Питър Уот
Сянката на орела (39)

38.

Макс не се опитваше да скрие сълзите си. Той държеше Патрик в мечешката си прегръдка, без да се интересува, че препречва пътя на хората, които се тълпяха около мостчето на кораба за майка Англия. Двамата бяха мила и забавна гледка — огромният възрастен мъж със сплеснат нос и множество белези по лицето и стройният младеж с фини патрициански черти и лице, по което само след няколко години дамите щяха да въздишат.

Макс повдигна Патрик от земята и прошепна задавено:

— Попътен вятър, моето момче! Не забравяй, че чичо Макс те обича и мисли за теб!

Наведе глава и заплака като дете. Може би никога вече нямаше да види момчето. Хората, които обичаше, си отиваха от живота му един по един.

Фиона наблюдаваше сцената от каретата си. Беше готова да даде живота си, за да е на мястото на едрия мъж, който притискаше сина й в обятията си. Имаше да му каже толкова много неща, но най-вече да го увери в любовта си, която бе таила в себе си цели единайсет години. Тя наведе глава. Сърцето я заболя толкова силно, че простена. Пенелопе седеше до нея и тъгуваше заедно с любимата си. Протегна ръка и нежно помилва косата й. Как да успокои майката, на която отнемаха сина точно когато го бе открила след толкова мъчителни години?

Фиона усети ласката й и благодарно й се усмихна.

— Този път го загубих завинаги, Пени — промълви. — Тя ми го отнема за втори път. За мен дори и веднъж е много.

Пенелопе насочи погледа си към пристанището. В своя официален костюм Даниъл Дъфи махаше сковано на момчето, което следваше баба си по трапа на кораба. До него стоеше симпатична червенокоса жена и хлипаше. Едната й ръка беше на устата, а с другата държеше момиченце, което беше нейно умалено копие. Имаше и една белокоса жена, която притискаше ръце до гърдите си. Лицето й беше обляно в сълзи.

Изпращачите на брега сгъстиха редиците си и погълнаха семейство Дъфи. По стар обичай нададоха мощни викове „Ура“, за да окуражат своите близки в дългия им път. Моряците издърпаха котвата, а духовият оркестър на пристанището подхвана популярни английски и шотландски мелодии.

Патрик и Инид стояха един до друг на палубата. Инид се наведе към внука си и му каза нещо. Той се усмихна вяло и продължи да маха за сбогом на семейството си.

Димът от парния двигател се разтегна в къдрава бяла лента и величественият клипер се плъзна към главния канал, откъдето започваше голямото пътешествие из Великия океан покрай бреговете на Африка до Британския остров.

Фиона не дочака отдалечаването на кораба. Не искаше да си спомня за сина си като за малка точица сред огромния синьо-зелен океан. Искаше да запази в себе си лицето и очите му, а не кораба, който го отвеждаше далеч от нея.

Подскачането на каретата по разбития южен път подейства зле на Пенелопе. Беше горещ ден, един от тези, които предизвикваха пожари в евкалиптовите гори около града и лютивият пушек достигаше чак до центъра на Сидни.

Такива неразположения бяха чести за бременните жени, а Пенелопе вече носеше в себе си наследника на барон Фон Фелман. Засега знаеха само двамата с лекаря й и тя се надяваше днес Фиона да стане третата, която научава прекрасната новина. Бременността й беше причина да преживее още по-дълбоко мъката на братовчедка си. Майчиният инстинкт й даде възможност да осъзнае целия ужас на това да изтръгнат от ръцете и от живота ти собственото ти дете. Ако такова нещо се случеше на нея, тя би могла да убие заради бебето си.

Фиона гледаше през прозореца към непрекъснатия поток от коли, фургони и пешеходци. Сидни все повече се превръщаше в индустриален град и мръсотията се стелеше над града почти денонощно. Навсякъде пушеха комини на фабрики, носеха се отровни миризми от работилниците за обработка на кожа и каучук. Градът, който едно време за нея беше най-прекрасното място на света, се бе превърнал в бунище. Но тя беше Макинтош и нейното място беше тук.

— Помисли за Майкъл — хвана ръката й Пенелопе. — Докато е жив, в негово лице имаш съюзник, който ще се бори заедно с теб за Патрик.

Фиона се усмихна горчиво:

— Твърде късно е за нас двамата да се съюзяваме. Освен това никой не знае къде е Майкъл сега и дали е жив.

Пенелопе се възпротиви на такова черногледство. Майкъл беше от хората, които умееха да оцеляват и в най-тежката ситуация. По някакъв необясним начин тя беше уверена, че един ден той ще се върне и ще помогне на Фиона да спечели отново сина си.

— Ти спа с Майкъл, докато беше в Сидни!

Обвинението на Фиона дойде неочаквано и яростно. Думите сякаш изригнаха от устата й и свариха братовчедка й неподготвена. Тя замълча за миг. Не знаеше как да обясни постъпката си.

— Аз спах с мъжа, когото познавахме като Майкъл О’Флин, не с Майкъл Дъфи — отвърна най-после тя.

Фиона я прониза с леден поглед. Оправданието беше смешно и обидно и за двете.

Пенелопе наведе глава пред гнева на братовчедка си и тихо каза:

— Ние с теб любихме едно и също тяло, но не един и същ човек, Фиона. Майкъл не е младият мъж, когото ти познаваше. Той наистина се е превърнал в Майкъл О’Флин. Сърцето му е от камък, не въздиша по красотата на природата, не вярва на никого и душата му не знае покой. О, любов моя, повярвай ми. Аз наистина спах с Майкъл О’Флин — войник на съдбата. Твоят Майкъл го няма вече.

Фиона се предаде. Пенелопе беше права. Мъжът, когото беше срещнала на тържеството в дома й, беше различен от нежния романтичен младеж, на когото някога бе отдала любовта и тялото си.

Тя взе ръката на братовчедка си в своята и каза мило:

— Разбирам какво имаш предвид, Пени. Мисля, че и двете сме имали щастието да любим такъв мъж като Майкъл. Това е нещо, което би трябвало да ни сближи още повече.

Пенелопе плъзна ръката си по врата на любимата си и спря на гърдите й. Сега беше моментът да й съобщи радостната новина за бебето, което носеше. Каретата се затресе от радостните им възгласи и от прегръдките им.

Скоро бяха в дома на барон Фон Фелман.

Фиона и Пенелопе прекараха следобеда в леглото. Любовта им беше едновременно страстна и изпълнена с нежност, но когато Пенелопе заспа в прегръдките на братовчедка си, мислите на Фиона се върнаха към сина й и Майкъл. Тя се върна назад във времето, когато животът й беше изпълнен със смях, с красиви морски залези и със сивите очи на мъжа, който бе готов да избяга с нея в Америка. Фиона заплака за изгубената си младост, за млякото, което изтече от гърдите й, но нейният син не можа да опита, и за любовта си.

— Къде си, Майкъл Дъфи? — простена тя. — Знаеш ли, че имаш син?