Питър Уот
Сянката на орела (55)

54.

Децата вече бяха заспали, когато Люк почука на вратата на Кейт. Тя пишеше писмо на леля си Бриджит. Чу гласа му, наметна шал на раменете си и отвори.

Люк изглеждаше зле и видът му й подсказа, че е по-добре да не задава въпроси. Без да й обясни нищо, той й нареди да се облече, докато приготви двуколката за кратко пътуване извън града.

Кейт се разбърза, навлече панталон и риза и след минути беше готова.

— Къде ще ме водиш? — извика през верандата.

— В миньорския лагер до града — отвърна той, докато впрягаше конете.

Кейт знаеше къде се намира лагерът. Това беше транзитна зона, където отсядаха миньорите, докато чакаха превоз до Палмър или за юг, ако вече си тръгваха. Тя често отскачаше дотам, за да се увери, че децата на миньорите са добре и да помогне с каквото може.

— Не ме питай защо — добави почти сърдито Люк, докато й помагаше да се качи в двуколката. После тихо изрече: — Не мога да върна Хенри обратно, но може би ще успея да ти върна друг мил човек.

Думите й я заинтригуваха, макар да нямаше представа за какво говори той. Те се спуснаха по Шарлот Стрийт и всички, които я видяха, й помахаха от пътя. Кейт им отвърна и се усмихна. Куктаун беше нейният град, хора тук я обичаха и почитаха, тук беше нейният дом и тук щеше да отгледа децата си.

Люк пришпори конете и не след дълго се озоваха пред първите палатки в лагера. Посрещна ги легендарният бушмен Кристи Палмерстън и Кейт с изненада видя, че той не е някакъв звяр убиец, както го описваха миньорите, а най-обикновен мъж, в чиито очи прочете интелект и чувствителност и това й допадна.

Кристи ги заведе до една палатка и повдигна покривалото. Трябваше да мине известно време, за да свикнат с мъждивата светлина на керосиновата лампа. Кейт видя едър мъж, който лежеше на импровизирана носилка с чиста превръзка на гърдите. Тялото му беше нашарено с белези от всевъзможни оръжия, а на едното му око имаше черна кожена превръзка. Той се потеше обилно. Кейт разбра, че раната на гърдите му е предизвикала отравяне на кръвта и силна треска. Вгледа се в лицето му. Имаше нещо много познато в него…

— Здравей, Кейт — изхриптя мъжът и тя припадна.

Люк и Кристи оставиха брата и сестрата насаме и излязоха навън, за да поговорят. И двамата се заклеха никъде и пред никого да не споменават за злополучната експедиция. И не заради момичето, заради откраднатите коне, които Палмерстън беше осигурил за групата, или заради убитите китайци. Сред бандитите имаше и бели моряци, заради които можеха да увиснат на въжето, а не си струваше да свършат така безславно заради тези боклуци. Кристи си мислеше, че хубавото в живота му тепърва предстои. Люк не знаеше дали има нещо, заради което си заслужаваше да живее, но в никакъв случай не беше съгласен да свърши на бесилката, така че двамата мъже се разбраха.

Кейт коленичи до брат си и хвана ръцете му. Откри, че плаче и се смее едновременно и гали сплъстените къдрици, които не бе докосвала повече от десет години. Искаше да го попита толкова много неща и толкова много да му разкаже, но състоянието, в което беше, не й позволяваше да прави нищо друго, освен да се моли за живота му. Той идваше за миг в съзнание, впиваше в нея единственото си око и отново пропадаше в небитието. Но държеше ръката й толкова здраво, колкото тя неговата.

— Люк ли те доведе? — попита я той в един от миговете си на просветление.

Тя кимна и той промълви:

— Кажи му да си затваря устата…

Погледна към манерката и Кейт бързо я долепи до устните му. Майкъл отпи няколко глътки и отново се обърна към нея:

— Кейт, аз умирам.

Лицето й се сгърчи от болка и щастливите сълзи изчезнаха, за да бликнат сълзите на скръбта.

— Не плачи, малката ми — прошепна едва чуто той. — Щастлив съм, че мога да те видя, преди да мина от другата страна…

— Няма да умреш, Майкъл Дъфи — извика тя и се опита да изтрие сълзите си. — Ще се оправиш и ще дойдеш да ми помагаш в бизнеса.

Брат й тъжно се усмихна.

— Люк е добър човек, Кати — продължи. — Трябва много да те обича, щом преди няколко години е отишъл при онзи подъл адвокат и ти е дал всичките си пари. Какво друго, ако не любов го накара да рискува живота си, за да разобличи подлеца и да го принуди да ти върне парите, които той бе присвоил?

Затвори окото си и не можа да види изумлението в очите на сестра си. Тя слушаше с отворена уста. Много неща, за които нямаше обяснение, най-сетне си идваха по местата. Изясни й се неочакваното дарение от страна на Хю Дарлингтън преди години. То съвпадаше с времето, в което Люк изчезна от Куинсланд. Разбра се и откъде дойде онази сума в банковата й сметка преди няколко дни.

— Значи тези пари са били на Люк, не на Хю? — попита.

— Така е — задъха се Майкъл, — но Люк е прекалено горд, за да ти го каже. Дарлингтън го е ограбил по най-долния начин. Омъжи се за него, Кейт, той ще се грижи… — гласът му се изгуби и душата му полетя към страната на сънищата.

Кейт разбра, че това са последните му думи. Брат й гледаше към светлината, която го чакаше от другата страна на тунела. Тя зарови глава на гърдите му и се заслуша в глухите удари на сърцето му.

Майкъл не усети милувката й. Той бе привлечен от гласа, който го зовеше от тъмния тунел.

„Спомни си! Спомни си и ще продължиш да живееш!“

„Какво? Какво да си спомня?“ — крещеше душата му.

Спомни си жената със зелените очи…

— Майкъл? — извика Кейт и Люк се втурна в палатката. — Майкъл умира — зарида тя и обгърна главата му с ръце — и аз не мога да направя нищо…

Сърцето на Люк се сви заради мъката, която изживяваше неговата любима. Коленичи до нея и нежно обхвана раменете й.

— Мъжът трябва да има нещо, което да го задържи на този свят, Кейт. Тогава ще има сили да се бори.

Тя се изтръгна от прегръдката му и го погледна свирепо.

— Майкъл има причина да се бори за живота си — заяви решително и се обърна към умиращия Майкъл, който се бе заслушал в шепота на безплътните същества около него.

— Майкъл, трябва да се бориш! — строго каза тя. Сега говореше не сестрата, а майката, която живееше във всяка жена. — Трябва да живееш, за да видиш сина си, да го научиш как да живее! Той ще има нужда от теб, когато порасне, Майкъл. Ще се нуждае от подкрепата ти повече от всеки друг.

„Спомних си! Момчето със зелените очи! Момчето със зелените очи не е син на Даниъл.“

До ушите му достигна един глас отдалече, сякаш чак от океана:

„Татко!“

— Патрик! Сине!

Беше по-скоро придихание, отколкото ясен звук, но това беше достатъчно за Кейт да разбере, че брат й няма да умре. Нямаше представа откъде той знаеше името на сина си, нито откъде тя бе разбрала за него, но Майкъл Дъфи нямаше да я напусне сега. Тя погледна с нежност към Люк и каза:

— Майкъл ще живее. Той има основателна причина за това. И… обичам те, Люк! — Стана и се хвърли в прегръдките му. — Боя се, че нямаш друг избор, освен да се ожениш за мен, господин Трейси! Защото ако избягаш пак, детето, което нося в себе си, ще трябва да израсне без баща.