Питър Уот
Сянката на орела (9)

8.

Кейт пътуваше вече втора седмица от Палмър към Куктаун и за щастие засега минаваха без инциденти. Движеха се по обиколния път. Вратите на ада, както наричаха прекия, не беше удобен за фургони. Тясното дефиле, което прорязваше голямата планинска верига, носеше заслужено това зловещо име. То разделяше цивилизования свят от златната река. Точно тук местните племена причакваха ескорта на каруците със злато и мечтите на много миньори се превръщаха в кошмар. Не бяха малко тези, които завършваха земния си път прободени от копие или премазани от купчина камъни.

Голямата промяна по време на пътуването беше Джени. Колкото повече се отдалечаваха от лагера на златотърсачите, толкова повече измъченото изражение и уплашеният поглед изчезваха, а мършавото лице се закръгляше. Естествената й красота разцъфтя като прекрасна тропическа лилия върху суровата северна земя.

Джени беше добра компания за досадното пътуване. С удоволствие приготвяше вечерята, докато Бен и Кейт разпрягаха воловете и ги подготвяха за нощуване. Беше толкова добра готвачка, че и четиримата си хапваха добре, когато тя приготвяше задушеното. Тя намери сандък със сухи подправки, вероятно зарязан по пътя от уморен миньор, и заподскача от радост, сякаш беше открила нова златна жила. Баща й, който бил градинар при господин Гренвил Уайт, я научил да използва различните подправки при готвенето. Въпреки че не се интересуваха от това, Бен и Кейт оцениха богатия аромат на ястията.

Малкият Уили не се отделяше от майка си. Говореше само когато нямаше как да отбегне въпроса. Яростно пазеше майка си от всички останали, ревнуваше я дори и от Бен, с когото се беше сприятелил по свой си начин. Кейт предполагаше, че момчето е било свидетел на отвратителни неща, които копачите са вършели с майка му по време на дъждовния период в лагера. Може би затова показваше недоверие към всички мъже, които срещаха по пътя. С Бен обаче беше различно. Към него изпитваше определена симпатия. Щом тръгнеше нанякъде, момчето го следваше като кученце и с радост изпълняваше задачите, които му поставяше.

Странно беше това момче, помисли си Кейт, докато го наблюдаваше да помага на Бен за воловете. През нощта ги разполагаха така, че да ги пазят от нежелани посетители. Хищниците усещаха миризмата на пътуващите търговци и често се навъртаха около тях, но големите волове реагираха веднага и даваха знак на хората. И понеже бяха едри и силни животни, много от по-дребните гадини бързо се отказваха.

Миналата нощ звънците на вратовете им събудиха Бен и Кейт. Те скочиха от постелите си и грабнаха оръжието. Скоро разбраха, че в мрака се крият тъмнокожи диваци с насочени към тях копия. Но един предупредителен изстрел от револвера на Бен ги изплаши и те панически се разпръснаха.

На сутринта Бен реши, че трябва да научи и Джени да стреля. Щом спряха за обедна почивка, той хвана пушката на Кейт и двамата тръгнаха към потока на стотина крачки от огъня, който стъкнаха. Кейт изпрати Уили за дърва и го предупреди да не се отдалечава от лагера им, а самата тя се зае с домакинските задължения.

 

 

Бен стоеше толкова близо до Джени, че усещаше аромата на наскоро измитата й коса. Той беше запомнил миризмата й, можеше да познае дали е наблизо дори и с вързани очи. Вчера двете с Кейт слязоха при потока и си позволиха лукса да се насладят на планинската вода, да измият косите си със сапун и да поплуват. Бил седеше настрана и слушаше смеховете и радостните им възгласи. Този на Джени приличаше на сладкото чуруликане на славей в слънчево утро. Гласът й го разнежи. Ах, ако можеше да бъде на мястото на Кейт! Да зърне бедрата й и да целуне онези тайни места под блузата й! Обърна случайно глава и срещна намръщената физиономия на Уили. Момчето сякаш четеше похотливите му мисли и го укоряваше за тях. Той се засрами и се опита да не мисли за Джени.

След банята Кейт даде на момичето чиста рокля. Беше я пъхнала в багажа за всеки случай. Не че имаше повод да я облече в тази пустош, но малкият пакет й напомняше, че е жена, нищо, че работеше за двама мъже.

Този приятелски жест накара Дженифър да избухне в сълзи. През своите осемнайсет години никога не беше получавала нещо даром. Всяка хапка хляб, всяко пени бяха изкарани с много труд и унижения.

Семплата памучна рокля прилепна идеално към стройното й тяло и Бен не можа да остане безразличен към предизвикателството. Не останаха безразлични и миньорите, с които се разминаваха по пътя. Въпреки че Джени не им обръщаше никакво внимание, Бен ревнуваше от всеки чужд поглед и стискаше нервно пушката, щом някой я загледаше по-настойчиво.

Колкото и да се мъчеше да разчупи леда между тях, тя оставаше безразлична към него. Бен не смееше да й признае чувствата си. Страхуваше се, че тя ще го отхвърли. Не знаеше какво да прави, гледаше я влюбено и въздишаше под присмехулния поглед на шефката си, който го караше да се изчервява от срам. Преди няколко дни ни в клин, ни в ръкав Кейт седна до него и му обясни, че момичетата имат нужда от малко време, за да забележат мъжа, който ги харесва. Каза го и му намигна приятелски, от което на него му пламнаха ушите.

Сега, застанал плътно до Джени, за да придържа тежката пушка на рамото й, той усети, че едва контролира желанието си. Хвана ръката й, за да й покаже къде да сложи пръста си. Дългата й коса докосна лицето му и той се разтрепери от непреодолимо желание да я прегърне и да я целуне. Кейт бдеше като орлица над него и не му позволяваше да ходи из бордеите на Куктаун, където за няколко петака можеш да си купиш жена, така че все още не беше докосвал женско тяло и силата на желанието му го обърка.

Джени обаче разбираше по-добре и от него самия какво става с него. Бен не беше като другите мъже, които познаваше. Той беше мил, внимателен и срамежлив. Имаше хубав, искрен смях. Но тя не вярваше, че някой може да се влюби в нея с този отвратителен белег на лицето.

Господин Гренвил Уайт не се притесняваше от белега. Единственото, което го интересуваше, беше нейното още неоформено детско тяло. Тя потръпна от отвращение при спомена за унизителните неща, които я караше да прави. Уили беше част от онези ужасни времена, но в същото време беше най-хубавото нещо в нейния самотен живот. Понякога поглеждаше към него и настръхваше от приликата му с Гренвил Уайт.

Тя се опита да се съсредоточи върху това, което й говореше Бен. Усещаше голямата му мазолеста ръка, която нежно прикрепяше нейната, и топлината, която излъчваше кожата му, се разля из цялото й тяло. Искаше й се този момент да продължи вечно. Тя въздъхна и се прицели в ниското клонесто дърво пред нея.

— Трябва да оставиш пушката да си почива в тази ръка и здраво да я хванеш с другата — обясни Бен и се приведе още по-плътно към нея, за да погледне мишената през рамото й. Уж случайно допря лице до косата й, която светеше като злато на слънцето. — Помни, когато натискаш спусъка, направи го плавно, но притисни докрай.

Джени кимна и затвори едното си око, както й бе показал той. Но преди да стреля, усети, че нещо се промени. Бен се напрегна и той отдръпна лице от косите й. Нещо беше отклонило вниманието му от урока.

— Джени — каза той тихо, но твърдо, — искам да вземеш пушката и да се върнеш при фургоните.

Тя се обърна и го погледна объркано:

— Нещо не е наред?

— Може би не — тихо отвърна той. — Просто трябва да проверя нещо. Върви при Кейт и дръж Уолъри до теб.

Без повече въпроси Дженифър забърза към лагера. Огледа се страхливо към гъстата тропическа гора, която образуваше хълмиста назъбена бариера между златните полета на Палмър и източното крайбрежие на океана. Нещо зловещо се криеше там.

Бен стоеше на тръни. Изчака, докато Джени се добере до лагера, и направи няколко крачки нагоре по течението на реката, която лъкатушеше мързеливо сред високата трева. Забеляза малките кални облачета, които нарушаваха равната повърхност на реката. Приближи се към брега и изтръпна.

Отпечатъци от боси крака! Десетки? Стотици! Толкова пресни, че реката не бе имала време да ги отмие. Бен се изплаши не на шега. Какви бяха намеренията на аборигените, които в момента се намираха точно зад временния им лагер? Мирни? Но аборигените, които имаха мирни намерения, никога не се движеха толкова близо до главния път. Можеха да се натъкнат на преминаващи златотърсачи, които стреляха на месо, защото, както се шегуваха повечето от тях, добрият негър е само мъртвият. Тогава? Колкото и да бягаше от тази мисъл, Бен трябваше да приеме реалността — това беше група от чернокожи воини. Минали са зад тях, когато спряха воловете за почивка. Бяха ги обкръжили и се криеха из гъстия шубрак, който покриваше двете страни на пътя чак до Куктаун. Стомахът му се сви. Някъде дълбоко в дивата растителност ги дебнеха нарисувани диваци с копия, каменни брадви и широки дървени щитове в ръце, а той беше сам с две жени.

Обърна се и бързо закрачи към фургоните. Очакваше всеки момент да чуе смразяващия кръвта писък на какаду — бойния зов на северните племена, и от тревата да изникнат стотици черни лица. До лагера имаше стотина крачки, но те му се сториха като сто километра.

Кейт го посрещна и по изражението му веднага разбра, че нещата са се объркали. Той се приближи, без да сваля поглед от притихналите храсти наоколо, и едва когато беше на метър от тях, отговори на питащия й поглед:

— Мисля, че ни следят. Видях следи от голяма група майоли зад нас. Сигурно сме обкръжени.

Дженифър пребледня и притисна Уили до себе си.

— Колко са? — попита спокойно Кейт, наля чаша чай и я подаде на Бен.

— Не знам — отвърна той. Чашата затрепери в ръцете му. — Според стъпките — около стотина.

Кейт се извърна и се вгледа в шубраците зад тях. Обедното слънце беше толкова силно, че наоколо въздухът трептеше.

— Ще ни чакат да тръгнем и тогава ще нападнат — каза тихо тя и засенчи очи с ръка, за да се предпази от ослепителната светлина.

— И аз мисля така. — Бен отпи от горещия чай. — Ще ни издебнат от двете страни на пътя, за да са сигурни, че сме в обсега на копията им. Една кратка атака, и ще ни избият, преди да можем да стреляме дори по веднъж. Проклетата трева им помага да останат незабелязани. Можем да настъпим някой от тях, без да го видим.

— Ами ако останем тук? — предложи Кейт. — А можем да се върнем и да ги изненадаме в скривалището им. После с пушките и божията помощ…

През ума й мина, че сбърка, дето не взе пушката на оня златотърсач, на когото не му достигаха парите за покупката и предложи да добави оръжието си към сумата.

Бен потърси с поглед Джени. Тя беше по-бледа от обикновено, но изглеждаше спокойна. Уили стоеше до нея, държеше ръката й и я гледаше загрижено, като истински малък мъж. Той мърмореше нещо под носа си и когато Бен се заслуша, чу как се кълне, че няма да позволи на никой мъж да нарани майка му. Макар да не знаеше на какво са способни майолите, той беше готов да я брани. Бен съжали, че нямаха още една пушка. Единственото, което можеше да предложи на Джени за защита, беше малкият дамски пистолет на Кейт.

— Диваците могат да ни нападнат и тук — прошепна момичето.

— Не мисля — отвърна Кейт, загледана в пътя пред себе си. — Не биха посмели през деня, и то на толкова открито място. Или ще чакат да тръгнем и да влезем в клопката им, или ще нападнат през нощта.

— Какво ще правим, Кейт? — попита Бен. Той уважаваше решенията й, въпреки че беше жена. Тя притежаваше остър и комбинативен ум и повече кураж от много мъже. Доказателство за това беше процъфтяващият бизнес и богатство, която бе натрупала сама.

Кейт отиде до един от фургоните и извади кутия с патрони:

— Ще укрепим фургоните и ще чакаме. Те ще ни служат за щит срещу копията им. А ако успеем да ги засипем с куршуми, може и да се откажат. Чувала съм, че не издържат на продължителен обстрел.

Бен не беше толкова сигурен. Колко пъти бяха чували за полицейски части, атакувани от местните племена? Щом имаха кураж да нападнат добре въоръжени и екипирани полицаи, какво оставаше за тяхната малка група. Но горчивата истина беше, че нямаха друг избор. Макар да не бе религиозен, Бен изрече кратка молитва за спасението и на четиримата.

— Трябва да заведем воловете при реката — обади се Кейт и преметна пушката през рамо.

Бен кимна и двамата тръгнаха към брега, а Джени остана да пази фургоните.

 

 

Следобедът се нижеше бавно. Звънците на воловете похлопваха леко и успокоително. Четиримата бяха нащрек и държаха под око двете посоки на пътя, но нямаше нищо, което да ги обезпокои.

Към залез-слънце Дженифър, която лежеше под един от фургоните с пушката на Кейт, дочу шум. Беше странен звук, сякаш някакъв нестроен хор пееше детска песничка и идваше от посока Куктаун. Смушка Бен, който дремеше до нея. Той веднага отвори очи и вдигна пистолета.

— Мисля, че някой идва към нас — развълнувано прошепна тя и огледа пътя.

— Китайци — изръмжа Бен. Беше разпознал странния език.

— Трябва да ги предупредим за опасността — прошепна Кейт и взе пушката от ръцете на Джени. — Ако се приближат, ще попаднат в засадата на майолите.

Бен поклати глава. Не си струваше да рискуват живота си за хора, които белите сравняваха с досадните скакалци в житните си ниви.

— Това е за наше добро, Бен! — настоя Кейт. — Ако черните ги нападнат и успеят да ги избият, ще им бъде много по-лесно да се върнат за нас през нощта. Трябва да ги предупредим!

Бен призна, че в думите й имаше логика. Взря се в сенките между високите остри треви и каза:

— Ще заобиколя откъм реката, за да се появя отстрани и да предупредя китайците. С този твой ирландски късмет лесно ще ги убедя, че атаката си е за нас и трябва да оставят майолите да ни нападнат, без да им се мотаят из краката. — Той подаде кобура на Кейт и добави примирено: — Пази това. Може да се наложи и Джени да стреля.

Кейт се изплаши за него. Без оръжие той беше напълно безпомощен и на практика жертваше живота си за тях. Но такива бяха законите на честта по тези земи. Всеки мъж беше длъжен да защитава жените и децата и Бен изпълняваше дълга си. Тя нежно хвана ръката му.

— Не, Бен! — настоя меко. — Запази оръжието!

Той не се подчини. Джени също разбра в какво положение можеше да се окаже той и се спусна към него, за да го убеди да запази оръжието си.

— Бенджамин! — викна тя, но се спря, когато той извади от ботуша си остър нож.

— Спокойно, Джени! — усмихна й се. — Имам това и се кълна, че ще прережа гърлото на всеки, който насочи копието си към мен.

Тя се доближи и обгърна с ръце врата му. Притисна гърдите си до неговите и го целуна по устните.

— Никога не съм срещала мъж като тебе, Бенджамин — прошепна и сълзите я задавиха. — Моля те, внимавай!

Продължи отчаяно да се притиска в него. Всичко стана прекалено бързо, но тя трябваше да му каже какво чувства към него, защото този миг можеше да се окаже последният, в който го вижда жив. Трябваше да му каже дори и това, което не смееше да признае пред себе си.

Бен я хвана за ръцете и нежно я отдръпна от себе си.

— Надявам се, че ще си спомниш думите си, когато се върна — тихо каза и погали косата й.

Обърна се и тръгна. Скоро се скри от погледите им. Кейт й подаде пушката.

— Той ще се върне, Джени! — уверено изрече и извади колта от кобура. — Бен е най-свестният мъж в тази част на света и няма да се остави да го убият.

— Знам! — тихо отвърна Джени. — Просто ми се щеше да му го кажа.

Кейт кимна разбиращо. Тя изглеждаше напълно убедена в думите си, но много се притесняваше за момчето. Ами ако онова дяволско проклятие отнемеше още един обичан от нея човек?

— Дано бог и любовта на Джени да бъдат с теб, Бен! Върни се при нас! Моля те, момче, върни се!