Питър Уот
Сянката на орела (51)

50.

Майкъл се събуди с първите лъчи на утринното слънце. Рамото му гореше от болка, а той самият се къпеше в пот, но сега не се интересуваше от раната. Нощните сънища бяха толкова реални. Имаше нещо важно в тези сънища, нещо, което трябваше непременно да си спомни…

Пресегна за манерката и пи, докато не остана и капка от водата. Почувства се по-добре, но с избистрянето на съзнанието му дойде и ужасната болка в рамото. В същия момент над него се извиси една сянка. Майкъл се хвърли към пистолета си, но си спомни ужасен, че след нощната стрелба бе забравил да го зареди.

Един ботуш затисна протегнатата му към оръжието ръка и гласът на Морт отекна болезнено в ушите му.

— Надявах се да си жив — извика и допря острието на сабята си в гърлото му.

— Капитан Морт — прошепна той. — Радвам се, че се безпокоите за здравето ми. Доведохте ли и приятелите си?

— Майната им на тия страхливи жълтури — скръцна със зъби капитанът. — Когато се събудих, си бяха тръгнали. Освен тези двамата — посочи към труповете, които лежаха близо до Майкъл. — Сега сме само двамата. Имаме време да си побъбрим, преди да те убия.

— Защо не си го направил досега, копеле гадно?

Морт не се обиди.

— Прав си, че съм гадно копеле, О’Флин — спокойно отвърна. — Но ти не си по-добър от мен. Дори си по-лош. Винаги си убивал за пари. За мен убийството е удоволствие, което е доста по-приемливо, не мислиш ли?

Погледна към ранения в очакване на отговора му. В сивото око на мъжа гореше нечовешки пламък. И изведнъж свърза това сиво око със стария туземен воин, който често посещаваше неспокойните му сънища. Или по-скоро с оня ирландец, който винаги стоеше зад него.

— Искам да те попитам нещо, господин О’Флин — започна, сякаш двамата бяха случайни познати, спрели на приказки. — Познаваш ли ирландец на име Патрик Дъфи?

Майкъл не отговори. Острието на сабята все още бе опряно в гърлото му. Положението беше критично. Ако кажеше, че му е син, Морт незабавно щеше да го забие в него. Ако отговореше отрицателно, нищо не му гарантираше, че лудият капитан няма да направи същото. Той се загледа в зелената долина зад него и изведнъж в окото му проблеснаха ехидни пламъчета.

— Ти си на ход, капитане — каза насмешливо. — Можеш да ме убиеш, но се съмнявам, че ще се измъкнеш жив оттук.

Морт се обърка и погледна подозрително свободната му ръка.

— За мен няма значение кой ще ме убие — ти или майолите зад гърба ти — продължи Майкъл. — И двамата сме пътници, Морт. Обърни се и ще се убедиш сам.

Морт погледна надменно ранения, който явно се мъчеше да го изплаши и разконцентрира. Но тихият шепот на тревата го накара да изтръпне. Все още със сабя, опряна в гърлото на Майкъл, той обърна главата си назад и се вцепени от страх.

Двайсетина боядисани в бяло и жълто туземци стояха на десетина крачки зад него и го наблюдаваха с черните си като нощта очи. Изведнъж бойният писък на какаду експлодира в тишината и те се втурнаха към него, преди да успее дори да вдигне пистолета си. Една дървена тояга се стовари върху главата му. Краката му се огънаха и той падна като посечен. Воините го наобиколиха с победоносни викове и го издигнаха на раменете си. Едва сега Морт разбра, че старият абориген от сънищата му е говорел истината.

Туземците понесоха Морт към склона и не обърнаха никакво внимание на Майкъл. Озадачен от действията им, ирландецът се пресегна за револвера на Морт, който го бе изпуснал, когато туземците го удариха по главата.

— Нямаш нужда от това — чу познат глас, който идваше от високото.

Това беше Кристи Палмерстън, който крачеше към него от гората.

— Палмерстън! — възкликна Майкъл, когато приятелят му дойде до него и му помогна да се изправи на крака. — Мислех, че са те хванали.

— Няма такова нещо. Имах късмет да срещна стари приятели — усмихна се младежът и посочи към диваците, които слизаха по скалите с Морт на ръце. — Те ми се извиниха за убийството на конете и аз им простих веднага. Показах им къде могат да намерят вкусно месо от жълтури долу при реката, а те ме осведомиха за твоето местоположение, но трябваше да изчакам до сутринта, за да те намеря. Нямах избор. Майолите имаха малко пиршество снощи и не можех да ги прекъсвам…

Малко по-надолу един дивак разби капачките на коленете на Морт с каменна брадвичка. Тази брадва не приличаше на останалите, които използваха северните туземци. Тя принадлежеше на хората от племето нирамбура, които някога живееха в централната част на Куинсланд, а майолът, който я стовари върху коленете на капитана, беше по-висок и се отличаваше от другите. Писъците на Морт огласиха долината. Когато не му останаха сили, той заскимтя като куче и скоро щеше да лази в краката на мъчителите си, както лазеха момичетата, които бе измъчвал за собствено удоволствие.

— Мисля, че трябва да изчезваме оттук, господин О’Флин — каза притеснено Кристи и погледна към диваците. — Не е добре да бъдем близо до тези приятели, когато огладнеят.

— Преди да тръгнем, искам да поговоря с Морт — отвърна Майкъл и направи няколко несигурни крачки.

Залитна силно и едва не разби главата си в камъните. Въпреки състоянието си трябваше да каже на Морт кой е. Несигурно се приближи към лежащия капитан, който плачеше като дете, докато диваците се караха кой да вземе сабята му. Той видя залитащия към него ирландец и му хвърли поглед, изпълнен с молба за милост. Майкъл не му обърна внимание. Беше съсредоточил всичките си сили в това, което искаше да му каже.

— Аз не се казвам Майкъл О’Флин, а Дъфи — искаше да кресне в лицето на убиеца, но успя само да го прошепне. — Ти познаваш баща ми. Срещнал си го през шейсет и втора на пътя за Тамбо.

Морт хлъцна. Очите му се разшириха. Отвори уста, за да моли за пощада, но единственото, което излезе от него, беше вик на ужас. Закрещя с нови сили. Коленете го боляха до смърт, но той не крещеше от болка. Крещеше от мисълта за това, което диваците щяха да направят с него. И продължи да крещи, докато остана без глас.

Кристи взе пушката и револвера на Майкъл, подхвана го през кръста и двамата се отправиха, колкото могат по-бързо на север към реката, за да се скрият от очите на свирепите туземци. Писъците на Морт ги съпровождаха чак до гъстите мангрови гори, където спряха за почивка. Треската отново завладя Майкъл и този път кризата заплашваше да е фатална. Нещо или някой го беше държал достатъчно време жив, за да може да каже в лицето на Морт за кого отмъщава, но сега силите го бяха напуснали.

Той се предаде на мисълта за смъртта. Нямаше какво да губи. Беше изпълнил клетвата, която бе дал пред себе си — да отмъсти за осиротялото си семейство.

Загледа се в синия рибар, който кръжеше над реката. Крилата му блестяха на слънцето толкова силно, че яркият цвят заслепи окото му. Изведнъж перата на рибаря избухнаха във всички цветове на дъгата и Майкъл падна върху мекия килим от гниещите листа на огромните тропически дървета. Един глас изпълни съзнанието му: „Спомни си! Трябва да си спомниш!“

— Какво да си спомня?

Кристи беше принуден да запали огън, за да изчака духът на Майкъл да напусне тялото му или да се пребори с треската. Беше виждал и друг път умиращи хора и знаеше, че тази нощ на ирландеца му предстои тежка битка с демоните на смъртта. Ако нямаше какво да го задържи в света на живите, на сутринта той щеше да го погребе и да продължи за Куктаун. Ако оживееше, значи бог бе решил, че има още какво да прави на този свят. Тогава щеше да има нужда от помощ, за да заведе Майкъл до града, където можеха да му помогнат. Каквото и да ставаше, Кристи трябваше да поспи, за да събере сили за утрешния ден.

Умората го надви и той бързо задряма, но скоро се събуди от пращенето на умиращия огън и от един странен монотонен звук. Без да отваря очите си, внимателно сложи пръст на спусъка на револвера и се заслуша. Познаваше този звук. Неведнъж бе чувал песните, с които туземците подкрепяха духа на тези, които се бореха за живота си. Бавно завъртя глава и отвори едното си око. Един висок абориген, същият, който счупи капачките на Морт, бе приклекнал до Майкъл и редеше странната си песен със затворени очи. Последните пламъчета на догарящата жарава проблясваха по лъскаво черната му кожа. Въпреки страха Палмерстън беше привлечен от песента на мъжа.

Туземецът спря напева си и отвори очи.

— Имаш тютюнец? — попита го той и на лицето му се разля широка усмивка.

— Да. Искаш ли? — отвърна Кристи и напрежението го напусна.

Уолъри кимна и той затършува из джобовете си за стиска тютюн. Подаде му го през огъня и добави:

— Съжалявам, но нямам хартия. Загубих я преди два дни, когато твоите братовчеди убиха конете ни с копията си.

— Това не моя шайка — изкиска се воинът и пусна тютюна в малка кесия, завързана на кръста му. По-късно щеше да намери подходящо листо и да изпуши нарязаната трева.

Кристи огледа непознатия абориген и се увери, че не е от местните.

— Откъде си? — попита го.

— От юга — отвърна той. — Вървя на север да търся духа на Том Дъфи.

— Да му се не види! — плю Кристи. — Ти трябва да си онзи легендарен майол, Уолъри. Мислех, че си мъртъв.

— Много бели глупаци мислят така — отново се захили той. — Мислят, че Уолъри дойде и вземе тях в нощта. Но Уолъри намерил дух на Том Дъфи и ще го занесе на жената в големия лагер на белите.

— Куктаун — досети се Кристи и туземецът кимна утвърдително.

— Само че този човек не е Том Дъфи, а Майкъл О’Флин — додаде той.

— Този човек носи дух на Том Дъфи — възрази Уолъри. — Не познавам онзи, за когото говорил. Този тук е дух на Том!

Кристи махна с ръка. Какво значение имаше кой беше мъжът, който се мяташе в треска до тях? Нека майолът си говори, каквото иска. Важното беше, че е готов да му помогне да откара шефа си до града, където все още можеха да му помогнат.

— Добре тогава — каза. — Когато се развидели, ще ти помогна да занесеш духа на Том Дъфи в Куктаун.

„Ако дотогава духът на Майкъл О’Флин не отлети“ — добави наум.