Питър Уот
Сянката на орела (47)

46.

Изтощението си казваше думата. От умора и глад Майкъл загуби трезва преценка. Не усети, че Морт е по петите им и дори започна да си мисли, че се е отказал да ги преследва. Следвайки напътствията на Кристи, групата му вече беше близо до голямата река и скоро щеше да стигне до Куктаун.

Гъстата влажна гора бе останала далече зад тях и те вървяха по сравнително равен терен, обрасъл с висока трева, който разделяше планината на две. Надеждата, че скоро ще зърнат реката, повдигна духа им и поне за малко успяха да забравят глада и физическото изтощение.

Люк вървеше най-отзад. Пред него беше Джон, който все още носеше Ху. Хенри се подпираше на пушката си, но не спираше. Личеше си колко много го боли, но когато Майкъл срещна погледа му, той му се усмихна успокояващо. Майкъл оцени куража му с приятелско кимване. Вече бе готов да благодари на бога за близкото спасение, когато долината заехтя от изстрели. Хенри изхърка и се свлече на земята. Един куршум бе попаднал в гърдите му. Той загина, без да има шанс да отвърне на изстрела. Морт видя резултата от стрелбата и доволно се ухили. Неговият куршум беше предназначен за Майкъл О’Флин, но бившият сержант също беше добро попадение.

Майкъл усети парване по рамото и бързо залегна във високата трева. Това спаси живота му. Втори куршум мина на милиметри над главата му. Той се изтегли бързо встрани, за да не даде възможност на нападателите да определят точното място.

Люк беше улучен в крака. Той не усети болка, но обувката му се напълни с кръв. Раната беше ниско в бедрото. Шокът от внезапното нападение му бе подействал като своеобразен анестетик, но скоро кракът му затуптя от болка.

— Ако още си жив, Майкъл О’Флин — провикна се Морт от прикритието си, — предлагам ти да се предадеш. Няма да те убия. Искам само да ми върнеш момичето. Давам ти една минута, за да решиш.

Майкъл измъкна колта от кобура си. Имаше седем патрона и ако действаше умно, можеше да свали седем от преследвачите си. Тревата го скриваше от погледите им, но не можеше да го спаси от хаотичните откоси на уинчестърите.

Морт бе разположил хората си като истински професионален боец. Те бяха скрити във верига из тревата и на практика бушмените бяха безпомощни пред солидните им пушки. Единствено Джон и Ху бяха в безопасност, тъй като Морт бе наредил още в началото да не стрелят по момичето.

Майкъл нямаше представа какво е станало с Хенри и Люк. Не смееше да извика, за да не издаде новата си позиция. Да предаде момичето беше безсмислен ход. Морт искаше да го убие и щеше да го направи, независимо дали щеше да приеме предложението му или не. Прокле се за това, че не преведе хората си през хълма. Не съжаляваше за себе си, а за тези, които щяха да загинат поради неговата грешка. Сега не можеше да направи нищо за тях, освен да пожертва собствения си живот. Той затвори очи. Не съжаляваше, че ще умре. Съжаляваше за годините, в които бе живял лишен от любов, от дом и от близки хора. Всичко хубаво и добро, което бе преживял, беше толкова малко, че минутата, отпусната от Морт, му бе предостатъчна да си го припомни.

Люк свикна с болката в крака и реши да огледа наоколо. Видя, че Хенри е мъртъв, но не знаеше какво става с Майкъл и останалите. Не се виждаше никакъв изход от капана, в който ги бяха приклещили. Високата до кръста трева се полюляваше леко от вятъра като огромно жълтеникаво море. Люк допря лицето си до червената земя и вдъхна дълбоко миризмата на пръст и на трева.

Тревата!

Внезапно си спомни за една атака на туземци в Бъркланд. Бяха подпалили тревата, за да го изгонят от лагера му и да го накарат да навлезе в обсега на копията им. Той напипа ножа в ботуша си и отряза стиска суха трева. Извади кибрит и я запали. Хвърли я напред и огънят поде тревата с леко пращене. Вятърът все още духаше към Морт. За минути пожарът се разпростря в неговата посока и Люк доволно се усмихна.

Морт забеляза струйките дим. Те бързо се превърнаха в пращящи черни вълни, зад тях се издигна огнена стена, която се втурна към него и хората му.

— Какво, по дяволите…

Люк запълзя в обратна посока и се натъкна на тялото на Хенри Джеймс. Той лежеше по гръб. Очите му бяха широко отворени и гледаха в синьото небе над тях. Люк нямаше време да скърби за приятеля си. Отвърна поглед и продължи да пълзи към мястото, където бе видял Майкъл за последен път.

Сухата трева гореше и огнените езици се издигнаха високо в безоблачното небе. Пукотът и пращенето се превърнаха в тътен. Пламъците прорязваха гъстата димна завеса и долината се обагри в черно и оранжево.

— Върнете се зад хълма — викна Морт и се надигна.

Там тревата беше ниска и огнената стихия щеше да утихне. Китайците не разбраха командата, която бе изречена на английски, но беше ясно, че не бива да остават тук, където огънят заплашваше да ги изпече живи. Те видяха, че английските моряци хукват към хълма, и ги последваха.

Майкъл пълзеше през тревата и едва не се сблъска с Люк.

— Хенри е мъртъв — каза прегракнало Люк.

— Той знаеше, че ще умре — тъжно въздъхна Майкъл.

— Какво? — запита американецът. Ревът на пожара заглуши думите на шефа му.

— Нищо — измърмори в отговор той и махна с ръка.

За няколко минути вятърът отнесе огъня далеч от тях. По обгорената земя остана само фината пепел, която напомняше опърлена кожа на някое животно. Стъпките на Джон и Ху вдигаха малки черни облачета от сажди, които полепваха по парцаливите им дрехи. Мястото се оголи и най-сетне четиримата оцелели се намериха. Събраха се и забързаха към седловината между двата хълма, която водеше към голямата река.

Морт ги забеляза и започна да стреля, но бегълците бяха далече и изстреляните куршуми бяха по-скоро израз на яростта му, отколкото реална заплаха за тях.

Все още имаше надежда, реши той. Огледа се и преброи малката армия, която бе останала с него — двама от моряците му и седем въоръжени китайци. Все още бяха повече и по-добре въоръжени от бушмените. Пожарът беше само малка спънка по пътя, но шансовете бяха на негова страна.

— Боли, сякаш съм стъпил в огъня, мамицата му — изпъшка Люк. — Но ще мога да вървя.

Раната на крака му беше болезнена, но немного дълбока. Джон откъсна ръкава на ризата му и я превърза.

Ху се погрижи за Майкъл. На рамото му зееше грозна, почерняла от кръвта дупка и ръката му беше почти неподвижна. Гол до кръста той седна кротко на един пън, докато девойката почисти раната с водата от манерката. Болеше го, но той беше истински воин. Не си позволи дори да изпъшка. Търпеливо изчака Ху да превърже раната му и се втренчи в подножието на хълма зад тях. Видя Морт, който ръкомахаше и говореше нещо на хората си. Прецени, че преднината им е не повече от километър. Можеха да действат по два начина. Да останат на мястото си и да приемат неравната битка или да тръгнат към Куктаун и да изложат гърбовете си на куршумите на Морт. Майкъл избра трети вариант, който беше комбинация от първите два.

— Трябва да продължим към Куктаун. — Той протегна ръка, за да провери подвижността на рамото си. Движението го накара да изскърца със зъби. — Аз ще имам грижата да задържа Морт, докато стигнете до града.

Люк и Джон не възразиха. В подобна ситуация това беше единственото правилно решение. Не ставаше въпрос за героизъм, а за тактика, която щеше да спаси живота на поне трима от тях. Някой трябваше да пази гърбовете им, докато прекосяваха реката. Групата щеше да е на открито и напълно безпомощна пред пушките на преследвачите си.

Те се обърнаха и тръгнаха под учудения поглед на Ху, която не бе разбрала английската реч и не знаеше какво става.

— Люк — извика Майкъл към американеца, който тъкмо даваше знак на момичето да се присъедини към него и Джон. — Искам да дадеш моя дял от наградата на сестра ми.

— Разбира се — кимна той. — Само ми кажи къде да я намеря и ти обещавам, че ще отида при нея, ако ще да е на края на света.

— Няма нужда да ходиш чак на края на света — усмихна се Майкъл. — Ти я познаваш много добре — Кейт О’Кийф.

Люк отвори уста и примигна. Как не се бе сетил по-рано! Достатъчно беше човек да погледне очите, но заради проклетата превръзка той избягваше да гледа шефа си в лицето. Изведнъж усети вина, че именно Майкъл щеше да прикрива групата, което беше равносилно на сигурна смърт. Върна се и сложи ръка на рамото му.

— Тръгвай с тях — тихо каза той. — Аз ще остана.

— Аз ще остана, Люк — спокойно заяви Майкъл. — Аз нямам какво да губя. Семейството ми отдавна ме е прежалило. Знаят, че съм загинал в Нова Зеландия преди години. Аз съм наемен войник и рано или късно ще свърша по този начин. Сега поне имам възможност да отмъстя на Морт. Върви!

Той му протегна ръка. Люк я пое и дълго я държа. Пуснеше ли я, трябваше да тръгне и да остави приятеля си сам срещу онези побеснели кучета, които щяха да го повалят още с първия откос.

— Внимавай с Джон, когато наближите града — продължи Майкъл. — Пази се през цялото време.

Люк не разбра предупреждението, но кимна. Беше време да тръгва. Стана и се запъти към Ху и Джон, без да се обърне назад.

— Какво ти каза Майкъл? — попита подозрително Джон, когато Люк ги настигна.

— Нищо особено. Каза ми в кой бар да го чакам, когато се върне в Куктаун, за да поема първата поръчка.

— Знаеш ли, той е брат на Кейт О’Кийф — неочаквано каза Джон.

— Знам.

До ушите им достигна веселият ромон на реката, чиито води се плискаха в близките скали. Оттук до Куктаун имаше един ден разстояние.