Барбара Делински
Предадена жена (5)

Пета глава

Леглото се разклати и я събуди. С чувството, че излиза от някаква дълбока пропаст, Лора се размърда, после пак се унесе.

— Мамо? Събуди се. Трябва да видиш нещо.

Беше гласът на Дебра. Майчинско шесто чувство накара Лора бързо да се съвземе.

— Хмм?

— Събуди се.

Лора с усилие отвори очи. Дебра беше седнала на края на леглото. Светлината на ранното утро я обливаше и Лора впи очи в нея.

— Какво има, мила? — едва измърмори тя. Надигна се и отхвърли кичур коса от лицето си. С широко отворени очи погледна бледото лице на Дебра, а после и вестника в ръцете й. Неохотно се пресегна към него.

„Местен жител изчезва безследно“

Така гласеше заглавието, което се наби в очите й от дъното на лявата колона на първа страница. До него беше отпечатана снимката на Джеф. Погледът на Лора се плъзна по думите, които следваха:

„Полицията официално смята известния счетоводител Джефри Фрай от Нортхемптън за изчезнал, след като снощи жена му Лора Фрай е подала молба за издирване. Според молбата във вторник вечерта той не се е прибрал вкъщи след работа и не се е обаждал на никого. На въпросите на „Сън“ разстроената мисис Фрай потвърди изчезването на съпруга си и призна, че във вторник самата тя е била твърде заета и не е разговаряла с него, след като е тръгнал за работа.

Кореняк жител на областта Хемпшир, Фрай е завършил гимназия през 1967 г. През 1971 г. е завършил университета в Масачузетс, където е бил познат като самотен младеж, отдаден на науките. Започва да работи упорито и печели добре. Освен че заедно с жена си притежават ресторанта „Черешите“, който преди две години бе открит на главната улица, Фрай притежава и къща с тухлена облицовка отвън в скъпия квартал „Детски парк“. Миналото лято е купил апартамент в Хоулиоук, а също и порше, каквото, както се говори, винаги е желаел.

Съпругата му твърди, че изчезването на Фрай няма да се отрази върху бизнеса й, но някои хора смятат, че този е рекордният им сезон. Според нашите източници мисис Фрай може да се справи и без съпруга си.

Детектив Денис Мелроуз от полицията в Нортхемптън обяви, че издирването вече е започнало. Досега никой от областта не е забелязал Фрай, но полицията възнамерява да разшири обхвата на търсенето. Един екип вече е готов да изследва езерото, а друг — с кучета ще претърси гората.

Мелроуз не изключва възможността Фрай сам да е организирал изчезването си. „Понякога мъжете изчезват по лични причини. В този случай, ако се доберем до такива, непременно ще ги проверим.“

Мисис Фрай енергично отхвърли възможността съпругът й да е заминал по свое желание.“

Лора изпусна вестника върху леглото. Стисна челюсти и сви устни. За да потисне гнева си, прегърна Дебра и силно я притисна.

— Не е заминал по собствено желание — каза Дебра. — Нали?

— Не.

— И не е ламтял за пари, нали?

— Не.

— Защо от статията човек остава с такова впечатление?

— Защото такава е работата на вестникарите. Когато за някое събитие не се знае много, опитват се да представят нещата по-пикантни.

— Аз мислех, че журналистите трябва да са точни.

— Не и Дугън О'Нийл. Нямаме апартамент в Хоулиоук. Не знам откъде си го е измислил.

— Не се ли разстрои?

— От статията ли? Бясна съм.

— Не ти личи.

— Защото съм изморена. Объркана съм, тревожа се. Статията е отвратителна, но е само статия. Лошото е, че татко ти го няма.

— Сега всички деца в училище ще научат.

— Ще мине.

— Лесно ти е да го кажеш. Нали ти няма да вървиш по коридорите, след като баща ти е обвинен, че е уредил собственото си изчезване?

— Дугън О'Нийл не знае какво говори.

— Кажи им го това на децата в училище.

— Ти им го кажи. Ще те послушат.

Дебра въздъхна.

— Звучиш толкова уверена. Ти винаги си сигурна в себе си.

Лора се дръпна назад. Потърка с палец челото на Дебра.

— Би ли могло да бъде другояче?

— Да. Може да си уплашена.

— Уплашена съм, но няма да се схвана от страх.

— Значи днес ще ходиш на работа, така ли?

— Първо трябва да се отбия при баба ти Лидия. Ако тя не види вестника, някой ще й съобщи.

— Горката мама Лидия.

Лора се усмихна. Дебра винаги е обичала баба си. Лидия беше добродушна, приятна и мила жена.

— Ако можех, бих искала да й спестя това вълнение. Все пак трябва да знае.

— Да дойда ли с теб?

— Не. Ти отиваш на училище.

— Ти ще отидеш в ресторанта? — каза Дебра, като направи гримаса.

Лора се поколеба.

— Вероятно.

— Как, все едно, че нищо не се е случило, така ли?

— Не. Нещо се е случило. Това не го забравям нито за миг. Но полицията издирва баща ти, а има работа, която трябва да се върши.

Дебра се извърна и се намръщи.

— Понякога ми се струва, че си най-студеният човек на земята.

— Но знаеш, че не е така — Лора се опита да изглади намръщеното лице на дъщеря си.

— Не знам. Не ми е толкова трудно да повярвам, че татко нарочно не е отишъл на откриването на изложбата във вторник. Той мрази изкуството. Ходи на такива места само защото ти го влачиш.

Лора се засегна от обвинението.

— Ходи, за да си поддържа клиентелата. Важно е за работата му.

— За да може да финансира „Черешите“, да купи къщата и поршето ли?

— Каквото според сведенията ни той винаги е желал да има — продължи Лора. Щом Дебра цитираше Дугън О'Нийл, защо да не може и тя. — Какво искаш да кажеш, Дебра?

— Нищо — и тръгна към вратата.

— Да ти напомня ли, че баща ти плаща дрехите ти, които не са евтини, ваканциите, капризите ти, а също и на частните учители, за да можем да се надяваме, че ще получиш по-високи оценки и ще влезеш в приличен колеж?

— Няма да ходя в колеж, предупредила съм те — възрази й Дебра.

— Колежът е скъп, но баща ти ще плати.

— Няма да уча в колеж.

Лора забеляза упорития израз на лицето на Дебра. Тя бе своенравна. Сладка и енергична, но своенравна. Но сега Лора не беше в настроение да стори с нея.

— Друг път ще обсъдим този въпрос.

— Добре — провлечено произнесе Дебра и понечи да тръгне.

— Това пък какво значи?

— Ще закъснееш за „Черешите“.

— Ако отида. След това обаче ще се прибера вкъщи.

— Ще бъдеш заета с други неща — обади се Дебра от коридора.

— Тогава ще го обсъдим друг път — Лора стана от леглото и тръгна към вратата. — Дебра, ти си едва в началото на горния курс. Не е необходимо днес да взимаме подобно решение.

— Не е там работата.

— Тогава къде е?

— Няма значение.

— Дебра? — Не се чу отговор. — Дебра!

— Обличам се. Скоро Дони ще дойде да ме вземе.

— Нали се разбрахме да ходиш с автобуса на училище?

— След като знам какво ме очаква там, остави ми поне удоволствието да отида с кола.

Лора понечи да й възрази, но после се отказа. Нямаше вяра на Дони Маккензи. Но Дебра бе права. Щеше да й бъде трудно на училище.

 

 

Лидия Фрай живееше в скромна бяла къща, малко по-далеч от Елм стрийт. Беше я купил съпругът й Уилям и в нея бяха отраснали синовете й Кристиян и Джеф. От двайсет години къщата западаше все повече, а през последните десет Лора убеждаваше Лидия да я продаде и да се премести.

— Апартамент с градина ще бъде идеално за теб. Няма нужда от поддръжка, освен това около теб ще има хора. Понякога се тревожа за теб.

Но Лидия не искаше и да чуе да се мести.

Лора обожаваше свекърва си. Привърза се към нея още първия път, когато я видя, а това бе, когато двамата с Джеф обявиха годежа си. Тогава Лора бе едва седемнайсетгодишна. Джеф все още учеше в колежа, а двамата се срещаха само от три седмици. Всички онемяха, освен Лидия. Тя огледа одобрително Лора, после обърна блесналите си очи към сина си и им даде благословията си.

Много пъти през годините Лора недоумяваше защо Лидия я одобри. Приятно й бе да си мисли, че в нея Лидия виждаше ценни качества, които тя притежаваше — силно желание да си създаде домашно гнездо, естествено любопитство, енергичност. Лора чувстваше Лидия по-близка от майка си. С Лидия човек можеше да се разбере, можеше да разговаря с нея. Беше тиха и не съдеше хората. Макар да имаше свое определено мнение по повечето въпроси, тя не го налагаше. Притежаваше либерални разбирания в най-широкия смисъл на думата и вероятно затова беше оставила Кристиян да върви по своя собствен път. Сигурно го е направила, защото освен него има и Джеф.

Лора настръхна от опасение при тази мисъл, докато в четвъртък сутрин караше колата към малката бяла къща. Боеше се, че Лидия ще прочете вестника, преди да я е подготвила както трябва. Натисна звънеца с обичайния сигнал — две къси и едно дълго позвъняване, и отключи вратата.

— Лидия?

— Идвам веднага — обади се Лидия от стаята, която преди пет години бяха превърнали в спалня, когато артритът започна да я сковава и изкачването по стълбите се беше превърнало в цяло наказание. Стаята бе на първия етаж — недалеч от кухнята, което улесняваше нещата в дните, когато Лидия се чувстваше най-зле и използваше инвалидна количка.

— Да ти помогна ли? — провикна се Лора.

— Не, Лора, добре съм. Сложила съм вода за чай. Защо не се настаниш?

Докато Лидия се появи, Лора отиде в кухнята и наля горещия чай в две чаши. След това се приближи да я посрещне, прегърна я, после й помогна да седне.

— Как си? — попита я меко.

Лидия й се усмихна тъжно.

— Скована — след кратка пауза добави: — Безпокоя се.

Лора затаи дъх. Хвърли поглед към вестника, който все още лежеше сгънат на масата.

— Мериджийн Уълси ми позвъни — обясни Лидия. — Щом свързах онова, което тя ми каза, с предпазливите ти думи вчера, разбрах, че няма нужда да го потвърждава.

— За Бога, Лидия, безкрайно съжалявам. Надявах се той да се върне, преди да те разтревожа.

— И аз така си казах. Има ли нещо ново?

Лора поклати глава.

— Как сте вкъщи?

— Тихо е. Странно, напрегнато.

— Любимата ми внучка създава ли ти грижи?

— Не бих казала. Доста е разстроена — Лора изгледа свекърва си, взря се в милите й сини очи, които бяха понесли много терзания през годините. Лидия бе загубила едно дете като малко — момиче, родило се между Кристиян и Джеф. Беше преживяла удара на съпруга си и ранната му смърт. Кристиян се прибираше и заминаваше, а сега Джеф — по-малкият й син бе, изчезнал. — Как си, Лидия?

— Ще се оправя.

— Ще го намерят. Трябва да вярваме.

— Знам.

Лора би могла да се закълне, че усети примирение в тона й, което й прозвуча странно. Очакваше, че Лидия ще прояви страх или подозрение. Озадачена, хвана изкривената й ръка.

— Полицията прави всичко, което е по силите й.

Лидия кимна. Очите й се навлажниха.

— Какво има? — попита я шепнешком Лора. Крайчетата на устните й провиснаха надолу. Намръщи се, после сви рамене.

— Какво?

— Не знам. Имаше нещо в погледа му, когато се отби онзи ден.

— Онзи ден ли? — не беше казал на Лора.

— В понеделник следобед — усмихна се и наклони глава към вазата, поставена в средата на масата. — Донесе ми лалета.

Лора се изненада. Помисли, че цветята са от някоя нейна приятелка, която й е идвала на гости. Но от Джеф? Той имаше навика да се отбива в цветарския магазин и да поръчва да изпратят букета. Правеше го често. Лора не можеше да си спомни кога за последен път й е носил цветя лично.

Усещайки как стомахът й се свива, тя се насили да попита:

— За какво си говорихте?

— Както обикновено.

— Какво каза въобще?

— Че работата му върви. Че вие с Дебра сте добре, но аз вече го знаех, защото сутринта бяхме разговаряли с теб по телефона.

— Не ти е споменал нищо, да речем, че му се налага да замине.

— Не.

— Но си забелязала, че в погледа му имало нещо? — вдигна очи към Лидия. — Какво беше то? Трябва да знам.

На Лидия й трябваше известно време, за да събере мислите си. Все още се мръщеше, когато каза:

— Имаше тъга. Обезкуражение. Познавам този поглед. Виждала съм го у него, когато беше малък, когато нещо го е разочаровало в училище, не се е справил с някое контролно, когато не го бяха избрали в студентския съвет или бе поканил момиче на бала в гимназията, а то му бе отказало — бръчките й се изкривиха от тъжната усмивка. — Момчетата също страдат от тези неща. Както и майките на момчетата. В това отношение твоят Скот прилича повече на Кристиян — леко приема нещата. Но не и Джефри. Той хвърляше всички сили, за да бъде пръв, а излизаше втори — спря да говори. След минута продължи по-меко: — Такъв вид имаше, сякаш се е опитал да постигне нещо, а не е успял. Тревожа се.

— Ти попита ли го?

— Да. Увери ме, че нищо не се е случило. Но на тръгване не каза, че скоро пак ще се чуем.

Това бе знаменателно и не убягна на Лора. Обичайна реплика на Джеф бе: „Ще се чуем, мамо“.

С тези думи завършваше всяко посещение, всеки телефонен разговор с Лидия. Не й казваше, че я обича. Беше твърде резервиран.

— Нещо безпокоеше ли го, Лора?

Лора си задаваше същия въпрос.

— Не знам — отвърна. — Не съм забелязала. Нищо не е казал.

— Беше ли по-мълчалив от обикновено?

— Не мисля, но напоследък беше толкова зает, че не е имал възможност да бъде по-мълчалив. Поне не с нас вкъщи — ужасни мисли и минаха през главата, почувства се изтощена и самотна. — Не беше нещастен. Поне не изглеждаше такъв. Ако е изпитвал нещо, щеше да ми каже.

— Би трябвало.

— Дори и да не е давал вид, щях да го почувствам. Не можеш да живееш с един мъж двайсет години и да не се научиш да разбираш настроенията му — заяви убедено и добави малко несигурно: — Как мислиш?

— Възможно е само ако не го обичаш. Но случаят не е такъв при теб, Лора. Ти винаги си била много добра с Джефри.

Лора се замисли какво искаше да каже. Ако означаваше, че е изглеждала хубаво, че му е отгледала красиви деца, поддържала е идеален дом, направила е успешна кариера и в същото време се е грижила винаги да има чисти ризи в гардероба, била е добра. Но ако значеше да прекарва часове с него на вечеря или целия си уикенд, не е била толкова добра. Но Джеф никога не се е оплаквал. Нали той я накара да разшири службата за кетъринг и да създаде ресторанта „Черешите“?

Заета с тези мисли, тя се взря в очите на Лидия.

— Ще го намерим.

— Да.

— Искаш ли да дойдеш при нас дотогава?

— Не. Тук ми е удобно. Имам всичко, от което се нуждая. Мога да се движа. Освен това, ако Джефри се обади… — гласът й заглъхна, но все пак успя да го изрече. Ако Джефри се обади, би искала да си е вкъщи.

Лора кимна. Би могла да каже, че е загрижена единствено за Лидия, но до известна степен действаше и от егоистична гледна точка. Лидия притежаваше сила, която би помогнала на нея и Дебра.

— Лидия?

— Да?

Лора придоби угрижен вид. Сети се за онова, което предположи Дафни.

— Има ли начин Джеф да е влязъл във връзка с Кристиян?

Лидия се замисли.

— Честна дума, не мога да ти кажа. Известно време, докато бяха малки, бяха близки. Но се промениха. Добре знаеш. Някои неща ги разделиха.

Макар че думите бяха изречени съвсем невинно, Лора извърна очи. През годините двете с Лидия бяха обсъждали какво ли не, но не и разрива между Кристиян и Джеф.

— Кристиян символизираше всичко, което Джеф не беше, но това не означава, че Джефри не е искал да прилича поне малко на него. Но не можеше. Не беше в природата му. Когато се е случвало да бъде най-недоволен от себе си, е било тогава, когато се е сравнявал с Кристиян, затова го научих да не прави подобни сравнения. Казах му, че той е съвсем различен от Кристиян — въздъхна. — Не знам дали съм успяла, но се съмнявам дали Джефри би приел услуга от Кристиян.

— Услуга ли? — извика Лора. — Каква услуга? Само вземи живота на Джеф. Винаги е жънел успехи.

— Успехът е относително нещо. Всеки човек го приема различно.

— Но виж само какво има. Погледни Скот и Дебра, къщата, фирмата му. Когато имаш всичко това, как може да смяташ, че не си успял?

— Успехът е относително нещо.

Лора въздъхна. Вероятно в това отношение Лидия също бе права.

Никога не е усещала, че е нещастен. Никога не е смятала, че иска нещо повече. Или пък нещо различно.

Може и да не е искал. Може би онова, което Лидия е забелязала в погледа му в понеделник следобед, не е било нищо повече от умора или пък е само плод на майчинско въображение. Когато една жена разполага с толкова време, както Лидия, може да се замисли какъв е бил погледът му и дали в израза му е имало нещо, което в действителност го е нямало. Лора нямаше време за подобни разсъждения. Погледна часовника.

— Трябва да се връщам — взря се в Лидия. — Нали няма да ти стане нещо?

— Добре съм — усмихна се Лидия.

— Значи няма да дойдеш с мен, така ли?

Лидия поклати глава.

— Мериджийн ще се отбие, също и съседката Тереза. Ще стоя близо до телефона. Ако чуеш нещо, обади ми се.