Питър Уот
Сянката на орела (11)

10.

Въпреки малките си размери кухнята на хотел „Ерин“ беше любимото място на семейство Дъфи. Тук сержант Фарел се чувстваше като у дома си и често се отбиваше на приказки.

Той придоби този навик още от времето, когато даваше дежурства и обикаляше цяла нощ из кривите улички на района си. Тогава задната врата на бара винаги беше отворена за него, а вътре го чакаха сгряваща чашка ром и сладки приказки с покойния Франк Дъфи за славните времена на любимата Ирландия.

Франк беше мъртъв от няколко години, но синът му Даниъл Дъфи държеше на традициите и задната врата продължаваше да е отворена за него.

И двамата мъже извличаха полза от редовните си срещи. „Ерин“ беше идеално място за обмен на информация, свързана с подземния свят в Сидни. Даниъл беше млад адвокат със завидна репутация в областта на наказателното право и не бяха малко процесите, които бе печелил с помощта на сведения, дадени му от Фарел. От своя страна той с охота сътрудничеше с полицая.

Даниъл беше трийсетинагодишен, висок, но леко прегърбен от залягането над книгите през студентските години. Беше упорит в работата си като всеки Дъфи и бе приет, макар и с неохота, от ревнивото общество на съдиите и старите адвокати, което по принцип не допускаше ирландци в своите редици.

Даниъл приличаше много на братовчед си Майкъл. Имаше същите сиви очи и красиви, изсечени скули. Липсваха му единствено многобройните белези по лицето, които Майкъл беше получил в турнирите по юмручен бой, който напоследък наричаха бокс. Хората го смятаха за сериозен мъж, който за съжаление се усмихва рядко. Отдаваха го на влиянието на някакво проклятие, което тегнело върху семейството му, а пък и адвокатите не бяха много весели хора.

След смъртта на баща му и бягството на Майкъл Даниъл се оказа начело на клана Дъфи и сержант Фарел го приемаше за равен. Носеше скъп костюм от три части, който отговаряше на почетното място, което заемаше в адвокатска фирма „Съливан & Леви“. Всички бяха уверени, че един ден ще стане съдружник във фирмата, освен ако не предпочетеше кариера в политиката.

Сержант Фарел се потеше обилно в тежката полицейска униформа. В едната ръка държеше чашата с ром, а с другата си играеше с ръба на униформената шапка, която лежеше на масата:

— Казвам ти, ако някоя буква беше изскочила от страницата и ме цапардосала по главата, нямаше да бъда толкова учуден. Името си беше в протокола черно на бяло. И през цялото време е било под носа ни.

— Морисън Морт! — процеди през зъби Даниъл. — Значи той е бил момчето от оня случай, с който ни плашеше, когато бяхме малки. Неговата майка е била убита.

— Не знам защо реших да прочета отново доклада по оня случай — каза Фарел. — Може би духът на това момиче, Роузи, ме насочи натам.

Полицай да признае, че вярва в духове и призраци, си беше направо виц, но на Даниел не му беше до смях в момента.

— После ми хрумна да погледна в записките на стария сержант Килфорд. — Фарел заряза духовете и продължи с фактите: — Оказа се, че жертвите са убити по един и същи начин. Идентични белези на идентични места. Прекалено много прилики, за да говорим за съвпадение.

Даниъл се навъси. Не можеше да си представи, че едно десетгодишно момче ще има силата, нагласата и мотивацията да убие собствената си майка по такъв жесток начин. Спомни си, че навремето разказът на чичо Франсис ги караше да треперят от ужас. Отвратителните подробности по кървавото убийство бяха заседнали в детското му съзнание и той дълго страдаше от безсъние и кошмари. Но можеше ли едно хлапе… Той погледна въпросително към Фарел:

— Ти как си го обясняваш?

— Знам ли? Тогава той беше в стаята. — Сви рамене сержантът. — А сега корабът му е в Сидни, днес проверих.

— Но дали… — Даниъл занемя. Като че ли едва сега осъзна целия ужас на станалото преди години. — Боже мили! — Хвана се за главата. — Възможно ли е едно дете да пожелае смъртта на собствената си майка. Звучи абсурдно дори и за Морт!

— Някои от моите информатори ми казаха, че в нощта, в която е убита Роузи, морският капитан се мотаел из „Скалите“.

— Сигурни ли са, че е бил Морт? — надвеси се над масата Даниъл.

Фарел поклати глава:

— Не са или не искат да го посочат със сигурност. Казват, че е било много тъмно.

И двамата мъже знаеха отлично нежеланието на жителите на „Скалите“ да бъдат въвличани в полицейско разследване. Те самите живееха на ръба на закона и сведенията им лесно биха могли да се приемат като резултат от изнудване от страна на полицията или като подкуп на някоя от страните.

— Ако искаш, можем да го извикаме за разпит — сви рамене Фарел, — но се съмнявам, че ще постигнем нещо. Той притежава безочието и късмета на самия дявол.

Дъфи отхвърли предложението:

— Няма смисъл, сержанте. Той ще отрече всичко и ние ще останем с пръст в уста.

Фарел го погледна със съчувствие и каза тихо:

— Знам какво причини този мръсник на семейството ви, но засега не можем да направим нищо, Даниъл. Но ще го държим под око, докато е в Сидни. Кой знае, може да посегне и на друго момиче.

Думите му накараха Даниъл да потръпне. Колко нещастни жени щеше да погуби този убиец, докато увисне на бесилката?

— Моля се само да не е някой, който ни е скъп — каза горчиво.

Морт седеше в каютата си и гледаше с любов своята пехотинска сабя, която лежеше на бюрото му сред морските карти. Острието й беше смазано и готово да бъде прибрано в ножницата. Беше я оставил да виси на стената над леглото му. Спечели я на карти от един пехотински офицер малко преди битката при Баларат и оттогава не се разделяше с нея.

С блажена усмивка прокара ръка по дължината на острието й. Ах, защо не беше с него, когато накълца курвата! Тя крещеше като всички останали, като негърките, които му водеха в полицейските казарми, и като красавиците от островите, из които обикаляха, за да търсят наемници за колонията. Те всички пищяха и го молеха за пощада, но той нямаше да пощади нито една, защото беше страдал достатъчно от вечно пияната проститутка, която го беше родила. Но той я наказа. Обезобрази мръсната й уста, която се смееше, докато нейните клиенти се гавреха с него. Обезобрази и онова място, което доставяше такова удоволствие на мъжете, че й плащаха достатъчно, за да пие от сутрин до вечер. После я уби и продължаваше да я убива всеки път, когато се докоснеше до онези отвратителни жени, дето продаваха плътта си на свестните мъже.

Морт прибра сабята в ножницата и внимателно я окачи на стената. Нямаше да успеят да го окачат на бесилката. Старият абориген, който често идваше в съня му, бе казал същото. Почти всяка нощ му повтаряше, че Морт скоро ще застане пред белия воин в онази скрита пещера близо до Глен Вю, и там ще се реши съдбата му.

Той изкриви лице в зловеща усмивка. Колко глупав беше този дърт абориген! Не знаеше ли той, че на земята няма жив човек, който може да го победи? Нито този измислен воин, нито оня адвокат Дъфи — никой! Не и докато сабята беше с него!

Хилда Джонс беше грамадна, мускулеста жена с решителен характер. Тя управляваше с желязна ръка собствения си пансион, който се намираше в началото на бедняшкия квартал „Скалите“. Справяше се сама с лудориите на мъжете, които държаха стаи при нея, и мразеше полицията да души наоколо. Но този път именно тя прати да извикат детектив Кингсли, който сега стоеше пред входа и с неохота се готвеше да влезе в сградата.

В една от стаите й имаше умиращ човек, чиято кръв се стичаше по леглото и на пода, и госпожа Джонс искаше да го разкара колкото може по-бързо. Опита се да го изгони сама, но ножът в ръцете му и погледът му я спряха. Раненият настоя да извикат детектив. Не някакъв си полицай, а детектив, моля ви се. Имал да му казва нещо. Налагаше се да изпълни желанието му. Поне щяха да я освободят от кървящото тяло.

Детективът тръгна след нея по тесния, оплют от мухи коридор, но смрадта, която го удари в носа, го накара да съжали, че не си намери извинение да не идва. Опита се да диша през устата, за да не повърне от миризмата на гнило и урина, която сякаш се излъчваше от самите стени, и продължи напред.

— Тая нощ се прибра с червата навън — измърмори Хилда, отвори вратата на тясна стая и го въведе.

На едно желязно легло върху напоени с кръв чаршафи лежеше мъж с пребледняло и сгърчено от болка лице.

— Добре, че си плати за днес — продължи тя. — Надали ще издържи до утре.

Детектив Кингсли примигна няколко пъти, за да свикне със сумрака в стаята. Единствената светлина, която проникваше вътре, беше от едно малко прозорче под горния ъгъл на стената. Мръсният под беше потънал в кръв, която засъхваше на големи черни локви. Стреснати от стъпките, плъховете се разбягаха, но останаха наблизо. Щом хората си отидеха, щяха да се върнат, за да довършат пиршеството си.

— Полицай ли си? — изхърка умиращият. Едва успя да размърда залепналите си от мъчителна жажда устни.

Кингсли потвърди и мъжът помоли за вода. Хилда обаче не помръдна. Изгаряше от любопитство да разбере защо мъжът настоява за полиция. Не беше чувала за друг подобен случай в място като „Скалите“. Но детективът я изгледа свирепо и тя излезе от стаята.

Кингсли се приближи към умиращия, за да може да чуе думите, които с мъка излизаха от устата му:

— Казвам се Джак Хортън. Знам, че умирам… Искам… — Той се задави и млъкна за момент.

— Какво стана, господин Хортън? — попита детективът, като се помъчи да вложи уважение в думите си, макар да подозираше, че мъжът има дълго досие в полицията.

— Ня’а значение, к’во стана. Просто аз бях по-бавен и копелето се възползва… Сигур един ден и той шъ свърши кат’ мене — гласът на Джак се превърна в болезнен шепот. — Искам да ти разкажа за оня бандит, който е наредил да ме заколят като прасе. Аз му бях първи помощник-капитан и всичко… Той стои зад убийството ми…

Кингсли започна да губи интерес. Една отрепка топи приятелчето си — друга отрепка. Най-вероятно мъжът е бил наръган в улична схватка из квартала и убиецът никога нямаше да бъде открит.

Хортън видя, че губи аудиторията си, но той знаеше как да продължи шоуто:

— Чувал ли си някога за лейди Инид Макинтош?

Кингсли моментално наостри уши. Разбира се, че беше чувал за семейство Макинтош. Името им често се появяваше по страниците на вестниците. Богата фамилия с голямо влияние в колонията.

— Да чувал съм — потвърди той. — Една от най-важните фамилии в Сидни.

По лицето на умиращия се изписа задоволство. Беше успял да си върне интереса на полицая.

— Шъ ти разка’а някои неща, от които шъ ти настръхнат косите. За Макинтош и за онова куче, Морисън Морт, който работи за тях. По-добре си извади бележника…

Преди да издъхне, Хортън разказа всичко на детектива, който слушаше със зяпнала уста. Мотивът му беше прост. Искаше да си отмъсти на Морт, който според него беше уредил нападението му в алеята зад пансиона, където се беше запил със стари приятели. Мразеше шефа си. Мразеше и онзи над него, който беше недосегаем заради богатството и силата на фамилия Макинтош. Признанията му бяха продиктувани от тази омраза, която го изгаряше отвътре, не от желание да очисти съвестта си, преди да отиде в ада.

Кингсли не пропусна нищо от задъханата изповед на умиращия. Беше доволен, че затвори вратата зад дебелата собственичка на пансиона. Това, което чу, трябваше внимателно да се оцени в пари и да се предложи на съответните хора. Отзоваването му на това повикване беше най-щастливият момент в полицейската му работа. То изкупуваше досадата и недоимъка на всичките години, през които обикаляше из мрачните улици на Сидни. Кой казва, че не можеш да си купиш билет за рая дори и от един вонящ пансион в „Скалите“?