Питър Уот
Сянката на орела (2)

1.

На границата между деня и нощта, малко преди дъждосвирците да огласят равнината с жалните си писъци, на хоризонта се появи воин, въоръжен с копия и бойни дървени тояжки, познати из тези места като нули.

Воинът беше висок и мускулест, с брада дълга до гърдите. По черната му кожа бяха изрисувани племенни знаци, но имаше и още един белег — рана от куршум на бял човек. Беше напълно гол, като изключим човешката коса, която беше запасал вместо колан около кръста си. Нулите бяха пъхнати в колана. В лявата си ръка носеше копия, чиито върхове бяха добре познати на белите заселници в Куинсланд и всяваха страх у тях. Вечер жените добавяха в молитвите си: „Боже, пази съпруга ми от копието на Уолъри“, а мъжете се кръстеха безмълвно.

Уолъри вървеше предпазливо към залязващото слънце, където някога беше неговият дом. От незапомнени времена кланът нирамбура от племето дарамбал живееше по тези места. До деня, в който белите хора нахлуха със стадата си и разрушиха мирния им свят.

Червената земя под краката на Уолъри беше топла, въпреки че слънчевият диск вече потъваше зад ниската неравна верига от някога свещените за племето му хълмове. Равнината продължаваше и отвъд планината, простираше се чак до хоризонта и се сливаше с Великата пустиня — мъртвото сърце на древния континент.

Уолъри беше последният, останал жив от племето нирамбура. Дните му бяха дълги и самотни. Той бродеше из пустошта и единствената разделителна линия между деня и нощта беше жаркото австралийско слънце, която осветяваше пътя му, и така щеше да бъде до мига, в който гърмящите оръжия на тези, които го преследваха в колонията, най-сетне щяха да го застигнат. Бяха изминали дванайсет сухи сезона от онази декемврийска сутрин на 1862 година, в която Националната конна полиция начело с лейтенант Морисън Морт изкла народа му. Белият дявол, както наричаха лейтенанта, беше избягал на един от търговските кораби на семейство Макинтош, но злото, което донесе на народа на Уолъри, още пълзеше по напоената с кръв земя около Глен Вю. От целия клан успяха да се спасят само шепа хора, но по-късно смъртта застигна и тях. Уолъри остана сам, за да помни ужаса на онзи ден, да помни писъците на жените и децата, докато куршумите застилаха земята с телата им, да се буди нощем от звука на хрущене на кости под полицейските ботуши и вопли за милост, които нямаше кой да чуе. Белите нарекоха това брутално кръвопролитие „Разселване“…

Уолъри беше познат още и като „майолът, дето избяга заедно с легендарния ирландски разбойник Том Дъфи“. Но и Том Дъфи отдавна лежеше в земята, убит от проклетата Конна полиция.

Черният воин остана без другар. Не можеше да се бори сам срещу британската колониална система, затова реши да се крие от света. Вече толкова години успяваше да остане незабелязан, че по-младите наемници в полицията започнаха да се съмняват в съществуването му. Приемаха го като част от богатото въображение на „старите кучета“, които използваха името му, за да направят разказите за славното минало по-вълнуващи. Никой не си спомняше как точно изглежда, а цветнокожите полицаи и овчари не смееха да произнесат името му, от страх да не би духът на мъртвия воин да ги споходи през нощта.

Но Уолъри беше жив и носеше участта на преследвано животно. Вече нищо нямаше значение за самотната му душа, освен желанието да се върне в Свещената пещера, сгушена в гънките на древната вулканична планина. Трябваше да отиде при Великия дух на племето, чието безсмъртно сърце туптеше под една огромна скала, до костите на древни мистични същества, които някога са живели на тази земя — огромно месоядно кенгуру, свиреп двуутробен лъв и огромна хищна птица. Уолъри беше виждал скелетите им и споменът още го държеше в свещен страх от странните чудовища, които някога са населявали тази земя.

В тази пещера неговите хора записваха с рисунки живота и смъртта в клана си и така беше от незапомнени времена, още от времето на Съновидението. Всичко можеше да види човек там, дори идването на белите мъже и стадата им — всичко, до деня, в който огнените дула разрушиха техния свят.

Когато наближи хълма, храбрият воин се поколеба. Нещо мърдаше в подножието на скалите, нещо черно и страшно. Можеше да се закълне, че там се спотайва злият дух, който го дебне с неподвижните си като на влечуго очи. Инстинктивно издигна копието, за да се предпази от тъмната сила на погледа му. Като отговор на смешната му защита, черният гарван изкряска злобно и подскочи върху трупа на полуразложена крава. После плесна с криле и полетя към сивото небе. Крилете му проблеснаха като страховит виолетово-черен облак над тъмнеещите храсти.

Воинът свали копието си и уплашено зареди проклятия към черната птица, която се скри между назъбените скали, червени от последните лъчи на залязващото слънце. Трябваше да достигне входа на пещерата, преди да настъпи нощта, защото именно тогава душите на умрелите излизаха да търсят отмъщение за пролятата кръв. Неведнъж Том Дъфи се беше опитвал да го убеди, че нощта е техен съюзник, но скриеше ли се слънцето, Уолъри предпочиташе да избягва места, които миришеха на смърт, а това място беше такова.

Всички, които знаеха историята на тази земя, я заобикаляха. Някакъв древен страх, скрит дълбоко в родовата памет, ги караше да отвръщат поглед от това зловещо място. След разселването тук ставаха страшни неща. Много хора намериха смъртта си в долината и никой не разбра кой ги избива. Тук преди шест години бе открит и собственикът на Глен Вю със забито в гърдите копие. По това време се роди легендата за „копието на Уолъри“, което уби Доналд Макинтош и сина му. Храбрият воин бродеше в нощта и наказваше всеки, дръзнал да стъпи върху свещената земя на хората нирамбура — така шепнеха помежду си аборигените, които работеха във фермата на убития шотландски земевладелец, а белите и китайците ги слушаха, обзети от мистичен страх.

Ако Уолъри знаеше, че се е превърнал в легенда, сигурно щеше да се усмихне засрамено и невярващо. И сигурно смехът на Том щеше да заехти над древните могили, през които някога двамата яздеха, докато бягаха от Бъркланд: „Слушай ме, черен дявол, такъв! Скоро никой няма да си спомня за Том Дъфи. Но съм готов да се обзаложа, че един ден бабите ще плашат внучетата си с теб. След сто години хората ще помнят Уолъри, не Том Дъфи!“

И май ставаше точно така.

Уолъри различи древните могили, които се криеха зад носещия се из въздуха облак червена прах. Том вече го нямаше. Нямаше я и Мондо, неговата чернокожа жена, която му роди три деца.

Храбрият воин следеше съдбата на трите хлапета. Това беше негов дълг. Те бяха последните, в които течеше кръвта на нирамбура и живееха при Кейт О’Кийф, сестрата на Том.

Между тази жена и духа на белия воин от Свещената планина съществуваше странна близост. Уолъри не знаеше какво ги свързва — може би тази нощ, когато запали свещения огън в пещерата и седне пред него с кръстосани крака, духовете щяха да го посветят. Той щеше да изпее древната свещената песен, дето помнеха само той и опосумите, които живееха в пещерата. Праотците щяха да го разпознаят и да му кажат какво да прави занапред.

Уолъри се изкатери по стръмната пътека и стигна до входа на пещерата. Спря се, преди да влезе, и се загледа в равнината, която се къпеше в меката сребриста светлина на изгряващата луна. Сега тя беше заета от плантации с тютюн, жито, захар и чай, които бяха изместили едновремешните стада с овце. Около дървените и ламаринените бараки, в които живееха чернокожите работници на Макинтош, имаше зеленчукови градини, за които се грижеха градинари от Китай.

Уолъри обърна поглед към Свещената пещера и се поколеба. Дали Праотците си спомняха още за него? Дали не беше отсъствал твърде дълго от свещената земя? Той тихо подхвана песен, с която потърси разрешение от пазителите на пещерата, пое дълбоко дъх и прекрачи прага. Тялото му се разтресе от ужас. Сърцето му заби в гърдите и кръвта заблъска по слепоочията му. Очакваше всеки момент злият дух да изникне отнякъде и да заключи очите му в своите. Но не последва нищо. Той изчака още малко, за да се увери, че все още е в света на живите, и бавно пристъпи навътре. Босите му крака докоснаха края на някакво дърво. Усети миризма на пепел от отдавна пален огън и тор от животните, които намираха тук покой от дневната жега навън. Опипом започна да събира останките от дървата. После бръкна в колана си и извади единствената вещ, която запази от света на белите — кутия кибрит. Драсна клечката и я поднесе до купчината. Сухото дърво пламна и освети помещението.

Уолъри погледна към танцуващите петна по стените. Огледа всеки сантиметър наоколо. Трябваше да се увери, че е сам, преди да погледне към свещените икони на нирамбура.

Пламъкът подскочи и лакомо започна да поглъща духа на дърветата. Огънят освети вътрешността. Сега вече можеше да седне и да кръстоса крака. Приготви се и се взря в дъното на светилището.

Щом светлината достигна до древните образи, те оживяха и се присъединиха към танца на огъня. Мистичните ловци на нирамбура се спуснаха след огромно кенгуру, воините замятаха своите нули, а загадъчната фигура на белия воин, самотна както винаги, пое след своята невидима жертва с копие в ръка. Оцветените в охра рисунки започнаха разказа си за живота на клана — за земята, скалите, блатата и необятната равнина на Куинсланд, осеяна с бодливи полусухи храсти.

Воинът усети божествения трепет. Огънят се издигна до тавана и освети пръснатите по пода кости на Кондола, стария воин, който последен бе пял свещените песни на Праотците. Опосумите разказваха, че духът му се превърнал в скален орел и той прелетял дотук, за да избяга от белите овчари, които го преследвали.

Уолъри бързо отмести поглед от останките на своя приятел. Боеше се да не разгневи духа му, задето тревожи вечния му сън. Обърна се към свещената стена и запя песните на своите хора. Започна да удря две дървени нули една в друга. Звукът отекна зловещо в нощната тишина, но скоро от четирите ъгъла на пещерата зашепнаха тайнствени гласове и той се заслуша в думите им.

Сега вече не се страхуваше от злокобната сила на светилището. Отвън се чуваше печалният вой на дъждосвиреца, но Уолъри не го чуваше. Беше погълнат от света отвъд Съновидението. Праотците му показаха неща, които не можеше да разбере напълно, но съзнаваше, че са свързани с бъдещата памет на неговия клан. Запомни всяка тяхна дума и продължи да пее, докато остана без глас. Падна изтощен на пода и потъна в дълбок сън. Духът на огъня погълна всички събрани дърва и също заспа.

Когато първите лъчи на слънцето докоснаха челото на планината, Уолъри отвори очи. Стана и отново стисна в ръка своето копие. Гласовете от тъмните ъгли му бяха казали да напусне свещената земя и отново да тръгне на север. Пътешествието му още не беше завършило. Трябваше да отиде в страната на свирепите воини, която се намираше в дъждовната гора, в евкалиптовата долина на река Палмър. Праотците му бяха поверили тайна мисия — да намери последния, в който течеше кръвта на нирамбура, и да го предупреди за бъдещето. Уолъри знаеше неговото име. Това беше Питър Дъфи, син на Том и Мондо.

Казаха му още, че духът на белия воин е неспокоен. Някой трябваше да отмъсти за разселването на хората на нирамбура. Някой трябваше да убие синеокия дявол Морисън Морт.