Барбара Делински
Предадена жена (11)

Единадесета глава

Ако Кристиян някога решеше да се пенсионира, би отишъл да живее на остров Таити. Обичаше тропическия бриз, извисяващите се скали, сърдечността и честността на хората. Харесваха му и лъскавите черни коси на жените, златистата им кожа, грациозността им.

Винаги когато идваше, правеше снимки не само в Папаете и околностите му, но и на други острови от френската полинезийска верига. Бяха съвсем различни от фотографиите, които направи в Дейнтри, но винаги щеше да се намери туристическо списание, което да ги публикува.

Не се занимаваше с нищо друго. При пищния пейзаж и тропическия климат в Таити човек можеше само да вегетира. Излягаше се върху тапицирания шезлонг пред къщата и съзерцаваше лагуната, сядаше в любимия си ресторант и наблюдаваше минаващите хора, или пък се наслаждаваше на залезите от брега. Освен това ходеше на гости при приятели. С течение на годините се бе запознал не само с американски преселници, но и с много местни хора. Ако му се приискаше компания, по всяко време можеше да си намери.

Този следобед не прояви такова желание, затова когато на вратата се почука силно и звукът отекна по целия коридор, той се озадачи. Остави чашата с питието си върху парапета, прекоси стаята и стигна до вратата.

Човекът срещу него бе непознат. Явно току-що бе пристигнал на острова, ако можеше да се съди по бялата му кожа и сериозния му вид. Беше облечен с бяла официална риза, разкопчана на врата, и с навити до лактите ръкави, тъмен панталон от костюм и обувки. Беше висок почти колкото Кристиян, може би десетина години по-млад от него, въобще мъж, който не изглеждаше зле, въпреки че косата му бе твърде къса. Държеше се сковано, твърде сдържано.

— Направо от самолета — отбеляза Кристиян и се подпря с ръка на рамката на вратата.

— След два ужасни дни по самолети и летища и всеки път пропусках връзката си — измърмори мъжът, след което попита: — Вие ли сте Кристиян Фрай?

— Зависи. Какво желаете?

— Да поговорим — извади кожен калъф от задния си джоб и го отвори. — Тейлър Джоунс. Специален агент от Отдела за криминални разследвания на държавните приходи.

Кристиян разгледа личната карта.

— На снимката изглеждате по-добре.

— Имате ли нещо против, ако вляза?

— Да, имам. Ако сте дошли за онази сума, която си удържах миналата година, направо си губите времето. Моят счетоводител ме предупреди, че на вас това няма да ви хареса, но моят клиент живееше в Кънектикът — на четири часа път от мен, и единственият начин да отида при него бе да събера целия си екип и да заминем, а за да не фалирам, се наложи да наема къща и готвачка. То и така ми струваше много, но беше законен разход за бизнес — изведнъж замлъкна. Нещо не се връзваше. — Данъчните власти са ви пратили да изминете целия този път, за да ме проверите ли?

— Не е точно така. Може ли да вляза?

— А как е?

Джоунс го изгледа твърдо.

— Ако ме пуснете да вляза, ще ви кажа. Горещо ми е, уморен съм и не ме интересува дали е противоуставно, но бих изпил нещо. Имате ли нещо силно?

Макар че като правило не се сприятеляваше с държавни служители от типа на Тейлър Джоунс, ако човекът бе дошъл да се отърси от задълженията си, Кристиян би го почерпил на драго сърце. Направи жест с поклащане на палеца, затвори вратата, отиде до бара и му приготви един от специалитетите си. Намери Джоунс на терасата да се наслаждава на ясносинята вода на лагуната.

— Не е зле — отбеляза агентът.

Кристиян взе своята чаша, облегна се на парапета и кръстоса краката си.

— Тук е толкова близо до рая, че не понасям някой да ми разваля удоволствието. Така. Влязохте, имате питие, сега ми кажете защо сте тук.

Джоунс отпи голяма глътка.

— Вече е по-добре — изрече бавно той.

— По работа, Джоунс.

— Като начало исках да проверя дали сте сам.

Кристиян веднага се защити:

— Хей, данъчните власти може да имат право да се интересуват колко пари спечелени с труд имам, но не им влиза в работата да се месят в любовния ми живот.

Джоунс отпи още една глътка, а после се обърна с лице към Кристиян.

— Кога за последен път видяхте брат си?

— Брат ми — това пък въобще не можеше да го проумее. Повечето му познати не знаеха, че има брат. Семейството никога не е било силната страна на Кристиян. — Джеф?

— Имате ли и друг? — Джоунс го изгледа въпросително.

— Знаете, че нямам. Предполагам, че не сте изминали целия този път, без да попитате някой друг. Какво се е случило с Джеф?

— Не знам. Никой друг няма представа.

— Какво значи това? Къде е той?

— Смятах, че е с вас в рая.

— Джеф мрази горещината.

— Тогава защо веднъж годишно ходи на Карибско море?

— Защото жена му планира почивките — отвърна Кристиян нетърпеливо. — Джоунс, какво става?

— Кога за последен път видяхте Джеф?

— Миналата година през юни. Лора направи парти за рождения ден на майка ми, тогава отидох.

— И оттогава не сте го виждали, така ли?

— Не — изчака. — Джоунс?

— Преди две седмици брат ви не се прибрал вкъщи от работа. Оттогава никой нито го е виждал, нито го е чувал — погледна го скептично. — Никой ли не ви се обади, за да ви съобщи?

— Нямаше ме. Не са могли да се свържат с мен. Повечето време нямах телефон — но това не беше всичко. — Не общуваме често.

— Вие и Джеф ли? Или вие и цялото семейство?

— С него. И с тях, все едно — намръщи се. — Значи не се върнал от работа, а? Просто изчезнал?

— Просто изчезнал.

— Съвсем не прилича на Джеф. По своя собствена воля ли?

— Така смятаме.

— Но защо?

— Защото е на ръба да бъде осъден за данъчна измама.

Кристиян се изсмя.

— Данъчна измама ли? Вие се шегувате.

— Не — каза Джоунс, — съвсем сериозно.

Кристиян го изслуша, но твърдението на Джоунс продължаваше да звучи абсурдно.

— Джефри Фрай нарушил закона? Вие явно не познавате брат ми.

— Напълно праволинеен е, така ли?

— Да, напълно праволинеен, но не е глупав, нито наивен. Ако е поискал да го направи, знаел е точно как да наруши закона. Когато бяхме деца, той ми разказваше измисления си план как да се измъкна от къщата през нощта така, че никой да не разбере. Или как да проведа междуградски разговор, без да плащам.

— Звучи доста изобретателно.

— Да, само че той никога не би изпълнил тези неща. Може да ми е казвал как да ги направя, но пазеше ръцете си чисти. Не смееше — но тъй като му беше интересно, попита: — Само от любопитство, как е извършил тая данъчна измама?

— Като е попълвал лъжливи декларации и е събирал надплатените суми.

— Колко?

— Сто и петдесет и продължават да търсят.

Кристиян подсвирна.

— Щом съберем всички данни, сумата може да достигне половин милион.

— Без хората да знаят, така ли? — ако Джеф е успял да изцеди толкова, заслужаваше Кристиян да го поздрави. Малкият страхливец е проявил смелост. — Как го е правил?

Джоунс отлепи пръст от чашата си и посочи шезлонга.

— Може ли да седна?

— Заповядайте. Много ми е интересно.

— Според нас е избирал имена от колонката с некролозите във вестника, изчаквал е да мине година и е подавал данъчни декларации от тяхно име.

— Умно — отбеляза Кристиян. — Това брат ми би го измислил, но да го изпълни? Не. Казвам ви, че не би събрал смелост — дори когато му се присмиваха, Джеф се държеше като страхливец, а Бог е свидетел колко му се бе подигравал Кристиян. От времето, когато Джеф бе на четири години, а Кристиян на девет, те бяха пълни противоположности. Джеф беше ангел, а Кристиян — дявол и колкото и Кристиян да го изкушаваше, ангелът не се поддаваше. — Та той не би откраднал даже и бисквита от кутията!

— Може би е трябвало да го прави — отбеляза Джоунс. — Наказанието му би било далеч по-леко от онова, което ще получи сега, което ме кара да се върна на темата защо съм тук. Страшно трудно ми е да си спомням, докато държа чаша в ръка. Между другото какво има тук?

— Амброзия от острова.

— Вие същото ли пиете?

Кристиян пиеше леден чай, който имаше почти същия цвят.

— Разбира се. Живея благодарение на тази смес.

— Ей, силно е.

— Помага след пътуване с реактивен самолет. Кога за последен път ядохте?

— Истинска храна ли? Преди два дни.

— По-добре да хапнете.

— Да, мислих за това, но след като намерих дяволския хотел, първото, което ми се прииска, беше легло, но проклетата стая не беше готова, защото някой друг като вас толкова обикнал рая, че отказва да замине. Сега се опитват да ми намерят друга. Докато се занимават с това, реших да ви се обадя.

— Е, направи го — каза Кристиян и допи съдържанието на чашата си. — Ако желаеш, провери под леглото и в гардероба, за да се увериш, че не крия никакъв беглец от закона. Но бих искал да ми кажеш повече, така че, преди да си припаднал, предлагам да хапнем. Съвсем наблизо има чудесен ресторант — огледа неодобрително бялата риза и тъмния му панталон. — Само че не бива да изглеждаш така. Не носиш ли нещо прилично?

Джоунс с усилие седна и отпусна краката си на пода.

— Естествено, че нося. Не съм минал целия този път само да си поговоря с теб пет минути. Нося си къси панталони, бански костюм и разни такива. За пред Отдела ще ми трябват поне три дни, за да те открия и после да те разпитам за всичко, което се отнася до брат ти.

— Няма да са необходими три дни — Кристиян можеше да му разказва много за брат си като дете, но сега почти не го познаваше.

Джоунс се изправи на крака и изгледа Кристиян изненадващо трезво.

— Предлагам ти нещо. Ако ти не ме издадеш, и аз няма да те издам.

— Какво съм направил?

— Представил си нещо подозрително като разход.

— Беше законен разход.

Джоунс сви рамене.

— Може и така да е. Но финансовите ревизии са досадна работа. Не си ли съгласен?

— Заплашват ме с проверка ли?

— Правят го и за по-дребни неща.

— Като какво например? — Кристиян беше чувал разни истории, никоя, от които не го изненадваше, но винаги бе предполагал, че са преувеличени. Затова му бе интересно какво ще каже специалистът.

— Например бакшиш от бивш съдружник или конкурент в бизнеса, лична вражда към държавен служител или приятел на данъчния агент, също и към самия агент.

— Гадно е.

— Така стоят нещата. Ще се споразумеем ли?

— Естествено. И пет пари не давам дали ще останеш тук три, пет или десет дни. Можеш да стоиш и цял месец, въобще не ми пука. Освен това на кого ли бих могъл да те издам? Чист съм пред данъчните служби. Не обичам бюрокрацията.

— Така разбрах — каза Джоунс и влезе в стаята.

Кристиян го последва, тъй като беше любопитен за източника на информация на Джоунс.

— Кой го е казал?

— Жената на Фрай.

— А, интересно.

— Защо?

— Лора и аз имаме известни различия.

— Тя не е дала доброволно информация. Аз й задавах въпроси, тя отговаряше.

Така вече ставаше по-смислено. Лора изпитваше неудобство да има каквото и да е общо с Кристиян и така беше от двайсет години. Да, канеше го в къщата си — поканите винаги идваха от нея, а не от Джеф просто защото тя беше тази, която се занимаваше с това, — но не изгаряше от радост, когато той приемеше. Не можеше да отрече, че когато отиваше, тя се държеше сърдечно. Даваше му стаята за гости, хранеше го, но избягваше да остава насаме с него и никога не му позволяваше да я въвлече в личен разговор. Във всякакво друго отношение тя му нямаше вяра. Според него тя не бе сигурна в себе си.

— Ресторантът е съвсем близо, така ли? — обади се от вратата Джоунс.

— Попитай долу във фоайето. Ще те упътят.

— Трябват ми петнайсет минути — поспря. — Ще бъдеш там, нали?

Кристиян се усмихна накриво.

— Искаш да кажеш дали ще имам време да извадя брат си от кабинката за душа, да събера багажа си и да напусна града ли? — погледът, който хвърли към лагуната, попиваше целия разкош на гледката. — Да напусна всичко това за някой, който нито веднъж не си е спомнил за проклетия ми рожден ден ли?

 

 

Двайсет минути по-късно двамата с Джоунс отново бяха на чашка.

— Значи Джеф го няма и никой няма представа къде е. Лора би трябвало да предполага нещо. Тя е извор на информация — особено хареса тези си думи.

— Не. Няма никакви предположения.

— Лора да няма предположения?

— Тя е почти в състояние на шок.

— Лора в шок? — според Кристиян това бе също толкова абсурдно, колкото и измамите на Джеф. Лора, която той познаваше, се приспособяваше към всякакво положение. Ако изпаднеше в беда, вместо да се бори с нея, тя просто би се обърнала и поела в друга посока. Беше като Лидия.

Сърцето му се сви. Не се виждаше с майка си дори и на празници. Но все пак тя беше негова майка — единствена.

— А Лидия? — попита и огледа нехайно из ресторанта. — Тя как приема всичко това?

— Доста е спокойна. Разтревожи се, но се примири. И тя обаче не може да помогне с идея къде би могъл да бъде Джефри. А ти? Нещо да ти хрумва?

Кристиян не беше сигурен дали въобще има някакви идеи.

— Не мога да си го представя да извършва престъпление, да не говорим да избяга. Водеше затворен живот. Разглезен е от жени, които го контролират.

— Лора не ми направи впечатление да го контролира.

— Не, външно не, и там е куриозното. Стои в сянка. Стои си тихо и мълчаливо и нещата стават така, както тя ги желае.

— Манипулира ли хората?

— Не — отвърна Кристиян. Почеса се по главата. — В манипулацията се влага отрицателен смисъл, а тя е много добра. Но има своя собствена представа как би трябвало да стоят нещата в живота и знае как да накара хората да ги извършат така, че да останат с впечатлението, че идеята е била тяхна.

— Например?

Кристиян се хвана за най-очебийния.

— Бракът им. Реши, че иска да отпадне от колежа, да се омъжи и да има семейство. Джеф все още беше в колежа. Докато тя се появи, се съмнявам да е имал някакви намерения за брак, но си заслужаваше — побърза да допълни, защото беше истина. — Там е цялата работа. Тя дава много от себе си. Създаде му хубав дом, дари го с две чудесни деца и когато той не печелеше достатъчно пари, започна свой бизнес, за да увеличи дохода.

— Звучи като мечта.

— Но не и моя — наблегна Кристиян. — Не бих позволил да ме водят за носа.

— Някой правил ли го е досега?

— Не.

— Дори и майка ви ли? Ако е контролирала Джеф, защо не е постъпвала така и с теб?

— Защото условията бяха други — каза Кристиян. — Освен това съм различен от брат си.

— Затова непрекъснато казват, че не приличаш на него. Сигурно е бил хубавецът на семейството.

— Може би — съгласи се Кристиян, защото си помисли, че Джоунс му го връща за забележката за снимката му. Всъщност той нямаше културния вид на Джеф, но изпъкваше в тълпата. Височината му помагаше — беше метър и деветдесет и два, докато Джеф беше десет сантиметра по-нисък. Видът му беше малко грубоват, което се харесваше на жените, или поне така казваха. Възбуждал ги, твърдяха те. Изглеждаше смел и опасен, пак според тях. Носеше косата си дълга, защото не обичаше да се стриже. Винаги имаше тен, понеже по-голямата част от работата му беше навън. Но той въобще не обръщаше внимание на вида си.

— Казаха ми — продължи Джоунс, — че е чиста загуба на време да дойда и да те търся, защото никога не би помогнал на Джеф, ако е изпаднал в беда.

Нямаше нужда Кристиян да се засяга на тая тема, но все пак нещо го жегна.

— Не е съвсем вярно.

— Щеше ли да му помогнеш?

— Ако беше дошъл при мен, може би — отчупи крайчето на френска франзела. — Но работата е там, че той не би дошъл. Предполагам, че сте проверили и в къщата ми във Върмънт.

Джоунс кимна.

— Не е там.

— Растенията умрели ли са?

— Почти.

— За Бога, нямам късмет. Мога да си построя прекрасна къща, но не съм в състояние да отгледам едно цвете. Не ги ли поля?

— По дяволите, не. Това не ми е работата.

— Работата ти не е да влизаш там с взлом. Имаше ли заповед?

— Нямам нужда от такава. Търся беглец.

Кристиян размисли и установи, че не може да му възрази.

— Поне заключи ли, когато тръгна?

Джоунс кимна, но гледаше Кристиян така, сякаш си мислеше за нещо друго.

— Ти ли си правил онези изключителни снимки по стените?

— Повечето — отвърна Кристиян, защото нямаше смисъл да отрича. — Много пътувам. Обичам да имам визуални спомени от местата, където съм ходил.

— Направиха ми силно впечатление. Също и тъмната ти стаичка.

На Кристиян не му хареса идеята непознати да ровят из нещата му.

— Значи си направил основно претърсване.

— Както ти казах, търсех беглец.

Честно казано, Кристиян сметна, че Джоунс не е толкова лош, колкото би могъл да бъде, особено що се отнася до вкуса му към изкуството. Вероятно по тази причина, когато Джоунс го попита къде се е научил да снима така, той му съобщи нещо, което обикновено не споделяше.

— В Корпуса на мира.

— В Корпуса на мира ли? Бил си в Корпуса на мира? — Джоунс не можа да повярва.

Почти винаги получаваше точно такава реакция и затова не обичаше да говори за това.

— Нещо лошо ли има? — попита раздразнен.

— Корпусът на мира — повтори развеселено. — Бях останал с впечатлението, че като дете си причинявал само размирици. Как въобще влезе в Корпуса на мира?

— Хората виждат онова, което желаят, и вярват в онова, което искат. Вкъщи бях презрян, но това съвсем не значи, че никога нищо не съм правил добре. Много съм добър на атлетика.

— Скромен си.

— И скромността си има своето място. Но ако искаш да знаеш как влязох в Корпуса на мира, ще ти кажа — направи го с гордост. — Четири години тренирах различни спортове в Амхърст и завърших с отличие. Дадоха ми много добри препоръки. Три месеца ме подготвяха в щата Монтана, което за някои от събралите се там беше дълъг срок. После заминах в чужбина.

Много ясно си спомняше онези дни.

— Някои ще кажат, че съм го направил, за да избегна повиквателната, но ако ти предложат да избираш между Африка и Виетнам, винаги бих предпочел Африка. Някои казваха, че съм революционер с мисионерски заложби, но никога в живота си не съм се занимавал с политика. Истината е, че влязох в Корпуса на мира, за да избягам от къщи. Искаше ми се да отида някъде, където няма да си съставят предварително мнение за мен — засмя се на иронията. — Много малко знаех, че в Африка също ще бъда предварително осъден. Бях американец. Бях отишъл там, за да разбъркам естествения ред на нещата. Не бях приятел.

— Тогава как успя да свършиш нещо? — поинтересува се Джоунс.

— Първо ми се наложи да претършувам наоколо и да открия нещо, което трябваше да бъде направено. Например — да се построи мост. После трябваше да се поровя за материали, след това да изнамеря хора, които да ми помагат. Непрекъснато ходех и търсех нещо. Понаучих езика и започнах да разбирам местните обичаи, така че, докато стана време да бъде построен мостът, вече успях да убедя хората, че той ще ги улесни.

— Заслужавало си е. На семейството ти това не направи ли впечатление?

— Дори и да им е направило, никога не са ми го казвали. Никога не говореха за пребиваването ми в Африка.

— Защо?

Отговорът бе известен на Кристиян. От Корпуса на мира се прибра вкъщи през март 1970 година, след като го повишиха и служи в продължение на четири години. Бяха минали само два дни, по-голямата част от които спа, когато излезе да огледа момичетата и видя Лора. Тя беше седемнайсетгодишна, малка за първокурсничка в колежа, но брадата му я привлече, както и познанията му за света. На него пък му направи впечатление ентусиазмът й. Тя като че ли притежаваше безгранична енергия, която нямаше и намерение да похабява в четене на книги. Така двамата се сближиха. Разхождаха се, разглеждаха фотографски изложби в Кеймбридж, с часове слушаха Саймън и Гарфънкъл. И се любеха. За това тя също притежаваше неизтощима енергия. Любеха се до безкрайност в таванското апартаментче, което той бе наел.

Планът му бе да остане седмица, а се задържа четири, защото тя все му изтъкваше някакви доводи. После го попита защо не се ожени за нея. Лора искаше да има дом, съпруг и деца, приятен семеен живот, какъвто не беше водила вкъщи. Но той не беше готов да се установи. Още не му беше ясно какво възнамерява да прави с живота си и Нортхемптън беше последното място, където би живял.

Затова замина. Няколко седмици по-късно, след като нямаше известие от него, под претекста да върне томче с поезия, което й бе дал, тя отишла у тях. Джеф отворил вратата.

Кристиян не разказа на семейството си за Корпуса на мира, защото цялото време, докато се задържа в Нортхемптън, той прекара с Лора. Разбира се, на нея й разказа всичко, но по-късно тя не се издаде. Дълбочината на отношенията им си остана тайна.

Нямаше намерение да споделя това с Тейлър Джоунс. Затова просто каза:

— Със семейството ми не се разбирахме. След като свърших колежа, не се задържах много вкъщи. Така беше по-добре.

Джоунс като че ли го прие.

— Значи си започнал да снимаш в Корпуса на мира. Работил ли си като професионалист?

— Продавам снимки, но това никога не ми е било професия. Аз съм строител.

— Но си завършил с отличие Амхърст. Не мога да те разбера.

— И ти си ограничен като другите. Защо един умен човек да не може да бъде строител?

— Може. Само че е необикновено. Умните мъже си намират високо платени служби и докато седят зад бюрото си, си поръчват снимки.

Кристиян вдигна ръка, за да го спре.

— Ходих в колеж и го завърших добре, но тогава исках да докажа нещо — че не съм пълен некадърник, за какъвто ме вземаха, и не получих добрите си бележки, като очаровах учителите. Това може и да става в гимназията, но не и в колежа. Завърших като отличник, за да натрия носа на онези, които се съмняваха. Но няма начин някой да ме накара да нося костюм с жилетка цял живот.

— А сложи тръстикова поличка в Африка.

— И мушама, когато заобикалях нос Хорн със случаен параход, водолазен костюм, когато се спусках със спасители около брега на Флорида, и колан, на който набучвах инструментите си, когато подписах договор да строя панелни къщи в Нантъкет.

— Значи така си започнал?

Кристиян се облегна назад.

— Така — скръсти ръце на гърдите си. — Това е всичко, което мога да ти кажа. Ако някой ни слуша, ще помисли, че ще ми пишеш биография. Дадох ли ти нещо, което да ти помогне за Джеф?

— Не.

— И аз така мисля.

— А с жените?

Кристиян поклати глава.

— Остави тая работа. Джеф е моногамен мъж.

— Не говоря за него, а за теб. Никога ли не си искал да се ожениш?

Работата не беше в това да се ожени, а да има собствено семейство. Случваха се моменти, когато толкова му се искаше, че почти усещаше необходимостта. Но с Лора се разминаха, а Гейби не беше такъв тип.

— Просто никога не се е случвало.

— Но е имало жени в живота ти, нали?

— По дяволите, имало е — забеляза, че една се приближава и разтвори ръце срещу нея. — Хей, хубавице. — Беше дъщерята на собственика на ресторанта — щом се облегна на лакътя му, той ги представи един на друг. — Тейлър Джоунс, Шилая Малоун.

Джоунс се изправи и протегна ръка.

— Наричайте ме Так, моля.

— Как сте, Так? — запита Шилая с усмивка.

— Добре съм — отвърна Так.

— Сега ли пристигнахте?

— Следобед.

— Приятел на Кристиян ли сте?

— Да — отвърна Кристиян, за да избегне обясненията. — Тази вечер има много хора, а?

Шилая огледа препълнения ресторант.

— Както виждаш. Щом работата върви, не мога да се оплача — разроши косата му. — Приятна вечер — кимна към Так и се отдалечи.

Так пак се отпусна на мястото си.

— Тук всички ли са такива?

— Не, тя е по-специална — когато видя израза на разочарование на лицето му, добави: — Познавам някои, които също са хубави. Две сестри — малко по-млади от теб. Имат магазин за дрехи в града. Ако искаш, ще им се обадя.

— Две, да не би да са извратени?

— Не. Едната за мен, а другата за теб.

— Значи ще станем две двойки.

— Само докато се създаде настроение, ако не, нищо няма да стане. Помисли, ще можеш ли да стоиш буден достатъчно дълго, за да опиташ?

— Разбира се.

Кристиян се изправи.

— Ще им позвъня.

— Звучи чудесно, но ако смяташ, че това ще ме спре да продължа да търся брат ти, много се лъжеш — предупреди го Так.

— Търси си брат ми колкото искаш. Не викам момичетата за това.

— Защо тогава?

— Защото ми изглеждаш свестен. И защото си имал тежък ден. Освен това харесваш снимките ми. Но най-вече защото не можеш да дойдеш до рая и да не вкусиш от плодовете му.