Барбара Делински
Предадена жена (8)

Осма глава

Лора се беше облегнала на масата и се взираше с ужас във вестника, когато Дебра влезе в кухнята.

— Мамо?

Тя не отговори, не знаеше какво да каже, как да съобщи новината на дъщеря си. Предната вечер Дебра беше на концерта на „Ролинг Стоунс“ и Лора знаеше, че ако й го каже, хубавото й настроение щеше да се изпари. Дебра се приближи до нея и погледна заглавието.

„Води се разследване за данъчна измама на изчезналия експерт-счетоводител“

— Данъчна измама! Какво искат да кажат? — обърна се смаяна към Лора.

— Във вестника пише, че се води разследване за данъчна измама на баща ти.

— На татко?

Лора кимна.

— Това е най-абсурдното, което някога съм чувала. Татко никога не би го направил — дръпна вестника към себе си и продължи да чете статията. Лора усещаше как с всеки абзац я обхваща все по-голям гняв, докато най-после избухна: — Пълни глупости! Така са го написали, сякаш татко не слиза от самолета, а това съвсем не е вярно. Ходим на Карибско море само веднъж годишно, и това ни е единствената почивка. Отиде на състезание с яхти в Нюпорт само защото негов клиент го беше поканил. А гала партито в ресторанта беше благотворително, с цел събиране помощи за научни проучвания на СПИН.

— Много добре го каза — отбеляза Лора.

Дебра беше твърде ядосана, за да обърне внимание на комплимента.

— Това, което пишат, съвсем не е вярно. Защо го правят, мамо?

— Нарича се свобода на печата — отвърна Лора с разтреперан от яд глас. — Същите думи, сложени в друг контекст, могат да имат друго значение, зависи върху какво набляга авторът.

— Но това не е честно! Не можеш ли да ги спреш?

Лора поклати глава.

— Той пише каквото пожелае.

— Но татко не е извършил данъчна измама.

— Това казах и аз на агента от Службата за държавните приходи.

— Какъв агент?

— Онзи, който се отби вчера.

— Мамо! — извика Дебра и Лора разбра, че гневът на дъщеря й този път е насочен към нея. — Защо не ми каза?

— Не исках да те разстройвам. Мисля, очаквам, надявам се, че всичко ще се оправи.

— Не съм дете. Трябваше да ми кажеш.

— Може би — отстъпи Лора.

— Какво каза данъчният агент, когато говорихте? — попита Дебра вече не толкова гневно.

Лора сгъна вестника, така че статията да не се вижда.

— Каза, че правителствените служители разполагат с уличаващи документи. Докато не открият баща ти, той не може да се защити.

— Защо го няма? — извика Дебра, вече ядосана на Джеф. — Ако беше тук, щеше да им каже, че грешат. Защо твърдят, че го е направил?

— Твърдят, че попълвал бележки за данъци с имена на умрели хора и самият той прибирал чековете с надплатените суми, които се връщат.

— Това е невъзможно.

— Не е невъзможно, напротив, може да стане.

— Искам да кажа, че е невъзможно татко да го е направил. Той е толкова честен. Спомняш ли си миналата година, като помагах в „Черешите“, какъв шум вдигна, когато в качеството си на работодател трябвало да ми попълниш формуляр за данъци? Да не би някой да помисли, че няма да платим данъци за онова, което съм спечелила. Значи сега мислят, че той е крадял надплатени данъци на умрели хора. За какъв дявол би го направил? Та ние имаме много пари.

Лора я изгледа хладно.

— Сега си противоречиш. Винаги си мърморила, че не разполагаме с достатъчно пари.

— Защото ти твърдиш, че не мога да имам кола. Скот получи кола, когато стана на шестнайсет години.

— Скот работеше в училищния вестник в драматичния кръжок и в кръжока по дебати. Почти всяка вечер имаше нещо, което го задържаше в училище.

— Мен също.

— В училище?

Дебра не отговори.

— Не мога да отида на училище, мамо. Днес ми е невъзможно. Особено след всичко това. Миналата седмица ми стигна. Съучениците ми говореха зад гърба ми.

— Откъде знаеш?

— Знам. Децата винаги говорят зад гърба на другите. Когато родителите на Сара Кейн се разделиха, те говореха за мъжа, когото бащата на Сара намерил в леглото на майка й. Когато братът на Мат Ренсън се преби, шушнеха как той и приятелят му пили бира, преди да тръгнат с колата. А за това ще говорят седмици наред. Всичко е толкова абсурдно! Моето семейство е най-нормалното от всички, които познавам. Всичко това просто няма никакъв смисъл — като че ли изчерпа целия си запас от възмущение и изрече по-примирително: — Какво ще правим?

Лора прокара пръсти през косата си.

— Първо ще позвъним на Дафни, да видим какво може да направи тя, за да поискаме опровержение.

— Смяташ ли, че ще успее да го направи?

— Тя е упорита, ще пробва.

— И ако нищо не излезе?

— Ще трябва да издържим на бурята, доколкото можем.

— Ще се обадиш ли на Скот?

— По-късно. И той ще се възмути като теб.

— А мама Лидия? Тя ще се поболее.

Лора беше сигурна в това.

— Малко по-късно ще се отбия при нея — направи пауза. — Искаш ли да дойдеш? — почти се усмихна, когато очите на Дебра светнаха.

— И да не ходя на училище?

— Само днес. Тя много те обича. Ако не ти се идва…

— Как така? Аз обичам мама Лидия. Тя е най-милият, най-добрият човек на земята. Много се радва, когато й се обаждам, изслушва ме и помни всичко, което й разказвам.

— Ще й подействаш успокоително — каза Лора. — Ако те оставя при нея, докато отида да поговоря с баба ти, така ще ми е по-леко.

— Ще ходиш да говориш с баба ли? — попита я съжалително Дебра.

— Май ще е по-добре. Ако още не е прочела вестника, скоро ще го направи, а дори и да не го прочете, все някой ще й се обади по телефона. Тя ще побеснее.

— На кого ще побеснее — на теб, на татко или на вестника?

— На всеки поотделно, на двама ни с баща ти, а също и на вестника. Когато е ядосана, тя не прави разлика.

— Понякога баба наистина е досадна.

Лора изсумтя в съгласие с думите й.

Дебра се намръщи.

— Колко време още татко няма да го има?

Лора се опита да придаде надежда в гласа си.

— Не знам.

— А ако е заминал за известно време? Ако тази неизвестност продължи седмици, месеци, години? Тази седмица в училище говорихме за изоставени семейства. Знаеш ли, че има такива, които вече двайсет години чакат вест от свой близък, който е изчезнал? Можеш ли да си представиш мъката, която изпитват?

Лора бавно кимна.

— Започвам да си го представям.

Но Дебра поклати глава.

— Аз не мога. И не искам. Това не е Виетнам. Живеем в Съединените щати и все някой трябва да знае какво се е случило с татко. Хората не изчезват просто така. Трябва да е някъде.

— Сигурна съм — изрече гласно Лора. — Сигурна съм.

 

 

— Данъчна измама ли? — попита Лидия. Тя все още беше в леглото, което не бе добър знак. — Джефри?

Лора седна отстрани на леглото с натежало сърце.

— Така казват.

Лидия замълча и се намръщи.

— Не са доказали нищо — каза Лора. — Все още е предположение.

Лидия я изгледа тъжно.

— Трябва да имаш предвид източника на предположението. Обикновено специалните правителствени агенти са доста точни.

— Невинаги — намеси се Дебра от другата страна на леглото. — Може и да сгрешат.

— Статията във вестника не го щади. Дугън О'Нийл е запретнал ръкави и съм сигурна, че това много се харесва на Гари Холмс. Според мен трябва да бъдем готови за още статии в същия стил.

Лидия въздъхна.

— Ами да. От страна на Гари Холмс определено.

— Познаваш ли го? — попита Дебра.

— Много отдавна. Беше опак човек. Вълкът козината си не мени.

— Ключът към всичко е да намерим Джеф. Дотогава няма да може да се защити. Непрекъснато ме питат къде е и аз напрягам ума си, но не мога да се сетя за място, което бих могла да им посоча. Вие да се сещате? Лидия безпомощно сви крехкото си рамо.

— Аз също се мъча да измисля нещо, но напразно. Като малък Джефри и да е имал някакви мечти, не ги е споделял с мен. Никога ли не ви е говорил, че след като се пенсионира, ще се оттегли някъде?

Лора поклати глава.

— Толкова бяхме заети да постигнем това, което имаме, за да мислим за пенсиониране. Разказах им за островите. Когато отидохме там, много му хареса.

— Не е вярно — възрази й Дебра. — Оплакваше се от горещината. Също й от храната и начина на живот. Всичко вървяло толкова бавно. Стана много нервен. Не помниш ли?

— Сигурна съм, че нищо няма да стане на държавните служители да проверят — каза Лидия. — Дебра, мила, моля те, направи ми чаша чай. Ти го правиш точно така, както аз го обичам.

Дебра скочи.

— С кифличка. Мама донесе с вишни и стафиди. Ако ти не ги ядеш, ще ги върне и ще ме накара аз да ги изям. Откакто татко го няма, все прави по нещо. Вкъщи има толкова много храна.

— С кифличка — съгласи се веднага Лидия. Щом Дебра излезе обаче, тя стана сериозна и хвана ръката на Лора. — Това въобще говори ли ти нещо?

Лора се учуди.

— Съвсем не.

— Да си имала някакво чувство, че е нещастен?

— Не. Джеф никога не се отнасяше философски към нещата. Той просто не е такъв.

— Вярно — размисли се Лидия. — Докато беше при мен, също. Винаги е бил малко потаен, но понеже е толкова добър, никога не съм му правила забележки. Много лесно отгледах Джефри. Кристиян ми е правил какви ли не бели. Въпреки всичко, никога не ми е било ясно какво си мисли — намръщи се. — Вероятно е трябвало да го питам. Сигурно се е налагало да го накарам да споделя мислите си.

— Ти вече повярва, че е направил нещо лошо. Недей така, Лидия.

Но Лидия впери сините си очи в Лора.

— Трябва да съм реалистка. Може би е време ти също да погледнеш трезво на нещата. За теб светът в розово е прекрасен и досега наистина е било така. Но се налага да свалиш розовите очила. Фактът си е факт. Джефри изчезна в момент, когато го разследват за престъпление. Това не ти ли изглежда подозрително?

Лора поиска да възрази. В продължение на минута не каза нищо. После се смръщи и кимна.

— Но това не значи, че е виновен. Не изключвам просто да се е уплашил и да не е знаел какво друго да направи. Все пак може някой друг да е виновен за престъплението, както и за изчезването му.

Лидия потръпна.

— Това е даже още по-страшно. Ако знаехме какво си е мислел… Ако с нас не е споделял това, което му е на сърцето, не би го направил и с никой друг.

— Майка ми би казала, че неспособността му да общува е вродена черта.

— На това би могло да се повлияе, но аз съм го изпуснала.

— Не си — настоя Лора и насочи разговора в друга посока. — Продължават да ме питат за Кристиян. Предполагат, че като единствен брат на Джеф, би могъл да знае нещо.

Лидия я погледна със съмнение.

— Когато го поканихме за Деня на Благодарността — продължи Лора, — той каза, че заминава за Австралия. Агентът от данъчните служби реши, че там Джеф би могъл да се скрие чудесно.

— Имат ли доказателства, че е летял за Австралия?

— Не, но продължават да търсят.

— Добре — каза Лидия. — Нека да търсят. Дори по-добре, ако е с Кристиян. Кристиян има някои лоши черти, но е силен. От Джефри бих очаквала по-лоши неща.

Лора не беше толкова сигурна. Двамата братя враждуваха и това, опасяваше се тя, се дължеше на нея. Но щом Лидия се успокоява при мисълта, че са заедно, добре.

Един час по-късно Лора седеше в ресторанта с чаша кафе, когато майка й влезе през вратата. На шейсет и седем години, Мади Маквей все още бе привлекателна жена. Беше с два сантиметра и половина по-висока от Лора и с хубава фигура. Полата, блузата й и единственият ред перли бяха подбрани с вкус, макар и консервативен, а късата й сребриста коса бе сресана назад и откриваше лицето й. Би могла да бъде още по-привлекателна, ако изразът й не беше толкова строг. Лора имаше впечатлението, че почти никога не се усмихва.

Докато вървеше между масите към сепарето, където седеше Лора, тя изрече на висок глас:

— Знам защо ме извика тук, вместо да се срещнем в къщата, Лора. Това е твоя територия, от това място изпитваш гордост и радост, а високият стол, на който седиш, е твоята крепост. Но ако смяташ, че това ще ме сплаши, дълбоко грешиш. Искам да ми дадеш някои обяснения, и то още сега.

Без значение колко съвестно Лора се подготвяше за срещите с Мади, излизаше, че никога не е било достатъчно.

— Всъщност, помислих си, че тук ще се разсееш, вместо аз да идвам. Не мислиш ли, че е така?

— В сравнение с други ресторанти в града, тук наистина е доста приятно.

— Тук има много светлина — каза й убедително Лора. — Лесно ще прочетеш менюто. Искаш ли нещо за ядене.

— Ти наистина ли мислиш, че бих могла да ям по това време? — попита я Мади. Лора тъкмо се канеше да й отговори, когато майка й продължи: — Но ще пия кафе. Правиш интересна смес.

Лора го възприе почти като комплимент. Без повече приказки тя взе сребърната кана с кафе и й сипа в чаша.

— Във вестника имаше увлекателна статия — отпи от кафето. — Доста силно обвинение срещу човек, който според най-близките му приятели е честен и неподкупен.

Лора замълча. Беше свела очи към чашата с кафето си, хвана я, бавно я вдигна и отпи.

— Какво се е случило? — попита Мади.

Без да вдигне очи, Лора отвърна:

— Не знам.

— Вярваш ли на това, което пише във вестника?

— Не ми се иска.

— Но все пак вярваш ли?

— Не знам.

— Лора, вярваш или не вярваш?

— Не — отвърна Лора и бавно вдигна очи, — има и средно положение. Не вярвам, че Джеф е извършил онова, което казват, но вярвам, че срещу него съществуват доказателства.

— В такъв случай е виновен.

— Не знам.

— Щом имат доказателства…

— Искат да съберат още. Преди да го обвиняваме, нека да си позволим да се усъмним.

Мади я изгледа продължително, възмущението в погледа й си личеше повече, отколкото в тона й, който тя владееше.

— Много е трудно, като се има предвид бъркотията, която причини в живота ни. Ясно ти е, че целият град говори за това.

— Да. Предполагам.

— Това не те ли безпокои?

— Естествено, че ме безпокои. Но не мога да направя нищо. Щом хората искат, нека си приказват.

— Ако съпругът ти си беше вкъщи, където би трябвало да бъде, нямаше да говорят, а ако онова, което пише във вестника излезе вярно, ако беше тук, щяха да го арестуват.

— Мамо, още няма предявено обвинение към него. Единствената причина да се заговори за всичко това е, че изчезна. Не го обвиняват в нищо.

— Все още.

— Смяташ ли, че е вярно? — попита я на свой ред Лора.

— Честно казано, не познавам Джеф достатъчно добре, за да отговоря на този въпрос. Може да ми е бил зет цели двайсет години, но никога не сме били близки. Нямахме общи вкусове. Никога не сме обсъждали нещо значително. Той не разбираше моята работа, както и аз неговата. Но той е твой съпруг, Лора. Ти си живяла с него през всичките тези години. Ти си делила леглото с него и си му родила деца. Ако някой знае какво е правил, това си ти.

Лора се намръщи.

— Вярно е, но не знам.

— Вие двамата не си ли говорите?

— Разбира се, че си говорим.

— За важни неща?

— Да, за важни неща.

Мади се облегна на стола и впи очи в Лора.

— За Бога, ти го защитаваш. Добре. Двамата с Джеф не сте говорили за много сериозни неща, както би трябвало. Но все пак ти не си глупачка. Не разбираше ли какво ще стане?

— Нищо не съм разбирала.

— Къде си била? С какво си се занимавала?

— Работех, отглеждах деца, започнах бизнес.

— Смяташ ли, че си е заслужавало?

— Двамата с Джеф го искахме.

— Очевидно не му е било по сърце.

Лора настръхна.

— Мамо, нямаш доказателство…

— Той никога ли не е казвал нещо, с което да те наведе на мисълта, че се е забъркал в нещо такова?

— Ако го беше направил — извика Лора, която едва се сдържаше, — щях ли да съм толкова озадачена!

— По-тихо — сгълча я Мади. — Няма защо персоналът в кухнята да те чува.

— Персоналът в кухнята знае какво става. Пред тях говоря открито.

— Въпросът е дали съпругът ти се е отнасял честно към теб. Ако те е лъгал за това, един Господ знае и за какво още те е мамил.

Лора подпря глава върху ръката си.

— Това е някаква грешка — изрече тихо. — Ще излезе грешка. Винаги правиш така, че нещата да изглеждат по-лоши, отколкото са.

— Наистина ли си очаквала да ти кажа нещо оптимистично? — попита я Мади с неприкрит сарказъм. — Как мога да го направя, когато мъжът ти обърка всичко. И таз хубава, така говорят в колежа. Стигаше и това, че изчезна. Хората мислеха, че е имал нужда да се откъсне и да си почине няколко дни. Сега обаче го обвиняват в измами, което хвърля зловеща светлина върху бягството му. Знаеш ли как се отразява това върху мен, Лора? Толкова съм се старала да си създам добро име…

Лора я прекъсна, като я изгледа остро.

— Мамо, това, което съпругът ми е извършил или не е извършил, в никакъв случай няма да се отрази върху професионалното ти положение.

— Не съм толкова сигурна. През всичките тези години разбрах, че политиката играе все по-голяма роля. Има хора, които желаят да се пенсионирам, и ако тези обвинения излязат верни, това би дало извинение на силните на деня да го приложат в действие. Ще кажат, че го правят заради доброто на факултета. И да им кажа, че говорят глупости, кой ще ми обърне внимание.

Онемяла, Лора поклати глава.

— С нищо не мога да помогна, мамо.

— За какво не можеш да помогнеш?

— За това. На теб, на положението ти — гласът й се разтрепери. — Кой знае къде е Джеф, какво е направил и какво не е направил. Не знам как ще се отрази върху самата мен, да не говорим за децата. Безпокоиш се за работата си. Аз пък се тревожа за живота ни. Ти си ми майка и ако ти не можеш да ме подкрепиш поне малко, по-добре се върни в университета.

Мади като че ли се стресна.

— Мога да те окуража. Защо казваш, че не мога?

— Защото никога не го правиш! — облегна се на облегалката на стола и я изгледа сломено. — Но това между нас не е нищо ново, нали?

Мади се взираше в нея.

— Имаш ли нещо да ми кажеш?

— Винаги критикуваш почти всичко, което правя.

— Само когато смятам, че забележките ми са основателни.

— Което почти винаги се случва. Но не разбирам защо гледаш на мен отвисоко! Нямам представа какво си мислела, че ще направя с живота си — да стана едно малко твое копие или каквото и да е друго, но аз съм различна — насочи пръст към гърдите си. — Аз съм си аз. Създадох си такъв живот, какъвто желаех, и само допреди седмица той беше добър. Имах съпруг, две прекрасни деца, къща, успешна кариера. Имах всичко, каквото исках, и това би трябвало да те прави щастлива, но не беше така, защото това, което исках, не отговаряше на твоите желания. Ти си диктатор, мамо. Ти искаш всичко да става така, както ти си го намислила.

— Нещата стават както съм ги намислила — заяви Мади. — Погледни моя живот с баща ти. Той направи докторат по английска литература и така се изравни с моя по психология. После се зае да пише трудноразбираеми книги за неясни литературни образи и тогава почти гладувахме. Едва когато аз започнах да печеля, станахме по-добре.

— Ти се налагаш във всичко — Лора си спомни тихия, почти стеснителен мъж, в какъвто се превърна баща й в резултат на доминиращата роля на Мади. — Защо трябва да го правиш? Защо ти трябва да ръководиш всичко? Защо никога не приемеш, че решение, което аз съм взела, независимо дали ти е харесало, би могло да бъде правилно за мен?

Мади дръпна стола си от масата.

— Сега не е моментът да го обсъждаме. Много си разстроена. Повечето от това, което казваш, са пълни глупости.

— Виждаш ли? — извика Лора. — Ето каква си. Не ти отърва това, което казвам, затова го отричаш.

Мади я изгледа отгоре.

— Не е вярно, Лора. Не съм диктатор. Ти поиска да отпаднеш от колежа и отпадна. Ти поиска да се омъжиш за Джефри Фрай. На теб ти хрумна да продаваш сладкиши с извара, започна да ги продаваш. Оставила съм те да правиш каквито грешки пожелаеш.

Лора сведе глава победена. Когато отново вдигна очи, гласът й прозвуча уморено.

— А сега? Каква грешка правя сега? С това, че поддържам невинността на съпруга си до доказване на противното ли? Че се опитвам да обединя семейството си? Че продължавам да работя ли?

— Грешката, която правиш сега — каза Мади, — е, че се отчуждаваш от мен. Не понасям натякванията ти. На моята възраст нямам нужда от тях.

Лора се усмихна тъжно.

— Разбира се, че нямаш. Не е много приятно да те критикуват, нали, мамо?

Мади грабна палтото си.

— Ще ти се обадя по-късно, Лора. Надявам се, че ще бъдеш в по-приемливо настроение. — Тръгна си с високо вдигната глава и остави Лора сама в сепарето.