Барбара Делински
Предадена жена (20)

Двадесета глава

На следващата сутрин Скот бе представен в съда. След като подаде молба, бе пуснат под гаранция, макар и не без борба. Помощник-областният съдия заяви, че имайки предвид историята на семейството, той би могъл да избяга преди процеса. Дафни възрази, че като се приеме възрастта на Скот, липсата му на криминално досие, фактът, че е записан в колежа в Пен, и положението на майка му в обществото, идеята за бягство би трябвало да се смята за абсурдна, и съдията се съгласи с нея.

За пръв път Лора почувства, че нещо легално става така, както тя го желае, и това я подхрани с мъничко увереност. С Кристиян заведоха Скот вкъщи. Докато той се къпеше, Кристиян вдигна „Сън“ от кошчето за боклук, където Лора го бе хвърлила сутринта.

— Ама че статия — изрази се сухо той.

Тя стоеше до масата със скръстени ръце.

— Откакто Джеф изчезна, Дугън О'Нийл непрекъснато прави това. Отпечатва всяка подробност, до която се докопа, а после размишлява и върху останалите. Почакай ден-два. Сигурна съм, че Гари Холмс ще напише някоя уводна статия, посветена също на семейството.

— Не мога да разбера защо? Да не би да си сложила гнили череши в пая му?

— Аз не сервирам гнили череши, затова нямам представа какъв е проблемът му. Майка ми смята, че трябва да се развикам, да заплашвам със съдилища, но мисля, че това е загуба на време. „Сън“ не върши нищо противозаконно, само писанията му се отразяват жестоко върху нас. Всеки път, когато се появи някоя статия, се чувстваме като отрепки на обществото, да не ти говоря за бизнеса. Хората ни зяпат, говорят. Вече като че ли свиквам, но на Дебра не й е леко. Някои нейни приятелки, или поне които смята за такива, я отбягват. Не я канят на партита. За мен това няма значение, но за нея има. Тя обича да е с хора.

— Страхотна е.

Лора успя да се усмихне леко.

— Да.

— Прилича на теб.

Очите им се срещнаха. За миг й се стори, че в неговите забелязва възхищение, но после реши, че греши. Кристиян е загубил интерес към нея още преди години. Очевидно Джеф също.

— Дължа ти благодарност за снощи. Радвам се, че беше тук.

— Аз съм щастлив, че се случих тук — изрече тихо Кристиян.

Тя повдигна глава. Онзи Кристиян, който идваше на гости през последните двайсет години, би й отговорил с презрителна усмивка: „Ще запомня този ден, беше направила истинска бъркотия.“ Този й напомняше на младия, нежния, истински хипнотизиращ я мъж, когото познаваше преди Джеф.

— Защо си тук? — попита го тя. Продължаваше да си задава този въпрос. Кристиян не беше мъж, който пристига ей така — само да се отбие. Той никога не идваше без покана. — Какво те накара да наминеш вчера? Въобще защо дойде?

Той сгъна вестника и го хвърли обратно в кошчето. Изправи гръб и се замисли.

— Дълго време не бях тук. След като Джоунс си тръгна, не ми се обади и аз се чудех какво ли е станало — направи пауза. — Връщах се от Таити и нямах какво друго да правя — пак спря и постоя нерешително. Смръщи се леко и рече: — Вчера беше рожденият ден на Джеф. Когато беше малък, ставаше много весело. Той обичаше да се събират хора и да му правят подаръци, а аз обичах да наблюдавам.

— Ти ненавиждаше Джеф от деня, в който се е родил — отвърна му скептично тя.

— Не е вярно — настоя Кристиян. — Когато беше малък, го обичах. Беше толкова сладък, добър и сериозен. И аз, както и другите, правех всичко възможно да се чувства щастлив, а на рождения му ден наистина бе така — почука по тортената чиния, в която имаше ябълкова торта. — Смятах, че вчера може би ще се обади, ще пише или ще се появи.

Лора чу, че душът спира. Сигурно на Скот му трябват няколко минути, за да се облече, преди тя да се качи.

— Може и да е звънил. Няколко пъти някой прекъсва линията.

— Нищо ли не се чуваше?

Лора поклати глава.

— На телефонния секретар се чува статичен шум при две от позвъняванията. Третия път отговори Дебра, така че не знам.

— Телефонът подслушва ли се?

— Искаш да кажеш дали ФБР го прослушва? — когато вдигнеше слушалката, се напрягаше да чуе някакво слабо прищракване и макар че не долавяше нищо, внимаваше какво говори по телефона. — Вероятно. Не ми вярват, че ще им съобщя, ако се обади. Не е ли смешно? Този човек разруши всичко, което съм желала и за което съм се трудила, но смятат, че го закрилям.

— Ти си негова съпруга — изтъкна й Кристиян.

— Затова и се гневя толкова — беше обещала пред себе си да не повдига отново този въпрос, но той й се изплъзна: — Защо ми погоди този номер, Кристиян? Как може един разумен мъж, за когото се предполага, че обича семейството си, да зареже всичко по този начин?

— Той не те е зарязал. Избягал е.

— Все същото. Бях негова съпруга. Ако нещо му е пречело, трябваше да ми го каже. Непрекъснато си мисля какво се е случило през последните години — вдигна здравата си ръка до главата, като че ли това щеше да й помогне. — Опитвам се да си спомня дали е бил необикновено мълчалив, намусен, намръщен или нетърпелив. Не е проявявал нищо такова или пък не съм обръщала внимание. Вероятно Дебра е права — сигурно съм била твърде заета, за да го забележа. Но сега непрекъснато се връщам назад и не се сещам за нищо — отпусна ръка. Погледна превързаната си длан и прокара пръсти по превръзката. — Някога нещо да ти е казвал?

— Не би го направил.

— Но ти си му брат.

— Вярно. Видял те е, когато си отишла да върнеш книгата ми с поезия — сниши глас. — Какво знаеше той за нас?

Тя изпита моментна болка, която нямаше нищо общо с ръката й.

— Не много. Само че се познаваме. Толкова.

— Знаеше ли, че сме били заедно?

— Нямам представа.

— Вероятно е усещал нещо.

Тя сви рамене.

— Сигурно е разбрал, че не си девствена.

— Никога не ми е споменавал нищо.

— Смяташ ли да е подозирал, че съм аз?

— Никога не е споменавал нищо — повтори тя. Не й се говореше на тази тема. Не виждаше каква връзка има с всичко. Онова, което се бе случило между нея и Кристиян, бе преди години. — Не би могъл да се сърди толкова дълго. Той ме обичаше.

— Но замина.

Тя въздъхна.

— Да — вдигна очи към тавана. — Искам да поговоря със Скот — без да погледне Кристиян, излезе от кухнята.

Скот беше в стаята си, беше се избърсал и седеше замислен на края на леглото, подпрял лакти на коленете си. Лора се отпусна до него и го погали по гърба.

— Радвам се, че си вкъщи.

— И аз.

— Ужасно ли беше?

Той кимна.

— Не ти ли се говори?

Той пак кимна.

Тя го хвана за рамото и докато го масажираше, мислите й се отнесоха години назад, когато беше малък и идваше при нея за утешение, ако нещо го заболеше. Тогава тя го слагаше в скута си и го успокояваше. С времето, когато порасна и бе твърде голям за скута й, тя сядаше до него и го притискаше към себе си. Сега вече бе голям дори за това. Станал бе истински мъж. Срещу мъж бяха и обвиненията на Меган Тъкър.

— Защо смяташ, че го е направила? — тихо попита Лора.

Той сви рамене. Взираше се в мъхестия килим, скрил безброй негови грехове с течение на годините. Сега и греховете бяха по-големи и не можеха да бъдат скрити, мислеше си Лора.

— Тя не искаше да скъсаме — обясни й той. — Ядоса се.

— Това в пицарията ли стана? — Лора научи някои подробности от Дафни. Бяха в доклада, приготвен от полицията.

Скот кимна.

— Не исках да споря с нея, особено пък там, където бяха всичките й приятелки. Освен това не желаех да свършваме ей така, затова я дръпнах за ръката и я заведох до колата — погледна към Лора. — Не бях груб. Не съм направил нищо повече, отколкото ако Дебра ме бе ядосала.

— Това не е извинение, Скот. Понякога двамата с Дебра се нахвърляте един срещу друг.

— Не съм посегнал на Меган. Качих я в колата и я откарах до къщата й. Тази вечер въобще не сме спали. Влязох за малко вътре и пак се скарахме, че заминавам в колежа. Според мен, ако идеята да скъсаме беше нейна, тя не би имала нищо против. Обикновено тя разкарва момчетата. Но този път аз бях този, който я остави, и тя не можа да го понесе.

— Къде бяха родителите й?

— Те са разведени. Живее с майка си.

— А тя къде беше?

— Някъде с приятеля си.

Лора изохка.

— Много хубав пример й дава.

— Работата е там, че мисис Тъкър е добра жена. Срещал съм се няколко пъти с нея и наистина е приятна. Може би идеята е била на приятеля й заради парите — научили бяха, че Меган го съди за обезщетение — и затова са ме натопили с обвинение в изнасилване.

— Може би — Лора не мислеше за гражданския иск. От двете криминалното обвинение бе по-страшно. — Знаеше ли, че е бременна и че е правила аборт?

Той побледня, но след секунда в очите му се появи гняв.

— Не, но дори да е вярно, не е било от мен. Никога не съм спал с нея, никога, без да използвам нещо.

Това и Лора го бе казала на полицаите предния ден, макар и да не бе напълно убедена.

— Сигурен ли си, Скот? Може да си бил разгорещен…

— Никога. Слушай какво, може да съм бил глупав, че въобще се срещах с нея, но това не ти дава повод да мислиш, че съм бил толкова лекомислен. И то не за да не забременее, а за да не прихвана нещо. Меган ходи с много момчета, те й се подиграват. Всеки се пази тя да не го зарази — след като изсумтя, той се взря в стената. — Така че, вместо да се разболея от някоя венерическа болест, получавам обвинение в изнасилване. Страхотно ще ми се отрази на бъдещето.

— Ще свалим обвинението.

— А ако не стане? — когато отново я погледна, изглеждаше по-малък и раним. — Ако Дафни не успее да ме освободи? Искам да кажа, че ако Меган има приятели, които накара да свидетелстват, че са ни видели да се караме, а аз намеря приятели, които докажат, че тя спи, с когото й падне, на кого ще повярват?

— Дафни твърди, че няма медицинско свидетелство в подкрепа на твърдението й.

— Но тя продължава да го твърди и лъже. Познавам три момчета, които са се срещали с нея по едно и също време и тя убеждавала всекиго поотделно, че няма друг, освен него. Това е нейната представа за шега. Искаше да провери дали ще й повярват.

— Познаваш ли момчетата?

— Естествено.

— Мислиш ли, че ще свидетелстват?

Част от уплахата сякаш изчезна от погледа му.

— Вероятно.

— Това все пак е нещо — самата Лора също се успокои, но за кратко.

— А ако не даде резултат? Ако нищо не се получи?

— Не мисли за това.

— Какво ще стане, ако ме осъдят и ме пратят в затвора? В затвора, мамо. В затвора е различно от ареста.

— Няма да отидеш в затвора.

— Ако ме осъдят, ще отида. Дори Дафни да успее да ме измъкне оттам, ако получа присъда, ще трябва да забравя мечтата си да стана адвокат.

— Това няма да се случи.

— Човек с присъда страшно трудно може да се запише да следва право, а дори да завърши, още по-трудно ще му бъде да си намери работа — той подритна крака на бюрото. — Не мога да повярвам, че това се случва с мен. По дяволите — пак ритна бюрото.

Лора знаеше колко е разстроен и това се отразяваше и върху нея.

— Дафни ще направи всичко, за да свалят обвинението.

— Ако не успее?

— Ще успее.

— Хайде, мамо. То не зависи само от Дафни. Има прокурор и съдия, а ако се стигне до съд, ще присъстват и съдебни заседатели. Както и Меган.

— Но ти не си виновен.

— Знам го, както и ти, но смяташ ли, че другите хора ще повярват? Днес видях статията във вестника. Полицаят ми го донесе заедно със закуската. Смяташе, че много ще се зарадвам, като видя името си там. За някои момчета може да е вярно, но не и за мен. Чувствам се като жигосан. Ами отношенията ми с Кели. Няма да иска да я виждат с мен. Ако пък се разчуе и стигне до Пен…

— Стига, Скот! — прекъсна го Лора. От думите му я заболя душата. Нещо повече — не можеше да понесе сълзите в очите му. — Ако Кели не те разбере в случая, значи не е момиче за теб. Същото се отнася и за колежа. Към теб са отправени лъжливи обвинения. Ако момчетата, които наричаш свои приятели, които те познават и знаят, че не би изнасилил момиче, започнат да те избягват, това не говори в тяхна полза.

— Но къде съм аз в цялата работа? — извика той. — Целият ми живот отива на кино, а аз не съм извършил нищо лошо!

Лора не знаеше какво да му каже, затова продължи да масажира гърба му. След известно време, когато очите му не гледаха тъй диво и в тях нямаше сълзи, тя плъзна ръката си около кръста му.

— Ще успеем, Скот. Ще се справим.

Той въздъхна.

— Не съм сигурен. Нещата се влошават.

— Оттук нататък вече ще тръгне на добре.

— Откъде знаеш?

— Защото нищо лошо повече не може да се случи — каза тя леко притеснена. — Погледни нещата от този ъгъл. Може ли да измислиш нещо по-лошо от това, което вече преживяхме?

— Да. Да ме осъдят.

— Не, това не може да се случи. Кажи нещо друго.

— Да намерят татко, да го осъдят и да го пратят в затвора.

Лора си помисли и за това.

— Приемам, това е доста лошо. Но по-зле ли ще бъде, отколкото неизвестността, в която живеем сега?

— Липсва ли ти?

— Нямам време, за да ми липсва. Твърде съм заета да оправям нещата.

— Ако го открият, ако го доведат обратно и го изправят пред съд, ти ще застанеш ли зад гърба му?

Лора много пъти си бе задавала същия въпрос. Винаги, когато си мислеше за Джеф, се ядосваше, но все пак гневът не можеше да изтрие известни неща.

— Той ми е съпруг от двайсет години и е твой баща. Това все пак значи нещо.

— Обичаш ли го?

Тя внимателно подбра думите си. Скот беше син на Джеф и щеше да си остане такъв, независимо какво се случва между родителите му.

— Обичах го.

— А сега?

— Сега не знам в какъв човек се е превърнал. Всъщност — добави тя сухо, — явно, че и тогава не съм го познавала.

— Би ли го приела отново?

— Той няма да се прибере.

— Но ако все пак го направи? В случай, че се върне, ако бъде арестуван, а после пуснат под гаранция като мен, ще го приемеш ли обратно?

„Задаваш ми трудни въпроси“, поиска да му каже Лора. Вместо това, въздъхна.

— Зависи какво би казал за свое извинение. Ако се окаже виновен за това, за което го обвиняват, значи е сгрешил. Той ни обиди много дълбоко. Не знам дали бих могла да продължим оттам, където спряхме. Според мен е невъзможно. Твърде много неща се случиха — тя съсредоточи вниманието си върху Скот. — Ти какво би искал да направя? Ти самият си му много ядосан. Искаш ли да се върне?

— Може би, ако обясни защо е направил всичко това, ако доводите му са разумни и ако още желае да живее с нас — намръщи се. — И ако, разбира се, съм тук. Може да съм в затвора.

— Не го казвай.

— Както и да е, не съм аз този, който ще живее с него, а ти.

Стиснала ръце в скута си, тя се облегна на рамото му.

— Е — каза тя, — сега не се налага да взимам решение. Най-доброто, което мога да направя, е да приемам всеки ден такъв, какъвто е.

— Доволен съм, че Кристиян е тук заради теб.

— Заради мен ли?

— Ами да. Татко като го няма, хубаво е, че Кристиян е тук. Слушай, снощи той действително се прояви много добре. Говори много разумно. Доста ме успокои.

— Странно как се появи. Вече смятах, че наистина е дошъл краят. Мислех, че и той ще се добави към всичко лошо, което ни се случи, а аз просто не можех да понеса повече. Но се държа добре.

— Той тук ли ще остане?

Лора знаеше, че остави сака си в стаята за гости, принадлежностите му за бръснене бяха в банята на Скот, в кухнята се чувстваше като у дома си, но не правеше нищо повече, отколкото друг път, когато идваше на гости.

— Нали познаваш Кристиян. Той е свободен дух. Идва и си отива, когато му скимне.

— Той гей ли е?

Лора прихна да се смее.

— За Бога, не. Какво те кара да мислиш така?

— Ами не се е оженил. Странно е. Ходи известно време с онази хубава жена — Гейби, но не се ожени за нея. Мислех си дали тя не му е само за пред хората.

Лора енергично поклати глава.

— Всичко беше истинско с Гейби. Сигурна съм, че има и доста други жени в живота му. Кристиян е голям мъж.

— Тогава защо не се е оженил?

— Предполагам, защото не е искал. Обича свободата си.

Скот се размисли.

— Според мен на него му липсва семейство.

— На кого, на Кристиян? — Лора поклати глава. — Ако е искал, щял е да се ожени.

— Може би — Скот се втренчи в килима, после изпъна гръб и отметна глава назад. — По дяволите, какво ще правя?

На Лора веднага й стана ясно, че мислите му се върнаха отново към обвинението в изнасилване. Изненада се, че той говори толкова много и това я радваше. И двамата имаха нужда от малко разтуха.

— Ти си събери багажа — каза му, — утре ще се върнеш на училище, както го планираше.

— Как ще се съсредоточавам в час?

— Някак си ще успееш. Иначе какво ще правиш, Скот? Да не би да искаш да стоиш тук три седмици и да се тревожиш как ще мине изслушването?

— Може би трябва да се напия и да не изтрезнявам тези три седмици.

— Само да си посмял — отвърна му тя шеговито, а после осъзна, че това съвсем не беше весело. Скот беше добро момче. Никога досега не й се бе налагало да му говори. Но и никога преди не е бил обвиняван в престъпление. — Важното е да се държиш добре, ама истински. Не че някой ще наблюдава всяка твоя стъпка, но ако нещо се случи в Пен — ако се напиеш на някое парти и, не дай си Боже, някое момиче се оплаче, че си му направил нещо, слухът може да стигне и дотук. Ще бъде добре дошло за обвинението. Знаеш, нали?

— Знам — потвърди Скот.

— Така че, мисли повечко за онова, което вършиш. И помни — гласът й омекна — … ако ти се иска да си поприказваш с някого, звънни ми по телефона.

— Звучи като реклама.

— Сериозно ти говоря. Обаждай ми се винаги когато ти потрябвам. Ако поискаш да се върнеш, качвай се на самолета и си идвай.

— Точно сега не можем да правим такива разходи. Всичко това ще струва пари.

— Ще бъдат добре похарчени.

— Но ние нямаме пари.

— Ще намерим. Бизнесът ще потръгне. Обвинението към теб ще отпадне. Молбата на Дафни ще убеди съдията и той ще размрази парите ми. Нещата ще се оправят, ще видиш.

Скот я изгледа с възхищение.

— Просто не мога да проумея как след всичко, което се случи, продължаваш да вярваш.

Лора реши, че и тя не може да го проумее.

— Наистина ли смяташ, че всичко ще се оправи? — попита Скот.

— Да.

— Откъде си толкова сигурна?

— Не знам, просто го предчувствам.

— Беше сигурна и че ще намерят татко, после, че не е извършил нищо лошо, но като че ли сбърка и двата пъти.

— Сега е различно.

— Защо?

— Защо ли? — Лора не знаеше защо. Ясно й беше само, че вече не е тъй обезсърчена, както преди. — Може би, защото Кристиян е тук — каза и се изправи. — Ще дойдеш ли до ресторанта с мен?

— Не искам да ме виждат. Мисля да остана тук.

— Все някога трябва да те видят.

— Ще разваля бизнеса ти.

— Не можеш да го направиш. Хайде, Скот, ела, все ще свършиш нещо.

— Трябва да си събера багажа.

— Можеш да го направиш и по-късно. Ще ти помогна. Дебра също.

— Трябва да се обадя на Кели.

— Обади се и после ела с мен, моля те. Много ще се радвам.

— Това е изнудване.

— Още едно престъпление? Голяма работа.

Скот се смръщи, после отмести очи. Когато отново се извърна към нея, Лора разбра, че е спечелила, макар той да я послуша с неохота.