Барбара Делински
Предадена жена (18)

Осемнадесета глава

— Не — извика Лора и се подпря на стената. — Не! Неее! — запуши ушите си с ръце, после се хвана за главата. Облягайки се на стената, тя се отпусна на пода.

Гласът на Кристиян сякаш идваше от километри разстояние.

— Лора? За Бога, какво се е случило?

Тя заговори тихо.

— Не и ти! На всичкото отгоре. Иди си, Кристиян. Малко ми е другото, не мога да понеса и теб.

— Какво ти става?

— Как какво! Животът ми рухна!

Той спря.

— Песимистични нотки ли чувам от Мери Слънчицето?

— Върви си, Кристиян! — изкрещя. — Махай се оттук!

— Няма да си тръгна, докато не ми кажеш какво става.

— Джеф ни напусна, после замразиха парите ми в банката и не мога да плащам сметките си, данъчните власти го обвиняват в данъчна измама. „Сън“ ни разнищва, а бизнесът в „Черешите“ не върви. Твърдят, че Джеф е имал връзка с моя приятелка, а сега… — вдигна глава, без да се замисля, че Кристиян ще види сълзите й — … сега искат да арестуват Скот за изнасилване. Скот! Моят Скот!

Кристиян хвърли поглед към вратата.

— За какво, по дяволите, говори тя?

Лора осъзна, че Мелроуз и хората му са там. Тъй като не искаше да ги види, зарови лице в коленете си.

Като се наведе над нея, сложил ръка на тила й, Кристиян прошепна:

— Веднага се връщам.

Лора затаи дъх. Кристиян изчезна в коридора с Мелроуз и я остави сама в кухнята. Не можеше да се занимава с Кристиян, просто не можеше. В продължение на двайсет години той я измъчваше. Нужен й бе само един поглед, за да почувства притегателната му сила, и той го знаеше. От страх Джеф да не научи истината, тя ставаше нервна и изпитваше неудобство, когато се виждаха с Кристиян. Той трябваше да си тръгне. И без него твърде много й се беше струпало.

Да се появи тъкмо сега! Джеф го нямаше вече шест седмици, а Кристиян дори не се обади да попита как е майка му. Не позвъни и на Лора, за да разбере дали няма новини от Джеф. Не им изпрати и пощенска картичка, в която да пише колко е хубаво в Таити. Несъмнено е бил твърде зает, за да се забавлява. Такъв бе истинският Кристиян. Меко казано, имаше свободен дух. Не толкова меко — бе егоцентричен хедонист.

Много по-вероятно би било Кристиян да извърши данъчна измама, а не Джеф. По-скоро той би изнасилил някого, а не Скот.

Скот. Невинният Скот. Да го задържат, да му вземат отпечатъци, да го фотографират по този ужасен начин. Нямаше да позволи това да се случи.

— Лора?

Подскочи, когато отново чу гласа на Кристиян.

— Моля те, иди си — обърна се към него.

— Тези хора искат да арестуват Скот — каза й той меко, но твърдо. — Независимо дали обвинението е основателно, или не, те носят заповед и нищо не можем да направим. Не желая Скот да разговаря с полицаите, ако няма адвокат. Твоята приятелка Дафни би ли могла да се справи или да извикам някой друг?

— Дафни — прошепна.

— Сега ще й позвъня. Къде е Скот и кога ще се върне?

— По-рано е бил с Кели. Сега сигурно е във фитнес центъра. Каза, че ще се прибере в пет.

— Дотогава остава час и половина. Детективът и хората му ще изчакат.

— Не им казвай къде е Скот! — представяше си как полицията нахлува във фитнес центъра и пред очите на всички извежда Скот с белезници.

— Няма. Те са в съседната стая. Хайде, ще извикам Дафни. Какъв е номерът й?

Заслуша се, докато Кристиян телефонираше. Гласът му беше тих, равен, настоятелен, сякаш бе овладял положението.

Зарадва се, че все пак има човек, който да се оправи, тъй като в момента на нея въобще не можеше да се разчита.

— Дафни е в съда. Трябвало да свърши в четири и да се върне в офиса. Казах на секретарката й да се свърже с нея там. Подчертах, че е спешно.

Лора стисна още по-силно краката си.

— Така е. Те чакат Скот. Искат да го отведат. За изнасилване! — усети ръката му върху косата си. Действаше й успокоително, както и гласът му.

— Полицаят твърди, че Скот познава момичето.

— Миналото лято се срещаха.

— Ти познаваш ли го?

— Веднъж ме запозна с нея. Хубава е, както всички момичета, с които се среща Скот. Той е толкова красиво момче. Не го заслужава. Не и Скот. Ако Меган Тъкър му има зъб и му се сърди, че я е оставил, за да отиде в колежа, това си е неин проблем.

— Тя го обвинява в изнасилване, а това е проблем и на Скот.

Лора вдигна лице към него.

— Ти на чия страна си? Това, което ти казах преди малко, е самата истина. Опитвам се да се държа, но не ми е лесно и ако си мислиш, че като си дошъл, трябва да ме упрекваш в нещо, по-добре си върви. Не те желая тук, щом се държиш така — лицето му се замъгли пред очите й. Тя се изви настрани и допря бузата си до стената.

След кратка пауза, той каза:

— Бих искал да помогна.

— Не съм сигурна, че някой може да помогне. Всичко е ужасно.

— Сигурно, иначе нямаше да си толкова сломена. Винаги си била най-оптимистичният човек, когото познавам.

— Трудно е да си изпълнен с оптимизъм, когато получаваш удари отвсякъде. Месец и половина травмите следват една след друга — закри лицето си с ръка. — Това със Скот е най-лошото. Полицията го чака, за да го арестува в мига, в който прекрачи прага на къщата — пръстите й останаха неподвижни и тя заговори по-бавно. — Не знам какво става с мен.

— Всичко ще оправим, Лора — опита се да я успокои Кристиян.

Тя отпусна ръка върху коляното си, затвори очи и се облегна на стената.

— Чувствам се безкрайно изморена. В началото успявах да се съвзема след ударите. Намирах извинения защо става това или онова, осланях се на молитвите си. Но сега съм напълно изцедена. Не знам какво да правя. Оправих се след изчезването на Джеф. Мога да се справя със замразените банкови сметки. Ще понеса статиите във вестниците, това, че бизнесът не върви, както и факта, че Джеф е имал връзка.

— Наистина ли го твърдят?

— Да не би аз да съм си го измислила? Направо е унищожително — като че ли гордостта й се стопи. — Това ме кара да се чувствам като безполезна твар, която се представя за жена. Ще го понеса, защото ти си прав, светът няма да се свърши. Но ако направят нещо на Скот, ще умра.

— Нищо няма да направят на Скот.

Тя се разсмя горчиво.

— Преди два месеца бих се съгласила с теб. Искам да кажа, че той не е виновен и че ще възтържествува справедливостта, нали така? — въздъхна. — След като в продължение на известно време ти се случват едно след друго разни несправедливи неща, губиш вяра.

— Недей, Лора. Така не може да се живее.

— А как? Не мога да спя, защото всичко това ме гризе непрекъснато. Не ям, защото стомахът ми е свит. Щом тръгна по улицата, все някой ще се обърне и ще се зазяпа в мен, защото вестникът раздухва нещата. Сега направо ще разкъса Скот на части.

— Няма, ако аз ти помогна — зарече се Кристиян. Хвана ръцете й. — Хайде, Лора, искам да седнеш до масата. Ще изпиеш един чай, докато аз звънна тук-там.

— На кого ще се обаждаш?

— Най-напред на Так Джоунс. Искам да разбера какво става.

Лора се отпусна върху един стол.

— Той е нашият враг. Няма да ти помогне.

— Ще помогне — Кристиян говореше толкова убедено, че тя се отказа да спори с него. След минути вече разговаряше с Так.

Лора не помръдна. Не можеше да разбере дали е толкова изтощена, че е останала без сила, или пък я пази за мига, в който Скот ще се прибере вкъщи. Дали присъствието на Кристиян не я успокояваше? Преди години коленете й отмаляваха, когато го видеше.

Беше все още хубав.

Нещо повече — излъчваше сила. Нямаше защо да слуша разговора му, за да разбере, че задава въпроси и получава отговори, каквито търсеше. Кристиян беше такъв. Когато се посветеше на нещо — било то на фотографията, на идеята да развали някое семейно събиране или пък да накара седемнайсетгодишно момиче да се влюби в него, винаги успяваше.

Чайникът засвири. Лора се изправи по навик, но един жест на Кристиян я накара да седне отново. Тя го наблюдаваше как приготвя чашите, пакетчетата чай, захарта. За последен път преди седем месеца бе идвал в къщата й и все още помнеше кое къде е. Типично за Кристиян. Имаше невероятна памет.

Лора обви ръце около топлата чаша. Беше безкрайно уморена. Всеки път, щом си спомнеше за предстоящото изпитание, се разтреперваше. Опита чая, после отпи още една глътка и сладкият му вкус й подейства добре.

— Защо не си ми казала?

— За какво? — според нея, докато седеше на пода, като че ли му изля почти всичко, което знаеше.

— За парите. Так ми каза, че нямаш никакви пари.

— Откъде знае Так?

— Негова работа. Вярно ли е?

Нямаше защо да го отрича. Кристиян вече знаеше толкова много, че нямаше защо да не научи и това. Твърде уморена беше, за да играе игри.

— Когато един ден се намериш в положение да не можеш да докоснеш и цент от собствените си пари, практически започваш от самото начало и тогава си без пукната пара.

— Трябваше да ми кажеш.

— Как? Ти беше в Таити.

— Так знаеше къде се намирам. Известно ти е, че се срещнахме там. Можеше да вземеш телефонния номер от него.

Лора отмести поглед към двора. Знаеше го. Но не искаше да звъни на Кристиян. Не желаеше той да знае колко ниско е паднала.

Той почука по чашата си.

— Так ми каза, че Дафни и Илис ти помагат.

Тя се намръщи.

— Той откъде знае?

— Аз също ще ти помогна. Парите ми така си стоят в банката. Утре ще изтегля една част и ще я внеса в твоята сметка.

Тя пое дълбоко дъх.

— Няма нужда. Смятам, че овладях положението. Заех достатъчно от Дафни и Илис, за да изкарам до края на месеца и ако бизнесът върви…

— Но не върви. Спомена го преди малко.

Тя въздъхна, обърна глава към прозореца и след малко замръзна на място. Вратата на гаража се отвори.

— Боже мой — прошепна. — Кристиян, те ще го отведат в ареста.

Кристиян погледна към вратата на коридора, където се появи детективът, и после се извърна навреме, за да види Дебра да влиза откъм гаража. Тя започна да говори в мига, в който видя Лора.

— Какво прави тази полицейска кола отпред? А другата? Тя на кого е? — забеляза Кристиян и се ококори. Тихо, с тон, който изразяваше страхопочитание и радост, каквито Дебра и Скот изпитваха към чичо си, промълви: — Знаехме си, че някой ден ще попаднеш в беда. Какво си направил, Кристиян?

— Още нищо — отговори Лора.

— Значи не е за него, така ли? — след това погледна към детектива. — Защо е тук?

Лора се опита да й обясни, но думите не излизаха от устата й. С широко отворени очи тя се взря в Дебра, а после тревожно се обърна към Кристиян.

— Искат да зададат няколко въпроса на брат ти — обясни й Кристиян.

— Какви въпроси?

— За едно момиче, с което се е срещал.

— Кое?

— Меган Тъкър — обади се Денис Мелроуз от вратата.

— Сега пък какво е направила?

Лора наруши мълчанието.

— Познаваш ли я?

— Знам я естествено.

— Защо? — попита Кристиян.

— Ами, известна е. Хубава е.

— Ходи ли с момчета?

— Разбира се. Тя дава на момчетата онова, което искат. Какво е направила? — обърна се Дебра към детектива, който веднага погледна Лора, но тя не можеше да изрече думите, които се бяха събрали на гърлото й. Отново потърси помощта на Кристиян.

— Отправила е обвинение към Скот — каза той.

— За какво?

Присъстващите в стаята млъкнаха. Дебра изгледа всички последователно.

— Какво става тук?

— За изнасилване — изрече Лора. — Тя твърди, че Скот я е изнасилил.

Дебра зяпна.

— Вие шегувате ли се?

Изразът на недоумение на лицето й беше толкова искрен, че на Лора й се прииска да я прегърне. За момента обаче, тя само поклати глава.

Дебра се взираше в детектива.

— Меган лъже. Ако твърди, че Скот я е изнасилил, тя просто лъже. Познавам брат си. Може да се държи неприятно…

— Дебра…

— Мила…

— … но това е само към мен, защото съм му сестра — довърши въпреки едновременните опити на Кристиян и Лора да я накарат да млъкне. — Скот е добро момче. Той се отнася добре с гаджетата си. Прави им дребни подаръци и върши разни романтични неща, за които момичетата са луди — свали раницата си върху масата. — Той няма защо да изнасилва Меган. Тя практически дава на всекиго на ъгъла на улицата и не съм единствената, която може да ви го каже. Попитайте, който и да е. Известна е тъкмо с това.

Кристиян й се усмихна. Той намигна на Лора, а после се обърна към детектива.

— Ето, чухте, детектив Мелроуз. Първата ви свидетелка. Няма да помогне на вашия случай.

— Нито пък аз — заяви Дафни от коридора. Имаше вид на бясна. — Ще се боря с вас със зъби и нокти и ако някой от вас — тя косо изгледа униформените офицери, — си мисли, че това е типичен женски отговор, по-добре го приемете сериозно. Познавам Скот Фрай откакто се е родил и ако има момче, което не е в състояние да изнасили момиче, това е той. Денис, какво значи това? Ти също знаеш, както и аз, че момичето лъже. Не бих могла да кажа защо, докато не се запозная със случая, но предполагам, за да се присъедини към печелившите. Вижда как вестникът разнищва семейството, чува клюките из града, а изнасилване на приятелки е модерна тема, така че защо да не пробва? Представя си, че ще получи малко съчувствие, малко внимание, а може би и известно количество пари. Обвинението й за щети ли е?

— Не знам — отвърна Мелроуз. — Единственото, което ме засяга, е обвинението й в изнасилване.

— Би трябвало да те засяга. Много навременно обвинение.

Детективът се почувства неудобно.

— Познаваш системата, Дафни. Ако момичето дойде, закълне се, че е било изнасилено, и желае да предяви обвинение, налага се да разгледаме случая. Ти можеш да свалиш обвиненията при изслушването, но междувременно аз трябва да задържа момчето.

От гърлото на Лора неволно излезе тих звук. Дафни продължаваше да спори с детектива, макар и да бе безсмислено. След малко Кристиян я хвана за ръката.

— Отчая ли се?

Тя кимна.

Минута по-късно детективът излезе от кухнята. Като бръкна в чантата си, за да извади бележника си, Дафни се обърна към Дебра. Говореше тихо.

— Докато чакаме Скот, искам да ми кажеш всичко, което знаеш за Меган Тъкър — кои са приятелите й, с кого се среща, членува ли в някой клуб, участва ли в извънучилищни занимания.

Дебра й съобщи всичко, което знаеше. След като Лора не чу нещо, което значително да промени впечатлението й от мотивите на момичето, тя престана да слуша и се замисли за Скот.

— Той ще се оправи — Кристиян се наведе, за да й го прошепне близо до ухото.

Въздишката на Лора прозвуча като стенание.

— Би трябвало. Той е добро момче, толкова добро. Работи усилено, добре се учи, изпълнен е с надежди. Бъдещето е пред него. Само като си представя, че може да бъде унищожен от някаква злобна кучка, направо ми призлява — сви ръката си в юмрук. — Дяволите да го вземат Джеф. Да е проклет заради алчността и страхливостта си. Чудя се дали знае какво става тук. Ние мислим, че се крие някъде на десетина километра и от вестника следи какво става.

— Ако беше така, досега щяха да намерят поршето. Колко обичаше той тази кола. Тя му придаваше блясък, какъвто никога не е имал. Кога я купи? Когато бях тук през юни, още я нямаше.

— Купи я през юли.

— С пари в брой ли я купи?

Лора сви устни. Тя самата многократно си беше задавала същия въпрос и всеки път се обвиняваше все повече.

— Не знам. Не го попитах. Много глупаво от моя страна, нали? Такава скъпа кола, а аз да не се поинтересувам. Но ако го бях направила — защити се както много пъти го беше правила мислено, — щеше да излезе, че се съмнявам в него, и това щеше да го обиди. Аз трябваше да повдигам самочувствието му, а не да го унищожавам — след като помисли малко, добави: — Явно съм грешала за много неща. Мислех, че ме обича. Смятах, че обича и децата. Да видим дали няма да се появи отнякъде, когато чуе и това.

Кристиян поклати глава.

— Той сигурно отдавна е далеч. Вероятно е някъде, където не може да чете нито „Глоуб“, нито „Сън“. Джеф е изобретателен. Повече, отколкото си мислим. От осем години си е играл играта, преди някой да разбере, а сега дори ФБР не може да го открие. Действа внимателно. Кой знае дали следи новините, дори и да го желае, в което се съмнявам. Ако е решил да скъса всички връзки, няма да иска да знае каква каша е забъркал тук.

— Което пък аз никога няма да мога да проумея, докато съм жива — каза Лора сломена. — Нищо не разбирам — с лакти върху масата тя сплете пръсти и ги притисна към устата си. Така успя да заглуши вика, когато вратата на гаража се отвори за трети път.