Барбара Делински
Предадена жена (9)

Девета глава

Так не се изненада, когато във вторник към обяд Дафни Филипс се появи в полицейското управление. Помисли си, че ако е истински адвокат, статията в „Сън“ ще я подразни, а ако е упорита, както каза Мелроуз, ще бъде повече от ядосана. Затова, когато я видя на вратата на кабинета, се облегна назад на стола, сплете ръце зад тила си и зачака да види какво ще направи.

— Искам да поговоря с вас, мистър Джоунс — каза тя. Едната й ръка все още беше на дръжката на вратата, а с другата стискаше чантата си.

— Разбира се — посочи й с глава стол. — Влезте.

— Много неприятно впечатление ни направи статията в „Сън“.

— Сигурен съм.

— Тя нанася непоправими вреди върху клиента ми.

— Вие мистър Фрай ли представлявате?

— Ако го намерите, ще го представлявам. Междувременно съм адвокат на съпругата му, чиито интереси са накърнени от тази подвеждаща статия.

— Подвеждаща ли? — Так хвърли поглед към вестника, разтворен отстрани върху бюрото му. — Според мен е доста точна.

— Може би дума по дума, но като я прочете цялата, човек остава с впечатлението, че Джефри Фрай е почти осъден.

Так сви рамене.

— Не отговарям за начина, по който е написан материалът. По-добре се разберете с пресата.

— Току-що идвам от кабинета на Дугън О'Нийл. Той отказва да отстъпи или да отпечата каквото и да е опровержение.

— Тогава го съдете.

— Той е марионетка на Гари Холмс, а Гари Холмс е влиятелна личност в града. Човек не може да излезе срещу силни хора, ако не разполага със силни козове. Случаят не е по молба на ищеца и вие го знаете.

Так го знаеше, но беше изненадан, че тя го признаваше. Доста изискано от нейна страна. Всъщност с това го порази тя — с изискаността си. Такъв беше и костюмът й — от вълнен плат, със свободно сако, къса пола и копринена блуза.

— В такъв случай какво желаете от мен?

— Да се въздържате малко повече. Може в думите ви нищо да не противоречи на закона, но подобни твърдения действат подстрекателски. Разпространяват се със светкавична бързина. Въобще не ме интересува дали федералният съд се намира в Спрингфийлд, или не, но статия като тази, която се появи днес, ще попречи да се съберат непредубедени съдебни заседатели, ако въобще случаят стигне до съд. Да не говорим — добави тя и сякаш хладнокръвието за малко да я напусне — за ефекта, който подобни публикации могат да произведат върху семейство Фрай. След разговора си с нея би трябвало да знаете, че Лора Фрай няма никаква представа къде може да бъде съпругът й или ако обвиненията ви се потвърдят, за онова, което е извършил. Тази жена само допреди една седмица смяташе, че има най-прекрасния живот. Самото изчезване на Джефри беше достатъчно, за да го обърне наопаки. От такива писания болката и объркването й се увеличават десетократно. Тя има шестнайсетгодишна дъщеря, която ходи на училище. Можете ли да си представите колко й е трудно? Знаете ли колко жестоки могат да бъдат децата? Днес Лора я остави вкъщи, но Дебра не може да престане да ходи на училище. Синът на Лора е в друг щат, но скоро ще се върне за ваканцията. Представете си какви празници ще имат тези деца.

— Само не ми казвайте, че още вярват в дядо Коледа — каза Так и изчака, за да й даде възможност да го изругае за циничността му. Не му излизаше от главата, че тя е пет години по-голяма от него. Не изглеждаше четирийсетгодишна.

Дафни не го изруга. Напротив, стоеше безмълвна и спокойна, но това не означаваше, че е съгласна с него. Със сдържаното си поведение упражняваше въздействието си.

— Дори да са вярвали в дядо Коледа, съвсем сигурно вече не е така. Това, което става за тях, е почти толкова шокиращо, колкото и за Лора. Цял живот са се смятали за образец на здраво и щастливо семейство. Изведнъж семейството се разпада и никой не разбира защо. Те не знаят къде е избягал Джефри и защо. Не могат да повярват, че е виновен за неща, за които говорят хората, а ако действително е така, това разтърсва още по-силно основите на живота им. Поставете се на тяхно място, мистър Джоунс. В подобно положение какво бихте изпитали?

Так не беше човек, който ще се размекне толкова лесно. Имаше задача, която трябваше да изпълни, а състраданието би му попречило.

— Насочили сте усилията си в погрешна посока. Баща ми беше пияница, а майка ми бършеше масите в „Хейс-Бикфорд“, големият ми брат загина във Виетнам. Не мога да събера достатъчно съчувствие към хора, които си имат всичко и сами попадат в незавидно положение.

— Лора и децата не са извършили нищо. Те са добри. Също и Джефри, или поне за такъв го мислехме. Ако, макар и малка част от онова, което казахте, е вярно, значи всички сме измамени.

Так беше готов да се закълне, че тези хубави кафяви очи го гледаха натрапчиво. Кафяви ли? Не, по-скоро лешникови. Той въздъхна и скръсти ръце върху гърдите си.

— Това ме изненадва. След като сте добра адвокатка, или поне така се говори, бих предположил, че за разлика от другите сте прозрели с какво се занимава той.

— Нищо не съм забелязала. Абсолютно нищо.

— Познавали сте го добре, така ли?

Тя нацупи устни и се замисли за малко.

— Много добре. Но не съм търсила лоши черти у него. Лора може да се сблъска с лошото и пак да не го забележи, защото не желае. Такава е, заклета оптимистка. Доволна съм, че аз съм по-голяма реалистка. Но никога нищо не ми е загатвало, че Джефри би могъл или би направил това, което твърдите.

— По мое мнение животът предлага своите малки изненади.

— Вярно е — тя пое дъх и леко вдигна глава. Хубавите й лешникови очи го гледаха с неприязън. — Но няма защо положението им да се влошава още повече, като се разпъват на кръст пред очите на обществото. Ако Джефри Фрай бъде изправен пред съд, обществото ще види и ще чуе всичко, което пожелае. А междувременно нека да не задоволяваме най-низките страсти на любопитните, какво ще кажете?

Начинът, по който се изрази, накара Так да се почувства невъзпитан. В случая неприятното беше, че тя го уличи в това.

— Казахте ли го това и на журналистите?

— Как не! Бих искала да узная от вас какво точно правите, за да намерите Джеф. Чувам, че и ФБР е включено в търсенето.

Той отпусна ръцете си, взе химикалка и започна да си играе с нея.

— Официално ФБР не може да се занимава със случай, освен ако се смята, че лицето е беглец, което практически не може да се докаже докато няма присъда.

— А неофициално?

— Търсят. Прегледахме списъците по летищата, но досега безуспешно. Същото е с влаковете и автобусите.

— Естествено, че няма да открие нищо. Взел е колата си.

— С колата си не би могъл да прекоси океана.

— Смятате, че е заминал в чужбина ли?

— Ако е пожелал да избяга от дългата ръка на закона, значи е заминал колкото се може по-далеч. Може да е оставил колата си на летищен паркинг или да я е скрил някъде другаде. Проверяваме и тези възможности.

— Той наистина обичаше колата си. Цял живот бе мечтал за такава. Много се грижеше за нея. Трудно ми е да повярвам, че я е изоставил някъде.

— Може и да не я е изоставил, а да я е скрил някъде недалеч, това също го имаме предвид. Проучваме всичко, до което можем да се доберем. Дори брат му.

— Кристиян?

— Бил е в Австралия по време на изчезването на Фрай. Сега е на остров Таити. Ако Фрай е искал да се откъсне оттук и да се позабавлява, Таити звучи много привлекателно — Так й се ухили. — Нищо по-сполучливо от момиче с голи гърди, което да отвлече от проблемите един мъж.

Дафни отхвърли предположението му.

— Явно много пъти сте гледали „Бунтът на Баунти“.

— Права сте, и по тази причина ще отида до Таити, за да проверя сам този Кристиян.

— Вървите в погрешна посока, ако смятате, че ще откриете Джефри на Таити. Първо, той мрази горещината и второ — не би търсил подобни забавления.

— Да не би нещо да е сбъркан?

— Разбира се, че не е, не е такъв тип.

— Според вас не е и крадец, но всички доказателства са против него. Защо трябва да ви вярвам относно сексуалния му живот?

— Защото го познавам от двайсет години, а жена му още по-дълго — сега тя имаше по-разтревожен вид, отколкото когато дойде. — Знам го. Повярвайте ми, сигурна съм.

Так беше необикновено доволен, когато забеляза, че тя започна да се ядосва. Разклати се отново на стола си и каза:

— Добре, ще се вслушам в думите ви. Естествено, че ще го проверим. Нали затова държавата ни плаща? Ако вашият Джеф си има някоя мацка, интересни данни ще изскочат от телефонната му сметка. От банките също. Знаете ли, че има банкова карта за една малка сметка на негово име — не на имената на двамата съпрузи, както другите?

Дафни поклати глава.

— Естествено, сега вече няма да може да я използва, нито пък ще може да тегли пари от другите сметки. Сложихме запор върху всичките му сметки.

Тя дълго се взира в него безмълвно. Цялото й лице побледня.

— Запор?

— Съществуват подозрения, че вашият човек е откраднал доста пари от държавата и след като е избягал от мястото на престъплението…

— Но той не е осъден! — сопна се тя.

Изразът на лицето й издаваше пълното й объркване и повишеният й тон не достави на Так удовлетворението, което очакваше.

— Нямаме нужда от присъда. Единственото, което има значение, е подозрение в предумишлено бягство. Разполагаме с нещо повече от това. Вече е изчезнал. Затова трябва да направим така, че да не може да тегли повече пари с кредитните карти, които е взел със себе си.

— Взел е пари ли?

— Изтеглил е от различни сметки по малко, което прави общо около петдесет бона. Освен ако парите не са взети, за да се платят легални разходи, но ми се струва, че това са пари за харчене.

Дафни дълбоко пое дъх.

— Не сте споменали това на вестника.

— Не съм им съобщил и много други неща.

— Както и това с банковите сметки. Не може да го направите. Имате право да сложите запор на сметки само когато предположението ви се докаже.

— Смятайте го за сигурно, че мога да го направя. Нарича се „рискова преценка“ и няма защо да предупреждавам съдията. Това е едно от специалните правомощия, с които разполагат служителите на данъчните служби.

— Специални правомощия ли? — имаше вид на ужасена. — Запорът върху банковите сметки ще се отрази съдбоносно на семейството. Те не играят на фондовата борса.

— Знам. Проверихме. Ако Фрай притежаваше акции, те също щяха да бъдат замразени. Активите му не могат да се използват.

— Но неговите активи са активи и на семейството. Лора няма собствена сметка, децата също. С какво смятате, че ще живеят?

— Тя има бизнес.

— Вярно, но влага всеки цент в една от тези банкови сметки, които сте замразили. Какво, по дяволите, ще прави, когато дойде време да изплати заплатите за месеца и открие, че няма достъп до парите?

— Трябвало е да има отделна сметка за бизнеса си.

— Но тя няма. Какво ще прави сега?

— По-добре я посъветвайте да открие сметка на свое име и отсега нататък да влага там парите, които получава.

— Добре — отвърна Дафни и очите й засвяткаха. — Ще й предам и можем само да се надяваме, че служителите й ще останат да работят при нея, когато им съобщи, че може да им изплати само половината от дължимото за декември и въобще да забравят за коледна премия. Какво ще стане със сумите, които тя дължи на банката за взетия заем и за ипотеката на сградата, където е ресторантът? А за къщата? А парите за обучението на Скот? Първо съпругът й изчезва, тя губи дохода си, после вие се появявате и слагате ръка върху спестяванията й. Това е двоен смъртоносен удар.

Так изпита жал към жената, но с нищо не можеше да помогне. Нужно е било Лора Фрай да обръща по-голямо внимание на онова, с което се занимава съпругът й.

Със съчувствие, което изненада и самия него, рече:

— Вижте, разбирам всичко, което ми казвате, приятелката ви и децата й са изпаднали в срамно положение. Но аз не правя законите.

— Вие ги прилагате. Вашите така наречени правомощия са замразили сметките й. Може по същото ваше правомощие да ги разблокирате.

— Ако бях в състояние, бих го направил — изрече той тихо, — но работата е напреднала твърде много. Отделът вече е предупреден, както и десетина финансови институции. Извън моята власт е.

Дафни не помръдна. Очите й не слизаха от лицето му.

— Не ви ли безпокои, когато с очите си виждате как съсипвате една жена?

Той се опита да измисли умен отговор, но не успя. Тихо и сериозно отвърна:

— Ако е невинна, да, безпокои ме.

— И все пак поставихте Лора в това положение?

— Нямам друг избор. Такава е практиката. Само си върша работата.

— Работата ви е отвратителна.

Усмихна се тъжно от думите й.

— Понякога. Като сега например.

Дафни продължи да го гледа.

— Слушайте, ще направим всичко възможно, за да намерим съпруга й и след това да придвижим въпроса колкото се може по-скоро. Затова съм дошъл да работя тук. За да свършим бързо.

Дафни не се усмихна. След още една минута кимна, откъсна очите си от него и понечи да си тръгне. Так се загледа в нея.

— Адвокат Филипс?

Тя спря и се обърна.

— Както ви казах, за да се уредят нещата по-бързо, работя тук, а не в Бостън. Снощи преспах в „Хилтън“, но не вярвам държавата да одобри подобни разноски за по-дълъг период. Бихте ли ми предложили някой чист и евтин хотел? — можеше да попита и Мелроуз, разбира се, както и някой от десетината служители в полицейското управление на Нортхемптън. Но реши да попита нея. Тя може да знае някое евтино място, но с малко класа. Тогава ще знае и къде може да го намери.

— Опитайте „Вели Ин“ на път номер 9, който извежда извън града.

— Благодаря — рече той и реши да й махне за довиждане, но тя се обърна и излезе.

 

 

Лора стоеше в антрето и гледаше Дафни съвсем смаяна.

— Пак идваш?

— Сложили са запор върху сметките на Джеф — повтори Дафни. В тона й се усещаше хладна нотка, която се предаде и на Лора. — Нарича се „рискова преценка“. Ако някой е под подозрение в извършване на престъпление и агентите, които го разследват, имат причина да смятат, че съществува вероятност той да се опита да избяга, чрез „рискова преценка“ могат да сложат ръка върху банкови сметки, акции, облигации, къщи, коли и каквото и да било.

— Значи ще дойдат и ще вземат всичко?

— Не. Само ще направят така, че никой друг да не може.

— Имаш предвид Джеф.

— Ти също.

— Но аз не съм извършила нищо лошо.

— Банковите ти сметки са общи с Джеф. Всичко, което притежавате, е или съвместно, или на негово име. Данъчните власти са замразили всичко. Не можеш да теглиш пари отникъде.

— Дафни, та това е абсурдно — възкликна Лора, но изразът на Дафни я смрази. — Искаш да кажеш, че не мога да плащам с чек, така ли?

— Точно така.

— И не мога да тегля пари от банковата си сметка?

— Да.

— Шегуваш се — изсмя се саркастично, което на нея самата й прозвуча особено. — Кажи, че се шегуваш, Даф.

— Не мога — прошепна Дафни. — Колкото и да искам, не мога.

— Значи нямам пари?

— Имаш пари. Само че не можеш да ги използваш.

Лора не можеше да повярва на думите й. Това вече й дойде твърде много. Опря се на стената и се отпусна, прокара разтреперана ръка през косата си.

— Трябва да има някаква грешка. Дафни замълча.

— Хайде, Даф.

Дафни сви рамене.

— Искаш да кажеш — изрече бавно, — че нямам достъп до парите, които съм вложила в банката?

Дафни въздъхна.

— А с какво ще живея?

— С „Черешите“.

— Но за дневните ми разходи и за режийните завися от банката. Това, което остава, не е достатъчно, за да живеем с него — с ужас добави: — Доходът на Джеф покриваше разходите ни за живот, а понеже Джеф не е тук, няма да има доход. И след като не мога да пипам парите в банката, няма да съм в състояние да изплащам и тези вноски. Боже мой! — зави й се свят. Твърде много неща се случваха и нито едно от тях не беше добро. От безпомощност й прилоша. Залитайки, стигна до стълбата и седна върху пътеката. — Струва ми се нереално.

Дафни седна до нея на стъпалото.

— Знам.

— Нещата все повече се усложняват. Кога ще свърши всичко това?

— Не знам.

Истински гняв обзе Лора.

— Не могат да постъпват така с мен. Държавата не може да се отнася така с мен.

— Може. Законно е. Току-що ходих да проверя и излезе вярно. Данъчните власти са в състояние да сложат запор върху банковите сметки и за това не е необходимо да искат разрешение на съдия.

— Но не е правилно! — изкрещя Лора. — Съпругът ми може да е под подозрение, но аз не съм и половината от парите са мои. С какво мислят, че ще живея? Кажи ми! Как ще оцелея? Имам бизнес, къща и две деца, които трябва да издържам. Как държавата, на която плащам огромни данъци всяка година, очаква, че ще живеем? Това са мои собствени пари, след като съм си платила данъците, а те не ми разрешават да ги докосвам. Как ще свързвам двата края?

— Като начало — изрече Дафни с тон много по-тих от този на Лора — ще отвориш сметка на свое име. Отсега нататък каквото получиш, ще го внасяш там.

Лора усети как я обзема паника. Направи всичко възможно, за да я потисне, но не успя.

— Добре, но това няма да покрие всичко — от самото начало знаехме, че при такава финансова инвестиция, като тази, която направихме за ресторанта, няколко години няма да видим печалба. А ипотеката на къщата? А храната за децата, за Бога?

Дафни я хвана за рамото.

— Спокойно, само се успокой.

— Опитвам се, но ми е все по-трудно — прегърна коленете си. — Когато Джеф изчезна, се почувствах сякаш съм паднала в ледена вода, а после — поставена върху уред за мъчение, на който ме разпъват. Всеки ден, откакто го няма, сякаш ме разтягат все по-силно. Сега ми се струва, че уредът започва и да ме извива. Как Джеф можа да ми погоди това? Какво си е мислел, когато е тръгвал — че като го няма, всичко ще бъде наред, така ли? Трябва да е подушил, че данъчните власти го разследват и затова е избягал.

— Дръж се, Лора. Започваш да говориш като че ли е виновен.

— Не искам да го мисля, честна дума. Но след като мина време, след като непрекъснато изникват въпроси, на които не намирам отговор, започвам да се чудя.

— Недей. Ти си негова жена. Ако ти не вярваш в невинността му, кой друг?

— Права си. Негова жена съм и това значи, че върху мен падат неприятните последствия — извика Лора. — Името ми е опетнено във вестниците. Дъщеря ми не иска да ходи на училище. Нямам представа как ще плащам за основни неща, за които досега не съм се замисляла — тонът й прозвуча жално. — Добре, Дебра няма да отиде в Ню Йорк. Но как ще изпратя Скот обратно в Пен? Как ще платя на зъболекаря и на доктора? А за застраховката и бензина за колата? Боже мой! — с опакото на ръката избърса капчици студена пот от челото си. — Усложненията направо ме побъркват. Искам да кажа, като нямам никаква опора!

Дафни стисна ръцете й.

— Хайде, Лора. Не ти отива да бъдеш песимистка.

— Но животът ми се разпада!

— Не, не е така. Имаш своя бизнес, децата, здрава си. Имаш и Мади…

— Която е още по-черногледа!

— Все пак тя е твоя майка. Няма да ви остави да гладувате.

Лора поклати глава.

— Няма да взема пари от Мади. Никога няма да я помоля дори за цент.

— Добре, за това ще помислим друг път. Работата е там, че имаме и друг избор.

Лора я изгледа уморено.

— Какъв избор?

— В съда можем да обжалваме „рисковата преценка“.

— Какво влече след себе си това?

— Ще трябва да прегледам сметките ти и да докажа, че голяма част от парите, които са в банката, са твои — печалба от твоя бизнес.

— Но аз така и така имам право на половината от това, което е в банката — извика Лора. — Ако се развеждах с Джеф, щях да го получа. Поне това. Или би трябвало. Аз го издържах, докато свърши колежа, живеехме с парите от моята лична сметка, докато той започне работа. Сега избяга, след като е откраднал стотици хиляди долари. Какво си е мислел той? Женени сме от двайсет години и какво ми погоди! А Дебра и Скот? Те са негова плът и кръв. Не си ли е помислил какво ще се случи с тях, след като изчезне? Какво, по дяволите, е правил с тези пари?

Не беше размишлявала по този въпрос, защото до този момент дори не й бе хрумнало, че Джеф е виновен. Сега в яда си се размисли. Стотици хиляди долари са много пари. Какво е направил с тях?

Ужасна мисъл й мина през ума.

— Боже мой — прошепна. — Боже мой. Тази къща? Поршето? Ресторантът? — достатъчно лошо беше да си мисли, че мъжът й е крадец, но мисълта, че самата тя се радва на плодовете на кражбите му, я стъписа. — Бог да ме убие, ако лъжа — изрече злобно, — но той май е употребил тези пари, за да реализира мечтите ми…

— Недей така — прекъсна я Дафни. — Не казвай нищо, за което ще съжаляваш.

Лора я погледна в очите.

— Ти си ми най-добрата приятелка. Ако на теб не мога да го кажа, значи на никого няма да мога. Ако обвиненията срещу Джефри се окажат верни, ако е крал пари, за да изградим живота, с който толкова се гордеех, ще се разведа с него.

— В момента си ядосана.

— Много, но това е самата истина. Цяла седмица вече живея в истински ад. Ако този ад продължи още, ще се разведа с него.

— Не са ти известни фактите, Лора. Ако е вярно, може да е имало причини, които ти не знаеш.

— Не може да има причина, която да го накара да постъпи по този начин. Защо толкова го защитаваш?

— Старая се да бъда справедлива, а ти си разстроена. Опитвам се да мисля спокойно. Не знаем фактите.

— Докато Джеф не се върне, няма да ги разберем.

— Не е вярно. Разследването на Джоунс ще ни каже доста неща. Като сравнява банковите сметки и сметките на „Фаро и Фрай“, той ще може да установи колко е бил и за какво е отивал доходът на Джеф.

Дафни беше права. Докато узнаят фактите, трябваше да запази спокойствие. Сега, след като изпусна част от набраната пара, й стана по-леко. Все още беше бясна, но се чувстваше уморена.

— Кажи ми отново за молбата да се размразят сметките ни. Какъв е шансът за успех?

— Има шанс. Единственият проблем е времето. Ще работя колкото се може по-бързо. Все пак ще мине време, докато я представим в съда.

— Време? Колко — две, четири, осем седмици?

— Може да получим отговор от три до шест месеца. Ще изградим случая върху факта, че се намирате в затруднено положение, но не сте чак за социална помощ.

От три до шест месеца. Лора си помисли колко пари ще са й нужни за това време и как би могла да ги намери.

— Ще продам къщата. Нямам нужда от нея. Търсенето не е голямо, но все пак ще получа достатъчно, за да можем да преживяваме.

— Не можеш да продадеш къщата. Тъкмо затова се прави запор върху сметките и имотите. Не можеш да я продадеш, защото сега държавата е сложила ръка върху нея, което значи, че в момента не е твоя, за да я продаваш.

Раздразнена, Лора преглътна този факт.

— Тогава ще взема заем. Но това ще бъде заем, за да се изплаща друг заем — възрази сама на себе си. — Ще се въртя в кръг.

— В известен смисъл да. Но един заем ще ти помогне, за да свързваш двата края, докато размразим сметките.

— Значи смяташ, че би трябвало да го направя, така ли?

— Смятам, че трябва да говориш с Дейвид, за да разбереш какво е положението във фирмата. Може там да има пари, които биха ти дали.

— Държавата няма ли да ги вземе?

— Може би не, ако бъдат вложени в твоята лична сметка.

— Държавата няма ли да замрази фирмата?

— При липса на доказателства, че Дейвид и другите му партньори са замесени в онова, което е правил Джеф, няма. Джоунс ще хвърли око и там.

— Толкова съм объркана и уплашена. Чувствам се безкрайно уморена.

— Продължаваш ли да не спиш нощем?

— Спя лошо. Събуждам се, започвам да си задавам същите въпроси отново и отново и никога не намирам отговори. Джеф е отнесъл със себе си отговорите. Където и да е. Боже мой, наистина ли е причинил това на мен и децата? Дано изгори в ада!