Питър Уот
Сянката на орела (30)

29.

Чарли Хийт вървеше под ситния дъжд и се взираше между сенките на каучуковите дървета. Трябваше да се досети, че в такова време децата щяха да си останат вкъщи. Вече седмица вървеше след малкия Патрик Дъфи, следваше го неотлъчно до училище и обратно и се надяваше да го срещне някъде сам, за да приключи с него и да прибере тлъстата сума, която му обеща Морт.

Но Патрик беше винаги в компанията на едно по-малко момче, чието има беше Мартин. Трябваше да намери начин да ги отдели един от друг, но все не намираше подходящо място и време. Тогава забеляза, че момчетата често идват да играят в тази горичка и понякога остават чак до залез. Беше закътано и удобно за целта.

Той погледна към небето и доволно се ухили. Времето се променяше и утрешният ден обещаваше да бъде слънчев и ясен. Тези дни момчетата бяха затворени вкъщи заради дъжда, но утре непременно щяха да са тук.

Убиецът преглътна разочарованието си и пое по тясната улица. Инстинктът на хищник му подсказа, че утре ще е решаващият ден. И той щеше да бъде тук, скрит в сянката на дърветата и готов за атака.

 

 

Макс Браун се настани в чист, удобен и относително скъп пансион. Можеше да си го позволи. През годините, докато работеше за „Ерин“, бе спестил доста пари, които и без това нямаше за какво да харчи. Съдържателят на пансиона беше холандец, бивш моряк, който беше плавал много пъти до Хамбург. Двамата с Макс бяха горе-долу на едни години и веднага откриха общи теми за разговор. Скоро станаха добри приятели. Преди години холандецът беше пристигнал с един кораб в Сидни. Късметът му проработил и още първите дни се запознал със самотна вдовица, малко по-възрастна от него. Станал неин любовник. Тя била собственичка на пансиона и когато починала, завещала всичко на него.

Приятелството между двамата бивши моряци, основано на спомени за лоши капитани на кораби и добри проститутки, крепнеше с всеки изминал ден, но холандецът нито веднъж не попита какво прави тук клиентът му. Не беше негова работа да знае къде ходи от ранни зори до късна вечер и с какво се занимава. Стигаше му, че си плаща редовно и пази стаята чиста.

Един ден Макс се върна мокър до кости и премръзнал от непрестанния дъжд навън. Извади бутилка немска ракия и седна на масата в трапезарията. Лицето му бе загрижено. Собственикът се присъедини към него за едно питие.

— Не се разстройвай, приятелю. — Вдигна чашката за наздравица. — Дъждът ще спре. Утре времето ще бъде хубаво и ще можеш да продължиш с разходките си.

Макс отпи голяма глътка и измърмори:

— Да, ще бъде хубаво. Нали затова се притеснявам.

 

 

— Виждам гнездо на сврака — каза Патрик. Той се бе покачил на едно от старите каучукови дървета и гледаше към клоните по върха му. — Мога да се изкача догоре и да видя дали има яйца.

Мартин сви устни. Свечеряваше и сенките в гората ставаха все по-плътни. Патрик винаги правеше така, че да си навлекат неприятности. Например вчера в параклиса на училището, когато открадна чашата с вино от олтара и го накара да отпие. Изобщо не чуха отец Игнаций, който пристъпи към тях като дебнещ леопард.

— Опитвате се да превърнете виното във вода ли, господин Дъфи? — стресна ги гласът му. — Нали това искате да направите? Защото не вярвам, че сте способен на светотатство и ще изпиете тази чаша с вино.

Мартин се сви пред извисилия се над него свещеник, който беше и техен учител по латински. Устата му пресъхна и той не посмя да отговори. Патрик му се притече на помощ.

— Реших да покажа на Мартин Христовата кръв — смело изрече. — Брат ми иска да стане свещеник като вас, отче, трябва да ги знае тези неща.

Йезуитът успя да скрие усмивката си.

— Хубаво е да стане свещеник. Ще има възможност да се помоли за душата ви, Патрик Дъфи — благо заговори той, — когато ви поведат към бесилото за кражба.

Кражбата не се наказваше със смърт, но момчетата не знаеха това и сърцата им се свиха от страх.

— Татко е адвокат — неочаквано се обади Пат и погледна отеца в очите. — Ще намери начин да ме измъкне от въжето.

Отец Игнаций тежко въздъхна. Патрик беше неуправляем. Надяваше се училището в Англия да се справи с ината и вироглавието му, въпреки че това щеше да го обрече на дяволската протестантска вяра. Колониалното училище не успя да се справи с него.

— Елате с мен, младежи — каза той. — Ще ви заведа при отец Франсис в изправителното отделение.

Щом чу за изправителното, краката на Мартин се подкосиха. За разлика от Пат досега никога не бе наказван. Двамата се отправиха към мрачния кабинет на отец Франсис. Учителят по латински ги въведе и преди да обясни защо са тук, Патрик поиска да разговаря с него насаме. Игнаций се изненада от нахалното държание на момчето и сви недоволно рунтавите си вежди, но в крайна сметка се съгласи и даде знак на брат му да излезе.

Мартин остана навън, избърса потните си ръце в панталона и зареди молитви за избавление от ръцете на отец Франсис. Скоро до ушите му достигна шибащият звук на специалната пръчка за изправяне на провинили се ученици и той се сви, сякаш играеше по неговия гръб.

След десетина минути вратата се отвори и Патрик излезе с наведена глава. Стискаше здраво зъби, за да не се разплаче.

— Свободни сте и двамата, господин Мартин — каза отец Игнаций и момчето зяпна от изненада, но благоразумно замълча и тръгна след Патрик. Чувстваше се като осъден на смърт, когото са помилвали в последната минута.

— Какво стана? — задъхано попита той, когато завиха зад ъгъла. — Защо ме пропуснаха?

Патрик се опита да потисне болката и отвърна с половин уста:

— Уверих ги, че един ден наистина ще станеш свещеник и няма да е хубаво да пише в досието ти, че си наказван за кражба на вино от олтара.

Мартин кимна. Той бе разбрал две неща. Първото беше, че брат му се бе жертвал заради него, и второто — че ако се помоли много, ама много силно, бог ще чуе молитвата му и ще му помогне.

И ето, че сега Пат му предлагаше ново предизвикателство. Дървото беше високо, клоните нагоре ставаха тънки и беше опасно да стъпваш по тях. Май че пак трябваше да прибегне до услугите на Всевишния. Щеше да бъде чудесно, ако той се потруди малко и направи някакво чудо, защото Мартин не искаше Пат да разбира, че го е страх да го последва. „Моля те, боже, направи така, че да не се наложи да се катеря по това дърво“ — занарежда наум. Господ отговори моментално на молитвите му. Един глас, идващ от издължените сенки между дърветата, го призова:

— Господин Мартин Дъфи? Майка ти ме помоли да ти предам, че трябва непременно да се върнеш у дома.

Двете момчета се вгледаха в мъжа, който излезе от прикритието си.

— Кой сте вие? — изгледа го подозрително Патрик.

Чарли се усмихна:

— Бях в бара и оня дебел германец… как му беше името… — Зарови пръсти в сплъстената си брада.

— Чичо Макс — услужливо му каза Мартин.

— А, точно той! Та вашият чичо Макс ми каза, ако ви срещна, да ви предам, че майка ти те търси под дърво и камък, Мартин. Имала няк’ва работа за теб. Каза, че Патрик не й трябвал, само Мартин.

Момчето се почеса по врата. Домашната работа беше за предпочитане пред катеренето по дървото.

— Трябва да отида — каза.

Патрик изсумтя ядосано:

— Ще дойда с теб.

Усмивката на Чарли се изпари. Не бе очаквал, че момчето ще предпочете да се върне с брат си, щом разбере, че става дума за някаква къщна работа.

— Няма нужда да слизате от дървото, господин Патрик — бързо каза той. — Виждам, че се опитвате да се изкачите догоре и да преровите гнездото. Знам къде можем да намерим гнезда на калугерица. Мога да ви заведа, докато брат ви свърши работата вкъщи.

Патрик погледна към Мартин, който вдигна рамене и тръгна към дома. Разумът му казваше да слезе и да си тръгне с него, но непознатият се усмихваше толкова приятелски… Патрик скочи от дървото и тръгна с него към реката, която бълбукаше приятно и успокояващо. Яйцата на калугерицата бяха истински деликатес и той се надяваше да вечеря с тях.

 

 

— За какво ме вика мама? — попита от вратата Мартин.

Баба му седеше до масата в кухнята и чистеше грах.

— Оня мъж ни намери и каза, че мама имала някаква работа за мен.

Бриджит спря работата си и го погледна озадачено:

— Какъв мъж?

— Мъжът, дето чичо Макс пратил да ме повика — обясни той, — мама му казала да ме потърси и да ми предаде да си дойда.

— Божичко! — Скочи на крака Бриджит. Купата се обърна и грахът се разпиля из целия под. — Макс не е в хотела от няколко дни, глупаво момче!

Мартин прехапа устни. Беше толкова нетърпелив да си намери извинение, за да не се катери на дървото, че забрави за отпуската на чичо Макс.

— Тичай в бара и кажи на майка ти да извика веднага баща ти. — Баба му трябваше да го разтърси за рамото, за да го извади от вцепенението му.

— Кажи й да изпрати мъже в каучуковата горичка! Тичай!

Мартин хукна, а тя откачи с треперещи пръсти шала от пирона на вратата и се запъти към гората. Не можеше да стои безучастно, когато внукът й беше в опасност.

Тя се запрепъва из неравната улица. От устата й се сипеха объркани молитви: „Мили боже, нека ангелът на Патрик да бди над момчето ми, ако е в беда.“ Спомни си за калните локви, които сънуваше от няколко дни. Снощи обаче те бяха пълни с кръв.

Задъхана от бързането, тя стигна до горичката и започна да вика момчето. Патрик се обади от храстите, които ограждаха мястото. До него лежеше възрастен мъж в неестествена поза. Очите му бяха изцъклени и неподвижни, а в ръцете му проблясваше нож.

— Добре ли си, Пат — спусна се към внука си тя и едва не го задуши в прегръдките си.

Патрик не отговори. Не отместваше поглед от мъртвия мъж в краката си. Бриджит също погледна натам и попита:

— Какво стана?

— Не знам — изрече сковано. — Тръгнах към реката и мъжът ме последва. Аз вървях по-бързо и между нас имаше разстояние. После чух някакъв звук, като хъркане. Обърнах се и го видях да лежи с отметната назад глава. Мисля, че е мъртъв.

Бриджит погледна към тялото. Беше виждала счупени вратове в Ирландия. Навремето цялата страна беше осеяна с бесилки, издигнати от англичаните. Веднага разбра, че вратът на мъжа е счупен.

— Струва ми се, че мернах чичо Макс — неуверено каза Пат. — Мисля, че го видях да тича към онези дървета — посочи с ръка.

Бриджит отвори уста да каже нещо, но в този момент група клиенти на „Ерин“ се приближиха към тях. Един от мъжете се наведе над мъртвия и изпсува.

— Това е Чарли Хийт от „Скалите“ — каза. — Опасен тип.

Взе ножа от ръцете на мъртвия и поклати глава:

— Май не е попаднал случайно тук. Ти видя ли какво стана? — погледна към Патрик той.

— Не е видял нищо — побърза да отговори баба му вместо него. — Намерил е трупа тук.

— Няма значение — махна с ръка мъжът. — Полицията няма да се загрижи за такава отрепка като него.

Останалите се съгласиха и компанията се отправи обратно към бара. Бриджит изостана назад с Патрик. Не искаше момчето да слуша догадките на мъжете за евентуалния убиец на Чарли.

— Бабо, дали не беше чичо Макс? — замислено я попита той.

— Бил е твоят ангел-хранител, момчето ми — отвърна тя и Пат замълча. Който и да беше този ангел-хранител, беше много по-лесно да приеме, че той е убил мъжа, отколкото да подозира чичо си Макс.

 

 

Късно през нощта Макс се върна в хотела. Мина през кухнята и се изплаши, когато завари Бриджит да седи до масата с броеница в ръка. Обикновено тя си лягаше рано и той разбра, че е останала, за да го изчака.

— Чаках те, Макс. Исках да ти дам това. — Тя протегна към него броеницата.

Макс наведе глава и прошепна:

— Аз не изповядвам вашата вяра, госпожо.

Бриджит му се усмихна мило:

— Ти си ангел-хранител на семейството ни, Макс Браун. Моля те, приеми я като подарък от една стара жена, която тази нощ няма да сънува мътна вода.

Той пое броеницата и погали гладката повърхност на розовите камъни.

— Данке, фрау Дъфи — каза развълнувано. — Ще я пазя като очите си и един ден ще я дам на Патрик.