Барбара Делински
Предадена жена (15)

Петнадесета глава

Вълните се разбиваха в брега със страшна сила, вдигайки пръски високо, почти дотам, където седеше Джеф Фрай. Той обаче не се отдръпваше дори и когато усещаше как капчиците пръскат лицето му.

Беше Нова година и ако нещо можеше да го накара да повярва, че животът продължава, то бе тъкмо това. В този миг се чувстваше много унил. Скоро самият той ще блесне, бавно и постепенно ще набере скорост, сила и величина. Би било по-лесно, ако имаше представа накъде е тръгнал, но и това не му бе ясно, както когато четири седмици по-рано напусна Нортхемптън.

Четири седмици. Много време. Сега видът му бе различен, косата му беше по-дълга, брадата също, а часовете, прекарани на това място, бяха направили кожата му по-груба. Благодарение на това, както и на машините в пералнята, които разваляха дрехите му, изглеждаше много изпаднал. Хората от градчето вече не го гледаха подозрително, когато вървеше по улицата, а той го правеше всеки ден. Разходката да си купи вестник и да спре в ресторантчето се превърна в ритуал и необходима част от живота му.

Въпреки това се чувстваше като изпразнен отвътре. Болезнено му липсваше домът, затова се стараеше да насочва съзнанието си към други неща. Но беше трудно. Прочиташе всички книги, които взимаше, купи още, прочете и тях и все пак му оставаше много време. Мъжът в смесения магазин — казваше се Хоръс Стъбс — му намери използван пикап и той донякъде му помагаше. Джеф уреди да го изплаща на части, за да не знае никой с колко пари разполага, и макар че първоначалният му импулс беше да го изчисти и боядиса, за да изглежда по-представителен, по-късно се отказа. Последното, което желаеше, бе да прояви инстинкта си на градски човек. Освен това камионетката бе напълно в ред и без да се чисти, затова, когато му бяха нужни провизии или когато му се струваше, че ще полудее, ако не излезе, той отиваше до местния търговски център и се разхождаше там. Никога не се отдалечаваше много и никога не се бавеше дълго. Колкото и да бе самотен в къщата над залива, там до известна степен се чувстваше в безопасност.

Мислеше си как ли се справя Скот в колежа и дали разбира това, което Джеф извърши. Дали клюкарстваха зад гърба на Дебра и ако е така, как го приема тя. Колко ли дълбоко е наранил Лидия, дали Лора се заробва в „Черешите“ и дали Дафни законно е оправила всичко.

— Евън!

Зареян в мислите си, в началото не чу гласа, а след това му бе нужно известно време, докато се сети за името. Но викът се чу отново, този път по-близо и той веднага скочи напрегнато. Единствените хора, които знаеха това име, бяха жителите на градчето, но дотогава никой от тях не бе дошъл да го види.

— Здравей, Евън!

Беше Глори, която махаше с ръка, докато вървеше по камъните. Почти не можа да я познае, тъй като тъмната й коса бе скрита под дебела вълнена шапка, а слабото й тяло се губеше в палтото. Но бледата й кожа изпъкваше под сивото небе, а усмивката й пропъждаше мрачните мисли.

Ако беше някой друг, би се обезпокоил, но Глори му беше приятелка.

Тъй като се уплаши да не се подхлъзне по камъните, той веднага тръгна към нея.

— Какво правиш чак тук, Глори?

Тя го изгледа смутено.

— Дойдох да те видя.

— Но тук е много студено.

— Няма значение.

— Баща ти знае ли, че си тук?

Тя кимна.

— Той ме накара да си сложа това — дръпна ярък вълнен шал, завит два пъти около врата й. — Каза ми да не се бавя. Но днес е празник и тъй като знам, че си сам, исках да ти донеса това.

Беше с раница на гърба. Опита се да я свали, да плъзне презрамките от рамото си, но палтото й пречеше. Той й помогна.

— Какво има вътре?

— Вечеря. Представих си, че няма да си сготвиш нищо, а ние днес няма да отваряме. Затова донесох шунка, картофи, зеле и хлебчета, които татко направи. Когато тръгвах, всичко беше топло.

Джеф като че ли изведнъж огладня.

— Хайде да видим.

Почти бяха стигнали до къщичката, когато се замисли какво прави. Ако целта му беше да се държи настрани колкото се може повече, не би било особено умно от негова страна да кани Глори вътре.

Но Глори си беше Глори — наивна и безобидна. Не виждаше по какъв начин би го предала. След като поршето беше покрито под навеса за лодката, а дрехите, с които ходеше на работа, бяха скрити навътре под леглото, в къщата нямаше какво да го издаде. Освен това не би могъл да я отпрати след милия й жест.

Затова отвори вратата и я пусна да влезе. По израза на лицето й Джеф би казал, че е като дете, попаднало в замък от кристал.

— Хубаво е — издърпа ръкавиците и ги напъха в джобовете си. — Уютно е — обходи стаята, прокара ръка по облегалката на дивана, после по полиците, които Джеф бе почистил и лакирал. Пръстът й се плъзна по книгите. — Всичките ли си прочел?

— Повечето.

— Ау.

Той сложи раницата върху масата и започна да вади неща отвътре.

— Ще хапнеш ли с мен?

Глори все още разглеждаше книгите.

— Яла съм — тя като че ли си спомни нещо и се огледа. — Ако имаш чинии, ще подредя всичко. Като забеляза шкафчетата около мивката, се насочи натам.

Джеф я спря.

— Тук няма защо да ми поднасяш. Достатъчно е, че си донесла храната — обърна я към масата и изтегли един стол. — Ще ми бъде много приятно, ако седиш тук, докато аз се храня — осъзна, че наистина е така. С Глори нямаше да му е толкова самотно. — Ще си свалиш ли палтото? — вече бе закачил своето на една кука зад вратата.

Тя поклати глава.

— Обещах на Попи да не го събличам.

Усети моментно разочарование. В къщичката беше уютно топло и след като бе попълнил пукнатините по стените и бе изчистил, тя почти бе заприличала на дом. Искаше му се Глори да остане за малко. Но Попи бдеше над нея. Това бе достойно за уважение.

— Не искам да работиш — напомни й.

— Трябва да работя.

— Но не и сега. Тук си ми гостенка.

— Не обичам да седя. Предпочитам да ти помогна — изрече го толкова искрено, че Джеф отстъпи. След минути пред себе си имаше чиния с храна, за каквато не би могъл и да мечтае.

— О! Това е върхът. Прекрасно е, Глори. Благодаря ти.

Доволна, тя седна на стола.

— Сигурна ли си, че не искаш? — попита я.

Тя кимна.

— Прекрасно е.

Глори като че ли очакваше да чуе това и се усмихна с облекчение.

— Повечето хора не обичат зеле. Предупреждават ме, когато идват да вечерят. Но Попи твърди, че върви с шунката.

На Джеф зелето му беше безразлично. Но нямаше да остави нищо от това, което Глори му донесе. Всичко беше много вкусно.

— Добре ли прекарахте Новата година? — попита той между две хапки.

Тя изправи глава.

— Ъхъ.

— Какво правихте?

— Татко ме заведе на гости у семейство Шмид. Живеят малко по-далеч край брега.

— Ваши приятели ли са?

— Ъхъ. Мили са. Искаше ми се да гледам някой филм, но татко не обича да ходи на кино. Казва, че не са подходящи за мен.

— Някои от тях не са — каза Джеф. Помисли си за Дебра, която на шестнайсет години би могла да влезе във всеки киносалон, в който пожелае, и това не го изпълни с възторг. Но Лора беше убедена, че вече е достатъчно зряла, за да гледа всичко, затова Джеф никога не повдигаше този въпрос. Сигурно Попи имаше повече власт в дома си, отколкото Джеф.

— Къде е майка ти?

— Умряла е — отвърна му с лекота Глори.

— Извинявай.

— Няма нищо. Имам Попи — това й изглеждаше напълно достатъчно.

Джеф продължи да яде, а Глори го наблюдаваше.

— Винаги ли му помагаш в ресторанта?

Тя кимна.

— Докато ходех на училище, не можех да оставам до края, но вече не ходя, затова винаги съм там.

— Сигурно добре си се учила. Говориш добре.

Очите й светнаха и тя се усмихна, после пое дъх и погледна към книгите.

— Посещавах специално училище.

— Какво беше?

— За деца, които имат нужда от допълнителни грижи. Татко казва, че не бих се справила в тукашното. Като малка ми вървеше, но след това стана онова и сега ми е трудно да чета и не мога да смятам. Затова Попи ме изпрати в училището „Лонгфелоу“ — стана от стола и отиде до лавицата. — Значи си прочел всички тези книги? Трябва да си много умен.

— Не, но обичам да чета.

— И аз, обаче ми е трудно.

Джеф си помисли, че би било добре, ако знаеше нещо повече за изоставащи в учението. След това му се прииска да знае повече за Глори, защото ако е преживяла катастрофа, проблемът беше по-сериозен.

— С четенето е като всичко останало — каза той. — Идва с практиката.

— Така твърди и Попи. Аз се упражнявам, но ми е трудно.

— Какво четеш?

— Списанието „Нешънъл Джиографик“. Попи ми подари абонамент за последния ми рожден ден и го получавам всеки месец. Снимките са толкова, толкова красиви — гласът й прекъсна. — Понякога гледам само снимките. Попи ще се разтревожи, ако чуе, но в материалите има прекалено много думи, а на мен ми е по-лесно да гледам само снимките. — Тъй като осъзна какво е казала, тя изведнъж се смути. — Не съм глупава… само понякога изпитвам трудности.

Сърцето на Джеф се сви.

— Разбира се, че не си глупава. Умна си и си много работлива. Ти си най-милият човек, който е прекрачвал прага на къщата ми. Затова искам да идваш, за да си говорим.

— Трябва да тръгвам вече. Попи ще се безпокои. Той искаше да дойде заедно с мен, но не се чувстваше добре, затова му казах, че веднага се връщам.

Джеф се изправи. Погледна към чинията с яденето, което му беше донесла, и пак се трогна. Би му било приятно да остане. Но разбираше, че баща й се тревожи. Неохотно взе празната раница. Тъкмо щеше да й я подаде, когато на вратата се почука силно. Звукът беше толкова силен и неочакван, че той подскочи. Стрелна с очи Глори, която изглеждаше ужасена, и за миг му мина през ума, че го е предала.

Тогава тя каза:

— Това е Попи, сигурна съм, че е той — и докато Джеф стоеше като парализиран, тя отиде до вратата и я отвори. — Всичко е наред, Попи. Казах ти. Донесох храната на Евън и седнах при него за минутка, но вече си тръгвах. Нямаше нужда да идваш. Нали каза, че искаш да останеш на топло вкъщи?

Гордън я изгледа внимателно, а после очите му се отместиха към Джеф.

— Разтревожих се — изрече той дрезгаво.

— Тя е добре — увери го Джеф.

— Разтревожих се — повтори той, гледайки право към Джеф. — Глори е особена. По-добре да го знаеш.

— Знам.

— Попи…

— Тя не е като другите момичета — предупреди, го Гордън. — Добра е и мила, може да е на трийсет години, но спа три години и когато се събуди, беше по-млада отпреди — прекъсна, защото се закашля.

— Попи…

— Затова най-хубаво да знаеш, че треперя над Глори. Тя е естествена. Няма да позволя на никой да й причини зло.

— Никога не бих я наранил — каза Джеф.

— Запомни го — като пристегна палтото около себе си, Гордън подаде ръка на Глори и каза по-мило: — Сигурно ще се наложи пак да си легна. Хайде да те заведа вкъщи.

Глори се обърна към Джеф и го изгледа извинително.

— Татко винаги се тревожи за мен. Утре ще дойдеш ли в ресторанта?

— Да, и моля те, не се извинявай — отново хвърли поглед към масата. — Ти ми донесе великолепен новогодишен обяд. Благодаря ти. И на двама ви.

Джеф проследи как пикапът им се спусна надолу по прашния път.

Късно следобед се качи на пикапа и се спусна надолу по хълма. Отстрани на бензиностанцията имаше телефонен автомат. Помота се около него минута — две, подрънка монетите в джоба си, докато се опитваше да реши дали това обаждане може да се окаже последно. Ако говори кратко, нямаше да бъде, така сметна, но не искаше да рискува.

Затова продължи по пътя си. Отмина първия търговски център, откъдето обикновено пазаруваше, мина и втория, където се осмеляваше да пристъпи, когато се чувстваше смел или му беше скучно. Продължи по-нататък — до най-далечната точка, до която бе стигал през последните четири седмици. Най-после спря пред ресторанта и остана в камионетката сам отстрани на пътя. Телефонната кабина изглеждаше в по-добро състояние, отколкото ресторантът. Ръцете му леко трепереха, докато пускаше монети в машината.

 

 

Телефонът звънна веднъж, после втори път и сърцето му се разтуптя още повече. Тъкмо преди да звънне трети път, слушалката бе вдигната и той чу гласа й.

— Ало?

— Здравей — изрече тихо.

Последва дълга пауза.

— Джеф? — тъй като той не я поправи, това бе достатъчно потвърждение. — Джеф! Боже мой толкова се безпокоим! Как си? Къде се намираш? Добре ли си?

— Добре съм.

— Наистина? Какво ли не си представихме — че си убит, че си болен или отвлечен. Как тръгна, без да оставиш поне някаква бележка?

— Налагаше се. Не можех да кажа на никого.

— Дори и на мен?

— Дори и на теб.

— След всичко?

— Тъкмо затова. Само си помисли.

— Само това правя — гласът й трепереше. — Чувствам се толкова виновна.

— А какво щеше да ти бъде, ако знаеше, че заминавам? Не можех да постъпя така с теб.

Гласът й стана по-твърд, но той не беше сигурен дали беше от яд, или от обида.

— Явно е имало много неща, които не си могъл да направиш. Данъчна измама, Джеф? Никога не си ми споменавал за подобно нещо. Смятах, че сме приятели, че си знаем тайните. Какво още не си успял да ми кажеш?

— Нищо.

— Други жени имало ли е?

— Не — отвърна той сърдито. — Как са другите?

Измина минута, преди тя да отговори лаконично.

— Добре, доколкото могат при дадените обстоятелства.

— Обидени? Сърдити? Разочаровани?

— Всичко това. Данъчните власти се появиха доста бързо с обвиненията и това е любимата тема на „Сън“ — направи малка пауза, а после изплака: — Защо, Джеф? Защо го направи?

На Джеф не му бе до обяснения. Не се обаждаше за това.

— Как е мама?

— Ти нямаше нужда от тези пари. Печелеше толкова добре.

— Как е мама?

Последва още една дълга пауза, а после се чу въздишка.

— Проявява търпение.

— Кристиян навърта ли се около нея?

— Той е на остров Таити.

— Скот мрази ли ме?

— Скот е гневен. Смята, че си изоставил всички. На Дебра й е мъчно за теб, а Лора се опитва да преживява. Затънала е в голяма каша, Джеф. Тя не го заслужава.

На Джеф не му се говореше и за това.

— Дейвид свали ли името ми от вратата?

— Още не. Кога се връщаш?

— Няма да се върна.

— Трябва.

— Не мога.

— Трябва да го направиш. Докато не се върнеш, нищо не може да се уреди, а това ще е най-жестокият начин, по който ще постъпиш с Лора и децата.

— Няма да се върна.

— Тогава защо се обаждаш?

Той не отговори.

— Къде си, Джеф? Поне това ми кажи. Няма да съобщя на никого, честна дума.

Вярваше й. Проблемът беше, че не вярваше на себе си. Ако й каже къде е и тя дойде да го види, не беше сигурен дали няма да отстъпи, ако тя го помоли да се върне. Никога не бе проявявал силен характер с жени и това беше част от проблема му. Ако поне от време на време беше успявал да се противопостави на Лора, би се чувствал повече като мъж.

Е, сега вече беше мъж. Стореното — сторено. Нека го наричат страхливец, че е напуснал Нортхемптън, когато му е припарило под задника. Но те грешат. Най-смелата постъпка в живота му беше, когато напусна Нортхемптън.

— Джеф? Кажи нещо. Още ли си там? Джеф!

Той безшумно пусна слушалката на мястото й, качи се на камионетката и тръгна обратно към скалистия залив.