Барбара Делински
Предадена жена (25)

Двадесет и пета глава

Започна бавно да се разбужда. Кристиян представляваше толкова удобна възглавница, че Лора се изкуши отново да се свие до него и да продължи да спи. Вероятно би го направила, ако погледът й не попадна върху часовника на таблото. Беше девет и половина. Отдавна трябваше да са си вкъщи.

— Къде сме? — надигна се и погледна навън през прозореца, но освен фаровете на коли, които от време на време профучаваха край тях и осветяваха снега от двете страни на пътя, не видя нищо друго.

— Почти на половината път между Братълбъро и Сейнт Джоунсбъри.

Тя се чувстваше безкрайно слаба и затова й бе нужно време, за да проумее. Осъзна го едва след минута.

— Но това е във Върмънт.

— Точно така.

— Какво правим във Върмънт?

— Водя те вкъщи. Смятам, че е крайно време да те запозная с растенията си.

Изрече думите с лекота, но тонът му беше сериозен. В тъмнината Лора се опита да разгадае израза му.

— Сериозно ли говориш?

— Всъщност повечето растения вече са мъртви, но те водя вкъщи.

Тя леко се отдръпна от него.

— В твоята къща.

— Позна.

Тя се отдалечи още повече.

— Кристиян, трудно ми е да ти го кажа, но трябва да се върна в Нортхемптън. Утре рано сутринта имам среща.

— Нямаш — отвърна Кристиян. — Елси ще отиде вместо теб. Много й е приятно да разговаря с фирмата за ленени покривки. Тя ще присъства и на срещата с градинарите утре следобед и на другата — с дизайнера в петък сутрин. Даян и Джоуна ще се справят с ресторанта, а Мади ще остане при Дебра. До понеделник си свободна. Във ваканция си.

Лора се взираше в него.

— Не мога да го повярвам.

— Би трябвало. Всичко е уредено.

— Кога успя да го направиш?

— Докато спеше. Изтощена си, Лора. Откакто Джеф е изчезнал, какво ли не ти е минало през главата. Имаш нужда от почивка.

От години никой не бе решавал вместо нея.

— Нямам ли думата по въпроса?

— Не.

— Кристиян, не е справедливо!

— Разбира се, че е. Ако те бях попитал, щеше да кажеш, че не можеш да дойдеш, понеже имаш много работа.

— Това е истина.

Той поклати глава.

— Имаш добри приятели и чудесен екип. Подбрала си ги, обучени са и всеки, с когото разговарях, беше готов да направи всичко, за да можеш да се измъкнеш.

Лора се обърка, опитваше се да осъзнае какво е направил.

— Мама ще остане при Дебра?

Той кимна.

— Тя не би го направила от добро сърце. Сигурно си й обещал нещо.

— Не е кой знае какво.

— Какво?

— Нов покрив.

— Кристиян, ти си луд! Тя няма да го забрави. Ще направи всичко, за да го изпълниш.

— Сигурно, но това не е кой знае колко работа, Лора. Правя покриви със затворени очи. Това е част от построяването на къща, а аз така си изкарвам хляба — направи пауза. — Не ти ли е интересно да видиш къщата, която си построих?

Не само искаше да види къщата му, но и къде работи и с кого работи. Почти нищо не знаеше за живота на Кристиян.

— Значи съм свободна до понеделник, така ли? — попита.

— Включително и понеделник. Казах, че ще се върнем вечерта.

Пет дни почивка. Пет дни няма да върши нищо. Пет дни ще спи. Пет дни някой друг ще се разпорежда вместо нея.

Идеята започна да й харесва. Повече от година не бе разполагала с пет свободни дни. Преди това почиваха цялото семейство и в такива случаи тя имаше почти толкова работа, колкото и когато беше вкъщи. Харесваше живота такъв. Само че никога по-рано не се беше чувствала изтощена.

Пет дни почивка. Идеята я завладяваше все повече.

— Дебра съгласи ли се? — Дебра смяташе, че между Лора и Кристиян има нещо и много се дразнеше. Лора не можеше да си представи, че се е съгласила, освен ако Кристиян не я е подкупил по някакъв начин.

— Съгласи се. Оставих й миатата.

— Имах подобно предчувствие.

— Остана много доволна.

— Може да не намериш колата си в същия вид.

Той сви рамене.

— Това е само кола.

— Досега никой не е направил подобно нещо за мен — каза, дълбоко трогната от постъпката на Кристиян.

— Защото си много компетентна. Сама правиш всичко. Направо парализираш хората около себе си. Аз успях, понеже те хванах в рядък момент на слабост. Ако не беше потънала само в това, което става в къщата, щеше да чуеш, че се обаждам тук и там, и тогава би отхвърлила идеята ми. Прав ли съм?

— Вероятно — мислите й се върнаха назад — този път не към Джеф, а много преди него — към времето, прекарано с Кристиян преди двайсет и една години. Тогава беше млада и изпълнена с желание да прави всичко, което й кажеше, а той имаше безброй предложения. Много често Кристиян я взимаше след часовете и я отвличаше в неизвестна посока.

— Също като едно време? — попита той и я стрелна с очи.

— Зависи. Имам ли някакви дрехи? — по-рано много често се оказваше, че няма.

— Разбира се. Събрах някои неща, докато ти спеше.

Значи не е съвсем като едно време. Разполагаше със собствени чисти дрехи. Тъкмо в този миг й се прищя да бе отново на осемнайсет години, да е свободна и да се втурне с всичките си сетива към света, в който да обича Кристиян.

Сърцето й биеше до пръсване. Внимателно пое дъх, за да го успокои, и погледна навън в нощта.

— Колко остава още?

— Четирийсет и пет минути.

— Тук има ли градове?

— Разбира се, но те са далеч от шосето. Ще поемем по следващата отбивка и тогава ще се увериш с очите си. Центърът на града се пада на петнайсет минути надолу по пътя.

Можеше да му се вярва с точност. Петнайсет минути след като напуснаха магистралата, забелязаха следи от цивилизация. Пощата беше от едната страна, а от другата — църква с бял купол. Между тях се намираха магазините.

— Добри ли са? — попита. Не можеше да ги прецени от разстояние.

— Сама ще решиш. Ще дойдем утре. Трябва да те предупредя, че хладилникът е празен.

Лора искаше да го попита какво представлява къщата, колко е голяма, дали сам я е планирал, но изпитваше неудобство. Беше й девер, а преди това — неин любовник. Досега би трябвало сама да знае отговорите. Но никога не се бе осмелила да го попита. През всичките години, когато Кристиян им идваше на гости, тя не му бе задала нито един личен въпрос.

Минаха край две пощенски кутии, макар че не забеляза къщи наоколо. Завиха надясно, тръгнаха пак направо, после завиха наляво. Фаровете осветиха ниска ограда, зад която Лора зърна поточе или рекичка.

— Спускаме се малко надолу — ето, а после пак тръгваме нагоре — колата стигна билото на височината и тръгна по равно. — Надясно има пощенска кутия — ето там — той зави по тясна изорана пътека.

Лора напрягаше очите си, за да види къщата, когато Кристиян внезапно зави наляво, спря колата и слезе от нея. Бяха на малко повече от метър от врата на гараж. Тя се наведе напред, за да види към какво е прилепен гаражът, но, тъмнината не й позволи. Трябваше да изчака Кристиян да отвори вратата на гаража и да вкара колата.

— Има криволичеща алея, която извива пред къщата — обясни той. — Ако беше светло, щях да ти покажа гледката оттук — щеше да видиш къщата и долината. Ще трябва да изчакаш до сутринта.

Лора кимна. Не можеше да прецени дали е възбудена, или просто нервна. Имаше някаква интимност във факта, че беше тук и тя не знаеше какво точно да прави.

Кристиян отключи вратата, която водеше към долния етаж на къщата.

— Вътре е студено. Веднага ще включа отоплението — тръгна напред и я остави да го следва.

Къщата беше построена на няколко нива. Стилът й бе напълно модерен. Всичко, което тя видя, беше гладко и с чисти форми. Цялото пространство на долния етаж бе открито с наклонен като на катедрала таван. Помещението се преливаше в трапезария, после в лъсната кухня, която преминаваше във всекидневна.

Огромни черно-бели фотографии с обикновени рамки висяха на стените на разстояние една от друга, за да може човек да отдели на всяка вниманието, което заслужаваше. Лора се приближи към тях. Едната снимка представляваше самотен бекас, който тича на края на морска вълна. Друга беше на гоблен с толкова сложни детайли, че тя се взря в него. В десния ъгъл на всяка снимка с молив бе написано името на фотографа.

Осмели се да погледне натам, където стоеше Кристиян. Ако имаше стени, би било коридор.

— Нямах представа — каза и отново изпита неудобство. Кристиян беше талантлив фотограф, би трябвало да го знае.

Преди години той се интересуваше от фотография. През месеца, който прекараха заедно, той я води на пет-шест изложби и тя ги хареса.

Снимките грабнаха вниманието й, но също така й направи впечатление и начинът на преливане на едно пространство в друго, кремавите, бежови и кафяви тонове, както и изненадващо мекият вид на модерните мебели.

— Хайде — подкани я той и й направи знак с глава. — Ще те разведа.

Просторното странично крило се състоеше от два етажа, всеки с по две спални, а на едно по-ниско разположено ниво бе тъмната стаичка на Кристиян. Негови фотографии висяха и в коридорите, и в спалните. Лора се застоя пред една снимка на красива чернокожа жена. Най-важното не беше, че жената е гола, а изумителният израз на лицето й.

— Таитянка ли е?

— Позна.

— Била ли ти е любовница?

— На мен не.

— Красива е.

Върнаха се обратно в помещението, което представляваше всекидневна.

— Чувствай се като у дома си — каза Кристиян. — Ще извадя багажа от колата. Предлагам ти най-горната спалня. Там ще ти бъде ли добре?

— Чудесно — отговори тя и се отправи към кухнята, опитвайки се да прикрие притеснението си. Спалнята на Кристиян бе на етажа под нея, което означаваше, че остават две празни спални. Щяха да ги делят няколко стъпала. Измислил го бе много прилично.

Като си каза, че безпокойството, което я бе обхванало, е резултат от всичко, което преживя покрай Скот, тя премина от кухнята във всекидневната. Едната стена бе заета от вградена секция в естествен цвят. В центъра й бе поставен голям телевизор, а над него — стереоуредба. На две полици бяха подредени книги по фотография. Други книги, касети и компактдискове лежаха зад вратички на секцията.

„Чувствай се като у дома си“, каза й Кристиян, затова пусна концерта за пиано на Чайковски в изпълнение на Бостънския симфоничен оркестър. Все още по палто, тя се отпусна в широк фотьойл, свали обувките си и сви крака. Затвори очи, пое дълбоко въздух, изпусна го бавно и повтори процедурата.

Осъзна присъствието на Кристиян едва когато той се появи с две чаши вино. Взе едната и отпи жадно.

— Когато го изпиеш — предложи й той, както беше седнал на дивана, — можеш да използваш ваната. В банята до стаята ти е.

В банята до неговата спалня също имаше вана. Зърна я, докато той я развеждаше из къщата. Тя облегна глава на кожената тапицерия и се усмихна.

— Водиш удобен живот, Кристиян.

— Не по-удобен от твоя.

— Никога не съм била против това хората да са уредени. Ваните са удобство на дома.

— При моята работа ваната се явява необходимост. Понякога, когато се прибирам, съм много изморен.

Тя се замисли за работата му и за въпросите, които искаше да му зададе, после си го представи във ваната. Тази гледка остана в съзнанието й. Тъй като не бе напълно готова да я изхвърли от ума си, затвори очи и се заслуша в музиката. Когато лентата свърши, тя вече бе приключила с виното си.

— Мисля, че е време да се отпусна във ваната — изрече го без никакво стеснение. Добави с мек глас, защото сметна, че е необходимо: — Благодаря ти, Кристиян. Хубаво е, че ме доведе тук.

— Радвам се — той я проследи с очи, докато стигна до стълбите и погледът му я стопли.

Ваната я загря напълно. Лежа в нея, докато усети, че заспива. С последни сили излезе от водата, изсуши се и сложи нощница, която намери в сака си. Беше дълга, от бял сатен и чаршафите изшумяха, когато се пъхна сред тях. Щом сложи глава на възглавницата, веднага заспа.

 

 

През нощта се събуди и не можа да осъзнае веднага къде се намира. Измина цяла минута, докато всичко, случило се предния ден, се завъртя отново в главата й.

Часовникът до леглото показваше три и двайсет. Стаята бе тъмна. Затвори очи с намерението да заспи отново, но след петнайсет минути вече лежеше напълно разсънена. През главата й отново преминаха събитията от изминалия ден.

Тъй като бе неспокойна, тя стана от леглото, тръгна по коридора, спусна се по стълбите, мина покрай стаята на Кристиян и стигна долу до всекидневната. Спря пред един висок прозорец, скръсти ръце на гърдите си и се взря навън.

— Лора?

При звука на гласа му, тя трепна. Наложи си да не се обръща.

— Ъхъ.

— Всичко наред ли е?

— Събудих се и не можах да заспя отново.

— Понякога се случва, когато спиш на чуждо легло.

Той не помръдна от мястото си. По гласа му позна, че говори от коридора. Тя стисна ръце.

— Искаш ли да пийнеш нещо? Още вино?

— Не.

— Мляко?

— Няма мляко.

— Вярно, права си.

— Добре съм, наистина.

— Да не ти е студено?

Тя реши, че той няма да усети, че трепери. Намираше се на известно разстояние и нямаше да забележи.

— Топло ми е — цялата къща вече бе приятно затоплена.

По-скоро усети, отколкото чу стъпките му по дебелия килим. И преди да успее да се стегне, той застана толкова близо, че почувства топлината на огромното му тяло. Тя продължи да гледа навън.

— Това, към което гледаш — започна той с дълбокия си мек глас, — е свят на планини и гори, на малки селца, толкова странни и чисти, сякаш в тях времето е спряло да тече. В гората тичат елени, лисици ходят на лов в равнините, бобри плуват в реките. Когато има сняг, както сега, вечнозелената растителност го носи на клоните си като еполети, а щом снегът се стопи и дойде пролетта, горският свят се събужда.

Думите му бяха прекрасни. Както и близостта му. Усещаше, че самата тя се топи, а после се пробужда.

— Пролетта е любимият ми сезон — изрече той нежно. — Всичко е ново и свежо. Клоните на дърветата се покриват с пъпки, които растат, после пъпките се разтварят и се показват листа във всякакви оттенъци на зеленото. След появата на листата разцъфват лилави, розови и бели диви цветя. Птичи песни огласят въздуха. Земята мирише на влага и е изпълнена с обещания.

Тембърът на гласа му бе магнетичен. Тя не можа да устои и вдигна очи към неговите.

— През лятото става друго — продължи той по-приглушено. — Всичко е разцъфнало пищно. Грешно красиво е. Има моменти, когато седя на терасата, затварям очите си и се заслушвам в шума на вятъра в дърветата, на пчелите около дивите азалии, в тътнежа на далечен гръм. През лятото е топло, всички са обхванати от мързел и…

Тя докосна с пръсти устните му, за да го накара да замълчи, а после ги плъзна по тях. Бяха тънки и твърди, и изумително мъжествени.

— Не искаш ли да чуеш за есента?

Тя поклати глава. След малко ръката й се свлече по голите му гърди. Космите бяха по-гъсти отколкото едно време, но все така меки.

Беше обут с боксери, както години преди това, и ги бе изпълнил тъй предизвикателно, както тогава. Ръката й се спря на кръста му и пак вдигна очи нагоре.

— Сигурна ли си? — попита я той дрезгаво.

Тя кимна. Не беше правилно, знаеше го. Омъжена бе за Джеф, но това вече нямаше значение за нея. Обичаше Кристиян. Желаеше неговата нежност, покровителственост, пламенността му. Знаеше, че може да й ги даде, както и преди, и това тя не бе забравила. Спомените бяха възбуждащи, но не толкова, колкото мъжът от плът и кръв. Повече от всякога имаше нужда от любовта му.

Стисна кръста му с ръце и зарови лице в гърдите му. Топлината си беше същата, както и мирисът, който познаваше толкова добре. Беше съвсем естествен — Кристиян никога не използваше одеколон — имаше мирис на чиста мъжка плът и той я замайваше повече, отколкото цяла бутилка с одеколон. Беше напълно възбуден.

— Изпитвам огромна нужда — предупреди я той с дрезгав шепот.

Ако предателството на Джеф бе унищожило самочувствието й на жена, удоволствието на Кристиян промени всичко. Щом съумя, той се изправи, вдигна я на ръце и я отнесе в голямото си легло, където продължи да й показва, че желанието му към нея не може да бъде лесно задоволено. Люби я много пъти. Припомни си тялото й по сантиметри, използвайки ръцете, устните и своето тяло. Кристиян я накара да се чувства боготворена, а и тя също го обожаваше. Страстта й нямаше граници. С времето и зрелостта тя се бе усилила, както и след като осъзна колко рядко се среща истинската любов.