Барбара Делински
Предадена жена (21)

Двадесет и първа глава

Кристиян откри ключа сред другите на връзката си. Не можеше да си даде сметка защо го държеше през всичките тези години, само му тежеше на халката и не си заслужаваше да го носи, като се има предвид колко рядко го използваше. Но когато сменяше халката за ключовете си, този винаги вървеше с останалите.

Това бе първият ключ, който притежаваше. Уилям Фрай му го даде една сутрин, когато Лидия отиде в болницата, за да роди Джеф. Тогава Кристиян беше петгодишен и първите дни го носеше на връв около врата си. Тогава му се струваше, че вече е пораснал. Но като се връщаше в празната къща и стоеше сам, радостта му се изпаряваше. В тези моменти дори се плашеше. Спомняше си, че сядаше на дървената пейка в ъгъла за хранене и си мислеше какво ли става с майка му или с баща му, който толкова дълго отсъстваше от дома.

След една седмица майка му се върна и той престана да се чуди, но тогава животът му се промени. Той беше големият брат, което значеше, че отиваше на училище с ключа и трябваше да бъде доволен да се прибира вкъщи и да гледа как родителите му треперят над бебето. Опитваше се да разбере, когато те му обясняваха, че малката му сестричка умряла в люлката си, когато била колкото Джеф, затова трябвало да го наблюдават непрекъснато. Обаче това не му се нравеше.

В детското му съзнание ключът беше виновен. Опита се да го загуби, но учителят го намери в кошчето за боклук, преди чистачката да го изхвърли. Искаше да го смачка, като го сложи под гумата на бащиния си форд, но това не стана. Пробва да го хвърли в тоалетната чиния; но той си остана там и майка му го извади.

Ключът го придружаваше навсякъде по света и вероятно му беше талисман, тъй като Кристиян излизаше невредим от всички приключения. В течение на годините обаче ключът стана въплъщение на гнева му. С него се отваряше вратата на къщата, от която бе отлъчен толкова дълго.

Обърна го в дланта си, после го върна обратно и го сложи в ключалката. Превъртя го леко и вратата се отвори. Бутна я, пристъпи вътре, затвори я след себе си и тогава усети мириса на спомените. Някои дребни неща бяха променени — нямаше защо да пита, явно дело на Лора — нова хубава дървена закачалка точно зад вратата, килимче на пода, светли тапети на цветя на стените, но формите на помещенията си оставаха едни и същи, каквито се бяха запазили в съзнанието му четирийсет и седем години.

— Има ли някой? — извика. Майка му знаеше, че е пристигнал — също дело на Лора, макар още да не бе разговарял с нея. Би отложил посещението си, ако не съществуваха две причини. Първата — че Лора искаше да бъде сама със Скот, преди той да се върне в колежа, и Кристиян оставаше свободен. Втората бе, че някой трябваше да съобщи на Лидия за станалото с внука й.

Когато никой не му отговори, той извика отново, спря се и се заслуша в малкото антре.

Тъй като отново не чу никакъв звук, тръгна по коридора към стаята на Лидия.

— Мамо? — извика напрегнато. Произнесе думата с неудобство, тъй като много години не я бе използвал, но не искаше да я уплаши. След това предпазливо надникна в стаята й.

Тя седеше в леглото, облегната на две възглавници. Очите й бяха затворени, главата — отпусната на рамото и за миг му се стори, че е умряла. После тя помръдна, вдигна ръка към ухото си и леко я отпусна върху леглото.

Кристиян никога не бе виждал майка си в такова състояние. Бе на седемдесет и три години. През юни присъства на рождения й ден. Тогава тя съвсем не изглеждаше стара, въпреки снежнобялата си коса и бледата, почти прозрачна кожа.

Тя като че ли усети присъствието му, вдигна глава и бавно отвори очи. Те се спряха върху него и й трябваше минута, за да осъзнае кой е.

— Кристиян — произнесе тихо.

Стори му се сякаш усеща радост в гласа й.

— Здравей — той й се усмихна почти виновно. — Ами… отключих си. Ако ти се спи, ще дойда друг път.

— Не, не си тръгвай. Мога да поспя по-късно — говореше бавно и думите й едва се чуваха.

Той се облегна на рамката на вратата.

— Е, как си?

Тя се усмихна тъжно.

— Скована и слаба. Когато човек остарява, не е лесно. Има неща, които искам да направя, но нямам сила. Неприятно.

Той кимна. Тя го наблюдаваше внимателно, оглеждаше всяка негова черта.

— Добре изглеждаш, Кристиян. Казаха ми, че си в Таити.

— Там имам приятели. С тях съм като у дома си — прозвуча като намек, макар че нямаше подобно намерение. Зарадва се, че Лидия не се засегна.

— Пропусна много вълнения.

— Чух. Дойдох навреме за последното събитие. Лора ми поръча да ти кажа, че Скот е добре. Тази сутрин го освободиха под гаранция. След няколко седмици вероятно ще бъде делото. С малко късмет Дафни ще направи така, че да отпаднат обвиненията.

Лидия остана мълчалива за минута. Най-накрая бавно и с тънък глас каза:

— Сърцето ми се къса от всичко, което става. От една страна, нищо не разбирам. От друга, е ясно като бял ден. Лежа тук и се питам къде сгреших.

— Ти не си…

— Не е вярно, направих много грешки. Знаеш го по-добре, от който и да е друг, Кристиян.

Той не очакваше такова признание и макар че преди години би се зарадвал, сега изпита неудобство. Лидия беше достатъчно изтощена, за да се рови в миналото.

— Всички грешим.

— Да, но нечии грешки са по-сериозни, отколкото на други. Особено грешките на майката.

— Повече отколкото на бащата ли? — попита той с горчивина. — Мисля, че баща ми е направил много сериозни грешки. Както и Джеф като баща. Виж как обърка живота на децата си. Никога нямаше да обвинят Скот, ако Джеф не бе постъпил така.

Лидия се замисли.

— Може би не. Джефри нямаше да го направи, ако не бях аз. Докато го глезих през всичките тези години, му отнех нещо много ценно — очите й се замъглиха. — Смятах, че така трябва. Докато беше бебе, много се страхувахме да не го загубим, радвахме се, че това не стана, а той беше много добро момче. Не му е било лесно. Всичко това започва още докато си малък, разбираш ли? Хората си остават такива, каквито са и постъпват така, както са научени. По-късно е трудно да се отърсиш от възпитанието си. Погледни себе си. Не можах да ти дам онова, от което имаше нужда. Накарах те да се чувстваш като захвърлен. Ето те вече в средна възраст и си нямаш жена и деца.

— Ти не си виновна за това. Аз реших да не се женя.

— Мъжът не е създаден, за да бъде сам. Той идва на земята, за да обогати живота си, като го споделя със съпруга и деца.

— Откъде знаеш, че нямам деца? — попита той с осезаема горчивина. — Много мъже спят с жени, те забременяват, а после ги изоставят — отлепи се от вратата и отиде в кухнята. Стоя няколко минути до мивката и гледаше сърдито през прозореца, когато чу шум от бастуна на Лидия, а след него и тътренето на краката й. — Не биваше да ставаш — каза, без да се обръща. — Няма да се бавя.

Гласът й прозвуча изненадващо силно.

— Можеш да останеш колкото желаеш. Радвам се, че си тук, Кристиян.

Той не знаеше дали да й вярва, или не. След като единият й син бе изчезнал, естествено бе тя да се обърне към другия, който имаше, макар в продължение на много години той да е бил неканен гостенин в семейството.

— Знам какво си мислиш — каза тя много тихо. — Смяташ, че единствената причина да съм щастлива, че си тук, е, че Джеф го няма, но това не е вярно, Кристиян. Винаги съм те обичала.

— Не можеш да ме заблудиш.

Тя мълча толкова дълго, че най-накрая той се осмели да я погледне. Изглеждаше изненадващо зле. Лидия винаги е била дребна жена, но откакто не я бе виждал, сякаш още повече се бе смалила.

Изразът на лицето й обаче го потресе. В него той прочете дълбока тъга и тя бе искрена.

— Всички трябва да направим избора си в живота. Съдбоносните решения са тези, с които трябва да живеем, и това невинаги е лесно, особено когато и други хора зависят от тях. Уилям Фрай бе добър с мен. Той ми осигури стабилен дом и сигурност, от които се нуждаех. Той ме обичаше. За каквото и да сте се карали с него, трябва да му го признаеш. Той ме обичаше.

Кристиян се съгласи с неохота. Любовта между Бил и Лидия, на която бе свидетел, не беше тази, за която той мечтаеше. Бе твърде уравновесена, твърде престорена, твърде целенасочена и контролирана. Очевидно това е желала майка му.

— Искам да ти се извиня — продължи Лидия.

Изведнъж Кристиян се почувства неудобно.

— Недей.

— Трябва. За това мисля от дълго време, само че досега нямах възможност да го направя. Винаги когато си идвал, или е имало много хора, или пък не беше в състояние да го приемеш.

— Дипломатично казано.

Тя поклати глава.

— Знаеш, че не биваше да се държиш така. Винаги съм оценявала факта, че си у дома, както и всички останали. Не си мъж, който да остане незабелязан.

— Не съм го правил, за да привличам вниманието ви.

— Тогава защо?

Той прокара ръка по ръба на порцелановата мивка. В левия й ъгъл бе отчупено парченце и така си беше открай време. Потърка го с палец, както когато беше дете.

— Сърдех се. Тук всичко беше толкова идеално. Исках малко да разваля нещата.

— И успяваше.

— Да — призна той без гордост.

— И този път ли смяташ да го направиш?

Раздразнен от предположението й, той й хвърли свиреп поглед, но като забеляза, че тя наистина е разтревожена, реши, че трябва да й каже нещо хубаво. Тя имаше причини да се безпокои. В продължение на години той се държеше отвратително.

— Не, не смятам да го правя — отвърна тихо. — Положението действително е лошо. Няма нужда да го влошавам още повече.

— Тогава какво мислиш да правиш?

Той сви рамене.

— Лора е доста зле. Ще й заема известна сума.

— Тя не поиска да вземе нито от мен, нито от майка си.

— Понеже и двете нямате кой знае колко. Аз имам.

— Ще ги приеме ли?

— Би трябвало.

— Много щедро от твоя страна.

— Сигурно е егоистично — каза той. Отмести се от мивката и отиде до ъгъла за хранене. — Може би правя всичко възможно да ми опрости трудностите, които преживя през годините.

Чу, че Лидия се движи зад гърба му. Вратата на хладилника се отвори, после се затвори. Чу, че се тракат чинии, ножове. Щом се обърна, видя, че тя сервира сладки.

— На мен не ми слагай — каза той.

— Чудесни са. Лора ги е правила.

Нямаше нужда да му го казва. Лора достатъчно добре се грижеше за майка му, за да засрами него и Джеф.

— Да, сутринта тя ми сервира богата закуска. Когато е нервна, готви.

Лидия се усмихна и за миг заприлича на жената, която си спомняше.

— Искаш ли чай?

— Само ако ти ще пиеш — когато тя се обърна към печката, той продължи: — Защо не седнеш и не ме оставиш аз да го приготвя?

— Не. Ти седни — сложи ръка върху чайника. — Откакто Джеф го няма, потънах в спомени. Помниш ли, че като малък любимото му ядене беше пай с месо и грах, хамбургер, а най-отгоре пюре от картофи?

— Помня — нямаше как да не си го спомни. Ядяха го веднъж или два пъти на седмица и всеки път се вдигаше голям шум около него.

Лидия го погледна объркано.

— Не знам какво беше твоето. Опитвам се да си спомня, но не мога. Харесваше ли нещо по-специално?

Разбира се, че имаше любимо ядене.

— Агнешки котлети и желе с джоджен, както и онези малки ролца, които правеше.

— Защо не съм го знаела?

— Защото никога не си ме питала и аз никога не съм ти го казвал. Никой друг не обичаше кой знае колко агнешки котлети и затова ти не ги правеше често.

Тя безмълвно се обърна към печката.

Когато чаят беше готов, той го отнесе на масата и седна на едната пейка. След малко Лидия дойде и се настани срещу него. Подновиха разговора едва след няколко минути. Първа се обади Лидия, и то с известно неудобство.

— Много, много отдавна не си идвал. Липсваше ми, Кристиян.

— Не съм ти липсвал. Имаше Джеф.

— Джеф е друго нещо.

— Но ти беше особено привързана към него. Ти желаеше него.

— Теб също.

— Но не е едно и също — втренчи се в чая.

Лидия бе права. Много отдавна не бяха оставали сами. Отношенията им никога не са били такива, както между Лора и Скот. Ако беше така, той отдавна би я попитал за някои неща, за едно, от които не можеше вече да се сдържа. — Ако не беше бременна с мен, щеше ли да се омъжиш за Бил?

Лидия въздъхна. Помълча, после отговори:

— Не съм сигурна. Сигурно бих изчакала. Вероятно да видя дали някой друг няма да се появи.

— Обичаше ли го?

— Баща ти ли? Да, обичах го.

— Но не си се омъжила за него.

— Не, нямаше да съм щастлива с него. Беше — тя се намръщи, опитвайки се да намери точните думи — твърде показен, много самомнителен, противоречив, общественик. Плашеше ме.

— Но си го обичала — от години Кристиян искаше да разреши тази загадка. — След като си го обичала, как стана така, че му обърна гръб?

— Това бе решение на разума, а не на сърцето. Ти никога ли не си взимал подобни решения?

Той си спомни за един случай, макар че тогава не го приемаше така.

— Някога съжалявала ли си?

— Често — тя вдигна глава и отново му напомни решителната жена, каквато беше на младини. — Чрез него опознах страстта. Синовете не обичат да гледат на майките си като на същества, които изпитват сексуални желания. Когато бях с него, забравях всичко друго. Тогава бях напълно различна. Да, през годините много пъти съм съжалявала за решението си, мислела съм си какво ли не бих дала, за да бъда за малко с него. Но тези мигове винаги минаваха, неведнъж ми е минавало през ума, че решението ми е било грешка. Може да съм правила грешки в отношението си към теб и Джеф, но по отношение на избора си към него знам, че съм била права.

Кристиян стана и започна да крачи неспокойно из кухнята.

— Той жив ли е?

— Да.

— Виждала ли си го след това?

— Не.

— Той още ли живее тук?

— Никога не съм казвала, че живее тук. Така няма да ме хванеш.

Той се обърна към нея с ръце на хълбоците.

— По никакъв начин не мога да те хвана, но не е честно. Имам право да знам кой е баща ми.

Лидия го изгледа с болка в очите.

— Заклех се много отдавна. Обещах му, Кристиян. Когато открих, че съм бременна, той поиска да се оженим, но аз знаех, че този брак няма да продължи дълго. Той вече ходеше с друга жена. Затова му отказах. Той страшно се разгневи. Трябваше да избирам: или да ме изложи като неморална — едно време последиците бяха доста жестоки, или пък да намеря някой друг и ако го направя, никога да не ти казвам кой е баща ти. Той изпълни своята част от уговорката. Никога не е казал и дума за мен. Затова и аз трябваше да спазя моята и да не говоря за него.

Това Кристиян го беше чувал и по-рано. С годините му ставаше все по-трудно да го приеме.

— Да не би да е смятал сам да ми го съобщи?

— Казал ли ти го е?

— Ще го направи ли?

— Само той знае това.

— Смяташ ли, че той ме наблюдава?

— Съмнявам се. Ти не се задържаш на едно място.

— Но имам къща във Върмънт. Оттам никога не отсъствам повече от месец, най-много два. Особено в сезона на строежите съм винаги там. Аз познавам ли го?

— Нямам представа.

— Копеле — промърмори Кристиян, усетил познатото безпокойство. — Интересува ли се от мен? Дали не иска да ме види и да научи как живея?

— Може би и той се чувства като теб.

— Сърди се, че не си се омъжила за него ли? След толкова години? — направи още един опит. — Той женен ли е?

Тя кимна.

— Няколко пъти. Никога не е имал щастлив брак.

— Постигнал ли е успех?

Тя сви слабите си рамене.

— Успехът е относително нещо.

— Богат ли е?

— Живее добре.

— Все пак значи ти си го наблюдавала.

— Едно време го обичах. Като чуех гласа му, сърцето ми се разтуптяваше, а щом го видех, се разтрепервах. Разбира се, че съм следила какво става с него. Коя жена не би го направила?

Тя се опитваше да говори с лекота, но Кристиян забеляза тъгата в очите й.

— Причинявам ли ти болка?

Тъгата се появи и в усмивката й.

— Боли ме, че старея. Това е причината. И ти ще разбереш, че има някои спомени, от които не можеш да се отърсиш, и мечти, които не можеш да реализираш не само за това, че са неизпълними. Но са си твои и са прекрасни — въздъхна. — На моята възраст няма много смисъл човек да мечтае. Усеща само болката от спомените.

— Искаш ли да го видиш?

Все още с тъжна усмивка на устните си, тя изправи глава.

— Вече го правя. Виждам го в теб. Ти много приличаш на него, Кристиян. Имаш същия ръст, същите цветове, същото телосложение. Същото налагащо се присъствие. Щастлив ли си в живота?

— Никога по-рано не си ми задавала тоя въпрос.

— Добре, сега те питам. Щастлив ли си?

— Ако не бях, щях да се занимавам с нещо друго.

— Но щастлив ли си?

Начинът, по който го запита, го накара да размисли. Трябваше да й отговори искрено.

— Доволен съм от живота. Правя неща, които ми харесват, и дружа с хора, които харесвам. Ако ме питаш дали има нещо, което да искам, а го нямам, отговорът е да.

— Какво искаш?

— Искам да знам името на баща си.

— Това не мога да ти кажа. Нещо друго?

— Да имам остров в южните морета.

— Не мога да ти го дам. Има ли още нещо?

— Лора.

Лидия въздъхна.

— Внимавай, Кристиян. Това е опасна зона. Лора е съпруга на Джефри.

— Джефри го няма.

— От двайсет години тя е негова.

— Преди това беше моя.

— Знам.

Смяташе, че ще я смае с признанието си, но всъщност той се изуми.

— Знаеш?

Тя кимна.

— Когато се върна от Корпуса на мира и нае апартамента на своя приятел, да не би да мислиш, че съм си представяла, че си бил сам? Ти си син на баща си, Кристиян. Ясно ми беше, че си с жена. Едва когато Лора дойде да върне книгата, разбрах коя е.

— Но не си казала на Джеф?

— Защо да му казвам? Теб вече те нямаше и разбрах, че още не си бил готов да се установиш. В това отношение също приличаш на баща си. Но си избрал хубава жена. Харесах Лора от самото начало. Тя е силна и има дух. Знаех, че ще се грижи за Джефри. Ако бе останал сам, той би живял по-зле.

— Но тя беше с мен преди него. Това не те ли смущава?

— За какво? Беше му вярна. Показа се като добра съпруга. Какво повече би желала една майка за сина си? Разбира се — каза сякаш отдалеч, — това като че ли не беше най-сполучливото за него. Може би, ако сам бе избрал съпругата си, би било по-добре. Вярвам, че би бил по-щастлив с не толкова силна жена, която има по-голяма нужда от него. Сигурно и тук съм сгрешила — отново погледна Кристиян. — Тя все още е негова съпруга, а той може да се върне.

— Ако не се върне? Ако никога повече не го видим? Ти обичаш Лора като дъщеря. Ще бъдеш ли доволна да я видиш с мен, особено като знаеш, че приличам на баща си?

Лидия дори не мигна.

— Но си и син на майка си. Макар че децата наследяват някои неща, те се учат и от опита на другите. Една от причините да се омъжа за Уилям Фрай беше, че той ми бе предан. Исках да те отгледам в стабилно семейство, нещо, което баща ти не можеше да ми даде. Ако не друго, от Бил и мен си видял светостта на обвързването — тя махна с немощната си ръка. — Ако Джефри действително не се върне, а ти си с Лора, бих могла спокойно да си отида.

Наведе глава. Обви чашата с две ръце, вдигна я към устата си и бавно отпи. Докато я наблюдаваше Кристиян почувства такава топлота към нея, каквато от години не бе изпитвал.