Барбара Делински
Предадена жена (28)

Двадесет и осма глава

Кристиян никога не бе изпитвал отговорност към друг човек както към Лора. С Гейби бяха като двама души, водещи напълно различен живот — събираха се за удоволствие, после се разделяха. Дори когато Гейби бе тежко болна, изпитваше към нея по-скоро съчувствие, отколкото отговорност, а през годините в отношенията му към други жени нямаше нито едното, нито другото.

С Лора всичко беше различно. Тя бе силна жена, но уязвима в известни отношения. Харесваше му, когато му се усмихваше, когато се облягаше на него, за да го почувства по-близо, или като вдигаше лицето си за целувка. Когато бе с нея, се чувстваше по-мъжествен и това го караше да се старае да поправи щетите, които Джеф й бе нанесъл, да подобри живота й.

Успя да го направи във Върмънт. През дългите часове, които прекараха заедно там, тя му разказа много неща. Дали щеше да успее да го направи и в Нортхемптън, предстоеше да разбере. Дебра го държеше на разстояние от себе си. Той направи каквото можа за Скот, но Скот се върна в колежа. Би могъл да помага и в „Черешите“, но всъщност Лора добре се справяше там.

Така пред него стояха две възможности. Първата и по-трудната бе да открие Джеф. По тази причина още във вторник сутрин той отиде при Так.

— Да не мислиш, че не се стараем? — отвърна Так, когато Кристиян изказа предположение, че държавата не върши достатъчно.

— Смятах, че вече сте преустановили търсенето. Ето — минаха два месеца и половина и няма резултат. Трябва да се направи нещо. Ще наема частен детектив.

— Щом ФБР се затруднява, частният детектив съвсем няма да успее.

— Ти ли ми говориш, или Дафни? — Кристиян бе подразбрал, че между Так и Дафни има нещо, само че не беше сигурен точно какво. Всеки път, когато споменеше да се наеме частен детектив, Дафни отхвърляше идеята.

— Аз ти го казвам, глупако, и то само защото искам да ти спестя малко пари. Колегата, с когото работя, е добър, както и всички негови хора. Ако те не могат да намерят брат ти, вероятно той не иска да бъде открит.

Кристиян огледа мазолите на дясната си ръка.

— Веднъж като малък Джеф счупи прозорец — сигурно е бил шест или седемгодишен. Стана случайно. Биехме се със снежни топки и той не се премери добре. Само като видя счупения прозорец, изпадна в паника. Изхвръкна от къщи, тича почти през половината град до една стара градинска беседка и за малко не замръзна там. Търсих го навсякъде, не успях да го намеря и тогава поех вината за счупения прозорец, както и за това, че го няма. Едва го откриха късно вечерта, беше изплашен до смърт.

— Какво искаш да кажеш?

Кристиян отпусна ръката си.

— Може би Джеф иска да бъде намерен, но няма куража сам да се появи. Може би е нещастен там, където е. Може да плаче за помощ, но никой не го чува — всичко това бе вярно за времето, когато бяха деца. Макар че Кристиян изяждаше боя заради него, защото Джеф беше страхлив, той го съжаляваше. Малко от това чувство бе още живо.

— Възможно е, но не е вероятно. Вече е голям мъж. Ако е нещастен, може да отиде до най-близкия телефон и да позвъни вкъщи. След като не го прави, трябва да приемем, че не е.

— Колко време ще трябва да се чудим къде е? — той търсеше изход от положението. Ако с Лора щяха да градят някакъв съвместен живот, трябваше въпросът с Джеф да се приключи.

— Може да се чудите цял живот — предупреди го Так. — Ако умен човек държи да не го открият, няма да се издаде.

— И така да е, но искам да опитам.

Так сви рамене.

— Парите са си ваши.

Кристиян го съзнаваше, но не го бе грижа. Имаше пари, а целта си заслужаваше.

— Би могъл да ми спестиш малко пари, като дадеш на детектива цялата информация, с която разполагате.

— В Агенцията няма да подскочат от радост от идеята ти.

— Има много идеи, които вашата Агенция не одобрява, включително и тази, че беше на остров Таити и се позабавлява с приятелите ми. Не можеш ли да направиш това за мен, Так? — притисна го Кристиян.

Так като че ли се раздвояваше. За миг Кристиян помисли, че ще повдигне въпроса за отчисленията от данъка, за които по-рано бяха говорили, но не го направи.

— Ама че работа — изрече най-накрая. — Ще ти дам онова, с което разполагам. Това също е в мой интерес, предполагам. Ще изискам материалите от офиса в Бостън.

— Според тях достатъчно ли е това, което вършиш?

— Според тях това, което правя, не си заслужава висенето тук.

— Наистина?

— Всъщност не е така — Так го изгледа предизвикателно. — Тук ми харесва.

Кристиян отвърна на предизвикателството му.

— Въобще или тя?

След кратко мълчание Так отвърна:

— Всичко.

— Тя е много добър адвокат.

— Чудесна жена е.

— Има шофьорска книжка. Ще ти идва на гости в Бостън.

— Искам повече от това — заяви Так и пак го погледна предизвикателно. — Смяташ ли, че би се пренесла там?

— Откъде да знам?

— Познаваш я от години.

— Слабо. Ти не я ли пита?

— Още не.

— Би трябвало.

— Така е.

— Учудващо, нали? Лошо е човек да не знае какво си мисли една жена или съпругата на брат ти.

Так го изгледа продължително, после се разсмя. Пресегна се за химикалката си, надраска нещо на листче и му го подаде.

— Щом си решил, направи го както трябва. Този е най-добрият. Ако той не може да открие проклетия ти брат, никой няма да успее.

След като си уреди среща с човека, във вторник сутрин, без да има предварителна уговорка, отиде в редакцията на вестник „Сън“ и поиска среща с Гари Холмс. Когато му съобщиха, че Холмс е извън града, той се упъти към Дугън О'Нийл.

— Искам обяснение за това — хвърли копие от неделния вестник върху отрупаното бюро на О'Нийл. Сгънат бе така, че се виждаше статията на О'Нийл, която беше продължение на предишните относно свалянето на обвинението от Скот. Вътре пък беше редакционната статия на Гари Холмс. Двете изказваха предположения, че Скот се е отървал от обвинение в убийство. — Да не би тук да се води лично отмъщение, за което ние не знаем?

Дугън О'Нийл беше среден на ръст и слаб като вейка. Дрехите му се вееха около тялото и му придаваха неспретнат вид. За същото допринасяше и бъркотията върху бюрото му. Само екранът на компютъра и клавиатурата изглеждаха в ред. Но това бе лъжливо впечатление, Кристиян го знаеше. Той не се съмняваше, че умът на Дугън О'Нийл е остър като бръснач.

— Лично отмъщение ли? — повтори невинно въпроса Дугън О'Нийл.

— Срещу семейство Фрай. Откакто Джефри изчезна, вие непрекъснато се занимавате с него. Скот Фрай никога нямаше да бъде обвинен в изнасилване, ако не бяха вашите статии. За Бога, човече — посочи с ръка към вестника, — с половин дума съобщавате, че обвинението срещу момчето е свалено, и започвате да разсъждавате колко трудно било да се докаже изнасилване — Лора се вбеси, когато го прочете, и това накара Кристиян да се ядоса още повече. — Зад тая лудост стои ли някакъв метод?

— Ние само съобщаваме новините — отвърна журналистът без никакво неудобство.

— Както вие ги виждате, О'Нийл, а не както са според съда или държавата. Заместник-областният прокурор реши делото да не се гледа със съдебни заседатели, така че то е приключено, но това не го съобщавате, нали? Не писахте и че предполагаемата жертва призна, че е действала под натиск, за да отправи обвинението. Тя призна на свидетелската скамейка и под клетва, че не е имало никакво изнасилване. Не съобщавате и че гражданският иск е оттеглен. Преди две-три седмици се възползвахте от свободата си да докладвате какво е обвинението срещу Скот. Не смятате ли, че му дължите достатъчно място и да напишете, че е оневинен?

О'Нийл сви рамене, но не изглеждаше тъй самоуверен. Наблюдаваше напрегнато Кристиян.

— Невинните не представляват интересна новина.

Кристиян изпита пълно презрение към него.

— В такъв случай, защо сте се хванали за Лора Фрай? Тя е невинната половина от всичко, което се случва. Дали съпругът й е извършил престъпление, или не, все още трябва да се докаже, но никой не е предявил обвинение срещу нея. Тя си живее тук, където всеки миг могат да я арестуват. Не го направиха, защото тя не знае абсолютно нищо за каквито и да било данъчни измами. Иска само да си гледа работата в ресторанта и да продължава живота си. Би го правила, ако вие не й нанасяте толкова удари. След всяка ваша статия бизнесът й намалява.

— Преувеличавате.

— Това е обвинение, О'Нийл, и вие го заслужавате. Защо, по дяволите, не я оставите на мира? Защо не се заемете с нещо друго?

— Вие като неин защитник ли се явявате?

— Аз съм неин девер.

— Знам, но какво друго, освен това?

— Аз съм този, който е в състояние да вдигне голям шум за просташките ви писания, които минават за журналистика в продължение на години.

— Трябва да говорите с шефа ми.

— За удобство той е извън града, по тази причина разговарям с вас — каза Кристиян. Подпря двата си юмрука върху бюрото и го изгледа гневно. — Клеветите брат ми, жена му, семейството му и мен. Те се борят, за да оцелеят, затова няма да ви преследват, но аз ще го направя. Продължавайте и ще ви дам под съд.

— Никога няма да спечелите.

— Вероятно, но докато трае делото, доста кал ще хвърля по вас. „Сън“ не е единственият вестник тук. Съществуват и други и те ще подскочат при възможността да ви надминат. Гари Холмс може да е силно копеле, но не бих казал, че много хора го обичат. Него ще го сваля, но и вас заедно с него.

О'Нийл изглеждаше объркан.

— По-рано срещали ли сме се?

— Няма начин — отвърна Кристиян и се изправи.

— Изглеждате ми познат.

— Може би от онези снимки след победата, когато вашият фотограф ни снима на стълбите на съдебната сграда, но вие решихте да не ги публикувате, за да не привлечете голямо внимание — тръгна към вратата. — Нека шефът ви ми се обади, когато се върне. Междувременно внимавайте какво правите, О'Нийл. Продължавайте едностранните си писания, а аз ще направя така, че някой друг да разкаже истината за ваша сметка.

— Това заплаха ли е?

— Така го приемете.

 

 

В края на февруари Так получи нареждане да се върне в Бостън. Очакваше го, но от това не му стана по-лесно. Трудно щеше да му бъде да съобщи на Даф. Още по-тежко щеше да го изживее, ако тя го възприемеше равнодушно.

Уреди да я вземе от работа с намерението да я изведе на разходка с колата. По този начин щеше да има възможност да спре, когато поиска. Имаше нужда от време да я убеди да тръгне с него.

По някаква друга причина тя бе в много добро настроение, когато влезе в колата.

— Ще вдигнат запора от сметките на Лора — изрече възбудено — съдията присъди в нейна полза.

— Чух — отвърна Так, както му се стори ентусиазирано. Знаеше колко означава всяка победа за Дафни, особено ако е свързана със семейство Фрай. — Тя трябва да е доволна.

— Ще бъде, щом й го съобщя. Нямаше я нито вкъщи, нито в „Черешите“. Даян ми съобщи, че е с Дебра. Затова оставих съобщение на телефонния й секретар.

Так кимна и продължи да кара без определена цел.

— Сърдиш ли се? — попита предпазливо Дафни.

— Защо да се сърдя?

— Защото ти ги замрази. След като съдията присъди в нейна полза, значи победата е срещу теб.

— Хайде, Дафни. Знаеш, че не мисля така. Правя онова, което законът ми повелява, но то не означава, че винаги ми е приятно. Бях съгласен с теб, че като сложиха запор на парите й, това се отрази много зле на Лора.

— Да не би, нещо да се е случило?

Той поклати глава.

— Много съм доволен за теб. Свърши чудесна работа.

— Не беше чак толкова трудно — млъкна и той усети погледа й върху себе си. — Изглеждаш много сериозен.

Той пое дъх.

— Трябва да се връщам, Даф.

— Отново? Миналата седмица се върна за три дни.

— Този път окончателно. Сутринта ми се обадиха. В понеделник трябва да бъда на работа — беше четвъртък, двайсет и осми. В петък трябваше да опразни бюрото си и да замине.

Известно време тя мълча. После с логичен тон отбеляза:

— Но случаят остава открит. Нищо не е решено.

— Съмнявам се дали изобщо ще се реши, всъщност затова ме викат обратно. Тук направих всичко, каквото можах. Дори и повече от необходимото — наистина му стана смешно, като се замисли. — Искам да ти кажа нещо — никога в живота си не съм разследвал случай толкова пълноценно като този. Разполагам с факти и цифри, за да потвърдя всяко мое твърдение. Само ако Джеф Фрай се появи някога, няма начин да се отърве.

— Зависи кой ще е негов адвокат — присмя се Дафни, но толкова леко, че шегата не се усети. Так помисли, че зад думите й прозира предупреждение.

— Ти не би се заела със защитата му, нали?

— Лора би разчитала на мен.

— Лора ще разбере. Ще стане сблъсък на интереси.

— Ако все още сме заедно.

Той продължи да кара.

— Ела с мен в Бостън, Даф — след като тя не отговори, той повтори молбата си. — Хубаво е това, което се роди между нас. Искам да продължим — осмели се да я погледне. Тя се взираше навън през страничното стъкло. — Даф?

— Защо не можеш да останеш тук?

— Защото работата ми е там.

— Хубаво беше, като пътуваше насам-натам.

— Може би в началото, когато повечето работа по случая беше тук. Но сега ми възлагат друга работа и просто не мога да я върша оттук. Така става двойно, тройно по-трудно. Прекарвам половината от времето си в разговори по телефона или на факса, като не броим хората, с които трябва да разговарям. Налага се да се върна в Бостън и оттам да движа нещата. Освен това няма какво повече да правя по този случай. Нямам никакви причини за оправдание — сви по улицата, продължи да кара направо, после зави по друга. — Искам да дойдеш с мен.

— Знам, че искаш — изрече тя тихо, — но не знам какво означава това.

— Искам да живееш с мен.

— В Кеймбридж?

— В Кеймбридж, Бостън, Белмънт… Бихме могли да живеем, където пожелаем.

— А в Нортхемптън? — тя пак го изрече закачливо, но той не долови шегата.

— Не мога да действам оттук.

— Аз пък не мога да действам оттам.

— Но аз ти предлагам да се оженим.

Тя пое дъх и продължително и тихо го издиша.

— О!

— О? Какво значи това — да или не? — в тъмното не можеше да види реакцията й. Известно време тя изучава ръцете си, а после пак впери очи навън. — Даф, умирам, кажи нещо.

Измина цяла минута, докато тя промълви:

— Досега никой не ми е правил предложение.

— Нищо чудно, като се има предвид колко си ентусиазирана от идеята. Предполагам, че не се изразявам както трябва, когато става въпрос за сърдечни работи. Ти против брака ли си, или против мен?

— Против никого. Аз съм проблемът.

— Обичаш ли ме?

— Да.

— Тогава какво ти пречи?

— Так — започна тя със същия мек тон. Този път се пресегна и го хвана за ръката. — Искаш да ти кажа, че ще захвърля всичко тук и ще тръгна с теб, но не мога. Тук имам задължения.

Той притисна ръката й.

— Какви задължения?

— Имам фирма, практика.

— Партньорите ти ще ти простят. И те са хора, женени при това.

— Но работих толкова усилено, за да се докажа. Доволна съм от практиката си.

— Практиката ти в областта на криминалистиката може да се пренесе. Клиентелата ти непрекъснато се мени. Ще си създадеш нова в източната част на щата.

— Не е толкова лесно. Тук ме познават, а там не. Конкуренцията е по-голяма, всичко върви на по-бързи обороти. В Бостън е пълно с адвокати. Последното, от което има нужда градът, е още един.

— Можеш да започнеш практика в някое предградие. Познавам много адвокати. Все някой от тях ще се съгласи да те вземе.

— Аз не искам някой да ме вземе. Имам си самостоятелна практика и желая да я продължа.

— Инатиш се.

— Аз? Ти си смени работата, Так. Имаш диплома по счетоводство и голям опит. Веднага ще си намериш служба.

— Харесва ми работата, която изпълнявам сега.

— Аз пък си харесвам моята! Тогава какво ще стане с нас?

Так продължи да кара. Нямаше представа къде се намира и къде отива, но не го интересуваше.

— Ако си потърся друга работа, ще се омъжиш ли за мен?

— Тук ли?

— Ами няма да търся в Бостън.

— Каква работа имаш предвид?

Тонът й бе прекалено незаинтересован, за да го успокои. Нямаше да й позволи да измести темата.

— Остави подробностите. Ако се съглася да се преместя тук, ще се омъжиш ли за мен?

Тя стоя нерешително доста дълго.

— Не искаш да се омъжваш, така ли да го разбирам? — попита я той.

— Не че не искам.

— Тогава какво?

— Това е голяма крачка.

Той кимна енергично.

— Да, обвързване.

— Затова не бива човек да прибързва.

Так се изнесе встрани от пътя, дръпна ръчната спирачка и се взря в нея в тъмнината.

— Ако бяхме по на двайсет — двайсет и пет години, бих се съгласил с теб, но ние сме зрели хора, Дафни. Въпросът не е в това да прибързваме, а да преценим правилно и да се възползваме от шанса си.

— Тогава какво не е наред?

Той взе лицето й в ръце.

— Струва ли ти се, че грешим?

— Не — призна тя.

— Благодаря ти — каза той и я целуна силно. Продължи да държи ръцете й в своите и насочи вниманието й изцяло към себе си.

— Знаех си, че ще ме повикат. Ясно ми беше, че няма да остана завинаги тук, и си представях, че ще стигнем до сблъсък, когато дойде време да си тръгвам. Това много ме измъчваше, Даф, защото мисълта да се върна отново в Бостън и да те виждам само в почивните дни не ми харесва. Искам да бъда с теб. Обичам да се връщам от работа и да прекарвам нощта с теб. Това е повече от секс.

— Знам — прошепна тя.

— Имал съм любовници, Бог е свидетел, но те никога не са ми давали нещо повече от физическо удовлетворение. Ти ме даряваш с повече, Даф. Изпълваш мислите ми. По дяволите, не искам вечно да бъда сам. Омръзнало ми е, на теб също, ако се осмелиш да го признаеш. Понякога забелязвам в очите ти този копнеж към неща, които си мислиш, че никога няма да постигнеш. Можеш да ги имаш, аз ще ти ги дам. Но трябва да се съгласиш.

Тя прегърна бедрото му.

— Защо не можем просто да живеем заедно?

— Защото не желая. Искам да знам, че си моя. Искам да се оженим и да имаме деца.

— Господи, Так, но аз не мога — извика тя.

— Разбира се, че можеш. Можеш да имаш всичко каквото пожелаеш.

— Плаша се.

— От какво? От мен? От брака? Да имаш деца? Кое те плаши?

— Да не би да не успея. Аз съм добър адвокат. Подготвена съм добре и работих усилено. Но да бъда съпруга? Дори не знам дали ще мога да се справя да бъда любовница. Имам егоистична страна, която не познаваш. Правила съм ужасни неща…

Той я целуна, за да замълчи. Когато вдигна глава, ръката й се движеше по бедрото му.

— Даф…

— Искам те — прошепна тя с такава настойчивост, че той се изпоти.

— Боже мой — опита се да я възпре. — Не тук — единичните седалки не можеха да се обръщат, а задната беше още по-лоша.

— Заведи ме вкъщи тогава. Имам нужда от теб.

— Загубихме се.

Тя продължи да го гали.

— Заведи ме вкъщи. Заедно ще намерим пътя. С дрезгав смях той извика:

— По дяволите, не знам къде сме! Нямам представа как да се приберем!

Дафни започна да го насочва по улиците, по които бе израсла.

Започнаха да събличат дрехите си още от антрето, нагоре по стълбата до спалнята, където се любиха страстно.

— Не желая да живея без теб — прошепна той в разрешената й коса, когато най-после утихнаха. — Никога повече.

Тя изрече името му с устни, целуна го и тъкмо се готвеше да му каже нещо важно, сигурен бе в това, когато на вратата се позвъни.

Никой от двамата не мръдна.

Когато се звънна отново и този път по-настоятелно, той изруга.

— Ще сляза — прошепна тя. — Сигурно е едно малко момченце, което живее надолу по улицата и събира пари за клуба „Бустърс“ — изплъзна се от прегръдките му, облече се с халат, оправи косата си с пръсти и се спусна по стълбите.

Лора звънна трети път. Лампите на долния етаж светеха, а пред къщата бе паркирана непозната кола. Помисли, че Дафни има среща с някой клиент, и й стана неприятно, че ще ги прекъсне, но нямаше търпение да чака да й позвъни.

Дафни, която отвори вратата, не беше същата, каквато тя очакваше да види — като адвокат на поста си, с прибрана на кок коса, безупречен грим и копринена блуза. Сега тя бе загърната само с дълъг свободен халат. Гримът й липсваше. Косата й бе разпусната и разрошена.

Лора и по-рано бе виждала Дафни невчесана. Но никога не я бе виждала с пламнали от любов бузи.

— Извинявай — смънка и усети как самата тя се изчервява. — Явно съм дошла в неподходящ момент. Съжалявам, Дафни. Дий ми предаде, че си се обаждала, и тъй като Дебра е в „Черешите“ и сервира, хрумна ми да мина и да чуя новината. Когато видях колата отвън, си помислих, че имаш клиент — поначало Дафни се държеше професионално и сдържано и бе отдадена на кариерата си. Понякога правеше секс, Лора го знаеше. Но то не ставаше често. — Наистина съжалявам. Ще дойда друг път — обърна се да си тръгне, но Дафни я спря.

— Почакай — стискаше халата на гърлото си, чувстваше се неудобно, но не се стърпя да съобщи новината на Лора. — Спечелихме — съдията присъди в наша полза. Можеш да разполагаш отново с голяма част от онези замразени сметки.

Лора се усмихна.

— Слава Богу! Благодаря ти — въздъхна. — Много се радвам да го чуя.

— Сутринта ще взема препис от решението. Казаха ми, че ни се дава почти всичко, което бяхме поискали в молбата. Останалото остава във владение на държавата в случай, че Джеф бъде намерен и изправен пред съда.

— Това е хубаво — каза Лора. — Така ще можем да живеем. Трябва да ви върна парите — на теб, на Илис и на Кристиян — би прегърнала Дафни, ако обстоятелствата бяха различни, но сега реши, че е редно бързо да й благодари и да я остави да се върне, при когото е била.

Който и да е той. Но въпреки всичко любопитството на Лора се изостри. Дафни бе най-добрата й приятелка, а в леглото й имаше мъж.

— Наистина съм ти благодарна. Много работа свърши заради мен. Трябва да ми изпратиш сметката си.

— Никаква сметка. Ти си ми приятелка.

— Ти загуби много часове заради мен и Скот. Сега вече имам пари и искам да ти платя.

Дафни поклати глава.

— Утре може да имаш повече пари от днес, но все пак няма да бъде така, както преди Джеф да изчезне. Дори онези, които смятахме, че могат да се приемат като твой дял, няма да ти стигнат. Джеф не е тук, за да работи. Зависиш само от твоя личен доход. Смятахме, че неговият дял във „Фаро и Фрай“ е голям, но държавата ще сложи запор и върху него.

— Държавата не може да намери Джеф. Колко дълго ще държат парите му.

— Според държавата, това са нейни пари.

Властният начин, по който го каза, събуди у Лора желание да й възрази. Но в този момент някакво движение по стълбите привлече вниманието й. Тя зяпна, сигурна, че греши. Дафни се обърна и изведнъж побледня. Мъжът застана по средата на стълбата, облечен само с полузакопчан панталон и смаян вид.

Лора не искаше да повярва на очите си.

— Даф?

Дафни направи знак на Так да се качи по стъпалата. Лора се почувства унизена.

— Тръгвам си — но Дафни я хвана за ръката, преди да успее да се обърне.

— Чакай да ти обясня.

— Няма нужда. Можеш да се виждаш с всеки, с когото желаеш.

— Но ти се сърдиш.

— Не! — Лора преглътна. — Изненадана съм. Объркана съм. Смятах го за наш противник.

— Пред закона само.

— Той е този, който ме накисна в тая каша.

— Джеф те накисна в тая каша — Дафни дръпна ръката й, но Лора не помръдна. — Трябва да поговорим, моля те, Лора.

— Друг път. Сега е много неудобно.

— За мен е още по-неудобно. Моля те.

Лора желаеше да си тръгне. Искаше да се прибере вкъщи и да се престори, че не познава мъжа в къщата на Дафни. Но Дафни беше най-старата й приятелка и в очите й прочете молба. Затова влезе, но не се упъти към всекидневната. Нямаше да се настанява удобно, след като знаеше, че Тейлър Джоунс е на горния етаж в спалнята на Дафни.

— Той е свестен човек — изрече Дафни, шепнейки умолително. — Той също искаше да си получиш твоя дял от парите. Сложи запор върху тях, защото това му е работата, бе длъжен да го направи, макар и да не му харесва. Дори в началото, когато не беше сигурен дали си замесена в плана на Джеф, той се чувстваше неудобно от замразяването на сметките, защото знаеше, че така ще ви причини затруднения. Той не обича да наранява невинни хора.

Лора винаги бе вярвала на Дафни. Това не означаваше, че тя бе по-силната от двете или водачката. Но за Лора Дафни винаги е била интелигентна, уравновесена, честна жена. Щом Дафни казваше, че Тейлър Джоунс е свестен човек, сигурно е вярно. Но все пак Лора остана с усещането, че е предадена.

— От самото начало ли се виждате? — попита с огорчение. Нямаше представа, че Джеф е правил данъчни измами, не знаеше и че е имал връзка с други жени. Искаше й се да знае какво е изпуснала, що се отнася до Дафни.

— На 31 декември излязохме да пийнем по нещо — нищо специално или официално. Отидох в кабинета му да го попитам за случая, той беше сам и нямаше никакви планове, аз също бях сама, затова излязохме да пийнем.

— Можеше да посрещнеш Нова година заедно с мен.

— Ти беше в „Черешите“, а аз не исках да излизам. Мразя посрещането на Нова година. Исках да се прибера вкъщи и да си чета някоя хубава книга.

— Вместо това си се срещнала с него — Лора се опита да не прозвучи като обвинение, но така се получи. Не беше сигурна какво я дразнеше повече — че най-добрата й приятелка спи с неприятеля или че не е знаела за това. — Защо не ми каза?

— Не можех. Тъкмо тогава толкова неща ти се бяха струпали на главата. Смятах, че няма да ме разбереш.

— Можеше да опиташ поне.

Но Дафни поклати глава.

— Малко след това започна бъркотията със Скот. Ако знаеше за Так, нямаше толкова да настояваш аз да защитавам Скот, а аз държах да го направя. Не вярвах, че някой друг можеше да го измъкне.

— Значи си била с Так през цялото това време?

Дафни кимна.

— От Нова година досега?

Лора се помъчи да си спомни последния път, когато Дафни е била с мъж за по-дълго от случайна среща, но не успя.

— Сериозно ли е?

Дафни не отговори, но като че ли се разкъсваше вътрешно.

— Смятах, че сме много близки — повиши тон Лора. — С теб съм споделяла неща, които не съм доверявала на никого, и смятах, че с теб е същото. Излиза, че съм грешала. Виждаш се с някого от два месеца, без да ми кажеш и дума. И то с някой, за когото предполагаме, че се отнася несправедливо с мен. Това ме обижда, Дафни.

Дафни бръкна с ръце в джобовете си и притисна длани до бедрата си.

— Не исках да те обиждам. Никога не съм го желала, но понякога не ми е тъй лесно, както ти се струва. Израснах с желанието да стана адвокат, следвах право, скъсах си задника да завърша добре и го постигнах. После трябваше да си скъсам задника, за да си създам име, което също направих — постоя нерешително. — Но бях самотна, дявол да го вземе. Няма значение колко съм заета денем, но нощите ми са празни. Единственото ми желание беше да бъда с някой, който ме обича — изгледа умолително Лора. — Около теб винаги има хора. Отначало майка ти и Гретхен, после се омъжи за Джеф, но имаше и Лидия, по-късно се появиха Скот и Дебра. Родителите ми починаха. Нямам си никой.

— Имаш нас.

— Не е същото.

— Винаги сме те смятали за член на семейството.

— Не е същото, Лора. Когато си с мъж истински, това запълва една необходимост, която нито приятел, нито приятелско семейство може да замени.

Лора не отделяше очи от Дафни. С разрошената си коса тя изглеждаше като непозната. Когато заговореше, думите й го потвърждаваха.

— Не съм се замисляла — прошепна Лора.

— Човешко същество съм. Жена съм.

— Но никога не си говорила за самота.

— За това не се говори, нито пък се разсъждава, ако има други неща, които човек би искал да постигне в живота.

— Колко пъти исках да те запозная с някого, но ти не пожелаваше.

— Не исках някой да ме урежда. Не желаех да имам постоянен приятел. Имах си свой собствен план и в него не се включваха женитба и деца. Ти беше съвсем уверена, че изпускам нещо, а аз си внушавах, че не е така. До известно време успявах.

Отстъпи една крачка, после се обърна към Лора с насълзени очи.

— Казвах си, че правото е достатъчно, че всъщност нямам време за съпруг и деца, че не умея да готвя, защото и за това не ми достига време. Имах си работата и успехът от нея се покриваше с идеята, която си бях изградила. Бях добър адвокат. Партньорите ми ме приемат като човек от тяхната среда, а аз исках точно това — избърса ъгълчето на окото с ръкава си. — Но все пак имаше моменти — в началото не се случваха често — когато желаех и нещо друго. Оглеждах се наоколо и виждах, че всеки си имаше някого. Светът е разделен на двойки, а аз бях сама — дръпна яката на халата си и я стисна отпред. — Проблемът е, че в живота, който бях съградила за себе си, нямаше място за съпруг и деца, но аз исках да имам някого. Ти нямаш представа какво е да си толкова самотен. Изпитваш изключителна мъка и няма какво друго да правиш, освен да я понасяш.

Погледна я, сякаш сърцето й се късаше, и се приближи до Лора.

— Не съм искала да те наранявам — извика високо. — Господ ми е свидетел, че никога не съм го желала. Но той беше самотен, аз също, така и за двамата беше по-добре.

Лора едва дишаше. Когато видя изцъклените очи на Дафни, изписаната болка на лицето й и нотката на отчаяние в гласа й, тръпки я полазиха по гърба.

— Добре — каза предпазливо. — Връзката ти с Так не е краят на света.

С леко, почти незабележимо вдигане на главата Дафни примигна. Преглътна, после навлажни устни и изрече тихо:

— Той е чудесен.

— Значи е сериозно?

— Много ми харесва.

— Той също ли те харесва толкова?

— Още повече, но трябва да се прибере в Бостън. Настоява да отида с него.

Лора чистосърдечно се усмихна. Най-добрата й приятелка й съобщаваше прекрасна новина.

— Даф, това е чудесно!

Реакцията й насърчи Дафни и тя леко се отпусна.

— Не знам дали да отида. Моят живот е тук.

— Ти обичаш ли го?

Дафни кимна.

— Тогава върви.

— Боже, ти си заклета романтичка. След всичко, което се случи, това е забележително.

— Ти защо не можеш да бъдеш романтичка?

— Не знам, не мога. Любовта не побеждава всичко. Тук е практиката ми, имам къща, приятели — очите й се замъглиха и Лора пак се почувства неудобно. — Има някои недовършени неща.

— Тогава ги довърши — Дафни не отговори, но изразът на лицето й беше толкова тъжен, че на Лора й се прииска да се обърне и да побегне. — Трябва да тръгвам — каза. — Ако искаш, утре да си поговорим повече?

Дафни кимна.

 

 

Лора отвори вратата и излезе. Тръгна и не се обърна. Не искаше да види отново този тъжен поглед. Но това не значеше, че няма да размишлява върху него. През седмицата, която последва, от време на време в съзнанието й се връщаха спомени. Тя се замисляше върху неща, които по-рано бе пропускала, които й бяха убягвали от съзнанието, доказателства, които в невинността си бе тълкувала неправилно. Искаше да попита някого — Даян, Илис или Кристиян, но се боеше, че ще й кажат нещо, което не желаеше да чуе, затова си мълчеше. След това Лидия се разболя.