Барбара Делински
Предадена жена (17)

Седемнадесета глава

Изневярата на Джеф я засегна дълбоко. Натрапчивата болка се загнезди в съзнанието й и я ядеше отвътре. От всички непочтени постъпки на Джеф тази я жегна особено и бе най-унизителната. Затова не каза нищо на Лидия и на Мади. По други причини не спомена нищо пред Дебра и Скот.

Дебра, която тъжеше много за баща си, все още таеше надежда, че той ще се върне. Пред приятелките си в училище тя твърдо поддържаше, че е невинен, и бързаше да го защити, когато Лора или Скот споменаваха нещо негативно по негов адрес. През изминалите седмици Лора много внимаваше да не го прави, но сега стана още по-бдителна. Все пак Джеф бе баща на Дебра.

Джеф заемаше специално място и в сърцето на Скот, макар че отношението му към него не бе изцяло положително. Скот беше гневен. Ядосваше се заради Лора, опитваше се да я защитава, което дълбоко я трогваше. Тъй като беше мъж, Скот се идентифицираше с Джеф. Той възприемаше поведението на Джеф в личен план почти като отражение на своето и се чувстваше засегнат. Лора знаеше, че ако му съобщи за изневярата на Джеф, само би наляла масло в огъня.

Затова си мълчеше. Знаеше, че ако „Сън“ съобщи за откритието, изведнъж целият свят ще научи и тази перспектива бе тъй унизителна, че избягваше да мисли за нея.

Рано на следващата сутрин излезе от къщата. След като посети Лидия, отиде в „Черешите“. Беше в кухнята заедно с екипа си, когато влезе Даян.

— Може ли да те видя за минутка навън? — попита тя тихо.

Лора запази спокойствие. Кимна и последва Даян в ресторанта.

Щом се отдалечиха достатъчно, за да не ги чува никой, Даян спря. Не изглеждаше толкова самоуверена, както обикновено.

— Не ми вярваш, нали? — попита нервно тя.

— Вече не знам на какво да вярвам.

— Не съм имала връзка с Джеф.

— Тогава защо тази свидетелка е посочила теб?

— Не знам — изчака да не би Лора да каже нещо и след това попита: — Сигурна ли си, че искаш да остана?

— Сигурна съм.

— Няма да е много умно, ако присъствието ми тук ти пречи по някакъв начин.

— От началото на декември се случи какво ли не. Ако се оставех да ме разстроят, досега да съм станала истинска развалина. Искам да останеш, защото, честно казано, нямам нито време, нито сила да търся нов човек и да го обучавам. Ти се справяш много добре с работата си.

— Да беше друг на твое място, досега да ме е уволнил. Няма да те упрекна, ако го направиш.

— А ти какво искаш? — запита я объркана Лора.

— Да остана. Да помогна ресторантът да се закрепи. Да те улесня да излезеш от тая каша.

— Тогава остани, вече ти го казах — Мади би я нарекла мазохистка, но какво разбираше Мади от бизнес? — Само се моли вестниците да не разтръбят историята, защото ако това стане и споменат твоето име, няма да имам избор, ще трябва да те освободя. Бизнесът е достатъчно нестабилен, а ти си първата, която хората виждат, щом прекрачат прага на ресторанта. Ще бъде истинско самоубийство.

Разговорът с Даян се проведе в сряда. Тъй като нито същия ден, нито на следващия ден имаше статия в „Сън“, Лора започна да мисли, че Тейлър Джоунс е спазил обещанието си към Дафни. Когато дойде петък и пак не бе отпечатана нито дума, тя си позволи да си отдъхне малко. Не знаеше къде се намира Джеф, какво прави, кога ще се върне или какво още има да става, но стискаше зъби. Всеки изминал ден бе победа за нея.

Когато пристигна съботният вестник, в челния материал на първа страница се споменаваше за „тайнствената жена“, с която Джефри Фрай е бил забелязан в месеците преди изчезването му.

— Защо така постъпват с нас? — извика Дебра в мига, когато видя вестника. — Защо измислят подобни истории?

Лора бе по-разстроена от Дебра. Тъкмо когато си бе позволила да повярва, че животът може би ще тръгне към добро, нещата пак се върнаха в първоначално положение и това отново я срази.

— Не са го измислили — каза сломена. — Полицията е намерила свидетелка, която твърди, че е виждала баща ти с жена.

Скот, който размишляваше над статията, се почувства задължен да добави:

— В апартамента му. И не само веднъж.

— Знам, Скоти — каза Лора. Нямаше нужда да й го напомнят. Изневярата на Джеф непрекъснато я преследваше.

— Това е лъжа, нали? — попита Дебра.

Лора искаше да го отрече, но как би могла?

— Няма да узнаем, докато не попитаме баща ти.

— Или ако жената се намери — допълни Скот и удари с юмрук по масата. — По дяволите, какво му е станало? Мъжът трябва да обича семейството си. Трябва да желае да бъде с него. Предполага се, че ще се грижи за него. Защо не го е правил? Какво ни е толкова лошо? Тази къща не му ли харесва? Ти не му ли стигаш? Какво още е искал, по дяволите?

Лора притисна челото си с разтреперани ръце.

— Вероятно не е знаел какво иска. Може би е изживявал кризата на средната възраст. Не знам, Скоти, просто нямам представа.

— Аз знам — заяви Дебра, гледайки Лора право в очите. — Искал е някого, с когото да бъде, с когото да разговаря. Нас все ни няма, затова е тръгнал да търси друга.

— Спри, Дебра — предупреди я Скот, но Лора го хвана за ръката, за да млъкне. Не желаеше двамата да се скарат. Не можеше да понесе мисълта да избухне война в семейството в момент, когато сякаш целият свят бе против тях.

— Вероятно си права — каза на Дебра. — Но и да е така, той никога не ми е казвал, че иска нещо, което аз не му давам. Никога не се е оплаквал. Никога не е натяквал нещо. Никога не е правил дори намеци. Така че, как бих могла да знам?

— Трябвало е да забележиш, че е нещастен.

— Ти забелязала ли си го? — попита Лора. — На теб изглеждал ли ти е нещастен? — след като Дебра не й отговори, тя продължи: — Ако някой е разтревожен от нещо, трябва да го сподели. Не мога да чета мислите на хората. Не мога да стоя тук и да следя дали някой няма да промени израза си в определен момент. Нямам време за това. Ако искаш да ме критикуваш, че съм била много заета с бизнеса, хайде, давай. Това е твое право. Опитвах се да правя каквото мога. Явно смяташ, че не съм се справила добре. Чудесно. Учи се от грешките ми и когато пораснеш и имаш собствено семейство, гледай да не ги повтаряш — телефонът звънна. Ядосана, тя сграбчи слушалката. — Ало?

— Това известно ли ти бе, Лора?

Лора се облегна на стената и чак тогава осъзна, че трепери. Телефонният разговор с Мади щеше да й се отрази още по-зле.

— Здравей, мамо — изрече с безгрижен тон. — Да, добре съм. Ти как си?

— Ти знаеше ли, че е имал връзка?

— Разбира се — продължи да говори весело. — Затова бях толкова озадачена, когато изчезна. Ужасих се, че е претърпял катастрофа. По тази причина казах на данъчните власти, че не би могъл да направи измама с данъците. Моят съпруг никога не прави нещо, което аз да не знам.

Мади помълча известно време и тогава каза меко:

— Продължавай.

Лора въздъхна.

— Свърших.

— Сега по-добре ли си?

— Чувствам се по-добре, когато не ми задаваш обидни въпроси. Ако знаех, че Джеф има връзка, наистина ли мислиш, че бих останала да живея с него?

— Разстроена си.

— Великолепно умозаключение.

— Сарказмът не ти отива, Лора.

— Ако смяташ да ми се оплакваш, че връзката на съпруга ми с тайнствената жена ще навреди на кариерата ти, просто недей. Разполагам с ограничено количество съчувствие и точно сега го пестя за Дебра и Скот. Също и за себе си. Бог е свидетел, че съм го заслужила.

Твърде разстроена, тя се обърна и отиде до прозорците, които гледаха към двора. Взря се напред тъй потънала в собственото си нещастие и самота, че подскочи, когато Дебра я хвана за кръста.

— Не плачи, мамо. Ако ти заплачеш, и аз ще се разрева, а тогава очите ми подпухват и ще ми личи, когато изляза с Джейс.

— Джейс?

— Познаваш Джейс.

За Бога, не можеше да си спомни името, да не говорим за лицето. И макар че това бе най-неудачният момент, за да обсъждат приятелите на Дебра, тя попита:

— Виждала ли съм го?

— Не, но съм го споменавала пред теб безброй пъти. Той е онова прекрасно момче от училище.

— Как е фамилното му име?

— Холцуърт.

То също не й помогна.

— А Дони?

— Дони излиза с Джули.

— Но нали бяхте заедно с Дони на Нова година?

— Заедно отидохме на партито, но той прекара повече време с Джули, отколкото с мен. Но всичко е наред. Там беше Джейс и днес искаме да излезем за малко. Мамо, смяташ ли, че това във вестника ще го накара да не дойде?

— Станалото досега попречи ли му да се виждате?

— Не. Той не ми натяква, че има обвинение срещу баща ми. Някои деца го правят, но не и Джейс. В това отношение е зрял.

— Хм — каза Лора. — Вярно, проява на зрялост е да не обвиняваш някого заради престъпленията на другиго — изгледа напрегнато Дебра.

Дебра разбра намека й.

— Не исках да кажа, че ти си виновна, татко да замине. Мисълта ми беше, че ако му беше отделяла повече внимание, той или не би го направил, или ти щеше да знаеш.

— Той винаги ме е насърчавал да работя.

— Защото ти си искала. Той знаеше, че обичаш да готвиш — усмихна се младежки и невинно и това моментално разтопи сърцето на Лора. — Помниш ли вафлите във форма на сърце, покрити с шоколад, които правеше за деня на Свети Валентин?

— Спомням си — отвърна Лора с тъжна усмивка. — Ти ги обичаше.

— Приятелките ми също. Много им беше приятно да идват на Свети Валентин. Винаги си правила празниците много весели.

— Значи все пак съм правила нещо добре? — попита Лора, тъй като се нуждаеше от подкрепа.

— Разбира се, че си правила. Ти си страхотна майка, каквато едва ли има някоя от приятелките ми, но не си го правила само за нас, а и за себе си. Ти обичаше да е така. Приятно ти беше децата да тичат и да ти казват, че си прекрасна. Обичаше да се занимаваш в кухнята. Ние го знаехме, татко го знаеше, така че, когато се хвана с „Черешите“, той естествено те подкрепи. Но това съвсем не значи, че му харесваше все да те няма.

— Той казвал ли ти го е?

— Не, но го е мислел.

— Той или ти?

Дебра изгледа недоволно Лора.

— Същата си като баба, във въпросите ти винаги има подтекст. Да, аз си го мислех. Винаги беше заета, все правеше нещо.

— Но си бях и вкъщи.

— И пак правеше нещо. Ако не готвеше, разговаряше по телефона, правеше си някакви списъци или подреждаше пощата. Никога не вършиш само едно нещо. Винаги се хващаш с две или три. Имало е мигове, когато съм искала да се занимаваш само с мен.

— Егоистка такава — заяви Скот, който се приближи изотзад. — Знаеш ли, Дебра, ти винаги си имала повече от другите деца и никога не си се оплаквала от това.

Дебра се откъсна от Лора.

— Била съм много малка, за да го оценя.

— Струва ми се, че все още си.

Тя вирна глава.

— Оценявам стойността на парите. Намерил се кой да ме критикува. Твоето училище струва много скъпо. Ти влезе в студентското дружество. Нали тази година на теб трябваше да ти купят нови дрехи, защото старите ти не вървели там. Ти имаш кола.

— Само не ми говори за дрехи. За дрехи ти харчиш десет пъти повече от мен.

— Защото сега раста.

— Да, да. Като станеш по-голяма, ще ти трябва подемна машина, за да ти издържи.

Дебра направи гримаса.

— Ти си от-вра-ти-те-лен.

— Права е, Скоти — намеси се Лора. Главата й забуча. — Всичко това е ненужно.

— Добре, а защо ме критикува? Поне аз докато учех, работех. А тя само се носи по коридорите и си върти задника пред момчетата.

— Скот!

— Значи съм нормална — подхвърли му Дебра. Когато беше в гимназията, най-важното за теб беше футболният отбор. Тогава ти обожаваше момчетата. Ако това не е перверзно…

— Дебра! — Скот побесня.

— Остави я да говори. Само доказва колко е глупава. Ако й споменеш за връзка с мъж, тя ще си помисли, че това е услуга, която предлага пощата. Глупава е и е недорасла.

— По-добре, отколкото да съм гей.

— Дебра!

Скот се преви от смях.

— Гей ли? Ох! Защо не попиташ Кристина Лейкли за това? Или Меган Тъкър? Или пък Джен Спитц? Гей! — наведе се напред. — Само дано Кели да не те чуе, че веднага ще разбере колко си тъпа. Помни, Кели е по-голяма от теб.

— Какво от това?

— Тя познава момчето, на което си хвърлила око…

— Дебра не ходи с по-големи — опита се да го прекъсне Лора, но той продължи:

— … и няма да се поколебае да му подшушне две думи за теб.

— Хайде, нека го направи — предизвика го Дебра. — На нея пък може би ще й е интересно да чуе за Кристина Лейкли, Меган Тъкър и Джени Спитц.

— Достатъчно — извика Лора. — Не издържам повече. Особено след всичко.

— Проста егоистка — обърна се Скот към Дебра, която не отстъпваше и на сантиметър.

— Ако се разприказваш, и аз имам какво да кажа.

Лора ритна крака на стола.

— Достатъчно! Спрете!

— Не искам да съм в една стая с него — обяви Дебра и избяга в кухнята.

— Ако си отвори устата пред Кели, ще я убия — бяха думите на Скот, преди и той да изчезне.

Лора остана във внезапно настаналата тишина.

Няколко пъти през почивните дни изпита паника, избиваше я студена пот, сърцето й туптеше силно и ръцете й трепереха. Колкото и да се стараеше да си мисли за нещо хубаво, то не й помагаше.

Всичко се разпадаше. Сплотеното семейство, за което хвърли толкова сили, се разклати след изчезването на Джеф. Скот и Дебра не си говореха. Лидия отпадна, Мади се заяждаше с нея. Парите бяха много малко. Бизнесът не вървеше.

В понеделник бе рожденият ден на Джеф. Горчиви мисли изпълниха съзнанието на Лора, докато лежеше в леглото, преди да се съмне. Джеф я бе измамил. Беше я излъгал и с крадени пари бе превърнал мечтите й в действителност.

Дебра не искаше да отиде на училище. Беше й омръзнало да бъде предмет на училищни клюки, а след появилата се в събота статия в „Сън“ щеше да стане още по-лошо. Наложи се Лора да спори с нея десет минути, докато я изпрати на автобуса.

Скот, който се готвеше да се върне в колежа в сряда, след безкрайни разговори по телефона реши да се премести в самостоятелна стая в студентското общежитие. Лора се колебаеше, страхуваше се да не пострадат бележките му. Той обаче толкова го желаеше след безрадостната ваканция, че тя отстъпи.

После пък Лидия реши, че е твърде схваната и не може да отиде на доктор. Лора се безпокоеше от бледостта й и не желаеше да чака още една седмица, затова настоя да я заведе. Докторът долови лек шум в сърцето и реши, че трябва да я наблюдава, което означаваше да я преглежда два пъти седмично и много грижи.

Като се прибра вкъщи рано следобед, Лора намери Скот, загледан в разширяващото се влажно петно на тавана в коридора.

— Не знам какво е станало — каза. — Преди час си взех душ и когато слязох долу, забелязах петното.

— Не мога да повярвам — извика Лора смаяна и отиде да се обади на водопроводчика. Поправката на тавана щеше да почака, но самият теч трябваше да се спре.

След като свърши разговора, забеляза, че в телефонния секретар са записани две съобщения. Бяха с разлика от петнайсет минути, което показва колко време Скот е бил под душа. И двата пъти някой бе прекъснал линията.

Прослуша ги два пъти. Явно, че е звънял един и същи човек. Шумът беше един и същ.

Убедена, че е бил Джеф, през следващите два часа тя седя до телефона, в очакване той да позвъни. През цялото време си мислеше какво ли ще му каже. Осъзна, че повече от всичко й се ще да му се разкрещи. Искаше да му каже, че е объркал живота й, че е змия. Но той нямаше да се обади и когато го осъзна, се почувства напълно отмаляла.

Някой позвъни на вратата. Беше Денис Мелроуз, който гледаше мрачно. До него стояха двама униформени полицаи. На Лора не й хареса начинът, по който я гледаха.

— Може ли да влезем, мисис Фрай? — попита детективът.

— Да не би да се е случило нещо? — би се изсмяла на собствените си думи, ако детективът не я гледаше толкова мрачно.

— Вашият син тук ли е?

— Скот? — сърцето й се разтупа по-силно. — Ами не, отиде при един приятел.

— Скоро ли очаквате да се прибере?

— След час може би. Защо?

Мелроуз извади сгънат лист от джоба си.

— Имам заповед за арестуването му.

Тя се взираше в листа. Сърцето й заби още по-бързо.

— Скот? За какво?

— За изнасилване.

— За изнасилване ли? Вие да не сте луди?

— Де да бях. Оплакването е подадено от млада жена на име Меган Тъкър.

Лора си спомни името.

— Меган? — Скот се срещаше с Меган. Не би я изнасилил — самата мисъл беше абсурдна. — Шегувате ли се, детектив? След всичко друго това не може да не е шега — но той продължаваше да стиска листчето в ръка и в погледа му се четеше съчувствие.

— Съжалявам, мисис Фрай. Вчера прекарахме доста време с момичето, а днес продължихме да разследваме случая. Може да не ми харесва, но вероятно има причина за заповедта за арест. Подписана е в съда.

Лора с усилие запази спокойствие. Пъхна ръце в джобовете на джинсите си, за да не треперят.

— Кога твърди, че се е случило?

— На двайсет и шести август миналата година.

Скот се срещаше с Меган през август, но скъса с нея, преди да замине за колежа. Тръгна за Пен на двайсет и осми. Лора много добре си спомняше. Винаги й беше мъчно, когато той тръгваше.

— Защо се оплаква след толкова време?

— Изнасилването се смята за емоционално престъпление. Понякога жертвите се спотайват с години.

— Не ви ли се струва странно, че става точно сега? — попита Лора. Говореше по-високо от нормалното. Стараеше се да се държи спокойно, но синът й, първородното й дете, любимецът й бе обвинен в изнасилване. — Според мен е съвсем очевидно, че Меган Тъкър следи случая „Фрай“ по вестниците и или тя, или семейството й е решило да се възползва от случая. Бременна ли е? Обяснимо е, ако има нужда от пари.

— През есента е направила спонтанен аборт.

— Сигурно — каза Лора. — Обзалагам се, че и да е била бременна, детето не е било от Скот. Той използва презервативи. В това отношение синът ми проявява отговорност — изведнъж й се прииска Мелроуз и другите двама да си тръгнат. — Каквото и да е казало момичето, не е вярно. По-добре се върнете с това листче в управлението и го скъсайте.

— Не мога да го направя — отвърна Мелроуз. — Това е заповед за задържането на Скот. Задължен съм да я изпълня и да го задържа.

Да го задържи? Боже мой. Сърцето й се сви.

— Какво искате да кажете?

— Трябва да бъде арестуван.

Тя знаеше какво значи и не можеше да си представи синът й да мине през всичко това.

— Но той не е извършил нищо!

— Обвинен е — търпеливо й обясни Мелроуз. — Пред съда може да каже, че не е виновен. Но трябва да го задържа. Знаете ли къде е?

— Не — Лора не би му казала и да знаеше. Скот не може да бъде затворен. Той е невинен!

— В такъв случай ще имате ли нещо против, ако го изчакаме тук?

Разбира се, че имаше. Не искаше да приближават къщата й и да докосват сина й.

— Не можете да чакате тук. Не може да арестувате Скот. Той не е извършил нищо.

Като погледна към колегите си, Мелроуз се извърна и тръгна към вратата.

— Ще бъдем навън в колата — канеше се да затръшне вратата, когато гаражът се отвори. Мелроуз се спря. — Това той ли е?

Откакто Джеф го нямаше, Скот паркираше на неговото място.

— Не, дъщеря ми се връща от училище — излъга Лора. Тъй като знаеше, че след училище Дебра ще ходи в центъра на града с приятелки, тя се втурна през кухнята. Не знаеше какво да каже на Скот, но нямаше да позволи на полицията да го залови. Нямаше голямо доверие на съдебната система, особено през последния месец, когато загуби толкова много, без да е извършила никакво престъпление. Скот беше неин син. Нямаше да позволи да го арестуват, да му вземат отпечатъци и да го фотографират.

Но не Скот влезе в кухнята, а Кристиян, облечен с кадифени джинси, пуловер и кожено яке. Изглеждаше огромен и почернял. Видът му я нарани и разклати крехкото й спокойствие.