Питър Уот
Сянката на орела (56)

Епилог

Корабът минаваше край бреговете на Южна Африка. Патрик стоеше на палубата и гледаше пенливите вълни, образувани от целувката между носа на кораба и морето. Вятърът издигаше и навеждаше кораба, а черните води сипеха върху лицето и къдриците на момчето солени пръски.

Той не знаеше каква сила го бе накарала да излезе на палубата във ветровитата нощ. Някакъв глас на жена го бе призовал. Той не бе чувал този глас досега. Беше по-скоро нежен шепот, който идваше от родния континент през океана и топлеше душата му. Той стоеше и се вслушваше във воя на вятъра и рева на океана, но гласът отекваше вътре в него и не можеше да бъде заглушен.

Лейди Инид се събуди и веднага вдигна екипажа под тревога. Внукът й беше изчезнал и тя нареди веднага да започнат издирване.

Един от моряците се досети къде може да намери момчето. Беше го видял да се насочва към носа час по-рано. Намери го точно там, потънало в мислите си. Сред рева на вълните Патрик дочу един глас, който го викаше.

— Татко! — отвърна, без да се замисли.

Но когато се обърна, видя единствено моряка, който го беше намерил. Баща му беше мъртъв. Казаха му го всички — и чичо Макс, и чичо Даниъл. А баба му Инид го помоли да забрави призраците от миналото.

Патрик въздъхна и тръгна след мъжа към спалните помещения. Преди да слезе по стълбата, хвърли последен поглед към развълнуваното море. Изведнъж потръпна, но не от студ, а от странното чувство, че призраците от миналото са тук, около него.

— Хайде, идвай, момче — подвикна морякът. — Баба ти не може да си намери място от притеснение.

Патрик го последва. Пред него беше новият живот, живот в богатство и с неимоверна власт. Но точно в този момент той имаше нужда единствено от майка и баща.