Питър Уот
Сянката на орела (37)

36.

Всичко се разви със светкавична бързина.

Майкъл седеше на плетения стол на балкона в хотела си и разказваше морските си приключения на Хорас Браун, който бе сплел ръце върху големия си корем и слушаше внимателно за събитията, довели до потъването на „Морски орел“.

— Тъкмо бях заспал, когато първият помощник-капитан почука на вратата и каза, че Морт искал да ме види. Помислих, че съм разкрит, затова не се учудих, когато заварих и барона в каютата му, но последва нещо съвсем различно. Морт започна да обвинява Фон Фелман, че искал да го убие с бомбата, която бях поставил в багажа. Крещеше като луд и аз реших, че ще ни застреля и двамата. Иначе защо щеше да вика и мен? Изведнъж се обърна към мен, вторачи се в лицето ми и отново отбеляза, че сме се виждали някъде. Настояваше да му кажа къде. Луд човек!

„Да, Морт наистина е луд — помисли си Хорас. — Болният му мозък явно вижда призраци и един от тях е този на ирландския търговец Патрик Дъфи. Майкъл прилича много на баща си и явно е предизвикал спомените на капитана.“

— Какво стана по-нататък? — попита той.

— Казах му, че никога не сме се срещали, но той беше убеден, че го лъжа. Извика двама от неговите хора и му нареди да ни върже. Остави ни да лежим на пода в каютата си и излезе. Никога нямаше да ми дойде наум, че е решил да взриви кораба. Мислех си, че ще ни хвърли в морето, и толкова.

— Как успя да ви спаси господин Трейси?

— Бил на палубата да подиша свеж въздух, когато забелязал една спасителна лодка. Морт, китайският капитан и няколко души от неговия екипаж тъкмо се качвали в нея, въоръжени с нашите пушки. Когато се отдалечили от кораба, той слязъл долу да ме събуди. Не ме намерил, но чул тропането от капитанската каюта, докато се опитвахме с барона да достигнем до вратата. Влезе и ни развърза. Прецених, че Морт не би напуснал кораба си, освен ако не се кани да го потопи. Хукнах към момчетата да ги събудя…

Гласът му пресекна и той се загледа към блестящите от слънчевите лъчи води на реката. Той беше жив, а петима от мъжете му и хер Щрауб бяха мъртви. Тази мисъл не му даваше покой. Въздъхна дълбоко, отпи голяма глътка ром и продължи:

— Кучият му син беше заключил вратата на спалното помещение, където бяха хората ми. Чувах ги как тропат по вратата. Започнахме да разбиваме ключалката и щяхме да успеем, но бомбата избухна и ни изхвърли зад борда. Когато изплувах, видях барона да се носи по вълните в безсъзнание. С Люк доплувахме до него и го разтърсихме, за да дойде на себе си. После плувахме насам цяла нощ и викахме за помощ. Френският кораб се отзова на виковете ни едва на сутринта. Капитан Дюма призна, че ни е чул още през нощта, но не посмял да се доближи до нас в тъмното. Не го виня за това. Той се отнесе добре с нас. Даде ни няколко от хората си и ни разреши да слезем на брега, за да потърсим Морт. Обикаляхме три дни. Намерихме лодката им, но нямаше никаква следа от него и хората му. Сякаш се бяха изпарили. После, знаеш, французите ни докараха до Куктаун и ето ме тук.

Хорас стана от стола си и се подпря на железните перила на балкона. Обедната жега бе принудила хората да търсят някаква сянка и улиците изглеждаха пусти. Групи от миньори се криеха от преките слънчеви лъчи под издадените навеси на балконите и разговаряха за преживяванията си из златните полета на Палмър. Потъването на „Морски орел“ също беше тема на разговори и догадки. Много от тях познаваха мъжете, които бяха наети за експедицията, и псуваха капитана на кораба за безгрижието, с което бе отнел живота им.

— Значи, Морт е взел със себе си момичето и част от състава на пиратския кораб — обобщи Хорас. — А също и някои от моряците си. — Без съмнение е избрал най-големите главорези.

— Освен това е въоръжен до зъби — процеди Майкъл. — Изглежда, са решили да продължат експедицията сами.

— Може би си прав — съгласи се Хорас. — Нито един от агентите ми не ги е засякъл около Куктаун.

Под „агентите ми“ имаше предвид няколко китайци, които работеха за Су Йън. Макар че не успяха да открият никого от екипажа на Морт из бордеите и скритите кътчета на града, те бяха чули да се говори, че в главната квартира на съперническа на „Лотос“ групировка в Палмър се очакват важни гости.

Хорас прие тази информация, но не можа да я свърже по никакъв начин с провалилата се немската експедиция до Нова Гвинея. Щом чу за момичето от Кошин, умният агент веднага заподозря, че Морт ще се опита да го изтъргува на тази нова за района престъпна групировка. Майкъл му бе казал от каква огромна важност за френските власти беше тя и че е организатор на бунт в индокитайската провинция Кошин и той съобрази, че в този случай французите и англичаните можеха да си бъдат полезни. Реши да се свърже с капитана на френския параход и двамата да потърсят из Палмър.

— Ситуацията е следната — обърна се към Майкъл той. — Французите искат момичето, но и тонгите „Тигър“ също го искат.

— Тонгите „Тигър“? — погледна го неразбиращо ирландецът.

— Съперниците на Су Йън. Те идват от Макао, докато „Лотос“ са от Кантон. Можем да сравним отношенията им с тези между ирландци и англичани.

— Значи се избиват помежду си като мухи — кимна мрачно Майкъл. — Някои неща никога не се променят.

— Така е — съгласи се Хорас и отново седна на плетения стол. — Ние трябва да спасим момичето от лапите на „Тигър“ и да го върнем на французите.

— Защо трябва да им вършим ние работата? — учуди се Майкъл.

— Въпрос на международна стратегия — разпери ръце агентът. — Французите са заети с колонизирането на провинциите Кошин, Анам и Тонкин. В момента отношенията между Британия и Франция са сравнително добри. Нашето министерство няма нищо против да им помогне да се задържат в този район и да оставят за нас останалата част от Азия, Африка и Пасифика. Като им върнем момичето, на което те държат, ще можем да разчитаме на тяхната лоялност. Полезен жест, нали? — Хорас се усмихна на събеседника си и продължи: — Аз лично нямам нищо против французите. Тези, които ме безпокоят, са германците. Подозирам, че съвсем скоро ще се срещнем с тях на бойното поле. Дано не се опарим, както се опариха французите преди няколко години. За съжаление дървените глави в Лондон пренебрегват тази заплаха и продължават да сочат с пръст Франция като най-голяма заплаха за интересите ни.

— Но ти не си съгласен с тях?

— Не съм глупак. Единственото, което липсва на Германия, за да прегази стария континент, е флота. Много скоро тя ще обяви война на света. Ето защо твоята мисия беше толкова важна, макар засега да си мислиш, че това не те засяга. Но аз не вярвам, че те ще се откажат така лесно от Нова Гвинея.

Достатъчно беше да погледнат в историята и да се замислят защо една силна и на пръв поглед непоклатима империя като Римската пада толкова лесно в ръцете на варварите. Защото глупавите й управници са се мислели за непобедими. Гледали са на дивите германски племена като на досадна подробност. Но именно тази досадна подробност обръща колата им. Сега историята можеше да се повтори, ако британците продължаваха да си затварят очите пред експанзивната политика на кайзера. Щеше ли Хорас да успее да спре новите варвари да завладеят света? Той нямаше вид на рицар и имаше на разположение армия само от един човек — Майкъл Дъфи.

— Предлагам ти да върнеш момичето на французите срещу щедра отплата — каза той. — Мисля, че това съвпада с плановете ти да си уредиш сметките с Морисън Морт. С един куршум два заека.

— Избърза, господин Браун — ухили се Майкъл. — И без това имах намерение да тръгна след Морт, но ще е по-приятно, като знам, че накрая ще ме чака една тлъста сума. Но иначе бих го преследвал дори до вратите на ада, ако трябва!

— Малко финансова помощ ще ти бъде добре дошла.

Ирландецът кимна. Той и Люк бяха решили да тръгнат по следите на Морт. Щяха да задържат момичето и да го разменят срещу подобаваща награда. Така че предложението на английския разузнавач ги устройваше напълно.

— Чудесно! — плесна с ръце дребният мъж. — Познавам човек, който ще ви бъде отличен водач. Казва се Кристи Палмерстън. Познаваш ли го?

— Кристи Палмерстън? Не — поклати глава Майкъл, — но това име е известно сред бушмените. Опитах се да го издиря, за да участва в нашата експедиция, но за негово щастие не успях.

— По това време господин Палмерстън участваше в похода на Мълиган — поясни Хорас. — Беше прободен от копие на диваци, които ги нападнали. Сега е добре, но има един малък проблем за наемането му. Той мрази китайци.

— Като се има предвид след кого тръгваме, това си е направо предимство — засмя се Майкъл. — Тъкмо няма да се колебае, ако са готови да използват оръжието си.

— Може и да си прав — усмихна се Хорас и продължи делово. — Ще трябва да вземете и Джон Уонг. Той ще ви заведе в базата на тонгите „Тигър“.

— База? Значи ли, че ще трябва да очакваме някакъв род охрана или военно укрепление?

— Правилно си ме разбрал — отвърна Хорас. — Те построиха военна база, за да се предпазят от тонгите на Су Йън.

— Не вярвам този Палмерстън да има нещо против Джон. Той е наполовина ирландец и има европейски маниери.

— Ето ти нов проблем — ухили се Хорас. — Господин Палмерстън обича ирландци точно колкото и китайци. И двете половини на Уонг няма да са му по вкуса.

Майкъл също се засмя. Каквито и вкусове да имаше господин Палмерстън, той щеше да му помогне да въздаде справедливост за убитите си близки.

Хорас извади от джоба си карта и я разгъна на пода пред краката им.

— Знам, че не са много подробни — извини се той, — но се надявам да ви помогнат да намерите следите на капитан Морт. Според моите изчисления той ще ползва този път, за да заведе момичето при „тигрите“ — каза и посочи една черна линия, която се извиваше из немаркирана местност, — може би някъде тук. Доколкото знам, се движат пеша.

Майкъл си отбеляза мястото на евентуалното им местонахождение и с опитно око започна да пресмята разстоянието. Хорас продължи:

— Су Йън е готов да ти даде някои от хората си. Всъщност настоява да ги вземеш.

Майкъл се намръщи. Той мислеше да настигне Морт на кон, но китайците не знаеха да яздят. Тръгнеха ли пеша, никога нямаше да настигнат злодея.

— Кажи на Су Йън, че му благодаря, но ние четиримата сме достатъчни за тази работа.

— Четирима?

— Люк Трейси идва с мен. Имам му пълно доверие.

Хорас се облегна назад и втренчи неодобрителен поглед в него:

— Мисля, че се надценяваш, господин О’Флин. Четирима ще са малко. „Тигрите“ са доста.

Майкъл се усмихна:

— Това, което чух за господин Палмерстън, и това, което знам за Джон и Люк, ме кара да се чувствам спокоен. Те струват колкото цяла армия. Освен това ще можем да се движим на коне.

Хорас сви примирено рамене.

— Оставям на теб подробностите по плана. Морт си е лично твоя работа. Надявам се само, че личните ти сметки няма да попречат да доведеш момичето живо и здраво.

— Бъди спокоен — отвърна той. — Ти ми осигури Джон Уонг и Кристи Палмерстън, останалото е моя грижа. Обещавам ти, че животът на момичето и успешното приключване на задачата ще са на преден план.

— Вярвам ти, господин О’Флин — изрече не съвсем убедено Хорас. — Но трябва да те предупредя, че ще следя за успешното й изпълнение.

— Кой от двамата ще бъде шпионинът? Джон или Палмерстън? — хладно се усмихна ирландецът. Той познаваше добре методите на работа на хора като Хорас. В техния свят не съществуваше такова понятие като доверие.

— И двамата — отвърна англичанинът. Усмивката му беше студена като тази на Майкъл.

— Добре — кимна той. — Мисля, че се разбрахме. Предлагам да скрепим сделката с няколко чашки долу в бара.

Хорас с готовност тръгна след войника си. Оставаше да се погрижи за барон Фон Фелман, който със сигурност щеше да опита отново да превземе Нова Гвинея. Но за това щеше да мисли после.

 

 

Групата се придвижваше мъчително в тропическата жега. Капитан Морт безжалостно пришпорваше хората все по на юг. Бе изчислил, че ако поддържат това темпо, след час ще са на главния път.

— Трябва да починем кап’тане — запъхтяно каза Симс, който се опитваше да не изостава от шефа си. — Всички ще изпокапят като круши, ако не поседнем.

Морт забави крачка.

— Дай им малко почивка — каза. — През това време ще се опитам да проверя дали сме в правилната посока.

Симс даде знак за почивка и сам се просна на земята като умрял. Потъналата в пот девойка също се свлече до него. Цялото тяло я болеше. Почти двайсет и четири часа бяха на път. Тя пое дълбоко въздух и огледа тропическата гора, която ги заобикаляше. „Значи така изглежда земята на варварите“ — помисли си тя. Колко скучен изглеждаше пейзажът в сравнение с природата в Кошин! Сив, безрадостен и покрит с изгорели от слънцето храсти и дървета.

Тя се примъкна до едно дърво и опря гърба си на него. Един от китайците клекна наблизо и се втренчи в нея похотливо. Тя не се уплаши. Капитанът на варварите с жестоките сини очи и коса като изгоряла слама бе наложил бързо авторитета си над китайските пирати и нямаше да им позволи никакви волности.

Варваринът се казваше Морт. На френски това означаваше смърт. И той наистина сееше смърт. Уби един от китайците, който се бе опитал да я закача, без да му мигне окото. Просто го намушка със сабята си, обърна се към нея и изтри кръвта по острието в раменете й. Тя не разбра какво й говори, но усети заплахата в гласа му и кръвта й се вледени.

Китайският капитан се опита да протестира, но Морт даде знак на своите хора и те насочиха уинчестърите си към пиратите. Така с помощта на силата варваринът си бе присвоил властта.

Ху разбра, че е защитена от всички мъже в групата, с изключение на самия Морт. Дали не я пазеше за себе си? Тази мисъл я изпълни с ужас.

Тя затвори очи и се опита да не мисли за бъдещето. Слабата надежда, която й бе вдъхнал варваринът с черната превръзка на окото, умря заедно с него, когато капитанът взриви кораба си и хората, които останаха там. Той бе загинал заедно с приятеля си, който говореше френски, и сега перспективата да види своята родина й изглеждаше неосъществима. Единственото, което можеше да направи в момента, бе да търпи стоически несгодите на пленничеството заради собственото си достойнство и заради хората, които вярваха в нея.

 

 

Морт прибра малкия компас в джоба си. Макар че из целия път мърмореше, че хората му се влачат като костенурки, всъщност беше доволен от скоростта, с която се движеха. Всичко вървеше по плана, който бе замислил в каютата си на „Морски орел“.

Той бе насочил кораба си съвсем близо до Куктаун, така че да може да спусне лодка в морето и бързо да достигне сушата. Погрижи се да вземе провизии за дългото пътуване и да изпрати един от китайските пирати със съобщения в китайския квартал. Свърза се с тонгите „Тигър“ и уговори размяната на момичето. Сега всичко, което трябваше да направи, бе да стигне до крепостта на „Тигрите“ в района на златните мини, да предаде Ху и да си вземе наградата.

Морт не се страхуваше, че ще бъде измамен. Новите американски пушки му даваха огромно предимство пред остарелите мускети, с които бяха въоръжени тонгите. Щеше да вземе парите, да се върне в Куктаун и да хване първия кораб за Америка.

Единственото, което го измъчваше, беше мисълта за потъването на „Морски орел“. Но какво да се прави, така е устроен светът. Понякога се налагаше да унищожим тези, които обичаме, за да оцелеем. Беше убил майка си, за да се спаси от ужасните неща, които нейните клиенти правеха с него. Сега потопи любимия си кораб, за да се спаси от бесилката. Размишленията му го натъжиха и той си наложи да се концентрира върху предстоящата задача, за да избяга от меланхолията.

Обърна се към групата и обяви край на почивката. Хората неохотно се надигнаха, но никой не посмя да протестира. Сабята на кръста му беше достатъчно основание да изпълнят незабавно командата.

Единствен капитан Уо изпълни заповедта с готовност. Щеше да се подчини на всички заповеди на синеокия варварин, докато стигнат до „Тигрите“. После щеше да помоли тонгите да му позволят той да бъде палачът, който да осигури бавното и болезнено пътуване на европееца към своите праотци. За да окуражи хората си по пътя, той им разказа, какви мъчения бе замислил за англичанина. Знаеше, че Морт не разбира китайски, и им обеща, че ще се погрижи варваринът да си плати за всички унижения, на които бе подложил гордите пирати.

Но Ху разбираше китайски и чу всичко. Тя беше виждала жестокостта, на която бяха способни китайците, и не би пожелала дори и демон да стане тяхна жертва. Ако знаеше какво бе причинил капитан Морисън Морт на момичетата, чиято единствена вина беше, че са се изпречили на пътя му, нямаше да си губи времето да му съчувства.