Барбара Делински
Предадена жена (7)

Седма глава

Тейлър Джоунс излезе от полицейското управление на Нортхемптън, след като прекара цял час с Денис Мелроуз. В практиката на детектива Так бе да сътрудничи на полицията. Щом федералната управа му поверяваше някакъв случай, обикновено това означаваше, че работата е сериозна.

За Так моментът беше крайно удобен. Случаят му бе предоставен две седмици по-рано, но тъй като цивилните агенти подозираха отвличане, те забавиха разследването. След като данъчните формуляри и копия от банковите сметки му бяха изпратени в кабинета, той започна да се рови из тях.

Щом се стигнеше дотам, работата по случая не продължаваше дълго. Подобни издирвания му се бяха случвали и по-рано и му бе известно какво ще стане. Той ще води разследването, ще представи свидетелствата си пред съдебните заседатели и ще се стигне до предявяване на обвинение. Обвиненият ще бъде изправен пред съд и ще го намерят за виновен. Обикновена практика. Интересно бе докъде ще стигне безочието на подсъдимия, но все пак всичко вървеше като по релси.

Докато заподозреният изчезна.

На Так му позвъниха по телефона рано в събота сутрин, когато един от хората му прочел материалче във вестник „Глоуб“ и направил връзката, а това според Так беше дяволски гаден начин да го откриеш. Трябваше да се сети по-рано, докато следата беше още гореща. Но откакто Отделът за държавните приходи беше компютъризиран, системата им не беше свързана с компютрите на местната полиция. Така минаха четири дни от изчезването. Так знаеше, че ако човекът е искал да приключи сметката си в банката, той сигурно вече го е направил. Съвсем сигурно не би могъл да го направи в събота, още повече, че Так можеше да замрази сметката му до понеделник. В това време щеше да поработи. През уикенда щеше да изстиска цялата информация от компютрите си, така че в понеделник да е готов за действие.

Промяната беше добре дошла. Чувстваше се като изцеден още откакто си тръгна от жилището на Гуен, усещаше някаква празнота, както и липса на посока. Веднъж или два пъти помисли да пристъпи думата си и да й позвъни. Или да се отбие в бар за самотни мъже. Но той ужасно мразеше подобни места. Най-много обаче ненавиждаше отчаянието. Той не беше отчаян, а изнервен, и то само защото се чувстваше смазан.

Нужно му е да се поуспокои малко, така реши, което беше истинската цел неочаквано да прекъсне дългата си връзка. Ще я забрави, ще си отдъхне, ще запълва времето си с други неща.

Отделът за криминални разследвания беше малък, както бяха малко на брой и случаите, които се проучваха всяка година, но имаше по-голяма слава от другите поделения на данъчните служби. Служба в Отдела за криминални разследвания се считаше за много престижна. Так я бе постигнал с труд и много се стараеше. Агентите работеха под негово ръководство и бяха доволни от работата си.

Затова му повериха случая „Фрай“ и изчезването на главния играч тъкмо съвпадаше с нуждите му. Разследването щеше да се проточи и повечето време щеше да прекара в областта Хемпшир. С Бостън щеше да се свързва по телефона, щеше да се връща там веднъж или два пъти седмично, но останалото време ще бъде далеч от всичко, което би му напомняло за Гуен.

Не я обичаше. Нямаха да си кажат кой знае какво значително. Той се опитваше да наложи закона, докато тя се възползваше от всяка вратичка в данъчната система. И макар това да бе законно, той все пак не можеше да го приеме. Така двамата не биваше да обсъждат работата му, не можеха да говорят за пари, не харесваха приятелите на другия, нито пък имаха общи вкусове или любими ресторанти. Но правеха добър секс. Призна го, докато следваше колата на Мелроуз през центъра на Нортхемптън.

Щом Мелроуз отби, той направи същото, после свали прозореца, когато детективът тръгна към него и кимна с глава към близката сграда.

— Офисът на Фрай е тук. Фирмата му заема целия втори етаж — взря се в Так. — Казваш, че още не сте открили нищо или никой, който да е бил във връзка с Фрай?

— Още не, но търсим.

Докато Мелроуз се връщаше към колата си, Так разглеждаше зданието. Беше стара сграда, облицована с каменни плочи.

Подобни места му харесваха.

Нортхемптън, реши той, бе чист, разпрострян нашироко град, напомнящ на Кеймбридж.

Продължи да кара по странични улички, които не пресичаха толкова често главната. Видя основно училище, модерна църква, парк, в който тук-там се забелязваха побелели от сняг полянки. И имаше много дървета. Мелроуз зави надясно и той го последва. Известно време продължиха право напред, после Мелроуз зави наляво. Не след дълго стигнаха до улица, която бе по-елегантна от останалите. Там Мелроуз спря пред голяма тухлена къща в стил от времето на тюдорите. Так направи същото, паркира и излезе от колата.

Не е лоша, помисли си, докато я оглеждаше. Никак даже. Всъщност бе построена с доста вкус за човек, който вероятно е завлякъл държавата с половин милион долара. Очакваше да е по-импозантна.

Рамо до рамо с детектива той тръгна по пътеката. Позвъниха на вратата.

— Мислиш ли, че си е вкъщи?

Мелроуз сви рамене.

— Прекарва доста време в ресторанта, но той е затворен в понеделник. Почти непрекъснато седи до телефона. Би трябвало да си е вкъщи.

— Наистина ли смяташ, че тя не знае къде е той?

— Бих се обзаложил. Тя е стегната жена, която се разкъсва от тревоги, защото смята, че е убит.

— Значи според теб тя не знае за измамите му?

Мелроуз поклати глава.

— Не.

— Няма да й хареса онова, което имам да й кажа.

— Не — съгласи се Мелроуз.

В този миг вратата се отвори и Так веднага разбра защо Мелроуз е проявил такава увереност. Ако се приемеше, че жената, която се намираше пред него, е Лора, тя беше спокойна и в същото време ранима. Гледаше съвсем невинно, което обаче не означаваше, че Так не трябва да бъде нащрек. Точно обратното. Идваше от големия град, знаеше, че понякога видът лъже, особено когато се отнася до откраднати пари.

— Детектив Мелроуз? — гласът й звучеше уплашено и в същото време тя сякаш очакваше нещо. Хвърли неуверен поглед към Так.

— Мисис Фрай, това е Тейлър Джоунс. Той е правителствен агент. Би искал да разговаря с вас. Може ли да влезем?

— Правителствен агент?

Так й подаде удостоверение за самоличността си.

— Работя към данъчните власти, по-точно в Отдела за криминални разследвания в окръжната служба на Бостън. Бих искал да ви задам няколко въпроса във връзка със съпруга ви.

— Съпруга ми ли? Но той не е тук. Данъчни власти? Отдел за криминални разследвания?

— Точно така, мадам.

Тя изгледа Мелроуз, после отново Так. Или действително бе объркана, или пък играеше ролята си великолепно. Това също бе познато на Так. След като десет години изпълняваше тази служба, беше виждал почти всичко. Лесно можеше да се постигне объркване, смущение, шок, както и изненада от разкритието на нещо ново.

— За какво се отнася? — попита тя, после се обърна към Мелроуз. — Да не би да сте открили нещо за Джефри?

— Не по отношение на това, къде се намира — отвърна Мелроуз. — А по-скоро относно причината за изчезването му.

От думите му Лора сякаш се уплаши още повече. Отново изгледа Так с ококорени очи. Той забеляза, че умът й работи, макар че можеше само да предположи посоката на мислите й.

— Защо е заминал? — попита тя недоумяващо.

Той хвърли поглед зад гърба й. Искаше му се да огледа къщата отвътре.

— Може ли да влезем? Навън е доста студено.

Тя като че ли беше забравила. Веднага се отмести.

— Разбира се. Извинявайте. Моля, заповядайте.

Так пусна Мелроуз да влезе пръв, тъй като беше идвал и по-рано. След като оставиха палтата си във фоайето, я последваха във всекидневната. Тя им посочи канапето.

— Моля, седнете и ми кажете за какво се отнася.

— Детектив Мелроуз? — подкани го тя, но той обърна глава към Так.

Так я наблюдаваше внимателно. Първата реакция беше много показателна.

— През последните няколко месеца данъчните власти са започнали разследване на съпруга ви…

— Разследване? — прекъсна го тя. — По каква причина?

— За данъчни измами.

Тя го зяпна, примигна и протегна глава напред, сякаш не бе чула добре.

— За какво?

— За данъчни измами — повтори той. — Разследването е започнало със случаен чек според попълнената данъчна декларация, изпратен от пощенска станция тук в града. Категорията на доходите на подписания данъкоплатец не съвпада с онази, към която се е причислил, затова компютърът изплю бланката, за да се изясни въпросът. Въпреки че за този данъкоплатец съществуваха данни, оказа се, че е умрял три години преди това.

Тя се намръщи.

— Какво общо има чек, изпратен от пощенска станция с моя съпруг?

— Компютърът направи проверка в същата пощенска станция и така открихме още десет такива чека, подадени с адреса на същата пощенска кутия. Тези други десет чека също носеха имена на починали хора.

— Но какво общо има това с Джефри?

— Пощенската кутия е била наета на негово име.

Тя примигна. Помъчи се да проумее чутото и махна с трепереща ръка.

— И така да е. Това няма нищо общо с измама. Може някой друг да е наел кутията на негово име. Или някой друг го е снабдявал с информация. Не всеки клиент, който влиза в кабинета му, издава чек. Ако някой му е издал чек на името на друг, той откъде би могъл да знае, че този някой е умрял?

— Единайсет пъти? Ако се разровим, възможно е да се открият и повече случаи. Смятаме, че е могъл да използва повече от една пощенска кутия. Сега екипът ми работи тъкмо върху това.

— Повече от една пощенска кутия ли? Какво ви кара да мислите така? — сега гласът й звучеше по-скоро отстъпчиво, отколкото недоверчиво, вероятно цялата история й се струваше твърде неправдоподобна, за да й повярва.

Но Так не беше луд. За него случаят вече бе ясен.

— Чековете, които се връщат обратно с разликата в надплатените данъци. Някъде между 800 до 1200 са внасяни на ваша сметка през месеците февруари, март, април и май. Това е само за тази година. Нямаме представа какво е ставало миналата.

— В моята сметка! — думите й бяха по-скоро осмисляне, а не въпрос. — Да не би да сте проверявали и моята сметка?

— Имаме това право.

— Без да ми съобщите?

— Без да ви съобщим и без да искаме разрешение. Напълно законно е и разполагаме с подобни правомощия. Предполагам, че банката е уведомила съпруга ви, че се ровим, той се е нервирал и е… — направи жест офейкал.

Лора го зяпна, без въобще да разбира какво става. После сведе очи и притисна челото си с ръце, отново го погледна и закри устата си с ръка. Так забеляза, че не си е сложила червило, макар и да имаше лек грим. Беше по джинси и пуловер и би й дал по-малко от трийсет и осем години, както се водеше по документи. Нямаше вид да има син в колеж.

В следващия миг не му се видя и достатъчно възрастна, за да притежава ресторант и фирма за кетъринг, както и да бъде омъжена за човек, извършил многобройни данъчни измами. Изглеждаше двайсет и няколко годишна, смаяна и беззащитна, и макар че Так си казваше, че тя също може да е в играта, трудно му бе да го повярва.

Тя преглътна. Впи очи първо в Мелроуз, после в него, като че ли се надяваше някой от тях да се засмее и да й каже, че са се пошегували. Потри ръце.

— Ами, мисля да извикам някого — изрече с треперещ глас — погледна Мелроуз в очите. — Може, нали?

— Естествено — изрече любезно Мелроуз, което и Так би направил, ако беше на негово място. Излизаше, че Мелроуз е добрият, а той — лошият. Засега добре.

Так я проследи с очи как излиза от стаята и чак тогава забеляза, че е боса, но дори и така беше стилна. Както и домът й. Стана от дивана и се поразходи наоколо. Мебели, картини, персийски килими — нямаше нищо евтино, претрупано или крещящо.

Взе в ръката си малък кристален лебед.

— Дали няма да избяга през задната врата?

— Не — отвърна Мелроуз от дивана.

— Много си сигурен.

— Ти пък си циник.

Так подсмръкна.

— Такава ми е работата. Там, където работя, всеки е виновен до доказване на противното.

— Но не и там, където аз работя — отвърна му веднага Мелроуз. — Ние познаваме хората тук. Може би не всички и не достатъчно добре, особено след като много студенти минават през града. Но личности като Лора Фрай създават доброто име на града.

— Съвсем сигурно мъжът й не е като нея.

— Той е изключение. Такива като него не са много.

Так остави лебеда.

— Според теб тя е вън от играта, така ли?

— Да.

— Откъде знаеш? По инстинкт ли?

— Да, освен това липсват доказателства за обратното.

— Виновен до доказване на обратното — напомни му Так, а после зърна Лора. Пристъпваше уверено с високо вдигната глава, но беше бледа.

— На адвокат ли се обадихте? — попита я той.

— Да. Тя вече тръгна насам. Посъветва ме да не говоря нищо повече, докато не пристигне — приближи се до стола и седна, сгъвайки крака под себе си.

Так се върна на дивана.

— Смятате ли, че имате нужда от адвокат?

— Тя ми е и приятелка.

Мелроуз се наведе напред и отпусна ръце между коленете си.

— Изненадвам се, че сега сте сама, мисис Фрай. В края на седмицата улицата беше пълна с коли.

— Отбиваха се приятели, хора, свързани с бизнеса. Майка ми.

Так усети незабележимата пауза, но преди да зададе въпроса си, тя продължи:

— Синът ми се върна от колежа. Замина си тази сутрин. Дъщеря ми е на училище, ресторантът е затворен.

Джеф го няма от шест дни, шест дълги дни, и не дава никакъв знак, че ще се върне. До известна степен животът се върна към нормалния си ход — сведе уплашен поглед към пода, после стрелна Так право в очите.

— С или без адвокатката ми искам да ви кажа, че ми е трудно да преглътна това, което ми казахте. Джеф работеше много. Кариерата си изгради като започна от нулата и спечели всичко, което имаше. Няма причина да е правил това, което предполагате.

Так огледа стаята многозначително.

Лора побърза да възрази.

— Купихме къщата с пари, които той спечели.

— Сградата, в която е ресторантът, ваша ли е?

— И къщата и ресторанта са ипотекирани.

Так го знаеше. Още преди изчезването на Фрай, банката му изпрати всякакъв вид информация.

— Значи изплащате вноски по ипотеките, наем за фирмата на съпруга ви, заплати на секретарките и съдружниците му, вноски по заемите за ремонта на ресторанта, за колежа на сина ви плюс ежедневни разходи. Това е доста много на месец, мисис Фрай. Без да броим поршето. Без да броим вашето комби, а също и разноските по ресторанта.

— Ресторантът изплаща разноските си.

— И получавате достатъчна печалба, за да плащате останалото?

— Не. Още не. Но след две или три години може би. Засега доходът на съпруга ми покрива останалото.

През ръцете на Так бяха минали много сметки. Джефри Фрай бе дребна риба в сравнение с големите фирми в Бостън със силни клиенти от големи корпорации, които събират огромни печалби.

— Колко смятате, че печели?

Тя като че ли се изненада от въпроса.

— Джефри? — замисли се. — Сто и петдесет, вероятно двеста хиляди долара на година. Не знам със сигурност.

Так на свой ред се учуди.

— Не знаете?

— А трябва ли?

— Той е ваш съпруг.

— Но той води всички финанси.

— Даже и на вашия бизнес ли?

— Не, аз го правя, но той е поел грижата за останалото. Така е открай време.

— На последния чек съгласно данъчната декларация е записано — изрече той провлечено, — че доходът му е 90000 долара.

— Деветдесет — повтори тя. След като помисли малко, се смъкна по-ниско на стола. Загледа се в пода, намръщи се, погледна скръстените ръце в скута си. Пое дъх, за да каже нещо, промени решението си, но все пак изрече: — Тази работа с данъчните измами не може да бъде. Просто не може да е вярно.

Так почти я съжали.

— Разследването едва сега започва. Има още много да се ровим, докато разберем каква е степента на измамата.

Тя издаде лек звук и закри устата си с ръка.

— Добре ли сте, мисис Фрай? — попита Мелроуз.

Лора вдигна треперещата си ръка.

— Добре съм, детектив. Това направо е невероятно, не мога да го повярвам — отново стисна устата си с ръка. В следващия миг на вратата се позвъни и тя веднага скочи. — Трябва да е Дафни — почти избяга от стаята.

— Коя е Дафни? — попита Так Мелроуз.

— Дафни Филипс. Местна адвокатка, и то много добра. Доста често идва, след като Фрай изчезна. Близка приятелка.

— На Фрай или на съпругата?

— И на двамата.

— Упорита, така ли?

— Нямаш представа колко.

— По дяволите, не понасям такъв тип — измърмори Так, но преди да е добавил още нещо за упоритите адвокатки, Лора влезе заедно с приятелката си. Дафни Филипс вървеше до Лора и толкова напомняше на нея, че Так се замисли дали не са роднини. Подробностите се набиваха на очи — Дафни беше по-висока, косата й беше по-светла, кожата й също, но и у двете имаше някаква стаена гордост. Освен това и двете изглеждаха разтревожени.

— Даф, това е… — Лора спря.

— Тейлър Джоунс — допълни той и протегна ръка. Ръкостискането й беше силно и здраво. — Аз съм от Отдела за криминални разследвания към данъчната служба.

— Лора ми го съобщи — каза Дафни. Издърпвайки ръката си, тя се обърна към Мелроуз. — Откога знаеш за това, Денис?

— От около два часа — отвърна той и се облегна на дивана. Так имаше чувството, че той няма да промълви и дума повече и тежестта да й обясни падаше върху него. Е, добре. Жена адвокат няма да го смути. Бе напълно уверен в действията си.

— Тази сутрин пристигнах от Бостън — поясни. — Детектив Мелроуз не знаеше, че идвам, докато не се появих в кабинета му. Едва в събота сутрин открихме, че мистър Фрай е изчезнал.

Дафни изглеждаше смутена, сякаш искаше да каже нещо, но нямаше сили. Като че се настрои недоверчиво.

— Данъчна измама?

— До това заключение стигна компютърът.

— Компютрите са машини. Вие какво казвате?

— Данъчна измама.

Тя направи гримаса.

— Джеф Фрай?

— Точно така.

Лора я хвана за ръката.

— Трябва да има някаква грешка. Джеф никога не би извършил подобно нещо. Той е сериозен и честен човек, не е измамник.

— Разбирам, че това все още е предположение — обърна се Дафни към Так. — Делото още не е предадено на съдебните заседатели, нали?

— Не, но в скоро време ще събера всички доказателства. При нормални обстоятелства щях да свърша работата в Бостън, но изчезването на Фрай промени нещата. Ако успея да избързам, ще съставя обвинението и веднъж щом го направя, ФБР ще започне търсенето.

Лора се разтреперан видимо. Безмълвно отстъпи и седна на стола. Дафни я изгледа обезпокоена.

— Добре съм — увери я Лора, но гласът й беше много, тих.

Дафни се обърна към Так.

— Какво желаете от мисис Фрай?

— Информация за съпруга й. Къде би могъл да бъде. С какво би могъл да се занимава. Не искам от нея уличаващи доказателства, а само начин да можем да го открием.

— Той е невинен за това, което казвате — намеси се Лора.

— Ако го намерим, той ще каже.

Дафни се приближи до Лора, коленичи до стола с гръб към мъжете и каза тихо:

— Не е нужно да разговаряш с него. Това не са показания под клетва. Ако въпросите му те разстройват…

— Цялата работа ме разстройва — извика Лора.

— Би могло да стане друг път.

— Но той може да помогне да намерят Джеф.

— Наистина мога — заяви Так. Забелязал израза на беззащитно отчаяние върху лицето на Лора, той разбра, че тя не прикрива нищо. Беше само невинна жертва, чийто подреден живот сега се преобръща наопаки. — Ако открием съпруга ви, ще можем да подредим всичко. Но не можем да го направим, докато се укрива.

— Може да не се укрива — изрече умолително Лора. — Може онзи, който е извършил измамата, да е направил така, че той да излезе виновният.

— Да е направил нещо ли?

— Да го е отвлякъл или убил.

— Може би — съгласи се Так. Тя отчаяно търсеше обяснение, което би изкарало съпруга й невинен, а той нито за минута не допускаше, че Джефри Фрай не е виновен. И ако с размахването на тази частица надежда пред очите й би спечелил съдействието й, в такъв случай ще го направи. Ще се пригоди към нея, докато най-накрая не подготви присъдата му.

— Извинявайте, бихте ли изчакали за минутка?

Почти на средата на пътеката Так се обърна и видя как Дафни крачи бързо към тях. Свършиха преди няколко минути, след което Так остана в същото неведение по отношение местонахождението на Джефри Фрай, както и при идването си. Но Дафни се представи добре. Освен че от време на време, когато усещаше, че въпросите му следват твърде бързо един след друг или засягат лично Лора, се обръщаше с предупреждения към него, тя не му попречи с нищо. Той се зачуди какво ли ще иска от тях.

— Искам да ви помоля за една услуга — каза тя и веднага продължи: — Миналата седмица, когато случаят с изчезването на Джеф стигна до вестниците, това срина Лора. Журналистите вече я преследват. Ако нещо от това, което ни казахте, стигне до тях, ще стане още по-лошо. Има ли някакъв начин да не се дава гласност на случая?

Последното, което Так искаше, бе да не се дава гласност. Според опита му случаи не се разгласяваха само с помощта на бакшиши — анонимни или в каквато и да е друга форма. Колкото повече се пишеше за Джефри Фрай, толкова по-голяма беше вероятността нещо да изскочи. Но Так не би могъл да го обясни толкова нашироко на Дафни. Не искаше да я настройва срещу себе си. Би могло да се стигане дотам, че да има нужда от помощта й. Затова, почесвайки се по главата, каза:

— Няма да правя публични изявления, но просто не знам как вървят нещата във вашия град. Детектив Мелроуз ще ме посъветва.

Нещо в тона му й направи впечатление. И той го разбра по погледа, с който тя го стрелна — не обвинителен, но в никакъв случай не изразяваше симпатия. Тя се обърна към Мелроуз с думите:

— Би ли се опитал, Денис? Само ако Дугън О'Нийл подуши, няма да има спиране. След това в никакъв случай няма да го съдят обективно.

— Процесът ще бъде в Спрингфийлд — не устоя да се намеси Так. — Там се намира най-близкият федерален съд.

— Знам — изрече търпеливо Дафни и пак се обърна към Мелроуз. — Тук слуховете се разпростират мълниеносно. Можеш да си представиш колко лошо ще стане.

— Вашият приятел е трябвало да помисли, когато е вършил тези измами — заяви Так.

— Предполагаеми измами — поправи го Дафни. — Да не забравяме, че има възможност и да е невинен.

Так поклати глава.

— Според моя отдел не е така. Когато става дума за данъчни измами, един човек е виновен до доказване на невинността му.

— Но това не е в съгласие с конституцията — възрази тя.

Той сви рамене.

— Ще направиш каквото можеш, нали, Денис? — без въобще да погледне Так, тя се обърна и влезе в къщата.

— Страхотни крака има — отбеляза Так.

— По-спокойно, приятел. Тя е по-голяма от теб.

— Сериозно? — не би предположил. — На колко е?

— На четирийсет.

Това го изненада. Би й дал трийсет и четири, може би и трийсет и пет. Но четирийсет? Това изключваше пет деца. Ще забрави Дафни Филипс.

Във вторник сутринта времето бе ясно и студено — декемврийски ден, когато хората поемат дълбоко свежия въздух, кроят планове за ваканциите и се усмихват. Когато излезе да вземе вестника, Лора усети хладината. Докато го отваряше, мислите й бяха свързани с ваканцията, ала щом прочете челното заглавие на първа страница, подписано с името на Дугън О'Нийл, престана да се усмихва.

„Води се разследване за данъчна измама на изчезналия експерт-счетоводител“

С разтуптяно сърце тя продължи да чете.

„Името на Джефри Фрай, чието изчезване миналата седмица озадачи семейството и приятелите му, се споменава във връзка с разследване за данъчни измами. В момента то се води от специалния агент в Отдела за криминални разследвания Тейлър Джоунс. Джоунс пристигна в Нортхемптън в понеделник сутрин, за да обедини усилията си с полицейската служба на града.

Запитан от представител на вестник „Сън“, Джоунс призна, че разследването се провежда от известно време и че изчезването на Фрай хвърля нова светлина върху нещата. Налага се да приемем възможността, че мистър Фрай е напуснал града, за да избяга от властите.

До ден-днешен Фрай се изплъзва от полицията. Съпругата му, Лора, съдържателка на ресторанта „Черешите“, твърди, че няма представа за местонахождението му. Не каза нищо и относно обвинението, което се повдига срещу съпруга й от правителствените служители. Макар че Джоунс отказа да каже нещо повече за онова, в което го обвиняват, „Сън“ научи, че може би става дума за стотици или хиляди долари, натрупани в продължение на десетина години.

Жител на Нортхемптън, през последните седем години Фрай живее в изискания квартал „Детски парк“. Той е един от основателите на „Фаро и Фрай“ — местна финансова фирма. В началото се помещавала на Път № 9 близо до Хедли Лайн, но през 1985 г. „Фаро и Фрай“ се премести в новия квартал на Плезънт стрийт. През 1987 г. Фрай купи старата сграда Уентуърт на главната улица. Вътрешните стени бяха избити и бе направен ремонт, за да се настани там службата за кетъринг на съпругата му и ресторантът „Черешите“. През 1988 г. ресторантът бе открит след основен ремонт.

Според някои източници Фрай изпитвал гордост, че го канят на важни обществени, политически и културни събития в града. Миналата година той имаше голям принос в кампанията, оказала се неуспешна за Стантън Фъри — кандидат за Камерата на представителите, известен като поддръжник на кандидата за губернатор Том Конъли. Приятелите на Фрай споделят, че качеството на живота му през последните години говорело за бърз успех. Говори се, че редовно прекарвал отпуските си на Карибско море, бил в тесни връзки със собствениците на яхти в Нюпорт и се явявал като домакин на гала-партита, състояли се в ресторанта на жена му. На много хора е познат с лъскавото си черно порше, което караше в и извън града.

Поршето е изчезнало заедно с Фрай. Юридическите агенции в страната са вдигнати на крак. Агент Джоунс приканва всички, които имат каквато и да е информация относно местонахождението на Фрай, да се свържат с него чрез полицейското управление на Нортхемптън.“