Барбара Делински
Предадена жена (19)

Деветнадесета глава

Скот се забави, докато влезе в кухнята. Трябваше да спре колата и да изгаси мотора. Притискайки силно устата си с пръсти, Лора чу как вратата на колата се отвори и после се захлопна. Чу стъпките му на площадката. Той нахлу стремително, също както и Дебра, но изведнъж се спря, когато видя лицата, обърнати към него — включително и тези на Мелроуз и на неговите хора.

— Здравей, Кристиян! Да не би да правиш парти? — попита с любопитство.

Лора се приближи до него и го хвана за ръката. Гласът й трепереше.

— Имаме проблем.

Изведнъж Скот се уплаши.

— Да не би да са намерили татко?

— Не.

— Но е нещо, свързано с него.

— Не.

Той погледна Кристиян.

— Да си загазил нещо?

Кристиян поклати глава.

— Не аз. Ти си загазил.

— Аз?

Дафни се приближи до него.

— Меган Тъкър те обвинява в изнасилване.

— Тя какво?

— Обвинява те, че си я изнасилил.

Скот я изгледа онемял.

— Меган Тъкър?

— Точно така. — Дафни стрелна с очи детектива. — Денис, моля те, трябва да останем няколко минути насаме.

— Ще чакаме отвън — каза Мелроуз.

Скот го изгледа как излиза, после се обърна към Дафни.

— Изнасилване?

Лора стисна ръката му силно. Дори през дрехите му усещаше колко е напрегнат.

— Твърди, че се е случило през август миналата година.

— Лъже.

— Тъкмо това твърдя и аз — намеси се Дебра.

— Защо да я изнасилвам? — извика Скот. — Тя така се раздава, сякаш е дошъл краят на света.

Дебра вирна глава.

— И аз им го казах.

— Няма никакво значение какво твърдите сега и двамата — обясни им Дафни. — Скот, важното е какво е казало момичето и това, че тези полицаи отвън имат заповед за арестуването ти.

Лора забеляза как той побледня като платно и сърцето й се скъса от мъка. Отвори уста, за да го успокои, но на гърлото й бе застанала буца и не успя да изрече нищо.

— Да ме арестуват? За какво? Не съм изнасилил Меган Тъкър. Нищо не съм правил с нея, освен че няколко седмици сме се срещали.

— Спал ли си с нея? — попита го Дафни.

Скот погледна към Дебра, после към Лора.

— Да, спал съм. Щях да бъда глупак, ако не го направя. Тя е хубавичка, сексапилна и се раздава. Дори повече от това. Но не съм я изнасилил.

— Знам — успя да промълви Лора въпреки буцата в гърлото си.

— Тогава аз какво да правя?

— Трябва да отидеш до управлението… — започна Дафни.

— В полицейското управление? Няма да ходя там! Не съм извършил нищо!

— Тогава им го кажи — настоя Лора и долната й устна потръпна.

— Ще дойда с теб — каза решително Дафни. — Ще отидем в управлението. Те ще извършат формалността, че са те задържали. Ще поискаме освобождаване под гаранция и ще се прибереш вкъщи. Утре сутринта ще бъдеш призован в съда — десет минути там и ще се прибереш в колежа, както планираше.

— С обвинение в изнасилване.

— Да — призна Дафни. — Но докато те няма, аз ще поработя, за да отхвърлим обвинението.

Лора си представи какви ли не страшни неща, които се проточват месеци, години дори.

— Не можеш ли сега да ги отхвърлиш?

— Сега не. Може би скоро. Трябва да науча повече за случая. Когато Скот се върне, ще поговорим за отношенията му с Меган Тъкър. Тогава ще разполагаме и с копие от оплакването, което е подала до полицията — обърна се към Скот. — Хайде да вървим и да свършваме с това. Колкото по-рано отидем, толкова по-добре.

Лора пусна ръката на Скот и се огледа паникьосано.

— Ами аз… трябва да се обуя.

Кристиян застана до нея.

— Остани тук, Лора. Аз ще придружа Дафни. Така ще е по-добре — взе якето си.

Лора преглътна сълзите си.

— Боже мой, не мога да не дойда. Трябва да бъда с вас.

— Кристиян е прав — обади се Дафни. — Това е рутинна работа. Никой няма да прави никакви изявления. Остани тук.

— Но искам да бъда със Скот — погледна към него. — Винаги съм била с теб. Не мога да не дойда.

— Остани тук, мамо — отвърна й той напрегнато, но с тон на възрастен. — Стойте тук с Дебра. Достатъчно неприятно ще ми бъде на мен. Ще бъде още по-лошо, ако дойдеш.

Дъхът й спря.

— Какво да правя тук?

— Приготви вечеря — отвърна й Кристиян. — Когато се върнем, ще бъдем гладни. Не съм ял хубаво домашно приготвено ядене откакто бях тук миналата година през юни. Направи нещо специално, Лора. А ти й помогни, Дебра — извика през рамо.

— Скот трябваше ли да отиде в полицията? — попита Дебра изплашено.

— Май да.

— Няма да му слагат белезници, нали?

Лора си задаваше същия въпрос.

— Сигурно не. Явява се с адвокатката си. Знаят, че няма да избяга.

— Ще му вземат ли отпечатъци от пръстите?

— Така мисля.

— Какъв ужас.

Лора се обърна, видя, че Дебра е дълбоко разстроена, и веднага я прегърна. Искаше да й каже „Не се тревожи, бебчо, всичко ще се оправи, Скот ще се върне, всичко това ще се окаже грешка“, но не вярваше на думите си.

— Ти трепериш — прошепна Дебра.

— Вече съм по-добре — изрече тихо в отговор Лора и пак я притисна. — Добре, какво да направя?

Изпълнена със съчувствие, Дебра не я попита как би могла да готви в такъв момент.

— Какво имаш?

Лора погледна в хладилника, после във фризера. Извади говежди стек и го сложи в микровълновата печка да се размрази, после започна да трупа пресни зеленчуци върху масата.

— Нямам представа колко ще се забавят. Мога да нарежа всичко още сега и когато се върнат да ги сложа в тигана — беше разумно, помисли си, доволна, че за нещо се е сетила. Извади дъска и нож и започна. Наряза праз, целина и спанак.

— Друг път не оставяш ли цели листата на спанака? — попита я Дебра, която я наблюдаваше, застанала до масата.

— Трябва да ги нарежа — отговори й Лора.

В този момент телефонът иззвъня.

Дебра първа стигна до него.

— Ало? — след известно мълчание, през което на Лора й се стори, че от това зависи животът й, повтори:

— Ало?

— Какво чуваш? — изрече тихо Лора.

— Нищо — прошепна й в отговор Дебра. — Ало — след още една секунда затвори слушалката. — Сигурно е било грешка.

Лора продължи да реже. Докато мислеше за Скот, тя не работеше тъй бързо както обикновено. Ръцете й трепереха. Не беше в състояние да се съсредоточи.

— Какво смяташ, че правят със Скот? — попита я нервно Дебра.

— Арестуват го.

— Смяташ ли, че е уплашен?

— Ъхъ.

— Дафни ще бъде ли с него през цялото време?

— Надявам се.

— И Кристиян. Колко е странно, че тъкмо днес се появи. Искам да кажа на рождения ден на татко.

Лора остави ножа и избърса треперещите си ръце в джинсите си. Пак отиде до хладилника, извади няколко картофа и започна да ги реже.

— Аз какво да правя? — попита Дебра.

Лора поклати глава.

— Трябва да се занимавам с нещо. Кристиян каза да ти помогна.

— Сложи масата.

Лора продължи да реже картофите на тънки резенчета, но едва разполови първия, когато ножът се забоде в дланта й. Тя изруга, грабна лежащата наблизо кърпа за чинии и я притисна към раната.

Дебра я изгледа през рамо.

— Лошо ли се поряза?

— Не.

— Дай да видя.

— Няма нищо. Моля те, дай ми лепенка.

Докато Дебра отиде до банята, Лора свали кърпата и сложи ръката си под чучура на чешмата. Раната бе дълбока, но нямаше да умре от нея. Нито пък от вида на кръвта, макар че почувства как краката и омекват.

Дебра донесе кутийката с лепенки. Лора залепи една колкото можа по-плътно, но не след дълго видя, че кръвта я напоява.

— Отвратително — каза Дебра. — Много тече. Може би трябва да се зашие.

Лора усети странно олекване в главата си.

— Трябва само да се затегне по-здраво. При лепенките нямаше ли марли? — когато Дебра отиде да провери, тя се препъна в един стол и докато притискаше ръката си, отпусна глава между коленете си. Не беше припадала много пъти в живота си, но познаваше признаците.

— Мамо, добре ли си?

Лора вдигна глава и пое дъх.

— Добре съм, милата ми. Само ми се зави свят.

— Може би трябва да легнеш.

— Добре съм — отвори две марли, отстрани напоената с кръв лепенка, притисна марлите към порязаното място, а после ги залепи с друга лепенка. — Ето — хвърли хартийките в кошчето, изправи се, извади студена вода от хладилника и я изпи.

— Изглеждаш ми бледа — отбеляза Дебра. — Сигурна ли си, че няма да припаднеш?

— Добре съм — за да го докаже, продължи да реже. Не след дълго картофите бяха подредени на тънки ивици между другите зеленчуци в чинията. Взе съставките за соса и сложи да се вари ориз. Тогава погледна към Дебра.

— Какво да направя за десерт?

— В хладилника има какво ли не.

— Помогни ми мила, трябва да правя нещо. Какво ще кажеш за топъл компот? — Скот го обичаше. Извади консервни кутии и започна да ги подрежда в голяма тава. След малко сложи тавата във фурната и пак се обърна към Дебра. Притисна порязаното място, защото бе започнало да тупти. Тревожно погледна часовника.

— Няма ги от един час — каза Дебра. — Това добре ли е, или не?

— Не знам.

— Ръката боли ли те?

— Малко. Ще се оправи.

— Не трябва ли вече да се връщат?

Лора кимна.

— Знаеш ли, Меган Тъкър наистина е ужасна. Ходи с момче най-много месец. Никой съдия няма да й повярва повече, отколкото на Скот.

— Надявам се да не се стигне дотам — каза Лора. — Ако имаме малко късмет, обвиненията ще бъдат свалени — тъй като изпитваше нужда да прави нещо, попита: — Искаш ли чай?

— Ненавиждам чай. Чай се прави, ако си болен и стомахът ти е разстроен. Когато бяхме малки, ни караше да пием чай. Винаги когато го погледна, се сещам за препечени филийки.

Лора включи чайника.

— Мамо?

— Да?

— Ти си знаела, че от известно време Скот спи с момичета, нали?

Понеже не знаеше накъде ще поеме разговорът, Лора сви рамене.

— Защо питаш?

— Знаеш ли кога го е направил за пръв път?

— Не се е втурнал вкъщи, за да ми го съобщи, ако това искаш да знаеш.

— По-рано говорила ли си с него… искам да кажа за пазенето и такива работи?

Лора кимна.

— Както говорих и с теб.

— Татко ли му е дал презервативи?

Лора се съмняваше в това. Едва ли Джеф някога бе обсъждал въпроса със Скот. Изпитваше неудобство, когато се говореше на интимни теми.

— Предполагам, че Скот е отишъл в дрогерията и сам ги е купил — погледна към часовника и се замисли какво ли става в полицията. Да беше отишла с тях. Чакането я изнервяше.

— Момчетата са щастливи. Всичко им е лесно. Ако момиче иска да започне да взима хапчета, трябва да отиде на доктор и преди да е направила каквото и да е, родителите й ще научат.

— Може би е по-добре така — каза Лора. — Момичетата са по-уязвими. Трябва да мислят сериозно за онова, което вършат — отиде до трапезарията.

— А ако аз искам да мина на хапчета, ще ми позволиш ли?

— Ти си само шестнайсетгодишна.

— И Скот сигурно е бил на шестнайсет, когато го е направил.

— Не беше на шестнайсет, а на осемнайсет.

— Не е вярно. Тогава гадже му беше Джени Спитц, а Джени е пламенно момиче.

— Скот беше на осемнайсет години, когато спа с момиче за пръв път.

— Добре. Но момичетата са били на шестнайсет или на седемнайсет. Така стават работите. Момичетата на моята възраст се срещат със седемнайсет-осемнайсетгодишни момчета.

— Дони е на твоята възраст.

— Но Джейс не е.

Лора я изгледа, но тъмнината й пречеше да види изражението й.

— На колко е Джейс?

— По-голям е.

— Колко годишен е?

— На осемнайсет.

— Не знаех.

— Сигурно съм ти го споменавала. Просто не си чула. Но не е голяма работа. Той е най-доброто момче на света.

Както и Скот, помисли си Лора, докато гледаше през прозореца.

От дъното на улицата светнаха фарове.

— Слава Богу! — завъртя се и изтича през кухнята към гаража. Отвори вратата и боса изчака на цимента Скот да излезе.

Дафни слезе, след нея Кристиян. Нещо в начина, по който я изгледаха, преди да затръшнат вратите, накара Лора да се облее в студена пот.

— Къде е той?

— Оставиха го в ареста за през нощта — отвърна Дафни.

Кристиян обгърна раменете й с ръка и я поведе към кухнята.

— Влез вътре. Студено е.

Лора се изплъзна от ръката му.

— Защо не се прибра с вас?

— Защото изникна проблем с пускането под гаранция — отвърна Дафни.

Кристиян отново я насочи с ръка към кухнята, но тя не сваляше очите си от Дафни.

— Какъв проблем?

— Понеже минаваше четири часът, не се откри нито един съдия, затова трябваше да извикат пълномощник. Той отказа да го пусне под гаранция.

— Защо? — попита Дебра от вратата.

— Според него, като се има предвид сериозността на обвинението, било по-добре да се изчака до сутринта.

Лора се разтрепери.

— Значи Скот ще прекара нощта в ареста?

Кристиян я притисна.

— Работата ще се уреди още рано сутринта. Тогава съдията ще даде разрешение за пускане под гаранция.

Лора го погледна и трудно преглътна.

— Значи го оставиха в ареста?

— Няма да му стане нищо, Лора. Повярвай ми. Ще се справи.

Думите сякаш идваха отдалеч. Отново почувства лекота в главата, но този път и ушите й бучаха.

— Искам… мисля… трябва… — изведнъж всичко пред нея побеля. Следващото, което осъзна, бе, че лежи върху дивана във всекидневната и не си спомня как се е добрала дотам. Дебра и Дафни се мотаеха около нея, а Кристиян притискаше мокра кърпа на челото й.

— Сигурно съм…

— Да, ето — каза той. — Много елегантно — дръпна превръзката от ръката й и подсвирна, след като видя раната.

Лора сведе очи, а напоената с кръв марля я накара отново да ги затвори.

— Ще я откарам в болницата — заяви Кристиян. — Дебра, можеш ли да намериш нещо топло да сложим на краката й — чорапи, клин или нещо друго? — щом тя тръгна, той погледна ръката й. — Как стана?

— Държах картофа. Трябваше да го сложа върху дъската.

— Чудесно, просто прекрасно — обърна се към Дафни. — Детето се опитало да разреже картоф в ръката си.

Лора извърна лице.

— Какъв е този арест? Мръсен ли е? Има ли много хора там?

— Извън града е — Дафни се наведе над нея. — Ще бъде сам в килия. Ще му дадат вечеря. Има нар, на който ще спи, и ще му бъде топло.

— Кога ще го изведат оттам?

— Съдът започва работа в девет.

— В девет!

— Ще бъде добре, Лора. Кристиян и аз разговаряхме с него, преди да тръгнем. Той е силен. Ще се справи.

Всичко това може би беше вярно, но все пак той бе син на Лора и всеки път, когато си помислеше къде е, усещаше, че се смразява. Разтреперана, тя се надигна.

— Вие ли ти се свят? — попита я Кристиян.

Тя взе кърпата, притисна я към лицето си и после я сложи настрани.

— Добре съм.

Дебра се върна с клин и чорапи и Кристиян се зае да й ги обуе.

— Имаш ли друга марля за раната, Деб? — Дебра изтича.

— Мога да се справя и сама — настоя Лора.

Кристиян я погледна с упрек.

— Сигурен съм, но защо, когато аз искам да го направя?

— Защото не съм безпомощна.

— Не си, но си разстроена и ти се вие свят, а ръката сигурно много те боли. Ще ми направиш ли една услуга? — той се пресегна и взе марлята от задъханата Дебра — вдигни ръката по-високо от сърцето си, притисни марлята и ме остави да свърша останалото, разбираш ли?

Лора не можеше да си спомни кога за последен път някой й беше помагал да се облече. Искаше да изрази протест, но не си заслужаваше усилието. Нямаше сила. Затова се съсредоточи в онова, което Кристиян й каза, вдигна ръката до гърлото си и стисна марлята. Когато той свърши с обличането, й помогна да се изправи на крака и я изведе по коридора. С негова помощ тя облече палтото си и той я настани в колата.

Болницата беше на десет минути разстояние. Лора мълча през цялото време. Усещаше, че от време на време Кристиян я поглежда. Два пъти я попита как е, но тя само кимаше. Продължаваше да мисли за Скот и й се струваше, че ще се разплаче.

В болницата се забавиха не повече от половин час, раната беше зашита, качиха се в колата и се отправиха към къщи.

— Добре ли си? — попита я Кристиян. Гласът му звучеше загрижено, въпреки лекотата на тона, който си наложи.

От безпокойството му гърлото й се сви още повече.

— Ъхъ — успя да измънка тя.

— Много ли те боли?

— Все още е безчувствено — отговори тя.

— Гладна ли си? — поинтересува се малко след това.

Лора поклати глава.

Когато малко по-късно влязоха в кухнята и тя подуши миризмата на готово ядене, разбра, че няма да може да хапне.

След като убеди уплашената Дебра, че е добре, тя се извини, качи се горе в спалнята си и даде воля на сълзите си, които от толкова време напираха да излязат.

Така я намери Кристиян. Бе забелязал сълзите й по пътя на връщане от болницата и знаеше, че нямат нищо общо с ръката й.

Кристиян знаеше какво е гордост и независимост. Това бяха опорните точки на неговата личност. Също и решителността. Когато следобед влизаше с колата си в Нортхемптън, не очакваше и половината от онова, на което стана свидетел. Когато разбра, че Лора е уязвима, това го разтърси. Не знаеше какво се е случило с нея, но нямаше да си тръгне, докато не го открие. Щеше да й помага. Беше му в характера. Той оказваше помощ на приятелите си. Би помагал и на семейството си, ако не го бяха изолирали от деветгодишна възраст. Той им позволи да го направят. Даде им поводи да мислят най-лошото за него, а на себе си — да избяга от тях. Но вече не беше така. Сега вече можеше да направи нещо добро.