Питър Уот
Сянката на орела (54)

53.

С парите на Кейт О’Кийф Люк нае рибарска лодка, за да откара Джон и Ху на юг до Таунсвил. Капитанът беше доволен от щедрото заплащане и в замяна не зададе никакви допълнителни въпроси.

Късно през нощта Трейси се сбогува с двамата. Джон стисна здраво подадената му ръката и това ръкостискане означаваше много повече от благодарност. То беше обещание за помощ по всяко време и на всяко място. Люк трябваше само да го повика.

Очите на Ху бяха пълни със сълзи.

— Mersi, Monsieur Luke! — каза на френски тя.

Не се опита да скрие мъката си за всички мъже, които й бяха помогнали: ирландеца с едното око, който бе жертвал живота си заради тях, хромия англичанин, който намери смъртта си в жестоката битка с нейните врагове, онзи Палмерстън, дето се бе изгубил из планините и сигурно бе станал жертва на местните диваци, и високия американец, който седеше пред тях на кея и им махаше за сбогом. И тя се закле в паметта на своите предци, че един ден ще се отблагодари на всички.

Люк гледаше отдалечаването на лодката с натежало от скръб сърце. Всички си бяха отишли. Той остана сам. Джон никога нямаше да се върне с откупа, но поне те с Ху успяха да се спасят. Той се обърна и заслиза по оживената улица към центъра на града. Беше една обикновена вечер. Наскоро завърналите се от Палмър миньори празнуваха и се радваха на пълните си със злато джобове. Смехът на проститутките, които се въртяха около щастливците, и веселите мъжки подвиквания го накараха да усети с болезнена сила собствената си самота. Животът му приличаше на вълнуващия живот на този град на златотърсачи. Като повечето хора тук и той беше дърво без корен. Един вечно тичащ след мечтите си мъж в началото на четирийсетте, който нямаше нищо освен белезите по жилавото си тяло, мазолести ръце и невъзможната си любов към Кейт О’Кийф.

Потънал в мисли, той не усети как краката му го отведоха в същия бар, в който преди три дни се бе черпил с Майкъл и Хенри. Стори му се, че е било преди години. За кратко време бе изгубил най-добрите си приятели. Пиеше му се. Искаше да се напие до безпаметност, може би тогава болката в сърцето щеше да спре.

— Позволете ми да ви почерпя едно питие, господин Трейси — чу зад гърба си. — Виждам, че имате нужда от това.

Люк се обърна и изгледа дребния мъж, който стоеше сред пияната тълпа и се мъчеше да надвика нестройните припявания на мъжете, които се бяха насъбрали около един миньор с цигулка.

— Казвам се Хорас Браун — каза човечето и любезно му подаде ръка. — Не сме се срещали досега, но имаме общи приятели и с удоволствие бих пийнал с вас.

Люк примига насреща му. Ето го виновникът за тази смъртоносна експедиция, в която загинаха такива силни и добри мъже.

— Следите ли ме? — пристъпи към него той и се направи, че не забелязва протегнатата ръка.

— И да, и не — отвърна Хорас. — Случайно присъствах на трогателната ви раздяла с Джо Уонг, който отплава незнайно къде с момичето, и реших, че ще ви е нужен приятел, с когото да споделите няколко чашки.

— А знаете ли, че момичето няма да бъде върнато на французите, каквото беше вашето желание? — попита подозрително Люк.

— Нали точно това ви казвам — кимна Хорас. Той забеляза обърканото изражение на американеца и додаде: — Но не се безпокойте. Французите са впечатлени от храбростта ви и готовността да услужите на правителството им. Авторитетните представители на Нейно величество също се възхищават от проявеното себеотрицание при потушаването на един международен скандал. За съжаление — въздъхна театрално той — никой не може да се пребори с китайската мафия в региона, която открадна кошинската принцеса за свои си цели. Така че вие сте герои. А колкото до някакъв откуп, аз поне не знам за такова нещо.

Люк погледна с други очи малкото човече пред себе си и подаде ръката си.

— Мисля, че можем да пийнем по едно, ако черпите вие — каза и двамата мъже си размениха приятелски усмивки.

— Но само по едно, господин Трейси — отвърна Хорас. — Защото, предполагам, че искате да видите Майкъл О’Флин заедно с мен…

— Майкъл? Той е жив? — извика Люк и сграбчи Хорас за раменете.

— Да. Кристи го доведе в града. Макар че изглежда повече мъртъв, отколкото жив — тъжно отбеляза англичанинът. — Раната му е много зле…

— Къде е? Водете ме бързо при него! — Люк забрави за почерпката.

„Няма никакво значение къде отива момичето“ — помисли си Хорас. Неговата мисия беше друга и той я изпълни успешно. Успя да възпрепятства немците да окупират Нова Гвинея. Беше наясно, че това е само малка спънка по пътя им, но какво можеше да направи един самотен служител на Нейно величество срещу безхаберието на нейните министри? Англичанинът въздъхна тежко. Беше време да стегне куфарите и да се маха от Австралия. Поне засега.