Барбара Делински
Предадена жена (12)

Дванадесета глава

Парите имат значение. За пръв път в живота си Лора установи колко голямо. Необходими й бяха, за да купи храна за децата си. Да опази покрива над главите им. Да плаща на хората, които работеха за нея.

Джеф го нямаше вече две седмици. Никой нямаше представа нито къде е, нито какво прави. Беше взел поршето със себе си и достатъчно пари, за да живее известно време — Лора вече го знаеше. Имаше моменти, в които се ядосваше много и й се искаше да го намерят мъртъв. Поне тогава дилемата щеше да се разреши и тя щеше да продължи живота си. Не че седеше до телефона и чакаше да й позвъни, както в началото. Реши, че хората могат да я виждат в ресторанта, и потъна в работа. Разбра, че Дугън О'Нийл е прав. Изпаднала бе в неприятно положение и ако настроението се предадеше в ресторанта, хората щяха да престанат да го посещават.

Журналистите не й даваха мира. Едва ли минаваше ден, без някой репортер да позвъни. „Сън“ й действаше на нервите. Няколко пъти седмично пишеше, че Джеф все още го няма, че ФБР се занимава със случая, че данъчната полиция го разследва с пълна сила. Където и да отидеше — в магазина за продукти, в ателието за химическо чистене, хората знаеха какво се е случило. Някои я питаха направо дали няма вест от Джеф, други със съжалителен тон се интересуваха как е, трети пък грижливо избягваха да я погледнат в очите. Точно когато нещата започнаха да се стабилизират, се появяваше нова статия. Дори Лора да се стараеше да забрави станалото, Дугън О'Нийл не й позволяваше.

В допълнение на всичко това започнаха да пристигат и сметки. За негова чест, а Лора се съмняваше дали въобще да му го припише като заслуга, Джеф беше платил декемврийските сметки. Обаче след първи януари се очакваше нова купчина. Някои от по-малките — дори тези за газ, електричество и телефон, можеха да изчакат известно време, но два месеца бе пределният срок. След това щяха да дойдат големите сметки, като ипотеката за къщата и таксата за колежа на Скот. Тях непременно трябваше да плати.

Опитвайки се да разсъждава трезво, Лора установи, че пред нея съществуват две възможности. Първото, което направи още на следващия ден, след като научи за блокираните сметки, бе да последва съвета на Дафни и да открие нова сметка на свое име, където всеки ден да влага полученото от „Черешите“. Второто, което никак не й се искаше, но го сметна за необходимост, бе да изтегли заем, за да покрива разноските си, докато Дафни успее да убеди федералния съдия, че половината от онова, което се намира в сметката на Фрай, са нейни пари.

Прекара известно време пред компютъра в „Черешите“, като направи сметка на сумите, които щяха да й трябват, за да върви бизнесът гладко, после сравни цялата сума с онова, което изкарваше от бизнеса седмично. Затвори се в кабинета на Джеф вкъщи и се разрови из архива му, за да определи колко ще й трябва за дома. После прибави и тези цифри. Преглътна гордостта и неудобството си и отиде в банката, където отвори сметка, но банката била малка, така й обясни чиновникът, и просто не била в състояние да й предложи заема, който искаше.

Това можеше да го приеме. Не й се понрави, достатъчно неприятно й бе да иска пари при унизителните обстоятелства, в които се намираше, но все пак можеше да го разбере. В града има и други банки. Веднага отиде в по-голяма, но чиновникът също й се извини.

— Съжалявам, мисис Фрай, но е изключено да ви дадем заем. Нямате кредитоспособност.

— Моля?

— Досега съпругът ви е бил човекът, който се подписваше за заеми, ипотеки, кредитни карти. Следователно вие нямате кредитоспособност, а без такава не мога да ви дам заем.

— Но аз имам собствен бизнес — възрази Лора, както й се стори съвършено логично. — Не вярвам да не сте го виждали. Сигурно сте се хранили там. „Черешите“ носи постоянен приход.

— Да, но вие нямате кредитоспособност.

Обзе я отчаяние. Отказът да й отпуснат парите, от които крайно се нуждаеше, й се стори също така неправилен, както замразяването на сметките й от държавата.

— Смятах, че вашата банка ще отстъпи от принципите си, за да помогне на местна бизнесменка.

— Бихме го направили, ако можехме. Но има известни правила. Най-доброто, което мога да ви предложа, е да подадете молба за кредитна карта на ваше име. Тогава, след известно време, бихте могли пак да дойдете и да поговорим.

Но „след време“ не й вършеше работа. На Лора парите й трябваха до края на месеца. Тъй като не искаше да се отчайва, тя се насочи към друга банка, която имаше клонове в целия щат. Надяваше се, че нейните служители ще гледат по-широко на нещата.

Случи се така, че там със заемите се занимаваше жена. Сигурно една жена ще разбере по-добре какво изживява друга в затруднението, в което се намира. Лора попълни молбата за заем и я представи заедно със сметките, които я затрудниха толкова, докато ги направи. Но жената не й помогна повече от другите преди нея.

— Съжалявам, мисис Фрай, но при сегашните обстоятелства просто не мога да разреша толкова голям заем. Нямате съдружници. Държавата е сложила ръка върху всичко, което бихте могли да използвате.

Това беше нещо ново. Тъй като за пръв път искаше да тегли заем, в началото Лора не разбираше за какво става дума. Сега го проумя и й се стори толкова нечестно, колкото и извинението с кредитоспособността.

— Но моят бизнес върви успешно.

— Вярвам ви, но той не почива върху абсолютно нищо. Имате ипотека на сградата и заеми, които сте направили за ремонта.

— Но бизнесът върви.

— Всъщност не е така — каза й жената все още любезно, но твърдо. — Бизнесът сте вие и вашите служители. Ако някой ден затворите ресторанта и изчезнете, банката няма да може да си получи парите от заема.

— Бизнесът е единственият ми начин за препитание. Само чрез него мога да гледам децата си. Повярвайте ми, нямам никакво намерение да затварям ресторанта и да бягам.

Но Джеф беше направил точно това, както й припомни погледът на жената, изпълнен с неудобство. Лора беше съпруга на Джеф. Това означаваше, че е рисков фактор.

— Виновна съм поради връзката ми с човека, който го е извършил, така ли? — попита, без да го вярва. — Това ли е проблемът? Значи представлявам рисков фактор поради обвинението, което е повдигнато към съпруга ми? Но това не е честно! Аз не съм моят съпруг, аз съм аз. Имам свой бизнес, ползвам се с и добро име в областта. Попитайте, когото поискате.

— Известно ми е, мисис Фрай — отвърна жената. — Познавам бизнеса ви, известно ми е, че се ползвате с добро име, права сте. Но трябва да разберете, че напоследък банките проявяват голяма бдителност. С упадъка на икономиката загубихме големи суми пари от заеми. Бизнесът намалява, предприемачите фалират. Затова трябва да бъдем двойно по-внимателни.

Лора си наложи да запази разум и спокойствие.

— Аз не искам заем за строителство, а такъв, който да ми помогне бизнесът ми да върви, докато успея да размразя поне част от моите пари. Ще платя каквато и да е лихва. Не искам услуга.

Но жената поклати глава.

— Не сте подходящ кандидат. Този път просто не можем да го направим. Съжалявам.

Още в три банки чу вариации на същата тема. Вече паникьосана, в края на деня Лора се отби във фирмата „Фаро и Фрай“, за да поговори с Дейвид.

Това бе смела крачка от нейна страна. Не бе идвала във фирмата откакто започна да търси Джеф и ако нямаше неприятности, и сега нямаше да дойде. Фирмата представляваше Джеф без Джеф. Беше й неудобно да гледа хората, с които работеше и които някога уважаваха Джеф. Нямаше представа какво е отношението им към него или към нея сега.

Но беше отчаяна. Мисълта да се върне вкъщи без лъч надежда, щеше да й тежи повече от обвинителните погледи на колегите на Джеф, които той измами.

Когато се появи на вратата, Дейвид се беше навел над бюрото си, отрупано с книжа, и от пръв поглед си личеше, че не е особено въодушевен от пристигането й. Но скочи на крака, покани я да влезе и затвори вратата.

— Не те очаквах — сложи ръка върху раменете й и я притисна. — Какво става с теб?

На Лора не й бе приятно да усеща ръката му върху раменете си, а и забеляза пробягналата сянка на неудоволствие в погледа му. Знаеше, че мястото й не е тук, но нямаше друг избор. Колкото по-бързо си кажеше каквото бе намислила, толкова по-добре.

— Цял ден обикалям банките и нито една не се съгласи да ми отпусне и цент. Знам, че фирмата не може да ми даде заем при сегашните обстоятелства… — няколко дни по-рано се беше обърнала към тях с такава молба — и ви разбирам. Имате проблеми с притока на пари, а данъчните власти наблюдават всяка ваша стъпка. Но би трябвало да идват пари от клиенти на Джеф. Тях той си ги е спечелил. Ще ми окажеш огромна помощ, ако получа част от тях.

— Обезкуражила си се — каза Дейвид и я целуна по челото. — Нормално, мила. Човек трябва да се чувства много унизен, като ходи от банка на банка и навсякъде му отказват.

— Не е там работата. В четвъртък ще отида в Бостън и ще опитам в банките там и ще продължавам, докато все пак се намери някой, който да ми даде заем. Но междувременно ми трябват пари.

— Това, от което имаш нужда — каза той и сложи едрата си ръка върху рамото й, — е да се отпуснеш. Нервите ти са опънати като въжета.

Докосването му сякаш опърли кожата й. Би се отдръпнала, ако смяташе, че няма да го обиди.

— Ще се отпусна, когато намеря начин да преживеем следващите няколко месеца. Относително, разбира се. Не го правя, за да печеля време. Налага се да платя три хиляди за ипотеката върху къщата, две за други сметки, осем за таксата на Скот — тя е до края на годината. Докато дойде време да дам депозит за следващата, вече ще мога да разполагам с моите пари — надяваше се. — Така че ми трябват пет хиляди за месеца плюс таксата за колежа. Не е много, като се има предвид какви суми непрекъснато минават през ръцете ви.

Дейвид направи болезнена гримаса.

— Но аз нямам достъп до тези пари. Имаме проблеми с изплащането на сметките, за което ти споменах. Трябва да се плаща на служещите, на секретарките, а също и за наем.

— А парите от клиентите на Джеф?

— Отиват за покриване на режийните.

— А месечната му заплата? Не е ли възможно да ми дадете аванс?

— Джеф го няма. Той не работи.

Докато изучаваше любезното изражение на лицето на Дейвид, Лора усети, че се дразни.

— Джеф е партньор тук, а определението за партньорство включва и факта, че единият покрива другия в случай на нужда. Това, което искам сега, не е по-различно от онова, което би било, ако Джеф беше получил сърдечна криза и нямаше да идва на работа един месец.

Дейвид вдигна вежди учудено.

— Но той няма сърдечна криза. Избягал е по свое желание, след като е извършил престъпление, което поставя всички във фирмата в неудобно положение. Сега се налага сами да спасяваме доброто си име. Няма да е лесно.

Лора усети, че се задушава. Откъсна се от ръцете му, прекоси стаята и отиде до прозореца.

— Искаш да ми кажеш, че дори и ти да си съгласен, другите не са.

— Някои от тях са му доста сърдити.

Обърна се и го погледна в очите.

— Още ли си на страната на Джеф?

— Трудно е да подкрепяш човек, който прави подобно нещо.

— Но той е твой приятел.

— И по тази причина изведнъж целият ми бизнес остана да виси на косъм.

— Още нищо не е доказано. Тейлър Джоунс още не го е предал на съда.

— Само защото е хукнал да търси Кристиян, с надеждата, че ще научи нещо повече. Но и до съд ще се стигне.

— Това не означава, че Джеф е виновен.

Дейвид тръгна с бавни крачки към нея.

— Мислиш, че е невинен?

Искаше й се. Но едновременно с това желаеше и да се разграничи от Джеф и от онова, което бе направил. Нейното собствено име пострада толкова, колкото и това на фирмата, но по различен начин. Вярвала му бе с цялото си сърце. Ако излезе виновен, значи е била глупачка.

— Все някой трябва да вярва, че е невинен.

— А ти? — попита я отново Дейвид.

— Той ме обичаше — сопна му се Лора. — Живяхме хубаво.

— Вече не. Сега животът ти е ад.

Тя вдигна брадичка колкото да се освободи от ръката му и да му покаже решителността, която я обзе.

— Ще го преживея.

— Да ти помогна — наведе се над нея. — Да улесня живота ти.

Тя усети колко е разгорещен, но това й подейства като студен душ.

— Добре. Дай ми заем.

— Не мога. Но бих могъл да ти помогна. Сигурно нощем си много самотна в къщата. Това ти действа угнетяващо. Имаш нужда от нещо, което ще обърне мислите ти в друга посока.

— Има достатъчно неща, които ме занимават. Нуждая се от пари.

— Хайде да заминем някъде през уикенда, Лора.

— Дейвид! — изплъзна се от него и отиде до вратата. — Преди ми предлагаше да ми помогнеш. През последните две седмици само за това говориш. Но това, което ми предлагаш, не е помощта, която ми трябва.

— Как да не е. Всяка жена има нужда от утеха.

— В кое време живееш?

— Щом Бет има нужда от това, ти също. Всяка жена, която познавам, изпитва необходимост. Не ме гледай толкова изненадано.

— Това не е изненада — отвърна тя. — Удивлявам ти се — за малко да му каже, че я отвращава, тъй като точно това изпитваше, но един вътрешен глас я предупреди да не бъде толкова рязка. Достатъчно бе, че му отказва, а мъжете трудно понасят някоя жена да ги отхвърли. Все пак някога би могъл да й дотрябва. — Просто не мога да повярвам какво ми предлагаш.

Той издържа погледа й.

— То не е нищо повече от онова, което и други мъже в града си мислят, след като Джеф изчезна.

— Аз съм омъжена жена.

— Чийто мъж я е изоставил.

Думите му я засегнаха дълбоко и разклатиха и малкото самоувереност, която й бе останала.

— Не бих казала, че ме е изоставил. Никой не знае какво му е било на Джеф, когато е тръгнал. Може вътрешно да се е разкъсвал и да не е имал друг избор.

— Дори бележка не ти е написал.

— Може да е преценил, че така е по-добре.

— Ако наистина те е обичал, щеше да ти остави бележка.

— Наистина ме обичаше. Женени сме от двайсет години.

— Това съвсем нищо не означава — размишляваше самоуверено Дейвид. — Повярвай ми.

Но Лора отказваше да го направи.

— Джеф ме обичаше. Сигурна съм. Но сега въпросът не е в това. Работата е там, че моят съпруг изчезна, а ти искаш да припълзиш в леглото ми. Това е ужасно, Дейвид. Нали му беше приятел.

— Но ти си сама.

— Не съвсем — отвърна му тя сърдито. — Дебра, Скот, Лидия, а и майка ми са с мен. Имам много приятели, трябва да се грижа за бизнеса си и последното, което желая, е сексуална връзка. Но дори и да беше така, ти щеше да бъдеш извън класацията. Ти също си женен, а жена ти е моя приятелка!

— Не бъди толкова сигурна — възрази й Дейвид. Лора забеляза, че погледът му стана предизвикателен. — Бет би имала връзка с Джеф, ако той й предложеше.

— Дейвид! — изкрещя тя отново. — Защо ми говориш тези неща?

— Защото е така. Бет ми изневерява. Защо аз да съм й верен?

— Може би, защото така трябва — каза Лора, макар да имаше усещането, че Дейвид няма да я разбере. — Трябва да си вървя — смънка и отвори вратата.

Ненадейно той се втурна и я затвори. Затисна я с една ръка, притисна тялото си към Лора и избоботи в ухото й:

— Отдавна те желая. Знаеш го, нали?

Погледът й остана прикован към вратата и тя реши, че главното е да се опита да запази спокойствие.

— Не биваше да идвам — изрече с разтреперан глас. — Сгреших.

— Не, добре е да знаеш какви са чувствата ми към теб. Хайде, този уикенд може да не е подходящо. Но друг път…

— Никакъв друг път.

— Само трябва да кажеш вкъщи, че ти трябват ден-два, за да си починеш, а аз ще си измисля някоя командировка. Ако не искаш да останеш и за през нощта, можем да отидем някъде само за следобеда. Знам някои дискретни местенца.

— Искам да си тръгна, Дейвид.

— Ще си помислиш ли за предложението ми?

— Не ми трябва секс — изрече тя с надигащо се отвращение. — Трябва да си вървя.

Той не помръдваше.

— Ще ти се обадя по-късно.

— Ако ще се обаждаш за това, недей — буца застана на гърлото й. Помъчи се да преглътне. — Трябва да си тръгвам — прошепна и вероятно Дейвид усети, че обезумява, защото най-после отстъпи.

— Ще ти се обадя — обеща й той.

Тя избяга, без да се обръща назад.

Лора не отговаряше на позвъняванията на Дейвид. Под претекст, че не е в настроение да говори, караше Дебра да вдига телефона, а когато Дебра не беше вкъщи, включваше телефонния секретар. Всъщност не се обаждаха много хора, като оставим настрана Дейвид. Повечето, като че ли загубиха интерес. Или пък смятаха, че Джеф е виновен.

Такива мисли занимаваха Лора и тя все повече потъваше в депресия. Опитите й да вземе заем от бостънска банка се оказаха също безплодни. Но най-силния удар за седмицата получи в събота сутрин, когато Илис се отби видимо угрижена.

— Според мен се задава проблем — каза толкова тихо, че Лора се приближи до кухненската маса, за да я чуе. — Получиха се няколко отказа.

— Често се случва някой да отмени резервация. Винаги сме успявали да попълним освободените часове.

— Тези са за партита.

— За тази седмица ли? — попита Лора и затаи дъх. Бореше се отчаяно за всеки цент, който „Черешите“ носеше. Тези пари бяха единственият й доход.

— За след празниците.

Благодарна и на най-дребното, Лора въздъхна. Но когато Илис продължи, тя пак застана нащрек.

— За края на януари и за февруари. Три резервации.

— Кои точно?

— За кетъринг — за обяд на компанията „Мейкън“ и за вечерята по случай годишнината на „Креймър“. А за ресторанта — на „Хикънрайт Суийт Сикстийн“ — Илис имаше вид на смазана от съжаление. — Не исках да ти казвам, Лора. Знам какво ти е на душата. Надявах се, че досега ще успея да ги попълня, но все още никой не се обажда.

— Все някой ще позвъни. Почакай. След празниците хората ще започнат да правят планове за януари, февруари и март и тогава ще ни потърсят.

Трудно й бе на Лора да намери думи. Отказите от резервации можеше да са само съвпадение, но биха могли да се свържат и с обвиненията срещу Джеф.

— Ако си спомням правилно, резервациите бяха направени през октомври и ноември, което означава, че отдавна сме получили и капаро. Те знаят ли, че трябва да платят неустойка?

Илис кимна.

— Попитах ги и те отговориха, че им е известно. Поинтересувах се дали има някаква специална причина за отказите. Компанията „Мейкън“ е решила да пренесе конференцията от сградата си в хотел, където ще бъде и обядът. Звучи логично. Като че ли това бе всичко.

— Защо са решили да проведат конференцията си другаде?

— Не попитах. Стори ми се, че не е моя работа.

— Какво беше извинението на Даян Креймър?

— Каза, че голяма част от гостите им знаят за връзката между „Черешите“ и Джеф и тя не искала нищо да помрачава партито им.

Лора преглътна.

— А Хикънрайт?

— Безпокоели се, че можем да фалираме и не искали да останат на сухо. Казах им, че никой няма намерение да затваря „Черешите“. Уверих ги, че резервациите са сигурни. Предупредих ги, че ако се откажат от датата, а после променят решението си и я поискат отново, сигурно вече ще бъде заета — гласът й стана още по-тих — отговориха ми, че вече са си направили резервация другаде.

Лора кимна.

— Разбирам — пое си дъх шумно и се опита да възпре разтуптяното си сърце. — Боже мой — прошепна тя.

Илис сложи ръка върху рамото й.

— Може би не биваше да ти го казвам.

Лора си помисли тъжно за началото на месеца.

— За декември имаме доста резервации.

— За януари и февруари също бяха добре. Наистина.

— Както предната година ли?

— Почти.

— Би трябвало да са повече. Минала е една година. Вече сме се утвърдили.

— Ще стане. Почакай, Лора. След първи във вестника ще има реклама. Тя ще помогне.

Лора се насили да се усмихне.

— Права си. Понякога се тревожа много, но ти си права. Като се има предвид годината и какво става с икономиката. Всъщност през януари, февруари и март бизнесът е най-слаб — спря и се намръщи. — Ако се обадят и други, съобщи ми. Всъщност за всичко — и за откази, и за резервации. Трябва да знам какво ми предстои.