Питър Уот
Сянката на орела (1)

Пролог
1868

„Островът прилича на голяма зелена костенурка, носеща се по тюркоазеносиния океан…“

Това беше първото впечатление от изплувалия на хоризонта остров. Дейвид Макинтош, двайсет и шест годишният наследник на огромната финансова империя „Макинтош“, стоеше на носа на фамилния кораб и се взираше в зеленото петно пред себе си. Видът и обноските му издаваха добрия му произход, а в погледа му се четяха честност и благородство, които привличаха хората.

Въпреки нежеланието на майка му, лейди Инид Макинтош, той реши да направи обиколка из южната част на Тихия океан на борда на търговския кораб „Морски орел“, който не се ползваше с добро име. Лейди Инид го беше умолявала да отложи пътуването си или поне да избере друг кораб. Имаше предчувствие, че с него ще се случи нещо ужасно, но той нежно я бе смъмрил за глупавите й страхове и нарече суеверие твърдението й за някакво древно туземно проклятие, тежащо върху рода им. Формалният повод за пътуването беше търсене на възможности за разширяване на пазарите на компанията, но младежът жадуваше за приключения и непознати, екзотични страни. Когато обаче се качи на палубата и помаха за сбогом на майка си, сърцето му се сви. Очите й бяха тъжни и пълни със сълзи.

Това беше преди седмица. Сега, нетърпелив да посрещне новите предизвикателства, Дейвид не изпитваше никакви страхове. Местните жители на острова притежаваха хилядолетна култура, много по-стара от тази, към която принадлежеше той. Изгаряше от нетърпение да се запознае с нея. Само за петдесет години заселилите се в тази част на света европейци я бяха променили изцяло. Изместени от новата християнска религия, древните островни богове умираха. Техните светилища бяха натикани дълбоко в джунглата, където малцината останали вярващи извършваха древни ритуали и жертвоприношения, за да успокоят духовете им.

Дейвид разбра от мълчаливия и необщителен капитан на кораба, че островът, към който се бяха запътили, рядко се посещава от бели търговци. Жителите му бяха негостоприемни и войнствено настроени към чужденците. Носеха се слухове за избити екипажи на кораби, които търсеха сандалово дърво по тези места. Капитанът побърза да го успокои, че това е било отдавна, през петдесетте. Обаче трябвало да се има предвид, че вождът на местното племе, великият Тиуи, изповядвал религията на своите прадеди. Говореше се, че мразел белите и пазел добре земите си.

Всичко това малко интересуваше Дейвид. Той се надяваше да се запознае със стари легенди и ритуали и с тайнствените местни богове. За него опознаването на света беше много по-важно от разширяването на компанията. Продължи да разпитва за облеклото и бита на аборигените. Сигурно беше досадил, понеже не получи отговор на въпросите си. Това го учуди и той потърси с поглед нелюбезния капитан. Откри го седнал на кърмата и се запъти към него, но изведнъж се стресна и се смути. На лицето на Морт се бе появила неприятна усмивка. Очите му обаче не се смееха. За миг в тях лумна някакъв животински огън, но изгасна бързо и погледът му отново се изпразни от живот. Дейвид тихо се отстрани и озадачен се върна на носа на кораба.

За щастие неравният скалист бряг на острова вече се виждаше на няколко километра от тях. Радостното вълнение измести всички неприятни мисли.

Капитан Морисън Морт не беше щастлив човек. Вълк единак, той не вярваше в нищо и на никого. Въпреки че Джак Хортън, неговият първи помощник, му докладва, че „Морски орел“ е закотвен и добре завързан в лагуната зад кораловия риф, той реши да се увери сам. Никой не можеше да се грижи за „Морски орел“ така добре като него.

Капитанът беше красив, строен мъж, около трийсетте, със студени сиво-сини очи. Той привличаше силно жените. Те се вълнуваха от мрачната му слава, от тайнствеността, която обгръщаше неговото минало. Говореше се, че немалко благородни дами са си изпатили от опасния му чар.

Сега вниманието му беше насочено към неговия работодател, Дейвид Макинтош. Присъствието му тук, на кораба, силно го притесняваше. „Като трън в петата“ — промърмори той. Морт знаеше, че младият господар не го харесва, и вече му е вдигнал мерника. Подозираше, че когато пътуването завърши и корабът се прибере в Сидни, ще бъде уволнен. Знаеше и причината.

Дейвид Макинтош беше против съмнителните търговски връзки, които някои от фамилията поддържаха с туземците. Неведнъж го бяха чували да казва, че трябва да се освободят от всичко, което може да свърже името Макинтош с незаконни сделки или пък, не дай боже, да предизвика обществен скандал.

Хиляда осемстотин шейсет и осма година не беше добра за капитана. Беше забъркал голяма каша по островите. Презвитерианският свещеник Джон Макалистър беше станал неволен свидетел на престъпленията, които екипажът му бе извършвал там, и настояваше властите да предприемат бързи мерки. Проклетият шотландец се беше зарекъл, че ще изправи Морт пред съда за убийства на туземци от островите. Налагаше се да се крие. Пътят му към почтеното общество в Сидни беше отрязан. Ако не беше закрилата на господин Уайт, роднина и съдружник във фамилията Макинтош, отдавна щеше да е увиснал на бесилката.

Имаше проблеми и с набирането на добър екипаж. Трудно можеше да се бори с големите търговски кораби, които плащаха повече на своите работници. Затова беше решил да попълни състава с туземци. Местните нямаха претенции към заплащането и обема на работата. Той имаше информация, че вождът, при когото отиваха, се готви да нападне съседните острови, за да снабди хората си с роби и жени за забавление. За целта му трябваха оръжие и муниции. Сметките на Морт бяха прости. Той щеше да осигури на Тиуи пушки и барут, а в замяна щеше да получи десетина яки туземци, които безпрекословно щяха да изпълняват заповедите му. Ето от какво се нуждаеше най-много в момента, за да запази „Морски орел“. През целия си живот Морт не си спомняше да е обичал някого. И ако някога беше изпитвал нещо подобно, то беше към този кораб, който беше и негов дом. Старото корито му беше служило вярно още от времето, когато търгуваше с роби по тези места. Още тогава капитанът си беше дал дума, че никога никой, дори и собствениците на кораба, няма да успеят да го разделят с „Морски орел“. По-скоро щеше да го прати на дъното на океана, отколкото да го види в ръцете на друг.

„Е, господин Макинтош — помисли си Морт и лицето му се изкриви в грозна гримаса. — Тепърва ще видим кой пръв ще напусне кораба. И света.“

Капитанът бръкна в джоба си и напипа телеграмата, която му предадоха тайно сутринта от застигналия ги търговски кораб. В нея имаше шифровано послание от господин Гренвил Уайт, братовчед и зет на господин Макинтош. Той му нареждаше да запази командването над кораба, като „всички средства за постигането на тази цел са оправдани“. Капитанът се усмихна. Беше разбрал, че двамата с господин Гренвил Уайт имат не само еднакви цели, но и еднакви методи на действие. „Да — помисли със задоволство, — трънът трябва да бъде изваден от петата.“

 

 

Следобед най-сетне се появиха признаци, че от острова са забелязали пристигането на търговския кораб. Две канута се отделиха от брега и заплаваха към тях. Отпред стояха снажни туземци със скръстени на гърдите ръце. Лицата на воините бяха изрисувани с ярки бои.

Морт и хората му застанаха нащрек. Капитанът огледа палубата. По нея бяха разхвърлени удобно всякакви оръжия — пушки, рибарски куки, тояги, които лесно можеха да се достигнат при нужда. Но канутата се приближиха на достатъчно разстояние и Морт с облекчение видя, че островитяните не са въоръжени. Моряците си отдъхнаха и приятелски замахаха с ръце. Щом канутата навлязоха в лагуната, от кораба хвърлиха дребни монети и дрънкулки. Туземците се хвърлиха в спокойните води на залива, за да ги извадят. Щяха да ги поднесат на жените си като скъп дар. Започна обичайна размяна на солени мъжки шеги и закачки.

Най-сетне Морт даде нарежданията си на помощник-капитана:

— Приберете платната и подгответе лодките за слизане не брега.

— Сър, господин Макинтош се готви да сле’е с нас на острова — подсмихна се помощник-капитанът.

— Негова работа — сви рамене Морт. — Предупредих го за изменчивата природа на тукашните племена, но той настоява да дойде. В края на краищата — продължи, като сви устни, — господинът е един от собствениците на кораба и може да прави каквото си иска.

Хортън кимна и шумно се изплю. Той мразеше Дейвид Макинтош точно толкова, колкото мразеше и всички други хора, и нямаше никакво намерение да го спасява, ако любезните туземци променяха изведнъж настроението си.

Въпреки разменените приятелски поздрави Морт и хората му решиха да вземат пушките си, когато слязат на брега. Капитанът успя да скрие в дрехите си и късата сабя, с която рядко се разделяше, макар да беше убеден, че няма да се наложи да я използва. Вождът Тиуи имаше нужда от оръжието, което носеха със себе си. Затова щеше да се държи прилично.

Зяпачите на брега хукнаха към своя вожд, за да го информират за пристигането на кораба. Първата мисъл на Тиуи беше, че най-после хората от мисията идват да си приберат досадния свещеник и още по-досадната му съпруга. Единствената полза от тях беше, че когато дойдоха на острова, раздадоха на хората му топли одеяла. В замяна на одеялата обаче те искаха да обсебят душите им. Вождът едва понасяше заядливото дребно човече, което непрекъснато сипеше проклятия срещу благодатната упойваща напитка кава и наричаше убийци хората, които помагаха на жените на убитите воини да последват съпрузите си в Тъмната страна. Туземците недоволстваха. Тиуи удържаше хората си, защото уважаваше смелостта на белия мисионер, но, от друга страна, не беше много сигурен, че уважението му трябва да трае вечно.

Щом стъпиха на брега, Морт и хората му бяха заобиколени от полуголи мъже, жени и деца, които развълнувано бърбореха на неразбираемия си език и протягаха ръце да ги докоснат. Капитанът потърси с поглед вожда на племето. Той предвидливо беше оставил помощник-капитана си на борда на „Морски орел“, като му нареди оръдието да бъде обърнато към брега и готово за действие. Знаеше, че туземците също са подготвени. Можеше да се обзаложи, че зад всяка палма се крие поне по един обтегнат лък. Вождът Тиуи също беше наясно, че е на прицел. Той имаше опит с подобни търговски кораби. Така че двамата мъже спокойно тръгнаха един към друг, за да се поздравят. Тъкмо преди да си подадат ръце, тълпата зад вожда се раздели на две и напред изскочи дребен човек, облечен в дрехи, издаващи принадлежността му към презвитерианската църква.

— Вие имате наглостта да слезете от дяволския си кораб и да безпокоите тези невинни деца на природата!? — вирна войнствено брадичката си той. — По-добре веднага да си тръгнете оттук, капитан Морт. Известно ми е, че където стъпите, носите на хората само беди.

Макар че беше с една глава по-нисък от капитана, мисионерът гледаше дръзко право в очите на Морт. Направи една крачка напред, за да покаже, че не се бои от якия капитан. Ситуацията беше смешна, но никой не се засмя.

— Виждам, че знаете кой съм аз — ледено отговори Морт и заплашително пристъпи напред, — но аз нямам честта да ви познавам.

— Учудвам се, че не си спомняте името Джон Макалистър. — Очите на свещеника изпъкнаха, а увисналите му бузи се затресоха от ярост и Дейвид неволно го оприличи на териерите, които майка му отглеждаше в имението. — Ние с вас за малко се разминахме в Сидни. Тогава като по чудо се спасихте от закона.

— Ах, да! Макалистър! Човекът, който иска да ме види обесен. — Присви очи Морт. — Е, отче, съветвам ви да освободите пътя и да ме оставите да си върша работата, която е точно толкова законна, колкото и вашата. Само че аз нося на хората това, което те искат, а вие ги преследвате с вашата Библия и заплахи за Страшния съд.

Дейвид следеше словесния двубой с нарастващо безпокойство. Беше очевидно, че Макалистър няма да отстъпи. Той стисна юмруци и изпъна тялото си, готов за бой. Ако Господ му пращаше такова изпитание, той щеше да се подчини на волята му и да се бие с този здравеняк до смърт, но нямаше да позволи да се извърши престъпление на поверения му остров.

Младежът разбра, че трябва да направи нещо. Въпреки че се възхити на куража на дребния мъж, беше ясно, че изходът щеше да бъде фатален за него. Мина напред и подаде ръка на мисионера:

— Господин Макалистър, казвам се Дейвид Макинтош и съм един от собствениците на „Морски орел“. Има ли къде да поговорим?

Макалистър го погледна подозрително, но щом срещна честния му и открит поглед, се успокои:

— Бих предпочел да не се ръкувам с вас, господин Макинтош, — заяви. — Бог вижда, че пред мен стои човек от благородно потекло, а може би и с благородна душа. Но вие сте работодател на това дяволско изчадие. Ако трябва да говоря с вас, бих ви казал само едно — час по-скоро вземете вашия капитан и се върнете на кораба си.

Младият мъж отпусна безпомощно протегнатата си ръка.

Великият вожд Тиуи наблюдаваше сцената с огромно удоволствие. Споровете на белите винаги го забавляваха. Но любопитството да види какво носи на кораба си търговецът на роби надделя. Той пристъпи към мисионера и изсъска нещо на неразбираемия си език. Отчето му отвърна по същия начин. За миг Дейвид се уплаши за живота на презвитерианеца. Но след малко погледите и на двамата омекнаха и белият мъж отстъпи, макар и неохотно. Оттегли се зад тълпата и потърси с поглед Макинтош:

— Ето, че ще имаме възможност да поговорим, сър. Вождът ме помоли да почакам, докато изслуша какво има да му каже вашият капитан. Обеща ми, че веднага след това ще ви отпрати. Старият дебелак лъже. — Тонът на отчето стана почти приятелски. — Сигурен съм, че ще размени някои от хората си за оръжието, което, предполагам, че този престъпник крие на кораба. Но аз заявих на Тиуи, — повиши глас той, — че няма да позволя нито един от туземците, независимо мъж или жена, да напусне острова.

— Господин Макалистър — започна разпалено Дейвид, — давам ви думата си, че ще зачета вашето желание и по никакъв начин няма да попреча на работата, която вършите, за да вкарате Бог в сърцата на тези нещастни хора. Единственото, за което ще помоля, е да попълним провизиите си с прясна вода и храна. А докато извършим товаренето, ще съм щастлив, ако мога да разбера малко повече за начина на живот на тези древни племена.

Получил съгласието на мисионера, Макинтош се приближи до своя капитан:

— Господин Морт. Току-що дадох дума на преподобния Макалистър, че оттук ще вземем само храна и вода. Мисля, че ще е по-добре да попълните екипажа си от някой друг остров.

— Господин Макинтош — отвърна студено Морт. — Отне ми много пари и време да стигнем дотук. При цялото ми уважение към положението, което заемате в компанията, трябва да ви напомня, че съм на пряко подчинение на господин Гренвил Уайт, а не на ваше. Освен това ние изпълняваме напълно законна търговска дейност, която не бива да прекъсваме заради прищевките на някакви мисионери. Особено на този, чиято мечта е да ме види на бесилката.

— При цялото ви уважение към положението, което заемам в компанията, както сам се изразихте, господин Морт — повтори Дейвид натъртено, — ви заповядвам да се подчините. В противен случай ще бъда принуден да ви освободя от задълженията ви на капитан на „Морски орел“.

Двамата мъже се изправиха един срещу друг. Дейвид се поколеба. Правото на съсобственик и наследник на финансова империя му позволяваше да изисква подчинение. Но това право важеше на континента. Тук, на хиляди километри от цивилизацията, писаните закони нямаха никаква реална сила. И точно когато реши, че е загубил, чу капитанът да казва тихо:

— Щом вашето желание е такова, няма проблем. Ще отида да помоля вожда за провизии.

Морт се отдалечи и остави объркания от бързата му капитулация младеж.

Макалистър, който наблюдаваше сцената отстрани, също се изненада. Изглежда, че не всичко между младия собственик и капитана на кораба вървеше гладко. Той се запъти към Дейвид:

— Господин Макинтош, предлагам ви да проведем нашия разговор на чай и пресни кифлички. Каня ви у дома.

Дейвид беше приятно изненадан от поканата. Не очакваше, че може да срещне светска компания в това забутано кътче на света.

— Жена ми — приятелски каза свещеникът, — тъкмо загряваше фурната, когато вие пристигнахте. Елате, приятелю, ще ви запозная с една добра християнка. И добра готвачка.

Двамата тръгнаха към дома на мисионера. Докато бъбреха за незначителни неща, той не преставаше да се чуди как такъв сърдечен и благороден младеж може да има нещо общо с „Морски орел“ и неговия капитан.

 

 

Ан Макалистър се изчерви при появата на неочаквания гост. Тя беше миловидна жена със закопчана от шията до глезените тъмна рокля. Дейвид си помисли, че да носиш такава дреха в тропическата жега сигурно не е много приятно. Госпожа Макалистър беше около четирийсетгодишна и носеше белезите на живот, прекаран в лишения и бедност. Погледът й беше трескав и изнурен.

— Трябва да се извиня за кифличките, господин Макинтош — каза тя, като избърса полепналото по брадичката й брашно. — Ние сме тук отскоро и още не съм свикнала с тази фурна.

Дейвид похвали домакинята. Той наистина хареса кифличките. След еднообразната храна на кораба те му се сториха истински деликатес. Колко пъти беше съжалил, че не послуша майка си и не поиска за себе си отделен порцион. Глупаво упорство на хлапак, който е решил да си играе на моряк.

След като привършиха с кифличките, господин Макалистър доля чай в дървените канчета и поведе Дейвид към задния двор на колибата, в която живееха. Те се настаниха върху голям, излъскан от времето дънер. Мисионерът започна без никакви заобикалки:

— Вие знаете, че вашият кораб носи смърт на островите, господин Макинтош. Сигурен съм, че докато ние с вас пием чай, капитан Морт разменя оръжие за роби с туземния вожд. Искам да се намесите и да предотвратите тази недостойна сделка.

— Отче — отговори Дейвид тържествено. — Аз ви обещах, че нито един туземец няма да се качи на борда на „Морски орел“, и ще удържа думата си.

Макалистър му повярва. Той вече бе разбрал, че наследникът на Макинтош не знае нищо за престъпната дейност на Морисън Морт, нито за намеренията на Тиуи. Реши да му изясни ситуацията:

— Вождът си е наумил, че боговете му се сърдят. Трябват му глави, които да принесе в жертва, за да ги умилостиви. Щом набави оръжие и муниции, ще нападне съседните острови и ще извърши безбройни жертвоприношения на своите кръвожадни богове.

— Разбирам тревогата ви, господине — каза любезно Дейвид, — разбирам и усилията ви да привлечете тези деца на природата към христовата вяра. Но не мислите ли, че така спомагате за изчезването на една култура, която е оцеляла хилядолетия наред.

— Оцеляла, да! — прекъсна го събеседникът му. — Но на каква цена! Господин Макинтош, вие не познавате тези „деца на природата“, както се изразихте. Те са служители на дявола. Аз мога да ви разкажа такива неща, от които ще ви настръхнат косите. Те…

Макалистър прекъсна разказа, си за да помаха на млад туземец в европейски дрехи, който бързаше към тях от брега.

— Исая — изрече той меко, като помаха с ръка към момчето. — Нека видим какво има да ни каже.

Момчето се приближи, но като видя, че Макалистър не е сам, спря и наведе смутено поглед.

— Ела, Исая, ела! — В гласа на мисионера се прокрадна гордост. — Господин Дейвид, това е Исая. Той прие христовата вяра и дойде с нас на този остров, за да ни помогне да разпространим словото божие сред хората на Тиуи.

Исая се усмихна срамежливо и белите му зъби проблеснаха на фона на смуглата му кожа. Макалистър се обърна към момчето:

— Запознай се със собственика на „Морски орел“, синко. Той е честен човек и обеща, че няма да допусне нито един островитянин да се качи на кораба му. Тиуи ще остане с пръст в уста.

Изведнъж усмивката на Исая изчезна. Той се наведе и прошепна нещо на ухото на мисионера. Презвитерианецът пребледня и скочи на крака. Дори не забеляза, че разля канчетата с чай.

— Господин Макинтош! Докато ние с вас пием чай, капитан Морт предава на Тиуи девет мускета и куп торби с барут. Исая казва, че не е видял нито един туземец да се качва на борда на кораба. Интересно ми е тогава каква е била разменната монета. Трябва да отидем на брега и да разберем какво става.

Той се обърна и закрачи енергично към брега. Дейвид го последва, но изведнъж се закова на място. Една лодка бавно се отдалечаваше от брега към лагуната. Застанал на кърмата, Морт му махаше за сбогом с подигравателна усмивка.

Дейвид осъзна, че вижда Мортън за последен път. Миг след това друга мисъл го шибна като с камшик. Никога повече нямаше да види приятелите си, семейството си. Никой нямаше да знае къде е, за да му помогне да се върне у дома.

И тогава цялата истина изплува в ужасеното му съзнание. Това беше клопка. Братовчед му и този мръсник Морт се бяха договорили да го убият. Той беше единствената пречка пред Гренвил Уайт към пълния контрол над империята Макинтош. И беше допуснал да го отстранят. Бе останал сляп за очевидното. Спомни си как се беше смял на майчините предупреждения и тревоги. Как лекомислено тръгна на път с човек, когото всички смятаха за престъпник. Трябваше да предположи, че Морт е способен на убийство. Трябваше да се довери на интуицията на майка си.

Младежът бавно се върна към действителността. Край него притича великият вожд Тиуи. В ръцете си държеше нова пушка и старателно се прицелваше в гърба на мисионера. Дейвид извика, за да го предупреди, но в този момент от дулото на пушката излезе огън, последван от силен гръм. Огненото кълбо уцели челюстта на Макалистър и раздроби лицето му. Нещастният човек инстинктивно вдигна ръце да закрие кървавата топка, в която се превърна главата му. В този момент към него полетяха хората на Тиуи. С дивашки викове стовариха бойните си брадви и тояги върху дребното тяло на мисионера. Той не направи опит да се предпази. Падна на колене и вдигна ръцете си в безмълвна молитва. Сякаш в предсмъртния си час Джон Макалистър се опитваше да измоли милост за душите на своите убийци. Едно копие отне и последния му дъх и той се строполи в локва кръв.

Подивелите туземци се втурнаха към Исая. Той се опита да избяга към лагуната, но беше застигнат. Жалният му зов за помощ беше заглушен от яростните бойни викове на воините, придружени от окуражителните подвиквания на жените и децата, които следяха с интерес кървавата сцена.

В това време лодката на Морт достигаше кораба. Дейвид събра цялата си натрупана ярост и изрева:

— Убиец! Ти и братовчед ми ще си платите за всичко!

Отговориха му шумоленето на вечерния бриз и заглъхващият плясък на веслата.

Скимтенето на Исая също беше спряло. Дейвид разбра, че идва неговият ред. Трескаво затърси място, където да се скрие. Всички подстъпи към джунглата бяха обградени от туземци. Паниката го обзе напълно. Една-единствена мисъл го беше обсебила — да бяга. Все едно накъде, само да не стои на едно място. Втурна се, воден от инстинкта си, но изведнъж го връхлетя адска болка. От лявото му бедро се подаде острие на стрела. Изгарящата болка парализира крайниците му и той падна на колене. С огромно усилие на волята се опита да стане и да продължи, когато тялото му експлодира от десетки стрели, които се забиха в плътта му и раздробиха съзнанието му на малки болезнени късчета. Дейвид се загърчи в адска агония, жадувайки смъртта. И бог го чу. Една стрела милостиво се заби в гърлото му и разкъса сънната артерия. Кръвта плисна и обагри в червено-белия коралов пясък. Миг преди да настъпи краят, сред червената мъгла на съзнанието му изплува образът на бял воин с копие в ръка, готов да го запрати към невидимия враг. „Ангелът на отмъщението идва“ — прозвуча глас някъде от отвъдното и после всичко свърши.

Така Дейвид Макинтош, единствен син и наследник на несметните богатства на фамилия Макинтош, намери своята смърт пред погледа на екипажа на собствения си кораб „Морски орел“.

 

 

Помощник-капитан Хортън чакаше заповед от шефа си за вдигане на котва и стана свидетел на кървавата баня на брега. Бързо изтича при Морт, който командваше прибирането на въжетата за издърпване на лодките на борда.

— К’во, по дяволите ста’а, шефе? — запита Хортън.

— Мръсните туземци ни погодиха номер — провикна се към него Мортън. — Нека им покажем какво можем.

Със зловеща усмивка Хортън остави пушката си и отиде към задната част на кораба, където се намираше оръдието. Огледа дулото му и провери дали фитилът е наред. После бавно поднесе клечка кибрит. Оръдието изригна и огромно огнено кълбо полетя към острова. То се взриви сред хората на Тиуи и те паднаха покосени, сякаш житни класове под сърпа на смъртоносен жетвар. Въздухът се изпълни с викове на ужас и болка. Малкото оцелели се опитаха да допълзят до джунглата. Сред тях беше и вождът им. Изпаднал в шок, той не можеше да разбере защо белият капитан стреля по него. Тиуи честно беше изпълнил своята част от сделката. Беше убил белия господар, точно както се бяха разбрали с Морт. И беше предаден.

Той се спусна към брега, решен да преследва убийците докрай, но тук го чакаше нова беда. Вторият снаряд на дяволското оръдие беше разбил канутата на племето. Повърхността на морето беше покрита с дъски и строшени весла. Безсилен в яростта си, Тиуи засипа с проклятия капитана на „Морски орел“, а с него и всички бели хора. Отговорът беше ужасяващ. Дулото на оръдието бавно се насочи към вътрешността на острова, където в полукръг бяха наредени туземните колиби. Снарядът попадна точно в средата на полукръга.

 

 

Сломен, Тиуи гледаше пожарището, в което се превърна островът му. Нямаше вече къщи, нямаше канута, нямаше хора. Той беше вожд на мъртва земя. Душата му зажадува разплата, а на острова имаше само един човек, който можеше да удовлетвори жаждата му за мъст. С дива усмивка вождът се отправи към къщата на мисионера, където Ан Макалистър чакаше със свито сърце своя съпруг.

 

 

Доволен от видяното, капитанът на „Морски орел“ най-сетне даде команда за вдигане на котва. Корабът заплава през лагуната към открито море. До него помощник-капитанът следеше замислено смаляващия се остров. За него третият изстрел на оръдието беше излишна проява на жестокост, която му дойде в повече. Морт криеше нещо от него. Обясненията му за случилото се никак не съвпадаха с това, което Хортън видя от палубата. Но нямаше никакво намерение да споделя това с когото и да било. След всичко, което се случи, страхът му от този човек нарасна неимоверно. Самият той беше жесток човек, но Морт го ужасяваше.

— Голяма трагедия, господин Хортън — обади се капитанът. В гласа му се четеше безразличие. — Горкият господин Макинтош! Горкият господин Макалистър! Но какво можехме да направим? Нямаше начин да им помогнем. Съжалявам само, че не можахме да унищожим убийците им до крак. Все пак им дадохме добър урок, нали? — попита и погледна изпитателно към Хортън.

— Тъй вярно, сър — отвърна послушно той. — Надя’ам се, че когато четат вашия рапорт, роднините на господин Макинтош ше се почувстват поне малко отмъстени за загубата си, сър.

Морт се отпусна. Поне засега нямаше нужда да убива Хортън. Страхът щеше да държи устата му затворена.

— Сигурен съм — продължи той, като втренчи бледосините си очи в помощника си, — че вие видяхте какво се случи тук по същия начин, както го видях и аз.

— Тъй вярно, сър! И ако се наложи, мога да го потвърдя — побърза да каже Хортън, извръщайки поглед от налудничавия блясък в очите на шефа си.

Морт потри доволно ръце и тръгна да инспектира работата на екипажа. За него смъртта на работодателя му не беше нищо друго освен коректно изпълнение на заповедите на господин Гренвил Уайт. Въпросът, който го тревожеше, беше колко хора още трябва да убие, за да запази „Морски орел“ за себе си.