Барбара Делински
Предадена жена (27)

Двадесет и седма глава

Лора и Кристиян пристигнаха в Нортхемптън малко след десет. На масата в кухнята имаше бележка от Мади, в която пишеше, че Дебра е излязла с приятели, а самата тя се прибира у дома си.

Докато държеше бележката с познатия почерк, в съзнанието на Лора нахлуха спомени.

— Когато бях момиче, Мади все излизаше някъде. Понякога баща ми си беше вкъщи, понякога го нямаше, но във всеки случай тя оставяше бележка. Сигурно е мислела, че след като остави бележка, значи е извинена — Лора се облегна на Кристиян, който стоеше до нея. — Трябва да й се обадя и да й благодаря, че остана при Дебра, но гласът й ми действа на нервите. Ще си разваля вечерта.

— Позвъни й сега — каза Кристиян с дълбок глас. — След това ще ти подобря настроението.

Тя се усмихна.

— Как смяташ да го направиш, след като Дебра ще влезе всяка минута?

Той я погледна палаво.

— Може да пуснем пералнята в мазето?

— Непоправим си — усмихна се Лора.

— Тогава само ще те целуна. Така вечерта ни няма да се развали. Хайде, Лора. Позвъни й, за да свършиш с нея.

Лора с неохота набра номера.

— Здравей, мамо. Току-що влизаме. Искам да ти благодаря…

— Пристигате по-късно, отколкото смятах — прекъсна я рязко Мади. — Добре, че не ви чаках. Честна дума, Лора, наистина ме изненадваш. Знаеш, че утре сутрин съм на училище. Не мислиш ли, че бих желала да се прибера по-рано?

След като се освободи от отговорността за уикенда, Лора въобще не се бе сетила за това.

— Правилно си постъпила. Нямаше смисъл да стоиш тук. Дебра създава ли ти неприятности?

— Как може да ми създава неприятности, когато почти не я виждах? Сутрин ставаше късно и едва не закъсняваше за училище, а почти всеки следобед и вечер бе с приятелки. Два пъти вечеряхме заедно. Тя твърди, че толкова често вечеря и с теб — по-тихо, но също така рязко каза: — Вярно ли е това, Лора?

— По-скоро три или четири пъти на седмица. Мамо, такива са тийнейджърите. Ние с Гретхен вечеряхме по-рядко с теб.

— Аз работех. Не съм се размотавала някъде с девер си. Лора, какво става? Според Дебра ти си се лепнала за Кристиян още откакто е прекрачил прага ви.

— Направих голяма грешка — прошепна Лора на Кристиян. — Не биваше да й се обаждам.

— Дебра още не е преживяла травмата от проблемите със Скот, но тя е в уязвима възраст — продължи Мади. — Първо баща й я изоставя, после майка й.

— Аз не съм я изоставила — сопна й се Лора, отчасти за да даде представа на Кристиян за темата на разговора. — Просто заминах за уикенда.

— С мъж, който е развалял всеки семеен празник, на който е дръзнал да дойде. Да оставим настрани съмнителните качества на Кристиян Фрай като баща, но остава въпросът за твоето държане. Неприемливо е, Лора. Ти си омъжена жена.

— Двамата с Джеф сме разделени. Тази седмица подавам молба за развод.

— Заради Кристиян ли?

— Заради Джеф. Край на всичко, което е имало между нас. Той избяга от мен, а преди това е водил съвсем отделен живот. Явно, че онова, което сме имали помежду си, не е било реално.

— Ти смяташе, че е истинско.

— Вярно, но докато живеем, се учим.

— Взимаш ли си бележка наистина? Струва ми се, че макар и да се държиш като разочарована, с брат му се опитваш да компенсираш за обидата, която Джеф ти е нанесъл.

— Не съвсем — каза Лора уверено.

— Да не би да се надяваш, че Джеф ще разбере и така ще му го върнеш?

— Това е последното, за което мисля.

— Гневът и желанието за отмъщение са съвсем нормални усещания, Лора. Не бива да се срамуваш от тях.

— Не се срамувам — Лора погледна Кристиян и се усмихна.

— Но признаваш, че ги изпитваш?

— Гняв да, но не и отмъщение. Да имаш някакви други въпроси?

След съвсем кратка пауза Мади продължи:

— Толкова ли си отчаяна, че хващаш първия мъж, който ти се появи? Честна дума, Лора, знам, че можеш да отглеждаш деца. Доказа го, като изпадна от колежа съвсем млада, за да се заробиш със семейство и деца…

— Това се нарича да се хвърлиш с главата напред в работата и да я свършиш добре.

— … но никога не ми е хрумвало, че го правиш от опит за самосъхранение. Да не би да се страхуваш, че ще останеш без мъж?

— В никакъв случай.

— Въпреки всичко държиш да имаш мъж до себе си. Защо го правиш? Ти си силна жена. Джеф беше слаб човек. Сега, когато го няма, ти си свободна. Защо се чувстваш задължена незабавно да се обвържеш с друг? Ще ти кажа нещо, Лора. Смъртта на баща ти беше най-доброто, което ми се е случвало някога.

Удовлетворението, което Лора изпитваше, се изпари. Тя обичаше баща си.

— Това, което казваш, е ужасно.

— Но е истина. Той ме теглеше надолу, както Джеф теглеше теб. Баща ти и Джеф си приличаха.

— Не е вярно — каза предпазливо Лора. — Баща ми беше честен и предан човек. В това отношение бе напълно различен от Джеф.

— И двамата бяха слаби мъже. Да не би Кристиян да е различен?

— Кристиян е съвсем различен — Лора го погледна в очите. — Той е силен. Има си собствен живот и знае какво иска. Никой не му казва къде да ходи и какво да прави.

— И ти харесваш такъв мъж?

— Обичам такъв мъж.

Последва кратко мълчание.

— Не смяташ ли, че малко се увличаш?

— Мисля, че много се увличам — отвърна Лора със самодоволна усмивка.

— Лора, стегни се. Имаш деца. Помисли за бъдещето си.

— Точно това правя.

След още една пауза Мади каза:

— Ти сериозно ли говориш, че възнамеряваш да живееш с Кристиян Фрай?

— Напълно.

— Какво означава това?

Лора пое дъх. Плъзна ръка около врата на Кристиян и зарови пръсти в косата му.

— Знаеш ли, че познавам Кристиян, преди да срещна Джеф? Знаеш ли, че бях влюбена в него? Знаеш ли, че молих Кристиян да се ожени за мен?

Мади се изуми.

— Молила си го? На колко години си била тогава? — запита.

— На осемнайсет и исках да се омъжа. Тогава Кристиян не беше готов, но Джеф искаше, затова се омъжих за него. Може да го анализираш колкото си искаш, мамо, но бях доволна от това решение. Отгледах две прекрасни деца, живеех добре и не си позволявах да се замисля дали няма нещо сбъркано в отношенията ни с Джеф.

— Винаги съм ти го казвала…

— Вярно, посочвала си ми грешките, но аз не те слушах, защото винаги си ми изтъквала само тях. Цял живот слушам единствено какво не трябва да правя. На човек му омръзва, мамо. Ти никога не забелязваш доброто, а виждаш само лошото. Затова не те слушах, когато ми говореше за отношенията ми с Джеф, но дори и да съм те чула, нямаше да ти повярвам. Бях твърде заета, защото градях живота си тухла по тухла — би могла да спре и дотук, но се бе отприщила. — Сега го направих. През всички дълги часове, докато чаках Джеф да се върне и се чудех къде е и защо ни е напуснал, имах време да мисля. Малко по малко нещата ми се изясниха и нямат нищо общо с Кристиян. Основният проблем на брака ми е, че засенчих Джеф и той ми позволи да го направя. Кристиян никога не би го сторил.

— Правиш нова грешка, Лора. Компромис ще е, ако се омъжиш за такъв човек.

— Ще се обогатя душевно — поправи я Лора.

— Ти нямаш нужда от него. Двете — ти и аз, сме еднакви. Ние сме силни.

— Да, но аз съм още по-силна, когато съм с Кристиян.

— Добре, погледни го от тази страна. Щом той е бил мъжът за теб, трябваше да го изчакаш, вместо да се втурнеш да се омъжваш за Джеф.

— Щях да го изчакам, ако ти ме беше посъветвала — спусна ръката си върху рамото на Кристиян и сведе очи, за да се съсредоточи в разговора с Мади. — Но дори и двете с теб да сме имали подобни взаимоотношения, теб все те нямаше. Когато най-после отидох в колежа, ти беше много доволна. Една по-малко. Искаше да бъдеш свободна.

— Никога не съм го казвала.

— Не е имало нужда — много години бяха минали, но болката си оставаше. — С всичките си постъпки ни даваше да разберем, че поставяш собствените си интереси на първо място. Няма никакво съмнение по този въпрос. Ти все отсъстваше, така че нямаше как да знаеш какво мисля или чувствам. Дори нямаше време да ме обичаш.

— Обичала съм те — призна Мади. — Коя си ти, за да ме критикуваш? Не виждам да постъпваш различно с дъщеря си. Имаш бизнес, който отнема от времето ти, и любовник, който те отвлича. Не си образец на добра майка.

Лора се намръщи.

— Всичко, което знам за майчинството, съм го научила от теб.

— Но липсата на уважение не си научила от мен.

— Така ли? Аз съм голяма, мамо, и то отдавна. Някога да си проявила уважение към мен?

— Ще те уважавам, когато започнеш да се държиш като човек с отговорности. Не е проява на отговорност да запрашиш нанякъде с девер си. Да не мислиш, че хората не са те видели из града с него? Вярваш ли, че не говорят вече?

— Кристиян ми е девер, той е от семейството. Тук е, за да ми помага. Ако хората не го разбират, да вървят на майната си.

— Ето, това е отговор на голям човек.

— Но е искрен — заяви Лора. — Всъщност не давам и пет пари за това, какво мислят хората. Вече мнението им за нас е достатъчно лошо и го потвърдиха поне в един случай. Ще го потвърдят и в други, а междувременно нямам никакво намерение да играя ролята на опечалена вдовица или на светица. Кристиян е тук и аз го обичам. Когато бях на осемнайсет години, не можех да оценя какво означава това. Вече съм по-възрастна и повярвай ми, този път няма да го изпусна.

— Ти си безнадеждна — изрече с отвращение Мади.

— Благодаря ти — каза Лора, сякаш бе получила най-големия комплимент в живота си.

— Не желая да разговарям с теб, когато си в такова настроение. Когато почувстваш, че можеш да се отнасяш към мен с по-голямо уважение, обади ми се.

— Добре. Но искам да ми отговориш на един въпрос. След като си толкова дълбоко убедена, че греша в отношенията си с Кристиян, защо се съгласи да останеш при Дебра?

— Защото имам нужда от нов покрив. Моля те, напомни го на Кристиян — каза Мади и прекъсна връзката.

Кристиян направи всичко, което бе по силите му, за да спаси вечерта след телефонния разговор с Мади, но усилията му останаха безрезултатни. Докато Лора потуши най-силния си гняв, стана единайсет, а Дебра още я нямаше. Разтревожена, тя позвъни на Джена.

— Няма я тук, мисис Фрай.

— Знаеш ли къде е?

— Не, не знам.

Този отговор не успокои Лора, тъй като Джена беше най-добрата приятелка на Дебра. Обади се и на няколко други нейни приятелки, но получи същия отговор. Стана единайсет и четвърт, после и половина. С риск да си навлече гнева на Дебра, тя се обади на Джейс Холцуърт.

Гласът му звучеше по-нервно и от нейния, което я обезпокои още повече.

— Здравейте, мисис Фрай. Да, видях се с нея рано вечерта.

— По кое време?

— Ами около осем. Бях излязъл от работа.

— Колко време прекара с нея?

— Може би половин час. После тя… ами качи се на миатата. Мислех, че си е тръгнала за вкъщи.

— После обаждала ли ти се е?

— Не, не ми се е обаждала. Съжалявам, че не мога да ви помогна. Ако ми позвъни, ще й предам, че я търсите.

— Добре — каза Лора, затвори слушалката и погледна тревожно Кристиян. — Историята се повтаря. Невъзможно. Първо Джеф, сега пък Дебра. Какво става?

Кристиян погледна от прозореца на трапезарията.

— Идва — думите му бяха последвани от шума при отварянето на вратата на гаража.

Силно обезпокоена, Лора се спусна към вратата на кухнята и рязко я отвори. Миатата беше невредима, което означаваше, че Дебра не е ранена. Когато излезе от колата обаче, нямаше вид да е съвсем добре. Като оставим настрана явното пренебрежение, което майка й очакваше до известна степен, тя бе необикновено бледа. Лора забеляза напрегнатия й поглед.

Отиде до нея и я прегърна силно.

— Много е късно, мила. Тревожих се.

Дебра издържа прегръдката.

— Безпокоеше се за колата ли?

— Не — Лора я притисна отново и я изгледа. — Тревожих се за теб. Какво има?

— Нищо — Дебра се дръпна от ръцете на Лора и влезе в къщата. Като мина покрай Кристиян, го стрелна с очи. — Колата е в ред.

— Не ме интересува колата — каза той. — Страхувахме се, че нещо ти се е случило.

— Сигурно — смотолеви Дебра и продължи да върви към коридора.

— Майка ти звъни на всичките ти приятелки.

Смаяна, Дебра се обърна към Лора.

— Вярно ли е?

— Обадих се. Никоя от тях не знаеше къде си.

— Защо го направи? Те са мои приятелки. Какво право имаш да им звъниш?

— Аз съм твоя майка. Когато стане единайсет и половина и те няма от училище, имам право да се безпокоя.

— Никога по-рано не си се тревожила.

— Защото никога не си закъснявала толкова.

— Откъде знаеш? — предизвика я Дебра. — Как можеш да знаеш, след като си или в ресторанта, или на парти?

— Винаги си била вкъщи, когато съм очаквала да бъдеш.

— Ти избяга във Върмънт с него — посочи с глава към Кристиян — и ме остави да се грижа за себе си. И аз се погрижих.

— Оставих те с баба ти.

— Голяма работа. Тя е същата като теб. Половината от времето я нямаше.

— Тя твърди, че теб те е нямало.

— Защото не исках да бъда тук сама! — обърна се и тръгна към коридора. — Отивам да спя.

— Крайно време е — извика Лора след нея. Не желаеше да става така.

Кристиян се приближи до нея.

— До известна степен проблемът се дължи на мен. Идеята за пътуването до Върмънт беше моя. Нека да поговоря с нея.

Лора поклати глава.

— Аз ще отида — прошепна. — Време е.

Вратата към стаята на Дебра беше затворена. Лора почука леко, отвори и влезе. Затвори вратата зад гърба си и се облегна на нея. Дебра седеше на пода, с гръб към леглото, обхванала коленете си с ръце. При влизането на Лора се извърна настрани.

— Хайде да си поговорим, Деб.

— Късно е.

— Ще бъде късно и когато свършим. Важно е — след като Дебра не каза нищо, Лора я попита предпазливо: — Къде беше до толкова късно?

— Разхождах се с колата.

— Сама?

— Да.

— Цели два часа?

— Три — Дебра продължи намусено: — Не се безпокой, напълнила съм резервоара.

— Аз не се безпокоя нито за бензина, нито за колата, а за теб. Защо се разхожда три часа?

— Защото исках.

— Случило ли се е нещо в училище?

— Не.

— С децата след училище?

— Не.

— С Джейс?

— Не!

Лора не й повярва. Твърде бързо отричаше всичко. Нещо не беше както трябва, имаше нещо различно. Гневът я правеше, войнствена, а не отстъпчива или смазана, както изглеждаше сега.

Обикновено Дебра идваше при нея и споделяше проблемите си. Понякога направо не можеше да я спре. Но сега случаят не беше такъв. Първо трябваше да я накара да говори.

Приближи се и седна върху леглото.

— Какво се е случило с нас — попита я нежно тя.

— Ти ми кажи — сряза я Дебра. — Нали всичко знаеш? Ако имаш нужда от още едно мнение, обади се на баба.

— Не искам да се обаждам на баба ти. Не се разбирам с нея. Тази вечер се скарахме много и следващия път, когато разговаряме, сигурно ще се случи същото. Гледаме на нещата различно. Тъжно е, Деб. И което е още по-тъжно, че с нас двете би могло да се случи същото. Не бива така, искам да останем близки — предпазливо докосна косата на Дебра. — Трябва да говорим, а не да се караме. Откакто баща ти ни напусна, нещата доста се усложниха. Подложени сме на непрекъснат стрес, така изпъкнаха всички слабости на отношенията ни. Аз не съм идеалната майка. Не че не съм искала да бъда. Честна дума, струваше ми се, че съм добра. Сега разбирам, че не съм била.

Спря, очаквайки отговор. Дебра се бе свила на кълбо с вдигнати нагоре колене, с ръце, заровени в скута си. Лора знаеше, че не спи. Тялото й бе напрегнато. Стори й се, че я слуша.

Продължи да говори тихо и мило.

— Мога да се променя, Дебра. Ако ми кажеш какво те тревожи, ще се променя. Никога не ми е идвало наум, че не желаеш да работя. Винаги съм мислила, че се оплакваш, понеже всички деца се оплакват. Но щом го искаш, мога да направя така, че да оставам вкъщи повече време, за да бъдем заедно. Няма да правя нищо друго, няма да отида никъде.

— И при него ли няма да отидеш? — попита я тихо Дебра.

— И при него. Ти си ми дъщеря. В този момент ти си ми основното задължение. Ако желаеш, ще седя тук при теб цяла нощ и утре цял ден. Кажи ми какво те тревожи, Деб, разтвори душата си.

Дебра не промълви и дума. Измина една минута, после още една и още една. Лора нежно погали дългата й тъмна коса.

— Довери ми се, мила. Няма да те критикувам. Няма да стана и да си тръгна. Сега съм тук заради теб. Можеш да ми кажеш всичко.

Дебра продължаваше да мълчи. Лора се почувства напълно безпомощна. Щом чу първите хълцания, се свлече на колене на пода, обви с ръце Дебра и я привлече към себе си. Тя не оказа съпротива нито тогава, нито когато започна да я люлее както преди години.

— Какво има, мила? — прошепна Лора. — Можеш да ми кажеш.

— Ужасно е — изхълца Дебра.

— Няма нещо, което да е толкова ужасно.

— Но това е. Направих най-глупавото нещо.

— Всеки от нас понякога върши глупости.

— Но това беше толкова тъпо! Не ми хареса, заболя ме, но вече е свършено и не може да се поправи.

Ужасяващи неща минаха през главата на Лора. Тя продължи да я люлее, да я гали по ръката и рамото. Допираше бузата си до слепоочието на Дебра и шепнеше:

— Няма нищо, всичко ще се оправи.

— Чувствам се толкова ужасно! — изрече тихо Дебра между риданията.

Лора я притисна още по-силно.

— Ще се оправи. С времето всичко минава. Нищо не остава вечно.

— Никога вече няма да съм същата.

— Ще ти мине. Ще пораснеш и ще станеш по-умна. Каквото и да е, милата ми, ще се справим — когато Дебра издаде звук, който приличаше повече на стенание, отколкото на въздишка, Лора се замисли дали не изпитва физическа болка. — Как да ти помогна, Деб? Чувствам се безпомощна.

— Нищо не можеш да направиш. Никой не може да ми помогне.

— Кажи какво ти е?

През следващите няколко минути се чуваше само тихият й плач. После промълви:

— Ще ме намразиш. Ще се разочароваш от мен.

— Ще те обичам, независимо какво се е случило. Нали затова е любовта, милата ми. Тя означава да можеш да приемеш слабостите заедно със силните страни на човек. И да простиш грешките му.

— Но ти вече не обичаш татко, след това, което направи.

Лора спря да я люлее.

— Онова, което изпитвах към него, е съвсем различно от онова, което изпитвам към теб.

— Не го ли обичаше?

— Мислех, че го обичам.

Сега вече Дебра започна да се люлее сама.

— Смятах, че обичам Джейс — изрече нещастно на пресекулки. — Мислех, че той е най-чудесното, най-хубавото момче в училището и че наистина ме цени. Можех да споделя с него всичко. Разказах му какво става тук и той наистина ме разбра. После ти замина, баба беше тук, а с нея толкова трудно се издържа, че всяка вечер ходех в магазина, за да бъда с Джейс. Когато имаше почивка, седеше с мен, а щом свършеше работа, отивахме някъде с колата.

Изхълца. Лора се пресегна за кърпичка от нощното й шкафче и я сложи в ръката й.

— Ходехме с неговата кола, защото миатата има единични седалки, а ние си говорехме и се целувахме. Беше хубаво. В събота вечер отидохме на кино, а после той ме заведе у тях. Родителите му ги нямаше, а той настояваше за повече от целувка.

Лора усети как стомахът я присвива. Намести косата на Дебра зад ушите, както когато беше малка. Тогава бе времето на невинността.

— Не исках да стигаме дотам — продължи Дебра — и му го казах. Той ми отговори, че няма, че само ще се галим — внезапно спря. — Ужасно е, че ти го казвам.

— Защо да е ужасно? — нежно я попита Лора. — Да не мислиш, че не знам какво означава галене?

— Колко голяма беше, когато си го правила?

— Кое, галенето ли? Вероятно на твоята възраст.

— На колко години беше, когато стигна до края?

— По-голяма — като хвана здраво ръката на Дебра, тя пак започна да я люлее. От една страна, не искаше да я пита, не желаеше да знае, но това беше само от страх. — Това ли се случи с Джейс?

Дебра отново се разплака.

— Нищо няма, пиленце. Не е дошъл краят на света.

— В събота вечер нищо не се случи — успя да й каже Дебра посред хълцанията. — Казах му, че не искам. Просто не исках. Опитах се да му обясня какво изпитвам, но той не ме слушаше. Вчера не поиска да се видим, а днес, като отидох на училище, чух, че е излизал с Кара Хъчинсън.

— О!

Сълзите се стекоха отново по бузите на Дебра и тя продължи да говори.

— Кара Хъчинсън е пълна откачалка. Джейс е твърде добър за нея. Тази вечер отидох да го видя и му го казах. Той заяви, че не го е грижа и че ако аз не го обичам, ще си намери момиче, което да го обича. Казах му, че го обичам, а той ме накара да му го докажа. Не знаех какво да правя.

Лора си спомни телефонния разговор, който проведе с Джейс. Стори й се нервен и нищо чудно. Сигурно е уплашен до смърт.

Дебра изрече тихо:

— Не знаех какво да правя. През цялото време мислех, че Скот го е правил, че ти го правиш с Кристиян, както и много момичета, които познавам, та сигурно няма да е толкова лошо. Джейс имаше презерватив. Затова му позволих — плачеше тихо, като че ли само вътрешно, и това бе обезпокоително.

Лора затвори очи и облегна глава на Дебра. Ако това можеше да й помогне, сигурно и тя щеше да се разплаче. Но стореното — сторено. Болката от загубата на невинността не бе само физическа.

— Милата ми — прошепна отново.

— Виждаш ли? Разочарова се.

— Не така, както смяташ. Разочарована съм, защото нещо, което би трябвало да бъде чудесно, не е било. Съжалявам, че така се е случило.

— Джейс каза, че има нещо сбъркано в мен.

Лора хвана лицето на Дебра и го повдигна към себе си. Погледна я право в очите и каза:

— Джейс Холцуърт те познава толкова, колкото знае за любовта. Той е момче, Дебра, само момче. Изнудил те е да извършиш нещо, което не желаеш, освен това не знае как да го прави добре. Това си е негов проблем. Нищо ти няма на теб. Ти си нормално момиче, което е направило погрешен старт в нещо, за което не е било готово.

— Кога ще бъда готова?

— Когато пораснеш. Когато се появи истинският мъж за теб.

— Мислех, че Джейс е истинският.

— Искало ти се е да бъде — каза Лора и избърса сълзите й. — Ти си още само на шестнайсет години. Сигурно грешката пак е моя. Обичам те, Дебра. Може да не съм се показала такава, каквато си искала да бъда, но наистина те обичам.

— Татко не ме обича. Ако ме обичаше, щеше или да пише, или да се обади.

— Кой знае. Може да се страхува, че ако се обади, някой ще открие къде е, а той не го желае.

— Мъчно ми е за него.

— Знам.

— На теб липсва ли ти?

— Липсва ми онова, което бяхме всички заедно.

— Но не ти липсва, защото имаш Кристиян.

Лора се взря в очите й и потърси омраза в тях. В тона й се усещаше, но не беше тъй силна, както преди. Лора беше благодарна за този напредък, но знаеше, че това няма да продължи, ако не е искрена.

— Онова, което е между Кристиян и мен, е съвсем различно от онова, което беше с баща ти.

— По-добре ли е?

— По-здравословно е, така ми се струва. Кристиян е силен човек. Той работи добре и е самоуверен. Не мога да му се налагам, защото е твърде силен за това.

— Обичаш ли го?

В себе си Лора не се съмняваше в това, но й бе неудобно да го признае пред Дебра. По същата причина не й разказа за отношенията си с Кристиян преди двайсет и една години. Дебра изживя доста напоследък. Трябваше й време да привикне. Освен това нямаше да могат да обсъдят тези ранни години, без да поставят под съмнение отношенията на Лора с Джеф, а Джеф си оставаше баща на Дебра. По-добре някои неща да останат така — неизказани. Но пък и не можеше да я лъже в очите. — Мисля, че бих могла да го обичам, след като се уредят някои неща.

— Ще се омъжиш ли за него?

— Не съм свободна, за да го направя.

— Ако се разведеш с татко, можеш да го направиш.

Лора се взря в обляното й със сълзи лице.

— Според теб трябва ли?

— Не. Искам татко да е тук с нас. Но ти не го искаш.

— Не че не искам да се върне — опита се да й обясни Лора, — но не вярвам, че това ще стане. Дори и да се върне, мисля, че няма да се оправят работите. След като баща ти замина, се случиха твърде много събития. Научих някои неща за него, а и за себе си. Вече не съм същата, както преди, нито пък баща ти — спря за малко. — Не съм хукнала да правя каквото и да било, Деб. Искам да се успокоим — целуна Дебра по челото, после пак я привлече към себе си. — Много ми е мъчно за днес.

Дебра не й отговори, но за пръв път обви кръста на Лора с ръце.

— Боли ли те? — прошепна Лора.

— Не много.

— Малко?

Дебра кимна.

— Искаш ли да използваш моята вана?

След малка пауза тя отново кимна.

Докато Лора продължаваше да гали косата на дъщеря си, се замисли за иронията на съдбата. Скот бе обвинен в изнасилване, без да го е извършил, и изживя истински ад. Дебра, която имаше много повече основания от Меган Тъкър да смята, че е изнасилена, дори не би могла да повдигне такова обвинение.

— Един ден ще бъде по-добре — каза й меко. — Когато дойде времето и намериш подходящия мъж, тогава ще разбереш какво означава да се любиш, повярвай ми.

Дебра замълча, но не се дръпна от прегръдката й. Лора го сметна за добър знак и продължи да я притиска.