Питър Уот
Сянката на орела (50)

49.

Точно преди залез един от китайските съгледвачи, които бяха останали с Морт, се натъкна на капитан Уо, който се влачеше по хълма към тях. Половината му лице липсваше, отсечено от брадва на туземец. Имаше шанс да оживее, но щеше да остане обезобразен. Двамата се добраха до Морт, който изслуша разказа му и се затресе от яд.

— И си домъкнал задника си дотук, за да ми кажеш, че момичето е избягало? Ти, кретен такъв! — разбесня се той.

— Черни хора! Много черни хора нападат нас — забърбори Уо, като се гърчеше от болка и от омраза към белия дявол. — Един бял е при тях. Убил всички мои хора. Убил мен.

Морт поклати презрително глава и се извърна с гръб към ранения китаец. Всичко беше изгубено. Нямаше смисъл да гони бушмените. До няколко часа те щяха да са в Куктаун. О’Флин беше останал, за да ги прикрива. Явно бе решил да се жертва заради другите, но преди това щеше да завлече със себе си колкото можеше повече от неговите хора. „Е, добре, господин О’Флин — скръцна със зъби той. — Ще получиш това, което искаш!“

Погледна към Уо, чието лице приличаше на пихтия. Беше изгубил много кръв, но нищо не му пречеше да лежи и да стреля по врага. Имаше нужда от всеки, който можеше да държи пушка.

Извади сабята от ножницата и я закачи на бедрото си. Сега оставаше да изчакат нощта.

Майкъл лежеше неподвижно. Раната продължаваше да кърви и да напоява ризата му. Силите му отслабваха, но странно, болката постепенно намаля и той се унесе. Душата му се умиротвори и се приготви да приеме края. „Да умреш не е толкова страшно“ — помисли си той. Имаше нещо много красиво в покоя, който го обгърна. Нямаше я вече изгарящата жажда, нямаше тревога и страх…

— О’Флин! — гласът на Морт раздра нощната тишина. — Искам да ти кажа, че съм решил да те убия със собствените си ръце. О’Флин?

„Мръсното копеле иска да разбере дали съм още тук“ — изплува в замъгленото му съзнание.

— О’Флин? — отново викна Морт.

Отговор не последва. Дали ирландецът не бе използвал тъмнината, за да избяга? Взря се в непрогледния мрак, но не видя нищо. Гората бе заспала.

— Уо — обърна се Морисън към китаеца, който бе свалил ризата си и я бе увил около наранената част на лицето си. — Вземи двама от твоите и виж дали нашият приятел е още там.

Уо се поколеба, но осъзна, че оръжието на белия е насочено към него. Безропотно избра двама пирати и тримата запълзяха в тъмното натам, където смятаха, че е бушменът. Подозираха, че ги очаква със заредена пушка, и тайно се надяваха да не го намерят.

„Тревата шумоли… змия… или някой двуутробен заек…“ Майкъл чу шума и се насили да отвори очи. Трябваше да остане буден, въпреки че мракът го примамваше с обещания за вечен сън. Нещо се движеше в тревата. Щурците бяха спрели безкрайната си песен и това беше сигурен знак, че нещо не е наред. С колта в едната си ръка и с пушката в другата Майкъл се претърколи по корем и зае позиция за стрелба. От движението му се зави свят, но успя да фокусира погледа си. Мъжете бяха толкова близо до него, че дулото му опря в гърдите на единия и той стреля с пушката. Изпразни пълнителя на колта в другия, който се просна до приятеля си. Двамата китайци се бяха придвижили прекалено бързо и прекалено наблизо и това им бе коствало живота.

Морт чу изстрелите и предсмъртните викове на хората си. Даде още жертви, но поне разбра, че ирландецът все още е там. Зачуди се защо не се бе възползвал от прикритието на нощта да избяга? Отговорът беше прост. Защото не можеше. Сигурно беше тежко ранен, което беше точка за него. Трябваше само спокойно да дочака утрото и развръзката щеше да дойде. О’Флин или щеше да е мъртъв, или нямаше да е в състояние да се съпротивлява.

Реши да поспи няколко часа. Искаше да е във форма на сутринта. Усмихна се на мисълта, че ирландецът беше лишен от удоволствието на съня. Трябваше да остане нащрек, ако държеше да дочака утрото.

Очите на Майкъл се затвориха. Той отпусна глава на тревистия склон на безименния хълм и влезе в тъмния тунел, който свързваше живота и смъртта. Виденията, които запъплиха в трескавото му съзнание, бяха истински като труповете на двамата китайци до него. Явиха му се призраците на стари приятели, загинали във войните, в които бе участвал, и настойчиво го приканиха да се присъедини към тях. Пистолетът се изплъзна от пръстите му…

Минути след като заспа, Морт скочи, облян в пот. Някой пееше заупокойна молитва за душата му, сякаш вече бе преминал в отвъдния свят.

— Затваряй си устата, тъп ирландец! — извика той. Гласът му се удари в близките дървета, рикошира в скалите и заехтя из планината. За миг се изкуши да скочи, да намери О’Флин и още сега да му пръсне мозъка, но се спря навреме. Ако предприемеше нещо, можеше да го сполети съдбата на двамата пирати. По-добре беше да изчака.

Майкъл бродеше из коридорите на собствения си живот. Заредиха се мили картини от детството и юношеството му. Видя леля Бриджит, която стъкваше огъня в кухнята на хотел „Ерин“, Даниъл, с когото си играеха в каучуковата горичка, видя се да дразни Кейт, а тя да му се кара за поредната беля. После образът й избледня и на негово място изплува лицето на Фиона. Тя го прегръщаше, а той стискаше ръката на малко момче със зелени очи.

Патрик!

Името избухна в съзнанието му и той го извика. Морт го чу и скочи на крака. Взря се в нощната тъма с обезумели от страх очи. Ирландецът бе извикал името на търговеца, който беше заклал преди много години.

Кейт О’Кийф спеше в леглото си в Куктаун, когато викът я застигна в съня й и я накара да скочи от леглото. „Отново кошмари“ — потръпна тя, наметна шала си и отиде да провери децата. Те спяха спокойно и непробудно и това я отрезви. Върна се в стаята си и запали фенера. Викът все още владееше съзнанието й. Беше толкова реален, колкото стария абориген, който преди десет години бе дошъл в съня й, докато тя обикаляше из Куинсланд да търси гроба на баща си, и й бе разказал за тъжната съдба на своя народ. Тогава й бе споменал и за някакъв бял воин, който щеше да отмъсти за тях. Неговата съдба бе осеяна с кръв и трупове. Тогава Кейт беше седемнайсетгодишна и възмездието, за което говореше аборигенът, й се бе сторило далеч в бъдещето. Но сега сънищата и писъците се върнаха, по-реални от всякога и тя усети, че предстои някаква ужасна трагедия, която щеше да донесе възмездие на народа на нирамбура. Но кой щеше да загине, това беше въпрос, на който сънищата не даваха отговор.

Сълзите й потекоха, макар че нямаше представа защо плаче. Взе от нощното шкафче лист и писалка и се приготви да пише на семейството си в Сидни. Може би там ставаше нещо, което бе предизвикало кошмара. Но в този момент от спомените й изплува образът на отдавна загиналия й брат Майкъл. Поклати глава, за да прогони неканения гост, но той упорстваше. Тя закри лицето си с ръце и заплака като малко дете. Риданията й се смесиха с жалните писъци на дъждосвирците, които пееха своята вечна тъжна песен в нощта.