Питър Уот
Сянката на орела (26)

25.

Люк разбра, че Кейт и Бен се стягат за двудневно пътуване до един склад извън града, и настоя да ги придружи. Бен се зарадва на предложението му. Напоследък отчаяни от неуспеха златотърсачи нападаха натоварени със стока коли по пътищата и още една пушка щеше да бъде добре дошла. Но Кейт не изглеждаше въодушевена от предложението му. Досега се бе се справяла без него, инатливо си каза тя, щеше да се справи и сега. Не искаше да покаже слабост и да му даде повод да си мисли, че не може без него.

Въпреки мълчаливия й протест Люк оседла коня си и обяви, че тръгва напред, за да намери подходящо място за нощния лагер. Късно следобед откри удобно местенце за нощуване. Беше закътана котловина, заобиколена от скали, които образуваха своеобразен навес и бяха добра защита от задаващата се от запад гръмотевична буря. Огромните черни облаци вече се сбираха в далечината. Той прецени, че ако вятърът не смени посоката си, до няколко часа ще се изсипе проливен дъжд. С тревога зачака появата на фургона.

Малко преди залез-слънце чу тракането на колела по пътя. Беше Бен.

— Къде е Кейт? — попита Люк и се взря надолу по пътя.

— Трябваше да спре — отвърна Бен и опъна поводите. — Змия ухапа едно от животните. Исках да остана с нея, но тя ми нареди да тръгна и да ти помогна за лагера. Трябваше да изчака. Ако волът умре, ще трябва да пренареди впряга.

Люк скочи на седлото, готов да се върне назад.

— На какво разстояние е от тук? — попита.

— Оставих я преди около час — отвърна момчето.

Люк нямаше нужда от повече пояснения. Смушка коня и потегли в галоп. Може би се тревожеше прекалено много. Бен нямаше да остави шефката си, ако не бе сигурен, че е в безопасност, но дъждът идваше и той не можеше да чака.

Бурята се нахвърли върху тях с оглушителни гръмотевици и неспирен порой. Огнените езици на светкавиците разсичаха черното небе като с нож. Люк напредваше с мъка в плющящия над главата му дъжд. Ураганният вятър кършеше клони и шибаше лицето му, но най-лошото дойде малко по-късно, когато пътят се покри с вода.

Той слезе от коня и се остави да го води чувството. За десетина минути температурата рязко спадна и студът проникна чак до костите му. Той продължи да се бори с вятъра и да се взира напрегнато в тъмнината с надеждата да зърне фургона на Кейт. Но това, което го ориентира, беше мученето на воловете.

— Кейт! — опита се да надвика воя на бурята той. — Кейт!

— Люк! — дочу гласа й и разбра, че нещо не е наред.

— Къде си? — извика с всички сили.

— Насам!

Можеше да се закълне, че долавя болка в гласа й, но нямаше начин да я види сред пелената от дъжд. Трябваше да изчака нова светкавица.

— Извикай ме пак — изрева той. — Не спирай да викаш, за да мога да те намеря.

— Тук съм! — отвърна му тя.

В този миг една благословена светкавица озари местността със синкавата си светлина и той успя да зърне воловете, сгушени един в друг вдясно от него. Прецени, че Кейт трябва да се намира между животните и него. Нова светкавица озари едно дърво, прекършено от бурята.

— Мили боже! — извика той и с два скока се намери до поваленото дърво.

Наведе се и започна да я търси. Мокрите клони го шибаха по лицето, ръцете и гърба, но той не ги усещаше, бързаше да открие Кейт. Затършува между листата на дървото и най-накрая напипа човешка плът. Докосна лицето й, а тя протегна ръце и хвана неговите.

— Ранена ли си?

— Май, че не — Кейт се опита гласът й да звучи спокойно. — Но не мога да мръдна. Дървото падна, докато разпрягах воловете, и ме затисна. Опитах се да го поместя, но не помръдва.

— Сега ще те измъкна, Кейт! — Люк огледа тялото й, за да разбере коя част от него е притисната и от какво. Ръцете му напипаха един дебел колкото бедрото му клон, който я затискаше през корема.

Тя усети ръката му и я стисна.

— Люк… — запъна се. Не знаеше какво да му каже. Ужасяващият страх, който я бе обзел, когато дървото я повали, беше изчезнал напълно. Щом усети силната му мазолеста ръка, разбра, че всичко ще бъде наред. Както винаги е било, когато са били заедно.

Той освободи ръката си.

— Пази си силите, момиче — каза нежно. — Ще повдигна клона. Щом го подхвана, трябва бързо да се измъкнеш. Разбра ли?

— Готова съм — отвърна тя и му се усмихна.

Люк хвана тежкия клон с две ръце. Напъна с всички сили и се опита да го повдигне. Клонът не помръдна. Опита пак, но без никакъв резултат. Затвори очи и призова силата на любовта си, тази, която го бе накарала да прекоси разстоянието между два континента, за да бъде с Кейт. Нямаше да остави любимата си в беда. Не и той!

Битката беше неравна — мускулите на един мъж срещу тежкото дърво, което бе черпило живот и сили от тази земя десетки, а може би и стотици години. Но любовта на Люк бе по-силна. Той се вкопчи в клона и с нечовешки усилия успя да го повдигне няколко сантиметра, но това се оказа достатъчно за Кейт да се освободи от капана му.

Люк пусна клона и падна на колене в калта. Младата жена се добра до него, притисна се до гърдите му и зарида.

— Толкова се уплаших за теб — опита се да й каже той, но поредната гръмотевица заглуши думите му. Зарови пръсти в косата й и повтори сякаш на себе си: — Толкова се уплаших…

Те останаха дълго така, прегърнати и отдадени изцяло на усещането, че са живи и че са заедно. Дългите години на съмнения и терзания отлетяха безследно. Пречистени и обновени, сякаш се откриха наново. Всичко между тях се случваше тук и сега. Той задавено прошепна името й и впи устни в нейните. Проблесна светкавица и очите им се срещнаха. Тялото на Кейт се разтърси от конвулсии. Страх ли беше това? Или изгаряща страст? Люк усети трепета й и я притисна още по-плътно към себе си. Целувката му беше толкова нежна, че тя не намери сили да се възпротиви. Най-сладката целувка, която някога бе получавала! Краката й натежаха, обзе я необяснима слабост, която бавно прерасна в неудържимо желание да му се отдаде. Отвърна на целувката му и напук на ледения дъжд огънят лумна в душите им и ги сгря. Люк трескаво започна да разкопчава ризата на Кейт. Ръцете му трепереха. Най-сетне успя и притисна ръце до гърдите й. Изхлузи своята риза през главата си и долепи мускулестото си тяло до нейното. Тя погали с жадни пръсти извивките на гърба и раменете му и нежно насочи главата му към гърдите си. Зърната й настръхнаха, щом ги докосна с езика си. Тя отметна глава и затвори очи. Времето и пространството загубиха значение. Сега целият свят се заключи в горещите им прегръдки. Тялото й веднага се нагоди към неговото, сякаш двамата винаги са принадлежали един на друг. Люк я положи върху леглото от мокри и студени листа. Дъждът плющеше, но Кейт усещаше единственото жарките му устни. Извика, когато той проникна в нея и телата им се понесоха в буен танц, за който и двамата жадуваха от цяла вечност. Любовта и страстта образуваха едно прекрасно, непознато за нея усещане и тя му се отдаде без задръжки. Когато настъпи мигът на върховно удоволствие, едва осъзна, че виковете, които ехтяха сред потъналата в мъгла равнина, бяха израз на нейния екстаз. Всяка клетка от тялото й тържествуваше. Сълзите й се сляха с дъждовната вода по лицето й. Нямаше нужда от думи. Бушуващата природа говореше вместо тях. Разказваше вълшебна приказка за тяхната дива страст.

Когато телата им се наситиха, те легнаха голи един до друг, безчувствени към пороя, който се изливаше върху тях. Телата им още дълго изживяваха радостта от споделените чувства. Колко време мина в мълчание? Час? Два? Най-сетне студът ги принуди да станат. Люк я вдигна на ръце и я понесе към впряга. Намери един фенер в сандъците със стока и дори успя да запали огън под големия фургон. Подпряна на едно от четирите огромни колела и завита със сухо одеяло, Кейт поглъщаше с очи всяко негово движение. Кожата й все още тръпнеше от удоволствието, което бе получила от тялото му. Люк беше здрав и гъвкав като кожения й камшик, помисли си тя и затвори очи.

Той подсили огъня и седна срещу нея.

— Трябва да те прегледаме, да видим дали нямаш някакви наранявания от онзи клон. Сега вече няма причина да се срамуваш от мен.

Тя отвърна на усмивката му и отметна одеялото от себе си. Люк повдигна фенера и огледа синините около корема й.

— Изглежда, че няма нищо сериозно — каза той и нежно докосна тъмните петна. — Само няколко натъртвания.

И отдръпна свенливо ръка. Кейт се усмихна. Само преди минути беше толкова настоятелен, а сега показваше стеснителност. Никога нямаше да престане да я изненадва. Протегна ръка и го придърпа към себе си.

— Казвала ли съм ти, че те обичам, Люк Трейси — прошепна и положи глава на рамото му. — Обикнах те още първия миг, в който те видях на пристанището в Бризбейн. Изглеждаше толкова горд и самоуверен с одеялото на гърба си и пушката в ръка. Когато ме погледна, направо си изгубих ума.

— Нямах представа, че си ме забелязала — отвърна Люк. — Ти тогава беше съпруга на друг. Не можех да ти кажа, че си най-красивата жена, която съм виждал някога…

Спря по средата на изречението. Срамуваше се да й разкрие любовта, която носеше в сърцето си вече десет години и която промени целия му живот. Доскоро тази любов изглеждаше безнадеждна. Носеше му само мъки и страдания. Но сега, на това закътано място някъде по пътищата на австралийската северна граница, дългите години на болка от несподелената любов изчезнаха, сякаш не ги е имало. Ако го питаха къде е раят, без да се замисли, щеше да каже, че е под фургона на Кейт О’Кийф.

— Обичам те, Кейт! — каза простичко той и я погледна в очите. Спокойният тон и синият му поглед й казаха повече за дълбочината на чувствата му, отколкото всички любовни думи на света.

— Аз… няма какво да предложа на една жена… особено такава красива жена като теб. Аз…

Тя сложи пръсти на устните му.

— Просто ми обещай, че повече никога няма да ме изоставиш — изрече тихо и затвори очи. — Няма да понеса да те загубя отново, Люк. Загубих много от хората, които обичах. Обещай ми, че ти ще останеш до мен!

Той не отговори. Загледа се в разгарящите се пламъци. Никога досега не се беше чувствал толкова щастлив и недостоен за любовта на тази жена, която беше едновременно силна и с по детски чиста и доверчива душа. Разбра, че най-после е открил нещо по-ценно от неговото измислено Елдорадо. Но имаше да свърши още нещо, преди да й даде дума, че ще бъде винаги до нея. Трябваше да замине с Майкъл О’Флин. Трябваше да спечели някакви пари. Съзнаваше, че мисията е много опасна и че този път рискува не само собствения си живот, но и дълго изстраданата любов на тази жена. Освен това трябваше да си разчисти сметките с Хю Дарлингтън.

Той погали нежно косите й, сякаш тя беше малко дете, и Кейт потъна в дълбок спокоен сън. За пръв път от десет години беше щастлива.