

— Не се ядосвай. Приемам те такава.

Тя се отдръпна от него.

— Ти не се отнасяш сериозно към мен, Кристиян.

— А трябва ли? Да се разочаровам, че не си съвършена ли? Е, не съм обезкуражен, Лора. Не искам богиня за съпруга. Искам жена, която също като мен може да сгреши.

— Ще те разочаровам.

— Не можеш да го направиш.

— Толкова ще потъна в работата си, че няма да забелязвам от какво имаш нужда, и тогава ще си намериш друга.

— Ще го направиш ли? Честно? Първо си помисли. Наистина ли ще бъдеш толкова заета, че да не ме забелязваш? — сложи пръст върху устните си. — Не говори така. Първо помисли.

Само след няколко секунди тя осъзна абсурдността на думите си. Кристиян не беше мъж, на когото можеш да не обръщаш внимание. Присъствието му беше силно и налагащо се. Той не се страхуваше да й възрази, да я откара до Върмънт, без да иска позволението й, или да разреши някоя заплетена ситуация, както когато за пръв път се появи в Нортхемптън. Той не беше Джеф.

Обзе я някакво спокойствие. Обгърна Кристиян с ръце, облегна главата си на рамото му и затвори очи. Тя можеше да се грижи за себе си и за околните. Години наред го бе правила. Но е хубаво и някой друг да бди над теб. Много хубаво.

 

 

Океанът бе необичайно спокоен. Дори скалите не изглеждаха толкова страховити, когато големите вълни от време на време се стоварваха лениво върху тях. На хоризонта небето бе наситеносиньо — идеален фон на късното следобедно слънце.

Седнал високо на камъните, Евън затвори томчето с поезия, от което четеше.

— По-добре ли си? — обърна се към Глори, която беше до него. Сутринта погребаха Попи и умствените й способности й стигаха, за да проумее какво означава смъртта. Евън се съмняваше, че е разбрала всичко от поезията на Робърт Фрост, но ако нежността на думите и кадифеното им звучене я бяха успокоили, то бе достатъчно.

— Ще ми е мъчно за него — изхълца тя.

Той я погали по гърба.

— И на мен — Евън харесваше баща й, ако не за друго, поне за предаността му към Глори.

— Попи много се грижеше за мен.

— Сега аз ще го заместя. Ти няма да се тревожиш за нищо.

— А ако си заминеш?

— Няма да замина.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — доволен бе от сегашния си живот. Беше скромен, но изпълнен със значение. Глори имаше потребност от него. Винаги щеше да се нуждае от него и тази отговорност бе добре дошла.

Изпълвайки дробовете си със свежия океански въздух, той изпита наслада от свободата си. Поршето вече го нямаше. С него си отиде и Джефри Фрай. Да, все пак в това имаше нещо тъжно. Безвъзвратно се раздели с миналото си. Никога повече нямаше да види децата си и щеше да живее с тази тъга. Ала и тук имаше с какво да се гордее. Успя да организира живота си, даде възможност на Лора и на децата да го забравят и да продължат техния живот. Това бе единственото, което можеше да направи.

— Искаш ли да отидем на кино? — попита я той. Някои хора биха си помислили, че в деня на погребение не е подходящо да се ходи на кино. Но те не бяха някои хора.

Лицето на Глори светна.

— Може ли?

— Стига да искаме.

— Аз искам — каза тя и скочи на крака. С детската си невинност тя заличи миналото и поведе Евън по камъните сред храсталаците към мястото, където пикапът му ги очакваше, за да ги свали от скалистия нос.