Питър Уот
Сянката на орела (45)

44.

На сутринта бушмените поеха през джунглата. Тропическата гора ги затвори във влажната си прегръдка. Лианите и дивите лози спъваха всяка тяхна крачка и те водеха истинска битка за всеки метър. Ръцете ги заболяха от въртенето на мачетето.

Следобед стигнаха до малко поточе и Майкъл обяви почивка. Хората се спуснаха към кристалночистата вода, напълниха манерките и изляха водата върху главите си. После пак ги напълниха и пиха до насита. Освежиха се и нещата вече не изглеждаха толкова зле.

Мъжете седнаха на земята, за да починат и да прегледат раните по кожата си, предизвикани от острите шипове на храстите и от ухапванията на най-различни насекоми. Ху се извини свенливо и се скри зад храстите. Минути след това гората се разтърси от писъците й. Мъжете грабнаха пушките и хукнаха натам, без да обръщат внимание на клонките, които шибаха ръцете, краката и лицата им. Джон стигна пръв до Ху. Тя стоеше със смъкнати панталони, дращеше с нокти по ръцете и краката си и пищеше.

— Божичко! — извика Хенри. — Навряла се е в листата на копривено дърво.

Листата на това дърво бяха покрити с малки стъклоподобни иглички, които се набиваха в тялото на човек. Болката и сърбежът бяха непоносими.

Девойката се гърчеше от болка, напълно забравила, че е със смъкнати панталони. Джон я издърпа от клоните на дървото, където бе решила да се скрие, и запуши устата й с ръка.

— Ще боли, но няма да те убие — прошепна в ухото й, докато Ху се свиваше от срам и болка. — Това е просто копривено дърво.

Тя кимна. Думите му й подействаха успокояващо и паниката започна да стихва. Мъжете смутено отвърнаха погледи от голата й плът. Като истински бушмени те изпитваха уважение към светостта на женското тяло.

— Ще останем тук, докато премине кризата — каза Майкъл, който знаеше какво ще последва, преди всички бодли да бъдат извадени от кожата й.

— Колко време? — попита Люк. Имаше предчувствие, че Морт и хората му са някъде наблизо.

— Не много. Може би половин час. Не е лошо един от нас да се върне назад, за да ни охранява.

— Аз ще отида — предложи Люк.

Джон съблече внимателно дрехите на девойката и й обясни, че трябва да се изперат, за да се изчистят от бодлите. Тя кимна, но продължаваше да трепери. Гледаше го с големите си черните очи, сякаш го умоляваше да й помогне, но той беше безсилен. Заведе я до потока и метна ризата си върху нея. Засрамена, тя уви плътно голото си тяло. Жилещите иглички тепърва щяха да я мъчат. Зъбите й затракаха. По сила треската можеше да се сравни с тази на малария.

Джон се зае с почистването на кожата на Ху, а Хенри изпра дрехите й. Дори и Кристи, който мразеше китайците, изпита жал към нея. Вниманието му обаче бе привлечено от тънка струйка дим, която се виеше между дърветата близо до билото на хълма. По негови изчисления беше невъзможно Морт да е стигнал толкова далеч и той предположи, че огънят идва от лагер на аборигени.

— Господин О’Флин — обърна се той към Майкъл и посочи дима, — имам идея как да си помогнем. Ще отида при туземците и ще говоря с тях. Ако Морт е след нас, тяхната помощ е единственият ни шанс.

Първата реакция на Майкъл беше да откаже, но после си спомни, че Палмерстън говори някои от диалектите на северните племена, и кимна. Двамата мъже се погледнаха в очите. Всеки един от тях разбираше колко рискована е тази стъпка.

Джон почисти бодлите от кожата на голото момиче и погали нежно косата й. Ху вече се чувстваше много по-добре. Беше спряла да стене, а и не трепереше толкова силно. Той й се усмихна окуражително и тя му отвърна със слаба усмивка. Нежността и грижите му покориха сърцето й, което й донесе нови тревоги. Беше харесала мъж, който не беше европеец, нито китаец. В нейната родина презираха такива мелези, не ги смятаха за хора. Семейството й и нейните последователи нямаше да й простят такова увлечение.

Майкъл събра мъжете и обсъди с тях предложението на Палмерстън.

— Ще донеса храна — обясни Кристи. — А може да успея да ги убедя да ни помогнат срещу Морт, който, предполагам, е по петите ни. Ще ме чакате тук.

— Колко време? — попита Хенри.

— До утре сутринта — отвърна Кристи. — Ако не се върна дотогава, продължавате без мен. Ще вървите покрай потока, докато стигнете голямата река. Ще преминете през нея и ще се озовете пред хълмове. Оттам поемате на север. До един ден ще сте в Куктаун.

Без да се сбогува, той метна пушката на рамо и изчезна в гъстата джунгла.

Майкъл остана загледан за известно време след него. После се обърна рязко и нареди да организират лагер за нощуване. Очертаваше се дълга и неспокойна нощ, особено за него, който за пръв път в живота си на войник на съдбата изпитваше колебание и нерешителност. Правилно ли постъпи, като пусна Кристи сам при диваците? Дали нямаше да стане причина за смъртта на момчето?

Пръв застъпи на пост Хенри. Майкъл трябваше да го смени в полунощ. Тревогата му за Кристи и останалите мъже не му позволи да заспи. Той скоро се надигна и тръгна към близкия гъсталак, където се криеше бившият полицай. Нощта беше толкова тъмна, че се ориентира повече по чувство, отколкото по белезите, които бяха оставили за тази цел.

— Аз съм, Хенри — прошепна той, когато се доближи до вековното дърво, до което трябваше да бдят.

— Насам, господин О’Флин — чу се гласът му от непрогледната тъма.

Майкъл се придвижи слепешката по гласа и най-сетне напипа крака на Хенри, който се бе облегнал на ствола на огромното дърво.

— Как е кракът ти? — попита тихо той.

— Става все по-зле — изпъшка бившият полицай и внимателно разтри болния крак. — Мислех, че ще издържи още малко, но вече не съм сигурен.

— Ако е така, значи не можеш да продължиш — каза Майкъл със съчувствие. — Аз оставам с теб. Люк ще заведе момичето до Куктаун и ще се върне да ни вземе.

Хенри понечи да възрази, но Майкъл го сряза:

— Не решаваш ти!

— Благодаря ти за грижата, господин О’Флин — каза твърдо Хенри, — но утре ще продължа с вас! Знам, че смъртта ме дебне. Ще умра, преди да стигна до Куктаун. Защо това трябва да обърка вашите планове?

— Стига глупости, Хенри! — ядоса се той. През целия път Хенри говореше като обречен, убеден, че смъртта го дебне зад всяко дърво, покрай което минаваха. — Нищо не знаеш! Съдбата ни е такава, каквато си я изберем.

— Моята съдба ми бе прошепната, но не очаквам да разбереш — въздъхна по-възрастният мъж. — В деня, в който последвах сина на дявола и взех участие в клането на майолите при Глен Вю, ние с него бяхме осъдени на смърт. Кой и как ще изпълни присъдата не знам. Но със сигурност знам кога.

— Никой не знае кога ще умре — повиши глас Майкъл. — Омръзна ми да слушам глупости!

— За теб може и да са глупости, но аз отдавна съм из буша — каза тъжно Хенри. — Ние никога няма да можем да разберем тези туземни хора, независимо колко дълго живеем на тяхната земя. Аз… имах възможност да ги опозная. Един от най-добрите ми приятели беше туземец. Те никога няма да се примирят с това, което им сторихме. Тяхното проклятие ни застига един по един. Колко много млади хора загинаха през годините? И не само тези, които са участвали в кланета като мен. Дори и невинните носят част от вината ни. Мисля, че познаваш един от тях. Един, който искаше да бъде приятел с майолите, но въпреки това не можа да избяга от съдбата си. Сещаш ли се кой е той, Майкъл?

Майкъл замръзна. Сякаш гласът не беше на куция сержант, а на брат му Том.

— Как… — каза той, но гърлото му беше пресъхнало и трябваше да преглътне, за да продължи. — Как разбра?

— Не бях напълно сигурен — отвърна Хенри, — но твоята реакция ми показва, че съм прав.

Майкъл го погледна недоверчиво и той продължи:

— Много години бях полицай и виждам неща, които другите не забелязват. Сестра ти ми е говорила много за теб и аз започнах да те опознавам, както познавах и Том. Знаеш ли колко много приличаш на него? Ако беше в Куинсланд, когато организирахме хайка срещу него, някой можеше да ви сбърка и да пострадаш вместо него. Когато преди малко ме повика, имах чувството, че ме вика Том. Но той е мъртъв. Знам го със сигурност, защото бях до него, когато умря. И тогава си помислих, че частица от Том живее в теб. Така разбрах кой си.

Двамата мъже потънаха в мълчание и обичайните нощни шумове отново изпълниха въздуха около тях. Чу се лекото шумолене на листата на дърветата, драскането на ноктите на опосумите по клоните им, бълбукането на близкия поток и неспирната песен на щурците. Майкъл се обади:

— Моето предложение все още е в сила. Ако утре не можеш да продължиш, двамата оставаме и ще чакаме Люк да се върне.

Хенри се изправи и сложи ръка на рамото му.

— Ще видим — отвърна кротко. — Ще видим.

Утрото настъпи неусетно. Слънцето докосна покритите с мъгла чела на планинските върхове пред тях и Майкъл напусна поста си. Палмерстън го нямаше. Хората му бяха уморени и гладни, но въпреки това се подчиниха на заповедта за тръгване. Занизаха се бавно един след друг с раздрани от бодлите и клоните дрехи, с напоени от солена пот ризи и изтощени до смърт тела. Вървяха цял ден и никой не спомена за почивка. Крепеше ги единствено надеждата, че скоро ще излязат от непроходимата гора.

Инстинктът на Майкъл му подсказа, че е по-добре да заобиколят и да слязат в долината през високата част на гората, но когато погледна към Хенри, който влачеше крака си, се отказа. Той нямаше да издържи още едно изкачване.

Ху също беше в окаяно състояние. Сандалите й се скъсаха, краката й бързо се разраниха и отекоха. Джон я качи на гърба си и вече три часа я носеше. Майкъл взе решение. Щяха да заобиколят по подножието на хълма. Пътят беше открит и много по-опасен, но само така имаха възможност да стигнат живи до реката.

Няколко часа след това Морт и хората му също излязоха от джунглата. Той даде кратка почивка и се загледа в зелената долина под него. Беше изгубил следите на Майкъл. Предположи, че бушмените ще минат направо през хълма. Там пътят беше много по-кратък и високите дървета им осигуряваха сигурно прикритие.

Хората му седнаха да обядват. Симс му донесе парче пастърма и Морт задъвка соленото месо, все още загледан пред себе си. Изведнъж нещо привлече погледа му в подножието на хълма. Не можа да повярва на очите си. Подредени в колона бушмените вървяха към долината. Той изръмжа от удоволствие. Дяволът помагаше на този, който плюеше на бога. Сега беше време да използва същата тактика, с която Майкъл О’Флин бе успял да му вземе момичето.

Той даде нареждане за незабавно тръгване. Щяха да изкачат хълма и да причакат бушмените в края на долината. Останалото щяха да свършат пушките.