Питър Уот
Сянката на орела (12)

11.

Кейт вдигна очи към пътя. Един конник изплува от изток, сякаш се носеше на крилете на изгряващото слънце. Утринните лъчи я заслепиха и тя успя да види само очертанията на висок мъж в рамка от пламтящ слънчев ореол. Присви очи. „Поредният, запътил се към златните мини на Палмър“ — разсеяно помисли и се зае с домакинската работа.

Бен, Джени и Уили бяха отишли до реката да напълнят манерките с вода. По команда на Джон китайците се подредиха в колона по един и бяха готови да тръгнат по пътя си. Конникът сигурно скоро щеше да ги настигне.

Китайците помахаха на Уили, който им отвърна от брега на реката. Той се разстрои. Искаше му се да изтича след тях и да си поиска още малко от онези чудесни захаросани пръчки, но не биваше да оставя Бен насаме с майка си. От снощи двамата се държаха много странно един с друг и Уили беше неспокоен.

— Здрасти, Кейт. Защо не си с рокля?

Изплашена, Кейт се обърна рязко и събори чиниите на земята. Конникът все още беше пред слънчевия диск и сянката му се извиси над нея. Тя сложи ръка на очите си, за да види лицето му. Първото нещо, което попадна пред очите й, беше белегът, който прорязваше лявата буза отгоре до долу.

— Люк! — изохка тя. — Вече нямаш брада!

— Да — отвърна той и лицето му се озари от усмивка, най-прекрасната, която Кейт беше виждала през целия си живот.

— На моя континент брадите не са на мода.

Кейт усети соления вкус на сълзите си. Не знаеше защо плаче, но беше толкова хубаво да си поплачеш от време на време.

Люк скочи от седлото и се приближи към нея, но тя се отдръпна и замаха гневно с ръце.

— Защо не писа? — зарида. — Как можа да си тръгнеш ей така, без да кажеш поне „сбогом“? Шест години, и нито ред от теб! Защо?

Люк наведе глава и започна нервно да мачка ръба на шапката си. Не беше очаквал такова посрещане. Подозираше, че може да бъде ядосана, но тези сълзи и викове…

— Мислех, че не те интересува — смънка той. — Не виждах смисъл да пиша.

Кейт се спусна да събира изпопадалите паници и тенджери. Той се наведе да й помогне.

— Кейт, много съжалявам — каза и сложи ръка върху нейната.

Тя бързо отдръпна ръката си и изсумтя заплашително. Избърса сълзите с ръкава на ризата си и каза:

— Семейство Коен се безпокояха за теб. Поне на тях да бе писал.

Люк нахлупи шапката си и се обърна към коня, за да скрие болката в очите си. Гласът й го застигна:

— Защо се върна?

— Чух за Палмър, докато бях в Монтана — отвърна, като се опита гласът му да звучи безгрижно. — Разбрах, че някой друг е открил златната ми река. Реших да дойда да видя дали е останало нещо. Само заради това.

Люк излъга, за да защити достойнството си. Кейт не му даде никакъв шанс. Беше непоносимо да пропътува целия този път само за да бъде отхвърлен от нея.

— Ясно — прошепна тя. После прочисти гърлото си и каза по-високо: — Ако имаш някаква работа в Куктаун, можеш да пътуваш с нас.

— Ами да — процеди през зъби той. — Всъщност имам малко работа там. Палмър може да почака.

— Тогава завържи коня си някъде при товара и ела с мен — нареди му тя, като се постара да скрие гнева си. — Тъкмо ще ми разкажеш къде беше през последните шест години. И как се озова на този път.

Люк кимна и поведе коня си към фургоните.

— Казах ти, Кейт. Дойдох да понагледам реката, това е всичко — извика. Искаше му се този отговор да я разочарова, но знаеше, че е малко вероятно. — Знаеш, че преди шест години бях съвсем близо до нея, но треската ме накара да се върна. По пътя срещнах един нещастник, който беше достигнал до златото, но не могъл да се опази от копията на туземците. Забравих му името. Погребах го малко по на юг, зад хълмовете — посочи той с ръка. — Нещата щяха да са различни, ако бях продължил напред тогава — замислено отбеляза.

„Щях да съм богат и ти нямаше да гледаш на мен като на неудачник“ — каза си тъжно.

„Дявол да те вземе, Люк Трейси!“ — мислеше си ядосано Кейт. — „Проклет да си! Кой ти позволява да идваш и да си отиваш от живота ми, когато ти хрумне?“ Тръсна глава и си наложи спокойствие. Сега главната задача беше да прибере фургоните в Куктаун. Чувствата й можеха да почакат.

 

 

Люк и Кейт вървяха рамо до рамо с първия впряг, но почти не разговаряха. Той смяташе, че приказките са за хора, които нямат нищо по-добро за вършене. А той трябваше да обмисли как да си оправи сметките с човека, виновен за бягството му от Австралия. Особено след като разбра, че подлият Хю Дарлингтън е бил любовник на Кейт.

Вечерта спряха за почивка и Люк помогна на Бен да се погрижи за воловете, докато Кейт и Джени приготвяха вечерята.

Напрежението между двамата не остана незабелязано от Бен. За пръв път виждаше шефката си толкова мрачна и мълчалива. Беше чувал от леля си, че американецът е важна част от живота на Кейт. Тя беше сигурна, че приятелката й е влюбена в него, но по думите й „отказва да го признае дори и пред себе си“.

Той хареса мълчаливия мъж с гладко избръснатото лице. От чичо си знаеше, че някакъв адвокат го предал и той трябвало да замине за Америка, но нямаше представа за подробностите. Джени му разказа за срещата си с американеца и за неговата щедрост към баща й. Фактът, че той отново се появи в живота й, я караше да вярва, че нещата ще тръгнат на добре за нея и Уили.

Но Бен не можеше да си обясни защо Кейт бягаше от госта си като от прокажен. Отдаде го на мистериозната и непоследователна природа на жените, която се потвърждаваше и от хладното държание на Джени към него. Въпреки че и двете бяха смели и неуморни като мъж, все пак принадлежаха към слабия пол, а слабият пол имаше в главата си бръмбари вместо мозък — това го знаеше всеки бушмен в Австралия.

 

 

Кейт сложи тестото в голяма тава. Зарови го в жаравата да се пече и тайно се загледа в Люк, който все още се занимаваше с воловете. Лицето му имаше изражение на горд орел, може би заради сините очи, които гледаха замечтано напред, сякаш виждаха нещо красиво и желано зад линията на хоризонта. Лицето му беше загоряло като на всеки истински мъж по границата, а дългата му коса, осеяна със сребърни нишки, достигаше до раменете. Не беше лице на красавец, но беше одухотворено и мъжествено. Дългият белег от английския байонет все още напомняше на света за жестоката битка при Баларат.

Тя беше влюбена в този мъж. Беше време да го признае пред себе си. Мечтаеше да види смеха в очите му, да чуе ниския дрезгав глас и да се сгуши в прегръдките му. Той беше силен, нежен, забавен и внимателен и тя го обичаше заради това. Но, от друга страна, беше избухлив, упорит като магаре и неспособен да се задържи на едно място за по-дълго време. Обичаше да води самотен и изпълнен с опасности живот — с една дума, беше всичко, от което една жена трябва да бяга, когато търси подходящ съпруг.

Той се приближи към нея и тя бързо отвърна поглед, за да скрие любовния пожар в очите си.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Кейт? — каза нежно той и остави седлото и пушката край огъня.

— Досега съм се оправяла сама. Ще успея и този път — отвърна тя. Люк отново вдигна седлото и пушката и се отдалечи, без да каже дума.

Кейт прехапа устни. В желанието да скрие любовта си се отнесе грубо с него. Защо се получаваше така, горчиво се запита тя. Защо когато срещнеше сините му очи, един глас започваше да й нашепва: „Пази се! Пази се!“ Трябваше да защити чувствата си от мъжа, който непрекъснато я напускаше и въпреки че винаги се връщаше, докога щеше да трае това? Нямаше да позволи да я изоставят отново, както я бяха изоставили мъже, които бе обичала — баща й, братята й Майкъл и Том и Кевин.

 

 

Няколко дни по-късно големите колела на фургоните затракаха по Шарлот Стрийт. Те навлязоха из оживените улици на Куктаун и веднага попаднаха в задръстването, което бе станало неизменна част от града, както прахта и жегата. И новите заселници. Тук можеше да се чуе езикът на хора от всички краища на света — твърдият говор на северняците, напевният глас на азиатците, провлеченият акцент на американците и какви ли не още. Но въпреки хаоса Кейт усети, че си е у дома.

Люк водеше коня си с първия фургон. Беше нервен и замислен. От време на време повдигаше вежди, мръщеше се и се усмихваше, сякаш разговаряше с невидим събеседник. Бен, Джени и Уили вървяха зад тях. Бавно се придвижваха сред пъстроликата тълпа. Трябваше им час, за да стигнат до складовете на фирмата. Преди да влязат, Кейт остави воловете на мъжете и каза:

— Трябва да свърша нещо, преди да се прибера в магазина.

— Кейт, искам да ти кажа нещо — спря я Люк.

Тя го погледна изненадано. Видя й се разстроен и това я озадачи още повече. Той винаги успяваше да скрие чувствата си зад маската на безразличието, а сега изглеждаше като болен.

— Това, което ти казах на пътя… не е вярно. Върнах се, защото исках да съм до теб — изрече с усилие. Не му достигаха думи да излее душата си наведнъж. — Обичам те, Кейт! Обичам те силно и… завинаги. Това е! — рязко завърши и наведе глава.

Тя прокара нежно ръка по лицето му и се отдалечи, без да каже дума. Сега не беше време да изясняват чувствата си. Първо трябваше да намери гроба на Кевин и да го види с очите си, за да намери покой.

 

 

Оказа се трудно да открие мястото, където бе погребан съпругът й. Гробището беше пълно с прясно изкопани гробове и на много от тях нямаше никакво име. Но тя имаше късмет. След известно лутане забеляза млада жена, която поставяше букет диви цветя на една от купчините с пръст.

Жената имаше уморено лице и тен, който показваше, че рядко се показва на дневна светлина. Беше хубава по един арогантен начин и Кейт си помисли, че точно такава жена би се харесала на съпруга й. Тя стоеше приведена над гроба и Кейт реши да опита.

— Извинявайте, госпожо — приближи се тя. — Търся гроба на Кевин О’Кийф. Някога се познавахме с него.

Жената я стрелна с поглед, пълен с омраза и ревност.

— И вие ли за него? — гневно изсъска. — Всъщност не се учудвам. Кучият му син разбираше от хубави жени. — Посочи с брадичка към гроба пред нея и каза: — Тука е. — После погледна гневно към могилата. — Глупак! Да се остави да го убият така!

Жената се разрида, сълзите я задушиха и тя не можа да изрече нищо повече.

Кейт предположи, че това е жената, чийто съпруг е застрелял Кевин, според това, което й бе разказал Джон Уонг. Странно, но усети симпатия към нея. Нима и тя не беше допуснала същата грешка и не се беше поддала на чара на Кевин преди единайсет години? В сърцето й нямаше злоба, нито ревност. Само тъга. Кевин О’Кийф живя кучешки живот и получи кучешки гроб, без надпис и без знак.

Постоя малко, после се обърна и остави младата жена да плаче за своя красив любовник. Знаеше, че никога няма да дойде отново. Беше време да се върне при живите и да продължи напред.

 

 

Да види отново своите владения след седмици усилен труд беше наистина прекрасно. Все още под влиянието на срещата с мъртвите Кейт седна върху една бала със сено в двора на фирмата и се замисли за времето, когато съпругът й я напусна. За всички добри хора, които й бяха подали ръка да продължи напред — Люк, семейство Коен и семейство Джеймс. Какво ли щеше да прави без тях? Как щеше да преодолее загубата на сина си и измяната на Кевин?

Ема я видя през витрината на магазина и се затича към нея. Кейт се вгледа в приятелката си и изпита завист. Колко щастлива беше тя! Хенри Джеймс не успя да натрупа пари, но я обичаше безгранично и двамата бяха щастливи. Кейт бе готова да размени всичките си пари за такова щастие.

Когато Хенри напусна полицията по здравословни причини, той и Ема приеха предложението й да управляват офиса и складовете в Куктаун. Тук беше базата, от която стоките потегляха към Палмър.

Треската за злато из района я принуди да вложи всичките си спестявания в отваряне на нови бази, стока и волове. Моментът беше труден, но с помощта на Бен тя разшири бизнеса си и го обедини с този на семейство Коен, които бяха отворили магазини и хотели чак в Сидни. Приятелството между тях бе прераснало в партньорство, основано на пълно доверие.

Ема долови настроението на приятелката си и докосна ръката й. С времето това се бе превърнало в жест на приятелство между тях. Кейт й отвърна с леко стискане.

— Ще се оправя, Ем — усмихна се уморено. — Просто пътуването беше твърде изтощително.

Ема се вгледа напрегнато в очите й. Без съмнение тя се съсипваше от работа. Работеше като вол и забравяше, че е жена. Кожата на лицето й беше загоряла като на мъж, а ръцете й бяха покрити с мазоли от дърпането на поводите. Но сивите очи оставаха все така красиви и караха всичко, до което се докосват, да блести.

— Децата тъгуваха за теб — каза тя, за да я подсети, че на света има хора, които се нуждаят от нея и я обичат. — Особено Сара.

Осемгодишната Сара вече се мислеше за голяма и имаше собствено мнение по всеки въпрос. Въпреки че нямаше подходяща среда и вместо да играе с кукли, по цял ден тичаше след братята си, тя беше сериозна млада дама с големи кафяви очи и дръзко вирнато носле. Обожаваше леля си Кейт и я следваше навсякъде. Каква ли щеше да бъде съдбата й?

Животът на трите сирачета не беше лесен. Много от белите деца в града ги наричаха „черньовци“ и те живееха изолирано и самотно.

Младият Гордън Джеймс беше единственият, който играеше с тях. Той обичаше трите деца и когато Кейт тръгваше на път към Палмър, предпочиташе да ги остави тук, при приятелите си, вместо да ги повери на грижите на непознати гувернантки. И трите хлапета бяха наследили бунтарския дух на баща си, който рано или късно се проявяваше, колкото и да се стараеха да слушат, и караше детегледачките да си потърсят работа другаде.

От тримата Питър беше най-трудният. Той обичаше да броди из пустошта, също като своите роднини от племето дарамбал. Случваше се да се запилее из равнината с дни. Често нощуваше с бродещи аборигени в покрайнините на града. Растеше бързо и обещаваше да стане едър и атлетичен като баща си.

Гордън беше само на девет, но беше едър за възрастта си. Той беше неотлъчно до Питър. И двамата бяха привлечени от номадския живот и слушаха с интерес туземците, които ги учеха как да оцелеят във вътрешността на континента. Той беше добър ученик и по-умел в придвижването по следа от Питър. Малката Сара го обожаваше и искаше да се омъжи за него, като порасне. Беше си дала дума, че ще го обича до края на живота си.

Новината, че леля й се е върнала, я завари на пътя, където играеше с момчетата. Тя хукна към магазина и отдалече извика:

— Лельо Кейт! Питър и Гордън пак избягаха.

Останала почти без дъх, тя дотича до Кейт и се хвърли в прегръдките й.

— Ах, ти, малка издайнице! — засмя се леля й и я притисна към себе си.

Тя не се притесни от изчезването на двете хлапета. Където и да ходеха, винаги се завръщаха до третия ден. Ако забравеха, Хенри щеше да ги намери и да ги доведе. Обикновено не отиваха по-далеч от лагера на аборигените, който беше в самия край на града.

— Къде е Хенри? — попита Кейт, все още със Сара на ръце.

— Отиде да говори с някого, който му предложил интересна работа или нещо такова — смръщи чело Ема. — Поне така ми каза.

— Защо? Тежи ли му работата в магазина? — попита със съчувствие Кейт.

— Липсва му равнината, Кейт. Липсва му атмосферата в полицейските казарми. Но има и нещо друго. Спомените не му дават мира. Не може да преодолее вината си за случилото се по време на разселването. Ти знаеш, Хенри не е лош човек и му тежи, че е извършил лоши неща в името на закона. Аз… не го разбирам, но той обича да броди из трънаците, да пътува. Знам, че ти имаш нужда от него, и се чувствам виновна, дето е решил да те напусне.

Кейт се усмихна на приятелката си. И двете знаеха, че повечето работа върши Ема, въпреки че Хенри винаги беше наблизо, за да помогне, ако се наложи.

— Аз го разбирам, Ем — каза тя. — Няма как да ти го обясня. Трябва да тръгнеш из равнината, за да го усетиш.

Как можеше да обясни с думи чувството на свобода и волност, което я обземаше на пътя? Чувството, че светът ти принадлежи и ти му принадлежиш?

— Каза ли за каква работа става дума?

— Не. Търси нещо, което да отговаря на миналия му опит.

Кейт сви рамене. Тя недоумяваше как ще се справи Хенри със сакатия си крак, ако намери работа в равнината. Болката от старата рана с всяка изминала година се засилваше все повече и той куцаше много по-силно отпреди. Но бившият полицай не се даваше. Доколкото го познаваше, той щеше да търси не само свободата, но опасностите, за да докаже на себе си, че още го бива. Точно това притесняваше Ема и тя се молеше всеки ден съпругът й да не успее да си намери работа.

— Ще прегледам кореспонденцията, преди да се измия и да се преоблека — каза Кейт и погали дългата тъмна коса на Сара. — А след това най-после ще легна в истинско легло.

Тя се надигна от балата. Дългият преход я беше изтощил. Но мисълта, че Люк отново е част от живота й, върна усмивката на устните й. Беше като красив сън.

Но когато тръгна към стаята си, усмивката й угасна, а между веждите й се появи дълбока бръчка. Отново я обзеха съмнения. През целия път към Куктаун двамата с Люк вървяха рамо до рамо, но едва размениха по няколко думи. Между тях съществуваше някакво напрежение, което не им позволи да се зарадват един на друг. Дори и вечерта, когато седяха пред огъня, а Бен и Джени си намираха извинения, за да останат насаме, те мълчаха и Кейт се чувстваше неловко, сякаш беше с непознат мъж. Защо трябваше всичко между тях да бъде толкова трудно? Защо не можеха да се погледнат открито в очите? Тя нямаше отговор и затова реши да се захване с неотложните дела.

Реши да започне от личните писма. Намери две — на едното разпозна почерка на братовчед си Даниъл и се зарадва. Другото беше от Хю Дарлингтън. Изненадана, тя отвори първо него, прочете го и изстена. Мислеше, че е невъзможно, но ето че се случи. Съдбата й нанасяше нов удар, този път финансов.

Въпреки че се разделиха заради предателството му, след смъртта на Доналд Макинтош й се наложи отново да работи с него по една сделка. Все пак той беше най-добрият адвокат в Северен Куинсланд. Но сега, докато се взираше в писмото, се запита дали не допусна фатална грешка, като му се довери отново. Какво беше станало, че той бе готов да напусне уютната си кантора в Рокхамптън, за да дойде в дивия север? Според писмото той вече пътуваше към Куктаун. Дори може би вече беше в града, помисли си тя, когато погледна датата му. Сърцето й се сви. Не знаеше какво да очаква и не искаше Люк да разбере за връзката й с него.