Питър Уот
Сянката на орела (40)

39.

Майкъл лежеше по гръб на земята, стискаше пушката си и наблюдаваше скалния орел, който кръжеше над сухата равнина. Една горда и силна птица, чийто порив към свобода я обричаше на самота.

Орелът се скри от погледа му. Той нахлупи шапката върху очите си и задряма.

Малко по-напред стоеше Люк Трейси. Подпрян на пушката си, той се взираше във високата жълта трева на изток. Бяха навлезли дълбоко в земите на негостолюбивите местни племена и бдителността беше задължително условие, за да спасят кожите си от острите им копия. Той седна, за да даде възможност на краката си да починат, но продължи зорко да следи всяко помръдване на изгорялата от силното слънце растителност.

— Има ли някакъв знак? — попита Майкъл изпод шапката.

— Нищо — отвърна Люк и се пресегна за манерката с водата.

След минута конете в храсталака зад тях изцвилиха. Хенри Джеймс, който си почиваше под сянката на едно високо дърво, ги чу и веднага отвори очи. И тримата впериха поглед на изток, към ниските храсти, които стигаха чак до хоризонта. Двама конници се появиха и замахаха с пушки над главите си. След секунди фигурите им се очертаха ясно и мъжете разпознаха Кристи Палмерстън и Джон Уонг. Майкъл също вдигна ръка, за да им покаже, че са ги забелязали. Погледът му се задържа на Палмерстън, който за него беше най-непознат.

Не знаеше почти нищо за миналото на този мъж. Из града се носеха слухове, че е незаконен син на известната оперна певица мадам Карандини и виконт Палмерстън, английски аристократ, но произходът му нямаше голямо значение за Майкъл. Той оцени опита и уменията му да се придвижва незабелязано из храсталаците. На възраст беше малко над двайсетте с дълга брада до кръста. Едното му рамо беше леко недоразвито по рождение и това предизвика симпатията на Майкъл. Откакто загуби окото си, той разбираше раздразнението на хората, които имаха някакви недъзи.

— Те са на около три часа зад нас и вървят по този път — поясни Кристи.

— Колко са? — попита Майкъл.

— Преброихме деветнайсет. Повечето са китайци, но видяхме и четирима бели. Вървят в колона по един и като че ли не очакват да бъдат нападнати. Но всички са въоръжени.

— Видяхте ли момичето?

— Бяха прекалено далече, за да различим лицата им — каза Кристи и избърса потта от челото си. — А и за мен всички китайци си приличат като две капки вода.

— Нищо — кимна Майкъл. — Сигурно са били те.

Той се обърна и отиде при коня си, който се мъчеше да обели кората на дървото, за което беше вързан, за да освежи езика си. Всичко беше обмислено. Оставаше да чакат Морт и компанията му да дойдат при тях.

Майкъл поведе хората си към мястото, което бе определил за засадата на Морт. Внимателно бе обмислил месторазположението на четиримата така, че да компенсира по-големия брой на враговете им. Хенри наблюдаваше всяко действие на водача им и можа да оцени неговия професионализъм. Като ветеран от Кримската война той много добре разбираше предимствата, които им осигуряваха изненадата и внезапното нападение. На открито и далеч от укреплението на тонгите „Тигър“ Морт беше много по-уязвим. При тези условия битката нямаше да бъде толкова безнадеждна, колкото изглеждаше в началото.

Майкъл даде знак и те слязоха от конете. Оставиха ги на сянка и се разположиха зад редицата от бодливи храсти край пътя. Там се събраха в полукръг и се вгледаха в своеобразната карта, която водачът начерта с върха на ножа си върху земята. Бушмените трябваше да се разположат в буквата „L“, като в основата щяха да залегнат Люк и Хенри. Майкъл и Уонг щяха да заемат позиции един след друг в колона, а Кристи трябваше да застане на върха на колоната. Той щеше да даде знак, когато групата на Морт се появи на пътя. Нападалите от скорошните бури дървета щяха да бъдат техните прикрития. Мястото беше избрано малко по-нагоре по хълма и от пътя не се виждаше нищо друго освен нападалите дървета. Единственият изход от внимателно обмислената клопка беше на юг, по стръмния склон на платото. За Морт пътят за отстъпление беше същият, само че надолу, където нямаше много възможности да се скрие от куршумите им.

Майкъл заби върха на ножа си в една точка и обясни:

— Тази клисура зад нас ще бъде пътя ни за отстъпление.

Всички се обърнаха и огледаха сухото корито, което прорязваше клисурата и криволичеше между скалите. Беше удобно прикритие от пушките на китайците.

— Ще се изтеглим на групи — продължи той. — Едната група ще осигурява прикритие, докато другата се придвижва. Ясно ли е всичко?

Мъжете задърпаха брадите си и зачесаха ухапаните от насекоми места по себе си. Планът изглеждаше прост и ефективен и никой не зададе допълнителни въпроси. Те знаеха какво да правят. Бяха се научили какво могат да очакват от една такава битка.

— Трябва да намерим място за конете — обади се Хенри и погледна към слънцето над хълма, в подножието на който щяха да поставят първите постове.

— Прав си — съгласи се Майкъл. — Ще ги оставим от другата страна на онази скала. Трябва да побързаме. Нямаме много време.

И се оказа прав. Едва успяха да преведат конете на определеното място и Кристи притича от предния пост.

— Идват! — задъхано извика той.

Бушмените залегнаха зад трупите и притаиха дъх. Не се наложи да чакат дълго.